Публицистика - ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3.)

    "Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги и при всички обстоятелства търси трибуна, т.е. да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в родната му страна, талантът му го задължава да намери, където може."*

    В евангелието обаче това същото е казано образно, говори се за светилника, който не ни е даден да го държим под одъра...

   "И тогава по ирония на съдбата Сталин беше този, който спаси романа на Шолохов** от унищожение, от гнева на предшествениците на квадратните момченца от "Литературен фронт".***

Усмъртеният в Лондон Георги Марков (1929-1978) 

    На такова едно "квадратно момченце от Литературен фронт" имах удоволствие да се дивя в разстояние на около три-три и половина часа миналия неделен ден. Светлозар Игов – впрочем, професор Игов. Имах неясна представа за "насилен талант", пък се оказа, че и това кофти определение надхвърля реалността. Насилен талант... Има такова животно; но реалният г-н Светлозар Игов леко ме разочарова. Жалко, приемал съм го за нещо глупаво, но свежо, а се оказа мек плондер с аромат на мокра кокошка.

    Запознах се днес в училищната библиотека с хроника на кариерата му до 1978 г. Роден в началото на 1945 г. в село Радуил, Софийско; пиперливи анекдоти се носят из околните селища за жителите на Радуил, чуто от Ангел Грънчаров (1959) от с. Долна Баня, кажи-речи негов земляк. Завършил славянска филология в Софийския университет "Климент Охридски" през 1966 г., после специализирал в Белград и Загреб, вероятно аспирантура (1967-68), едва на 24-25 години вече редактор (1969-70) във вестник "Литературен фронт", в списание "Съвременник" (от 1971), в Института по изкуствознание при БАН (от 1976), автор на сборника "Високо при извора. Критики и есета", изд. 1974 г.

    Такава кариера можех и аз да имам. Избрах друго, и като се сравнявам с г-н професора, кефя се, че не съм сбъркал. Леле, какъв ли тъпоъгълник, какво ли "квадратно момченце" щях да съм!

    Около час професорът прави разбор на Славейковата поема за Гергана и везира османлия. "Концептуално","субординация" и прочие термини – прекрасни чуждици, ми прехвърчаха край ушите, за да разбера вероятно що за лъв е професорът. Стана ми неудобно заради него, та забих по едно време лакът в ребрата му (дяволчето от детските ми години на пакости, щуротии, заядливост се бе ухилило до уши, влизах в ролята на Глупака Ванка пред "великия човек"): "Не е ли то поема за любовта? За любовта нищо не спомена. Каква е тая субординация! Където има любов, везирът слиза при робинята или издига робинята до себе си. Или според теб**** в любовта е като в казармата, има ред и субординация?"

    Все пак, да не го съдя! Ей такива си ги мисля. Бързам, пристрастен съм повече от необходимото. Възможно е да бъркам; много ще се радвам човекът да излезе стойностен. Ама и мене ми се насъбра. Толкова години да се правя на балък! И естествено, човешко е честолюбието ми да се разбръмчи: "Альоу, Умника! Виждаш ли къде можеше да си!" Но оттук пък иде оня кеф да си река: "Гледай си работата, Жорес! Всичко ти е наред. Животът е шоу на суетата и ти си не по-малко суетен от ей тоя самовлюбен чешит до тебе".

Днешният проф., д-р на фил. науки и прочие г-н Светлозар Игов

    Игов поне двайсетина пъти употреби думата "концептуално" и аз, объркан уж от тез сложни научни термини и тълкувания, зинах: Че какво па толкоз го кефи думата "концептуално", та ми вади очите с тоя синоним на българската "основно"! Е, не! Концептуално звучи по-така, звучи бамбашка, анджък понаучному!

    Попитах професора къде му е центърът, оста на неговата мерна система за оценяване коя творба е добра, коя не. Гледа ме, стори ми се, изненадан. Не се разсърди, та си рекох: леле, бързо схвана. "Ами всяка творба, всеки автор оценявам според контекста, според стила, според епохата. За всеки случай – всеки автор различно". Възможно е да не са били точно тъй подредени и точно тия думите, но в тоя смисъл бе отговорът.

