ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1505.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1505.)   

Не назлобявай срещу злия, нему това е целта, от това се храни, с това поминува, а може би си успокоява съвестта, че с отровата си е нужен на света. – Аноним (1947)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3.)

   27 sep. 2002

   "Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги, при всички обстоятелства търси трибуна или да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в родната му страна, талантът го задължава да намери, където може."* В евангелието обаче това е казано образно, говори се за светилника, който не ни е даден да го държим под одъра... "И тогава по ирония на съдбата Сталин бе този, който спаси романа на Шолохов** от унищожение – от гнева на предшествениците на квадратните момченца в "Литературен фронт".***

   На такова едно "квадратно момченце от Литературен фронт" имах удоволствие да се дивя в разстояние на три-три и половина часа миналата неделя. Светлозар Игов – впрочем, професорът Игов. Имах смътна представа за насилен талант, пък се оказа, че и това кофти определение надхвърля реалността. Насилен талант... Имаме такова животно; но реалният г-н Светлозар Игов леко ме разочарова. Жалко, приемал съм го за нещо глупаво, но все пак свежо, а се оказа мек плондер с аромат на мокра кокошка.

Запознавах се днес в училищната ни библиотека с хроника на кариерата му до 1978 г. Роден в началото на 1945 г. в село Радуил, Софийско... Пиперливи анекдоти се носят из околните села за населението на Радуил, чуто от Ангел Грънчаров (1959) от Долна Баня, кажи-речи почти негов земляк. Завършил е през 1966 г. славянска филология в Софийския университет "Кл. Охридски", а после специализирал и вероятно писал там в Белград и Загреб, аспирантура (1967-68), едвам на 24-25 години вече редактор (1969-1970) във официозния вестник "Литературен фронт" и в списание "Съвременник" (от 1971), по-после (от 1976 г.) в Института по изкуствознание при БАН, автор на сборника ."Високо при извора. Критики и есета", издаден през 1974 г. Такава кариера можех и аз да имам. Избрах обаче друго, и като се сравнявам с г-н професора, кефя се, че не съм сбъркал. Леле, какъв ли тъпоъгълник, какво ли "квадратно момченце" щях да съм!

  Разположили сме се четирима в панелната гарсониера на моя печатар Тодор Чонов (1945). Около час г-н професорът прави разбор на Славейковата поема за нещастната Гергана и влюбения в голите й бедра везир османлия. Концептуално, субординация и прочие термини чуждици ми прехвърчаха покрай ушите, за да проумея може би що за лъв е професорът. Стана ми неудобно заради него, та си забих по едно време лакътя в ребрата му (дяволчето от детските ми години на щуротии и хлапашка заядливост се бе ухилило до уши, влизах в ролята на Глупака Ванка пред "великия човек"): "Не е ли това поема за любовта? Що за любовта нищо не спомена? Каква е таз субординация! Където има любов, везирът слиза при робинята или издига робинята до себе си. Или според теб**** в любовта е като в родната казарма, има строг ред и субординация?"

  Все пак, да не го съдя! Ей такива си ги мисля. Бързам,... Пристрастен съм повече от необходимото. Възможно е и да бъркам; ще се радвам човекът да излезе стойностен. Ама и мен ми се насъбра. Толкова години се правя на балък! И естествено, човешко е честолюбието ми да се разбръмчи: "Альооу, Умника! Виждаш ли къде можеше да си!" Но оттук пък иде онзи кеф да си река: "Гледай си работата, Жорес! Всичко ти е наред. Животът е шоу на суетата и ти си не по-малко суетен от самовлюбения чешит до теб".