   "И все пак – продължих, – коя е твоята Полярна звезда, точката, според която се ориентираш при твоите разбори и тълкувания? Ще го кажа по-образно: къде върху Европа, върху континента на християнската ни цивилизация е твоят ориентир, еталонът, с който сверяваш мерната си система?"

   Изгледа ме от патъците до щръкналата ми на всички посоки коса. Озадачен ли, що ли! И се опитвам да го успокоя. "Ето, говоря интуитивно. Твоят център не е Италия с нейните Флоренция, Рим, Неапол, но не е и Франция. А може би Германия? Ами не, не е и Германия. Всеки случай, на запад е от България точката ти за ориентиране, поне така интуитивно те усещам. Къде всъщност ти е центърът, твоята Полярна звезда, а?" – питам. И той рече: "Да, малко по на запад от България, в оная тясна крайбрежна ивица, където е Хърватско, там, където Изтокът се среща със Запада".

   Логично би следвало да го питам защо не България, но не попитах. Спрях се, да не би да се засегне. Говори като грамофонна плоча около час колко сме изостанали от Западна Европа, духовното ни развитие колко било пострадало от исторически и ред други обстоятелства. 

   "Нищо ново не чухме" – рекох.

Георги Башиянов

   Освен Игов, в гостната сред пловдивския жк Тракия бяхме още трима филолози: двама гимназиални даскали (аз и Георги Башиянов) и домакинът на апартаментчето издателят, бивш кмет на Стария Пловдив (както обича да напомня) и поет Тодор Чонов, който се явява и редактор на мижавия ми първи и единствен до оня момент сборник стихове. Та продължих: "Дотук минусите си ги знаем. Но ти кажи това изоставане от Запада какви предимства ни носи!"

   Отмина с мълчание тоя въпрос. 

   Час по сетне, когато се пренесохме в близкото кафене същите тия четирима, се обърна и рече тоя път с човешкия си, не с тенекиения си глас на университетско светило: "Да, наистина, това изоставане може да ни носи и предимства. Заслужава да се помисли. Ето виждаш ли, не съм ти забравил въпроса".

   Беше бая словоохотлив. Припомни кога си какво бил написал и как партийната (комунистическа, дебело подчертано) критика го фиксирала изпод око. В мухабета им почти не участвах. Тримата хапнаха по една шкембе-чорба, пих и аз една бира с тях. Между другото, похвали се, че написал изключително сполучлив роман, "Най-добрият роман в съвременната българска литература"– вметна, като приветливо се усмихваше.

   "Как се казва твоят роман?" – рекох. "Елените", това му е заглавието"– отговори. Станаха, тръгнаха към квартирата на Чонов, аз пък се прибрах с колата. Минах край пазарчето на нашия занемарен, за разлика от жк Тракия, краен квартал Изгрев, зад някогашния отлично подреден, ала напоследък занемарен, изтърбушен, заринат в боклук и ръждиви тенекета РУМ (районен универсален магазин) "Изгрев", паркирах жигулата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото.

   От изпушените цигари, от кафетата тоя ден и от изпитата бира усещах се леко замаян, но и странно спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна знаех какъв е моят отговор. Само дано не съм ядосал човека! – мина ми през ум в просъница.

Някогашният млад учен, любимец на студентите др. Светлозар Игов

   Това беше миналата неделя. Днес се зарових до уши в книгата му, сборник от най-обикновени вестникарски статии, а ужким есета "Грозните патета", продукт на издателство "Български писател" от 1989 г. Не ми хареса стилът; доста сух, па и претенциозен ми се видя. Очевидно обаче е "мислеща тръстика"; бихме били добри приятели, ако изчисти от себе си суетата и самодоволството на университетски професор, навикнал да му се възхищават, да го четкат все по косъма.  

   Вълнуващи преживявания ми доставя четенето. Желал бих написаното от мене да се чете със същия интерес, който ми донесе сборникът есета на Георги Марков "Когато часовниците са спрели", издаден в мътната, еуфорична за нас българите 1991 година. Светлозар Игов – обект на горните наброски, разбира се, е частица от огромния сатанински механизъм за смазване на таланти или за приспособяването на тия таланти според конюнктурните нужди на някогашната, па и на днешната партокрация в България. Таквиз обаятелни като ерудирани приказливци и суетни врани служеха за притегателен център на неопитните млади автори, неусетно за младостта манипулираха в името на "червената правда", подготвяха следващата вълна наивници, които да прославят марксизма-ленинизма, без да си дават сметка, всъщност, без да съзнават хищната му същност.

   Мнозина от някогашни мои приятели гневни идеалисти ей тъй, неусетно, се бяха превърнали в гласове на т.нар. "партийна съвест", поласкани от височайше някое внимание, печатани и приветствани в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя! Та нали до четирийсетата си година, кажи-речи, бях и аз в плен на пищната ренесансова илюзия за Свободата-Братството-Равенството! В първата си книга ("Сутрин рано", 1983 г.) имам и такива наглед верноподанни редове:

Но всъщност болшевики мъртви няма!
Те все така безшумно ще вървят
през обръчи, засади и куршуми,
ще минат всеки път и кръстопът
и в днешното ще бъдат помежду ни.

  Различното в моя случай е, че плътно бях привързан към средата, в която съм се родил и в която съм се учил да мисля и възприемам света. Тая родна българска стихия ме зарежда с мерак за писане (в опит да документирам разрушаването на Отечеството), нищо че жестоко ми се е надсмивала или – още по-зле! – просто не ми обръща внимание. Както казваше дърводелецът-мебелист баща ми: "Какво правите по цял ден там, в редакцията на вестника, а! Пишете ли, пишете ли...?"

   Имал съм луд късмет, че не успели да ме превърнат в свой властниците. Колко леко тогава бих се превърнал в агитпропчик и "наше момче"!

   Впрочем, къде ли е Радуил? Ще ми се да го открия върху картата на България. Виждам, има село Радуй в Пернишко, отдето е родом писателят Добри Жотев (1921-1997) – Бащата за поетите от т.нар. Априлско поколение, но Радуил, Софийско го няма на моята пътна карта в колата. Трябва да е позанемарено кипро българско селце с мирис на тор, непрана вълна и горени дръвца, на печени чушки и лютеница, варена на двора, с уханието на дюли в одаите и на дъсчен селски под, жулен с керемида от жени, коленичили с високо запретнати поли боси и на четири крака, с присмехулно аленочервено и бяло мушкато в дъсчени сандъчета по прозорците, с лениво подиробедно жужене на мухи и лястовичи цвъртеж. Всеки случай, надявам се, не се намира нийде другаде – ни в Хърватско, ни по бреговете на Адриатика.*****

      Следва

Пловдив - културна столица на Европа за 2019 година

Plovdiv, 27 sept.  2002 – edited 31 uli 2015

______
* Георги Марков, цит.съч., стр. 15.
** Става дума за романа "Тихият Дон".
*** Вж. с. 18 от цит.съч. на Георги Марков.
**** Нарочно на "ти", в удобната роля на простак.
***** Светлозар Игов: На политическата ни култура й липсва Ренесансът! http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=406927 Проф. д.ф.н. Светлозар Игов е български учен, литературен критик и историк, есеист, поет, белетрист и преводач. Автор е на книги с монографични литературоведски изследвания, студии, статии, очерци. (Уикипедия)

Ars Poetica - РУИНИ ОТ ИЗЧЕЗНАЛА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

РУИНИ ОТ ИЗЧЕЗНАЛА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Българийо за нас – обезверени,
от чужди лъгана, ти рожбите зовеш,
далеч оттук прокудени без време
от твоите села и градове.

Измамници и хора празни, дръзки
един през друг стремящи се към власт,
оплетени в лъжа и тайни връзки
със всички мародери на света.

От нийде нямаш, майчице, защита,
остава само да те погребем
и после всеки българин да пита:
Какво ли пък зависело от мен?