Проф., д-р на фил. науки и прочие Светлозар Игов

  Г-н Игов поне двайсетина пъти употреби думата "концептуално" и аз, объркан уж от тези сложни научни термини и тълкувания, зинах: "Че какво па толкоз ни кефи думата "концептуално", та ми вади очите с този синоним на родната дума "основно"? Ама не! "Концептуално" звучи по-авторитетно, звучи бамбашка, анджък понаучному! Попитах г-н професора къде му е центърът – оста на неговата мерна система за оценяване коя творба е добра, коя не. Гледа ме, стори ми се, изненадан. Не се разсърди, та си рекох: бързо схвана. "Ами че всяка творба, всеки автор оценявам според контекста, според стила, според епохата. За всеки случай – всеки автор различно". Възможно е да не са били точно тъй подредени и точно тези думите, но в такъв смисъл бе отговорът.

  "И все пак – продължих, – коя е твоята Полярна звезда, точката, според която ти се ориентираш при твоите строго научни разбори и тълкувания? Ще го кажа по-образно: Къде върху картата на Европа, върху континента на християнската ни цивилизация е твоят ориентир, еталонът, според който сверяваш мерната си система за оценки?"

  Изгледа ме от патъците до щръкналата ми на всички посоки коси – озадачен ли, що ли! И се опитах да го успокоя. "Ето, говоря ти интуитивно. Твоят център не е Италия с нейните Флоренция, Рим, Неапол, но не е и Франция. А може би Германия? Ами не, не е и Германия... Всеки случай, на запад е от България точката ти за ориентиране, поне така интуитивно усещам. Къде всъщност ти е центърът, твоята Полярна звезда, а?" – питам... И той рече: "Е, да! Малко по на запад от България е, в оназ тясна крайбрежна ивица, дето е Хърватско, там, където Изтокът се среща със Запада".

  Логично би следвало да го попитам: че що не България, но не попитах. Спрях се, да не би да се засегне. Говори ни като дългосвиреща грамофонна плоча около час колко сме изостанали от Западна Европа, духовното ни развитие колко било пострадало от геополитически, исторически и други обстоятелства. "Нищо ново не чухме" – рекох.

Георги Башиянов (1946), университетски преподавател

  Освен проф. Игов в гостната сред модерния пловдивски жилищен комплекс Тракия бяхме още трима филолози – двама прогимназиални даскали (аз и Георги Башиянов), плюс домакина на боксониерката – издателя и бившия кмет на Стария Пловдив (както обича да напомня) и огнен поет Тодор Чонов, който се явява редактор на мижавия ми първи и единствен до онзи ден сборник стихове*****. Та продължих: "Дотук минусите от робството си ги знаем. Но ти кажи: Това изоставане от Запада какви предимства ни носи?" Отмина с мълчание този мътен въпрос. Час по сетне, когато се пренесохме в близкото кафене същите тези четирима, обърна се, рече този път с човешкия си, не с тенекиения си глас на университетско светило: "Да... наистина, това изоставане може да ни носи и предимства. Заслужава да се помисли. Е, виждаш ли, не съм ти забравил въпроса". Бе бая словоохотлив – припомни на компанията ни кога какво бил написал и как партийната (комунистическата, дебело подчертано) критика го фиксирала изпод око. В мухабета им почти не участвах. Тримцата хапнаха по една шкембе-чорба, пих и аз една евтина бира покрай тях. Между другото, похвали се, че написал изключително сполучлив роман, "Най-сполучливият роман в съвременната българска литература"– вметна, като приветливо и глупаво със светнали очи ни се усмихваше.

  "Как се казва сполучливият ти роман?" – рекох... "Елените", това му е заглавието"– отговори, и тримата станаха, тръгнаха към квартирата на Чонов, аз пък се прибрах с жигулата. Минах покрай пазарчето в нашия занемарен, за разлика от жк Тракия, краен квартал Изгрев, зад някогашния отлично подреден и замлян със стока на трите етажа, напоследък занемарен, изтърбушен, заринат в късове дограма и в ръждиви тенекета Районен универсален магазин "Изгрев", паркирах жигулата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото. От изпушените цигари, от кафетата този ден, от изпитата бира усещах се леко замаян, но и странно спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна знаех моя отговор. Леле, само дано не съм ядосал човека! – мина ми през ум в просъница. До вътрешно-партийния обрат в БКП и присъдружното казионно БЗНС-е на Десети ноември 1989 г. пловдивският РУМ "Изгрев" беше средище за пазаруване и срещи в кипротото си кафененце. След това стана собственост на турчин бизнесмен и когато съм минавал там в 10 часа или по обяд, зад телената ограда виждах момичета и млади жени, и жени на средна възраст от помашките села в техните носии скромно, някак притеснено с филия хляб в ръка да си приказват на своя чудноват диалект, все едно виждах шивачките в цеха на турчина като да бяха милите в концлагер.  