Plovdiv, 14 apr. 2014 – redact. 31 uli 2015

Ars Poetica - ЗИМА

ЗИМА

На Соня Пехльова

И свършва някой ден доброто царство
на най-красивите илюзии.
Реките спират да текат, застиват.
Прозрачният ветрец е като камък.
Нощта се сгромолясва върху теб.

Отдавна отпътували са всички влакове
и разписанието – дрипа влажна,
напомня за отминалите дни
сред вледенени късове кристално
илюзорно щастие.

Какво ще правиш със това сърце?
До вчера беше риба, беше птица,
днес стаята ти е каюта
в бездната на космоса от самота.

Сега дочуваш през втвърденото пространство
сигналите на няколко приятелски сърца.
Те лекичко подраскват по скафандъра
и странно! –
ти с какво ги изкушаваш!
Дали с това, че си материя оголена,
една кървяща и нарастваща любов?




Plovdiv, 1 dec. 1993* – redact. 30 uli 2015

______

* Из сб. „Кардиф”, изд. 1997 г.

Ars Poetica - САНТИМЕНТАЛНА ПОЕМА ЗА ПЛОВДИВ

САНТИМЕНТАЛНА ПОЕМА ЗА ПЛОВДИВ 


Балконче над времето. Статуя. Зид.
Влажен,
премръзнал,
охлузен паваж.
Любопитни и тънки тъжни лози
в задния двор – сред кюмюр и талаш.

Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!

Мансардни покриви. Бебешки рев.
Старци. Перденца от евтин тензух.
Младоженци работници в глух сутерен.
Кварталната кръчма.
Момиче в кожух.

Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!

Площад на хълма – часовник без глас:
на ревера му дреме файтон разбит.
Чукни по стъклото и влизай у нас –
следи в небесата, еснафски бит.

Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!

Градът е това, но и не съвсем,
защото порасна нашир и надлъж
и си пусна мустаци, брада и корем,
като зрял импотентен мъж.

Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!

Градът, в който раснах и стръмно живях,
оскъдно се хранех, обилно мечтах,
страхувах се, плаках,
шумях пред света
и ето че бавно дойде Есента
и си отидоха всички добри
илюзии,
старчета,
мансардни сестри,
избягаха котките от моя балкон
и позабравих добрия си тон.

Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, та аз съм това:

балконче, файтонче, статуя, зид,
влажен, премръзнал, охлузен паваж,
любопитни и тънки печални лози
в задния двор сред кюмюр и талаш.

      БЕЛЕЖКА

      На "Франклин Рузвелт" № 10, току зад пресечката с централната улица "Уилям Гладстон", днес се намира силно занемарена едноетажна постройка, дето бе някогашната мебелна работилница на Иван Радичев. Там някога калфа беше баща ми, 31-32-годишен, а мен – 6-7-годишен, по обяд всеки ден майка ми ме пращаше да му нося хляб и ядене. Още от улицата ухаеше на чам и туткал, на шеллак и ацетон, а в задния двор сред купчини кюмюр, сгурия, дърва и дъски за горене като змия се бе изтегнала лозница. Дворчето вонеше на плесен, на беднотия и влажен талаш и стърготини. Тая лозница в представите ми е като момиче, потръпващо от лекия ветрец с едва развили се листенца, виждах я тая лоза, докато писах тоя текст, отнасящ се не за друг, а за моя роден, до болка обичан и пак тъй до болка ненавиждан Пловдив.

      С гъгнив, треперещ глас четох това си творение* на някакъв общ рецитал през далечната 1978 година (някога се изкушавах и аз, като млад глупак, да си чета текстовете пред публика) нейде в общинска сграда край пловдивската Главна улица и после две дами дойдоха да ми рекат, че прочетеното от мен им направило впечатление: поетесата Ваня Минчева и майката на известния местен поет, романист, драматург, философ и пр. г-н Недялко Славов (1952). То всъщност не е "мъжко стихотворение”, хленч и плач има в него и това обстоятелство вероятно е пробудило майчинския инстинкт у дамите, но приятелите ми - мъжкари и бойки момци, никак не го харесаха.

Plovdiv, 2 dec. 1977 – redact. 29 uli 2015

_______
* Из сб. "Сутрин рано" (1983).

Публицистика - ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2.)