  Това беше миналата неделя. Днес се зарових до уши в книгата на Игов, сборника от най-обикновени делнични вестникарски статии, а уж есета "Грозните патета", продукт на издателство "Български писател" (1989). Не ми хареса стилът, претенциозен ми се видя. Очевидно обаче е "мислеща тръстика"; бихме били приятели, ако поизчисти от себе си самодоволството на университетски даскал, свикнал да му се възхищават, да го четкат по косъма.  

 Вълнуващи преживявания ми доставя четенето. Желал бих написаното от мен да се чете със същия интерес, който ми донесе сборникът есета на Георги Марков "Когато часовниците са спрели", издаден в еуфоричната за нас 1991 година. Светлозар Игов – обект на горните наброски, разбира се, е частица от огромния сатанински механизъм за смазване на таланти или за приспособяване на тези таланти според конюнктурните нужди на някогашната, пък и на днешната партокрация в България. Такива обаятелни ерудирани приказливци и суетни врани служеха по време на соца и отново служат за притегателен център на неопитни млади автори, неусетно за младостта манипулират и сега в името на "партийната правда", подготвят следващата вълна наивници, които да славят марксизма-ленинизма, днес глобализма, без да си дават сметка, всъщност, без да съзнават хищната му същност. Мнозина от някогашните мои приятели и гневни идеалисти неусетно се превърнаха в глас на т.нар. "партийна съвест" или поновому "демокрация", поласкани от височайше някое внимание, печатани или приветствани в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя! Та нали до четирийсетата си година и сам бях в плен на пищната ренесансова илюзия за Свободата, Братството и Равенството! В първата книга, сборника "Сутрин рано" от 1983 г. имам такива наглед верноподанни редове:

Но всъщност болшевики мъртви няма!
Те все така безшумно ще вървят
през обръчи, засади и куршуми,
ще минат всеки път и кръстопът
и в днешното ще бъдат помежду ни.

 По-различното в моя случай е, че плътно бях привързан към средата, в която съм се родил и съм се учил да мисля, да възприемам света. Тази пловдивска или българска иронична стихия ме зарежда с енергия за писане, в опит да документирам как рушаха Отечеството ни, нищо, че жестоко ми се е надсмивала или още по-зле! – просто не ми обръщат внимание. Както казваше дърводелецът-мебелист, баща ми: "Какво правите по цял ден в редакцията на вашия вестника, а! Пишете ли, пишете ли?" Имал съм луд късмет, че не са успели да ме превърнат в свой властниците. И колко леко тогава бих се превърнал в "наше момче", според лафа на Върба Чавдарова (1929-2022)!

   Впрочем, де ли е това Радуил?! Ще ми се да го открия върху картата на България. Виждам, има село Радуй в Пернишко, отдето е родом поетът Добри Жотев (1921-1997) – Бащата за поетите от т.нар. Априлско поколение, ама Радуил, Софийско го няма на пътната ми карта в колата. Трябва да е позанемарено кипро шопско селце с мирис на тор, непрана овча вълна, горени дръвца, печени чушки и лютеница, варена на двора, с ухание на дюли в одаите, на жлътнал дъсчен селски под, жулен с керемида от жени, коленичили с високо запретнати поли боси, на четири крака, с присмехулно кърваво- червено и бяло мушкато в дъсчени сандъчета по прозорците, с лениво подиробедно жужене на мухи и лястовичи цвъртеж. Всеки случай, надявам се, не се намира нийде другаде – нито в Хърватско, ни по бреговете на блажената злачна Адриатика.

  Следва

Пловдив - гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 2 fev. 2024

Илюстрации:
- Умъртвеният в Лондон Г. Марков (1929-1978).
- Любимец на студентите, Св. Игов (1945-2023).

___
* Георги Марков, цит.съч., стр. 15.
** Става дума за романа "Тихият Дон".
*** Вж. стр. 18 от цит.съч. на Георги Марков.
**** "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", Пловдив, 1983 г. обем 56 стр., тираж 1130 екз.,цена: 0,27 лв.

***** Нарочно на "ти", в удобната за мен роля на приветлив наивен българин.
****** Светлозар Игов: На политическата ни култура й липсва Ренесансът! http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=406927 Проф. д.ф.н. Светлозар Игов е български учен, литературен критик и историк, есеист, поет, белетрист и преводач. Автор е на книги с монографични литературоведски изследвания, студии, статии, очерци. (Уикипедия). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1504.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1504.)

   Не назлобявай срещу злия, нему това е целта, от това се храни, с това поминува, а може би си успокоява съвестта, че с отровата си е нужен на света. – Аноним (1947)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2.)

   21-26 sep. 2009

  Печална роля отреждат на интелигента – придворен шут, лала, палячо за разтуха на кралския двор – пъстро пернато с брада или мустаци a la Салвадор Дали, с обичка на ухото като швейцарска крава на тучна морава или с плитчица, привързана към тила с цветно парцалче, понякога – с бръсната кратуна, като белен картоф, или с папийонка: червена на бели точки или синя на ивици, коса (ако я има) разрошена, интелигентният екземпляр в кратуната може да ти напомня и на разплетена дамаджана. Важното е да личи отдалече, че в никакъв случай пред вас не е простосмъртен, а рядък екземпляр.

  Щом е интелигент, то ще рече "умен, който се прави на глупак”: значи е разсъдлива твар, която умно шета около атлазените пантофи на Негово величество, реди остроти с вкус на канела в горещо мляко. Понякога остротите й вонят на бруталност, от което чистоплътните потръпват неспокойни, докато тълпата крещи: "Е-ей го, нашто момче, как му каза всичко, дето не смеем да кажем. Как му го рече, а! Право в очите. Ура-а-а".

  Медиите струват пари, много пари; а у кого е парата! Вече е невъзможно от трибуна на многотиражка да се състезаваш с мощна медийна империя. Романтичният период, кога иззад Дунава някой си даскалски син вади пред света непрани гащи и мухлясали драперии на разпадащата се Османска империя, възторгва недояли хъшове, внушава надежди на поругания в дома и отечеството, онзи романтичен период, братя българи, отдавна мина и замина. Информацията е най-ценният капитал в модерния свят. Който владее информационните потоци, той владее империята на злото и прогреса. Стискай зъби, наточи нокти, упражни лакти и научи се да биеш дузпата на всяка душица, която се опитва да ти каже нещо напреки. 

  Ала да питам все пак – Добрият тон, зад който подло не се таи наглост и лицемерие, отживелица ли е! Несъстоятелна поза и позиция прикрива ли се с цинизъм, остроти и каламбури? Само който не работи, не бърка – не е ли ясно, че да приемем известното от хилядолетия: че и за управляващият е естествено да греши, естествено и да търпи упрек, и че в това няма нищо страшно. Като грешим и се поправяме, израстваме. Защо тъй гневно персони, назначени за говорители в обществено пространство, настояват, че единствено с техните уста говори Истината? Това, дето е истина за мен, за другиго може да не е – друг ген, друга участ, а и кой е между нас този, дето вечеря с Господа! 