      Печална роля отреждат на интелигента – придворен шут, лала, палячо за разтуха на кралския двор, пъстро пернато с брада или мустаци a la Салвадор Дали, с обичка на уше като швейцарска крава на тучна морава или с плитчица, привързана на тила с парцалче, понякога – с бръсната кратуна, като белен картоф, или с папийонка: червена на бели точки или черна на ивици, косата (ако я има) разрошена, интелигентният екземпляр може да наподобява и разплетена дамаджана. Важно е да личи: в никакъв случай пред вас не е простосмъртен.

      Щом е интелигент, ще рече „умен, който се прави на глупак”, значи е разсъдлива твар, която пълзи край атлазените пантофки на Негово величество, реди остроти с вкус на канела в горещо мляко. Понякога остротите вонят на бруталност, от което чистоплътните потръпват неспокойни, докато тълпата крещи: "Е-е-ей, нашето момче как му каза всичко, дето не смеем да му кажем. Хем как му го рече, а! Право в очите. Ура-а-а…"

      Медиите струват пари... много пари. А у кого са парите? Вече е невъзможно от трибуна на многотиражка да се състезаваш с могъща медийна империя. Та романтичният период, кога иззад Дунава някой си даскалски син вади пред света непрани гащи и мухлясали драперии на разпадащата се Османска държава, възторгва недояли хъшове, обнадеждава поруганите в дома и отечеството си, оня романтичен период, братя българи, отдавна отмина.

      Добрият тон, зад който подло не се таи наглост и лицемерие, отживелица ли е! Несъстоятелна позиция прикрива ли се с цинизъм, остроти и каламбури?

      Само който не работи, не бърка – не е ли ясно, че да приемем известното от хилядолетия: че и управляващият е естествено да греши, естествено е да търпи упрек и в това няма нищо необикновено. Като грешим и се поправяме, израстваме. Защо тъй упорито назначени за говорители в днешното наше обществено пространство настояват, че единствено с техните уста говори Истината? Това, дето е истина за мен, за другиго може и да не е; пък и кой е между нас тоя, дето вечеря с Господа! 

      Да речем, бивш финансов министър съобщава верни неща, ала при тоз назидателен тон как да приема, че освен да прави констатации не се тресе от злост да смаже опонента точно в стила на Карл Маркс или в стила на типичния преподавател по марксическа политикономия да обезсмисли и онова, което други преди него вече са сторили?

      Лицемерието ни се предлага и с по-човеколюбиви форми отколкото е в състояние да представи оприличаваният от почитателите си на Стефан Стамболов гл. ас. от АОНСУ (Академия за обществени науки и социално управление) Иван Костов... Скулптор, усетил се значима фигура в общественото пространство, говори уравновесено, приказването му излъчва доброта, ала, Боже мой, как да вярвам, кога реди лакърдии за ред и достойнство, за унижението, на което сме подложени! Не мога да вярвам, понеже с юмрук посегна да блъска дежурния полицай на служебния паркинг пред софийската общинска управа, баш на пъпа на София. Най-странното подир това геройство: Главният секретар на МВР връчи на скулптора компенсация, оладжак, за преживения стрес... "Браунинг", боен патлак с надпис, http://handguns.g00net.org/Docs/Doc-Pwg_Wejdi.htm... 

      Случва се при самозащита да излезеш от кожата си, да зашлевиш мръсника, но господинът не защитавал себе си, не защитавал таланта си; защитавал статута си на недосегаема от закона персона. Вежди Рашидов имам предвид. Е, къде отиват всичките сладки приказки!

       Велико е да бъдеш смирен. Всеки може да сбърка: бесовете, случва се, да надделеят понякога. Затова дваж по-велико е покаянието. Всъщност, покая ли се скулпторът? Искрено да се бе покаял, бих го приел такъв, какъвто е… Не, не за изкуството му, а заради личността. Негова си работа. Майната му! Срина се в представите ми като ваяна от влажен пясък симпатична скулптура, когато влагата се изпари и остане само оглозган от ветровете ръждив скелет. 