  Да речем, бившият финансов министър съобщава верни неща, но при назидателния му тон как да приема, че освен дето прави констатации милият не се тресе от злост да смаже опонента точно в стила на Карл Маркс или в стил на типичния преподавател по марксистка политикономия да обезсмисли онова, което преди него други са сторили!

  Лицемерието ни се предлага и с по-човеколюбиви форми, отколкото е в състояние да представи оприличаваният от феновете си на Стефан Стамболов главен асистент от АОНСУ (Академията за обществени науки и социално управление) г-н Иван Костов. Скулптор, усетил се значима, масивна фигура в общественото пространство, говори уравновесено, приказването му излъчва доброта, ала, Господи, как да вярвам, когато реди лакърдиите си за ред и достойнство, за унижението, на което сме подложени! Не мога да му вярвам, понеже с юмруци посегна да блъска дежурния младеж полицай на служебния паркинг пред софийската общинска управа, точно на пъпа на София. Най-странното след този вид бабайтлъшко юначество за мен е, че Главният секретар на МВР ген. Бойко Борисов (1959) връчи на г-н скулптора мъдрия Вежди за компенсация, оладжак, за преживения стрес... боен патлак "Браунинг" с поздравителен надпис – вж. http://handguns.g00net.org/Docs/Doc-Pwg_Wejdi.htm... Демек, да гърми с патлак по несъгласните с него, вместо да ги бие с юмруци.

 Случва се при самозащита да излезеш от кожата си от гняв, да зашлевиш идиота, но господинът не защитавал себе си, не защитавал таланта си! Защитавал статута си на недосегаема от закона персона. Уважаемият г-н Вежди Рашидов (1951) имам предвид. Е, къде отиват всичките мъдри и сладки лакърдии! Или както казваше Борис Дявола, дядо ми от Пазарджик: "Дейба тая крива нива!" – кога плугът му заореше в угарта. 

 Велико е да си смирен. Всеки може да се обърка – бесовете, случва се, да надделеят понякога. Затова дваж по-велико е покаянието. Но всъщност, покая ли се скулпторът! Искрено да се беше покаял, бих го приел за такъв, какъвто си е. Не-е, не за изкуството му, а заради личността. Негова си работа. Майната му! Сам се срина в представите ми като изваяна от влажен пясък фигурка на великана Голиат, когато влагата се изпари и остане само оглозгания от морските ветрове мършав скелет. 

Евгений Дайнов (1958)*

 Нашите "интелигенти" са си заслужили участта да стоят встрани от така важните за нацията не теми. Послушайте ги за какво и как един-друг се дърлят кой е по-велик, па кой бил по-близо до народа, па кой заслужил да се нарече "дисидент", и разбира се: кой да понесе като венче маргаритки във вид на нимба титлата "демократ". Ох, мила моя нашенска Санта симплицитас! О, Суета на суетите!

  Всъщност, що е това интелигентен?! В зората на грандиозния експеримент с "най-прогресивното и човеколюбиво учение на света" обожествявана девет десетилетия персона, Владимир Илич Ленин, (1870-1924) назовава интелигенцията на Царска Русия насекоми (инсекти), досада някаква за Властта, която трябва да се държи изкъсо, хем да се гали по бузките, хем и да се шамаросва по кратунката, от време на време да й се дърпат юздите, да се прорежда и преподрежда. "Кекава интелигенция" бе в България любимо определение за три поколения партийни комисари на правдата. Представяха интелигента в образ на дърдорко, оглупял от четене на книжки, чрез тази карикатурка на изперкал многознайко учеха младежта да обича "трудящите се маси" и Българския народ. Докато интелигентен всъщност е всеки мислещ с ума си, т.е. всеки нормален и обикновен, с опита и разума си вътрешно подреден, уравновесен и независим човек, в което и поприще да се изявява. 

  Нима не сме срещали глупаци с дипломи за висше образование или шмекер хитряга с гирлянд от научни титли. Циникът в любимата си роля Шут на България, например, е академик. Какво повече да говорим! 

 Истинската България, това огромно множество без представителство в медиите, без достъп до осветената сцена, изпитва на свой гръб кощунствата на Властта. Но в това множество простосмъртни българи е енергията и опитът, и мъдростта на нацията ни. Ако управляващият се научи да се вслушва какво говори обикновеният гражданин на Републиката, най-малко не би се главозамайвал дотам, не би безобразничил цинично. Другояче биха възприемали сламените чучела "цвета на нацията", " интелигенцията" и прочие лъскавички етикети. Инак, каква ли му е на шута грижата, освен да разсмива Деспота и 240-те му придворни в атлазени гащи, с бяла перука и пантофки от кадифе, нахлузени на бос крак!

  Краят на есето "За какво ли са умирали?", тълкуващо "Случая Веселин Андреев", от т.нар. "Нови задочни репортажи за България"**: "че е много по-лесно да бъдеш евтин герой в един или два епизода, отколкото да си честен и обикновен човек цял живот". 

Обяснявал съм си обичта към баща ми дърводелеца-мебелист: мълчалив, вглъбен в занаята си, доверчив, ама непроумяващ политическата конюнктура и затова странящ от всякаква "обществена” (разбирай: политическа) дейност. Обяснявал съм респекта си към моя Голям Малък човек в този ключ. Оттам може би е съпротивата ми спрямо героическите театрални пози, независимо кой и с каква цел ми позира – дали е Йохан от едноименната поемка на 24-годишния Христо Смирненски (1898-1923), или главният герой в сюжета от трагичния роман "Стършел" на 33-годишната през 1897 г., когато си пише книгата, англичанка Етел Войнич (1864-1960), или друг популяризатор на идеи.

  Животът е велик дар и внимателно трябва да се пази. В цитираната фраза на Георги Марков не ми се нрави думата "евтин"; стои ми тя във фразата му както оголения зъб на залаял ме пес, обезценява, прави лековата тезата на автора. А защо ли да не отдам мимоходом дължимото на героизма? А може би бъркам?! Герой, изненадващ и самия себе си, може да се окаже всеки, кой ли не; важното е, че е дързост и лицемерие да се разхождаш в героическа поза из множеството непознати люде, да вириш показалеца си към тавана и облаците в Небето, да редиш назидания и заразяваш света с бесове. 
Героите ги убиват. Затова не желая да съм герой за каквато и да било красотна идея, нито да призовавам когото и да било да става герой. Мисля, че е героично да останеш честен и обикновен, след като предвид обстоятелствата ти се наложило да извършиш подвиг, и се тълпят под балкона ти да те прославят с възторжени овации.

  Мюсюлманите, които сами се взривяват на най-многолюдни места в Близкия изток, Испания, Турция или където и да е другаде, определям първо, за страхливци, второ – за подлеци, трето: за жертва на манипулатори. Тази саможертва за милиони вярващи може и да е "героизъм", но нямам логично обяснение защо. Нима богът на която и да било световна религия не повелява да пазим живота? Чий бог изисква трупове и се радва на реки от кръв, гърчещи се в предсмъртни конвулсии тела и милиони мъртви!

    Следва

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 1 fev. 2024

      Илюстрации: 
- Художникът Салвадор Дали (1904-1989).
- Министър на културата г-н В. Рашидов***

___

* Вж. https://blitz.bg/analizi-i-komentari/evgeniy-daynov-trotskistt-ot-selo-mindya-koyto-polegna-na-komunistite-i-soros_news791170.html

** Георги Марков (1929-1978), "Нови задочни репортажи за България", сборник, изд. 1991 г.

*** Вежди Рашидов (1951), министър на културата, чл.-кор. на БАН от 2004 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1503.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1503.)