      Нашите "интелигенти" са си заслужили участта да стоят встрани от така важните за нацията теми. Послушайте ги за какво и как един-друг се дърлят: кой е по-велик, па кой е по-близо до народа, кой е заслужил да се нарече "дисидент" и разбира се: да понесе като венче маргаритки във вид на нимба титлата "демократ". О, мила Санта симплицитас! О, Суета на суетите!

       Всъщност, що е то интелигентен? В зората на грандиозния експеримент с "най-прогресивното и човеколюбиво учение на света" обожествявана девет десетилетия персона (Владимир Илич Ленин, 1870-1924) назовава интелигенцията на Русия насекоми (инсекти), досада някаква за Властта, която досада трябва да се държи изкъсо, да се гали по бузките и да се шамаросва по кратунката, от време на време да й се дърпат юздите, да се прорежда и преподрежда. "Кекава интелигенция" бе в България любимо определение за три поколения партийни комисари на правдата. Представяха интелигента в образ на дърдорко, оглупял от четене на книжки, и чрез таз карикатура на изперкал многознайко учеха младежта да обича "трудящите се маси", т.нар. Български народ. А интелигент всъщност е всеки мислещ, всеки нормален, обикновен, опиращ се на опита и разума си вътрешно подреден, уравновесен и независим човек, в което и поприще да се изявява. 

      Нима не сме срещали глупци с по няколко дипломи за висше образование или хитрец с гирлянд от научни титли. Циникът Иван Славков-Батето в тъй любимата си роля Шут на България, например, е академик. Какво повече да говорим! 

      Истинската България, огромното множество без представителство в медиите, без достъп до осветената сцена, изпитва на свой гръб кощунствата на Властта. Но в това множество простосмъртни е енергията, опитът, мъдростта на нацията. Ако управляващите придобият навик да се вслушват какво говори обикновеният гражданин на Републиката, най-малко не би се главозамайвали дотам, не биха безобразничили. Другояче биха възприемали сламените чучела за "цвета на нацията", " интелигенция" и прочие лъскави етикети. 

      Инак, каква му е на шута грижата, освен да разсмива деспота и придворните!

      Краят на есето "За какво ли са умирали?" – тълкуващо „Случая Веселин Андреев" из т.нар. "Нови задочни репортажи за България"*: "че е много по-лесно да бъдеш евтин герой в един или два епизода, отколкото да бъдеш честен и обикновен човек цял живот". 

     Обяснявал съм обичта към баща ми дърводелеца-мебелист, мълчаливия, вглъбен в занаята си, доверчив, но неразбиращ политическата конюнктура и заради това странящ от всякаква "обществена” (разбирай: политическа) дейност. Обяснявал съм респекта си към моя Голям Малък човек в тоя "ключ". Оттам може би е съпротивата ми спрямо героически театрални пози, независимо кой и с каква цел позира – дали е Йохан от едноименната поемка на 24-годишния Христо Смирненски (1898-1923), дали е главният герой на романа "Стършел" на 33-годишната в 1897 г., когато пише книгата си, англичанка Етел Войнич (1864-1960) или друг обаятелен популяризатор на идеи.

    Животът е велик дар и трябва да се пази. В цитираната фраза на Георги Марков не ми се нрави думата "евтин"; стои тая дума във фразата му като оголен зъб на залаял пес, обезценява, прави лековата позицията на автора. А защо да не отдам мимоходом дължимото на героизма? Може би бъркам? Герой, изненадващ и самия себе си, може да се окаже кой ли не; важното е, че е дързост и лицемерие да се разхождаш в героическа поза из множеството, да вириш показалец към Небето, да редиш назидания, да заразяваш света с бесове. 

    Героите ги убиват. Затова не желая да съм герой за каквато и да е идея, нито да призовавам другите да стават герои. Смятам, героично е да си останеш честен и обикновен дори след като ти се е наложило да сториш подвиг и хора се тълпят под прозореца ти да те славят.

      Мюсюлмани, които се самовзривяват на многолюдни места в Близкия изток, Испания, Турция или където и да е другаде, определям – първо, за страхливци, второ – подлеци, трето – жертва на манипулатори. Тая саможертва за милиони вярващи е "героизъм" и аз нямам логично обяснение защо. Нима богът на която и да е световна религия не повелява да пазим живота? Чий бог изисква трупове и се радва на мъртъвци!

      Следва

Plovdiv, 21-26 sept. 2009 – redact. 28 uli 2015

_______
* Георги Марков, "Нови задочни репортажи за България", сборник, изд. 1991 г. с предговор от Стефан Цанев. 

      Илюстрации: 1. Салвадор Дали (1904-1989). 2. Вежди Рашидов (1951, скулптор, министър на културата, чл.-кор. на БАН от 2004 г.), 3. Евгений Дайнов (1958, политолог, професор в НБУ). 4. Георги Марков - Джери (1929-1978).

Ars Poetica - КРАЙНИЯТ КВАРТАЛ

КРАЙНИЯТ КВАРТАЛ*

Тук живеят хора неизвестни,
които правят шумни сватби,
любят се,
деца създават,
умират без излишни драми,
като оставят във наследство
товар от грижи в тоя свят.

Тук, в крайния квартал,
добре се помнят футболните мачове,
някой интересен филм по телевизията,
Близкоизточната криза,
семейните кавги
и кражбите на онзи,
когото хвалеха във вестника
преди години.

За тях Историята – туй е почит,
каквато те не заслужават,
Историята – туй е празник,
където всеки с официална дреха влиза,
а те във всекидневните
се чувстват най-добре.

Plovdiv, 27 uli 1980 – not edited 27 uli 2015

______
* Из сб. "Сутрин рано" , изд. „Христо Г. Данов” (1983).

Ars Poetica - ОСТАВЯМ ДА МЕ ИЗЛЪЖАТ

   Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли*

ОСТАВЯМ ДА МЕ ИЗЛЪЖАТ

Идейки си най-случайно Джени мокра от дъжда,
свари своя мил замаян във прегръдки на жена.

– Не е туй, което виждаш! – рече нейният любим
и посегна да изтрие от лицето оня грим

на оназ особа чужда, вмъкнала се в тоя дом
уж по някаква си нужда от утеха мъжка, щом

някой я обидил злобно и дотичала по здрач
да изплаче свойта болка с много хълцане и плач.

Гледа ги горката Джени и не може да реши
между двамата смутени всъщност кой кого теши –

нейничкият или тая ослепителна жена,
насред малката им стая вмъкнала се без вина.

Разбери ги, мила Джени, всеки може да сгреши.
Появят ли се проблеми, търсим сродни нам души,

а мъжът, когато мъж е, трябва да е кавалер
и с прегръдките си дръзки да изтрие оня чер

мимолетен знак на потрес и съмнение в мъжа;
всичко друго е от ревност, всичко друго е лъжа.

Ще ти се наложи, Джени, и на тебе някой път
със целувки… несъмнено други да те утешат.

Plovdiv, 12 jan. 2013 – redact. 26 uli 2015

_______

* Ап. Павел. До коринтяни, послание І.

Ars Poetica - ПЪТЯТ КЪМ ИТАКА

Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш.
Но нищо друго няма тя да ти даде...

Константинос Кавафис (1863-1933), из "Итака" 

ПЪТЯТ КЪМ ИТАКА

Когато нощем в сънищата се завръщаш към Итака, 

вали дъждът, в разгара си е Май, в цъфтежа, 

по улиците трополят коли, с брезент покрити, 

пълни с дарове от някой млад 

жених за твойта вярна Пенелопа. 

А перденцата белеят в бледорозово

и слугите – по-приказливи, по-небрежни,

в градината отзад разсаждат рози. 

Отправиш ли се към Итака,

сънят ти лъха смях и благородство,

рояци гълъби изпълват двора 

с перушина и трохи,

жребците във конюшнята лудуват

и някой там говори им любовно... 

От бягството ти раните зарасли са,

защо ти е това завръщане в Итака?

Нали ще им напомниш, че те няма,
че нищо там от теб не е останало!

Plovdiv, 4 uli 2008 – redact. 25 uli 2015