  Пловдивската обществена телевизия преди Десети ноември започваше емисиите си винаги с мелодията за каменния войник на върха на втория по височина хълм Бунарджика, после се появи частната телевизия на г-н Евгений Тодоров (1947)*, прекръстиха я на "общинска" и Альоша обявиха за окупатор, а управленци от бившата БКП или техни рожби и обичайните мекерета, решиха да го префасонират в рекламна бутилка на фирмата за газирана вода "Кока-кола". Това ни е демокрацията! – Аноним (1947)

    14 sep. 2010

МОИТЕ ДВЕ ДЪЩЕРИ

Пораснаха и двете дъщерички,
едната – въглен, другата – пшеничка,
отлитнаха... и стаята ми няма,
усещам, стана мно-о-ого по-голяма.

И вече няма за какво да споря,
да се кося, изобщо, да мърморя,
и всичко се оказа равно-равно,
притихнало и някак си безславно!

Къде останаха въздишки, врява
и вече всъщност що ли ми остава,
освен на мъничкото си балконче
да седна като уморено слонче

с кафенцето в ръка, с онази книга,
за четене която все не стига
уж времето, а ето има време
да я чета, а малко ми се дреме

и мисля ей така очи притворил,
да се завърна в детството отново,
когато Пловдив беше много прашен, 
а пък у мен хлапакът тъй безстрашен,

че влизаше в двубои най-различни
естествено с куп жестове цинични,
и после го пердашеха до кръв,
но си остана пак герой и пръв,

че никога без бой не се предаде...
Рискуваме, уви! – кога сме млади!
А днес, уви! – ни плаши самотата
и няма вече смисъл суетата.

Децата – отлетели от гнездото,
и ти ненужен виждаш се, защото
я няма някогашната им врява
и само спомените ти остават.

Пловдив – град, окупиран от воинствена пошлост

Plovdiv, edited on 31 jan. 2024**

Илюстрации:

- Вера и Надя в Тригорци край Балчик.

- Войнствената по-малка сестра Надя.

–––

* Вдовецът съпруг на готината туркиня Нери Терзиева (1953) от Велинград.

Супер-талантливият Евгений от "Гюл бахча"

** Днес е рожденият ден на по-голямата ми дъщеря Вера. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1502.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1502.)

   Не назлобявай срещу Злото, на Злото това му е целта! – Аноним (1947)

    8 sep. 2002

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (1.)

   С Емил* и жена му туркинята Весна се качихме с колата до Кукленския манастир "Св.св..Безсребърници Козма и Дамян". Четирите километра от Куклен до манастира този ден ми се сториха най-изровения от порои път, по който е минавала моята жигула. Местността, както и самият манастир, ми се сториха чудесни. Не ми се влизаше в двора на тази средновековна монашеска обител, такава скука ми се видя дотук всичкото това катерене, тръскане, суркане и подскачане из дълбоки коловози, та се замотах около колата си, докато ми премине ядът. Сетне – все още лют преди всичко на себе си, запътих се към градището, правено изпървом, както по-късно ни обясняваше Емил, през ХІ век, май по едно и също време с манастира "Св. Георги" над Белащица в чест на победа, която византийския военачалник Бакурияни – грузинец по народност, извоювал над българите.

  По стръмното, градено с едри камъни стълбище с килнати настрани като канати на каруца, потъмнели от ръжда перила, на слизане към черквицата се разминавам с две полусакати старици, а преди да вляза сред иконите с кандилата, минах на верев край дъщеричката на съседа Димитър Димзов, болна от множествена склероза или нещо от този род ипак така нелечимо. Носи я на ръце младеж, почти момче още: обвила бе ръце около шията му като детенце, та чак ми стана неудобно, че ставам свидетел на болезнена драма. И се престорих, че не ги виждам.

  Две свещици палнах. Бучнах едната пред иконата на Иисус: нарекох я за ръкописите и за мен си, другата мушнах в пясъка ниско долу, нарекох я за издъхналите ми родители – пазарджиклийката Надежда и харманлийския ми баща Кирил, най-малия брат сред петимата синове на дядо ми Георги.

  В дворчето пред черквицата цъцри тънка водна струя от градена древна чешма, а ябълковите дървета са отрупани с плод. Клоните им виснали чак до земята. Мина ми през ум: защо никой тук поне не посегне да си откъсне от зрелите, зачервени като личице на младо момиче ябълки? Доста от тях ненужни сякаш, бяха нападали, образуваха килим върху пръстта. Умих си очите, лиснах две шепи бистра изворна вода върху лицето и побързах да изляза да си подиря спътниците извън зидовете на манастира. Неколцина монаси – яки мъжаги, добре изглеждащи, се мярнаха на горната площадка, където са им килиите. Ай! Тези пращящи от здраве мъжкари как ли я карат в този див пущинак?! – зачудих се. Всеки случай, не ми се сториха ахмаци, ачик будали, мързеливи дембели. Имаха вид на интелигентни българи.

  Изкарахме си чудесно на стръмната зелена сочна поляна, въпреки че от време на време ме пронизваше като стрела: Кой ли дявол ме довея тук?

  Защо ги нижа тези ли! Може би защото вечерта около девет от Лондон по домашния ми телефон над възглавницата в леглото чух гласа на позната, която поне от шест години бях отписал, тъй да се каже. И тази 36-годишна кокетка, с която преди някакви си 14-15 години бяхме преживели любовна авантюра, подхвана три часа обстоен среднощен разговор: първо за това как многократно напоследък ме била сънувала и по тази причина същата сутрин ходила при врачка да изясни коя е причината да сънува точно мен.
Не пожела да каже какви ги върша в сънищата й и като какъв й се явявам, не каза и какво й рекла госпожа английската ясновидка.

  Към края на тази среднощна идилия и по настояване на среднощната ми следователка чрез сателитните комуникации, по GSMчето си, изпратих до Лондон следното послание: "Животът ни е с развинтена фантазия, радвам се, че се обади". И етично лицемерно, и неангажиращо ме като мъж, нали!

  Любопитни ми се сториха въпросите й, на които ми се наложи да давам уклончиви, както се изразяват баш-политолозите: обтекаеми, отговори... в течение на три астрономически часа, когато по закон Божи би трябвало да сладко да си спя в леглото. Дамата от Лондон ми крадеше от съня, истина! Та ето ги въпросчен-чен-цата.

           1. Женен ли съм? 
           2. Имам ли желание да се женя? 
           3. Кой живее при мен в момента? 
           4. Влюбен ли съм бил в нея през онази година и половина? 
           5. Какво мисля за идеята някой да ми роди дете... по принцип, не конкретно, но да речем, през следващите две-три години?
           6. Как бих реагирал на предложението да ми прати нужната сума английски пари, за да прелетя с аероплан от занемарения мой пловдивски краен квартал зад циганското гето Столипиново до Северен Лондон, за да й погостувам? 
           7. Що да не пропътуваме двамата с нея разстоянието от Лондон до Кардиф с чистак новичък фолксваген. Е, може и с беемве, разбира се, защото беемвето, особено ако е спортно, по ми допада, за да видя града, на чието име съм кръстил втория си сборник със стихове и който град с атмосферата си силно напомнял на Стария Пловдив? 
           8. Съгласен ли съм да ми изпрати паунди да купя най-сетне този компютър, дето го бленувам от няколко години? 
           9. Дали би ме познала, ако ме види, демек, успял ли съм вече да се сбръчкам до неузнаваемост, макар това да няма, както ловко се изрази, абсолютно никакво, ама абсолютно никакво значение за нея? 
          10. Помня ли още какви дивотии сме вършили в онази авантюра? Е да, помня, че тогава всичко ми бе мътно и кърваво, но това не й казах. 
          11. Изкушава ли ме още гласът й? Накъсо, кара ли ме гласът й да потръпвам сексуално? 

   И накрая дванайсетият въпрос, с който ме закла и ме застреля право в челото като някой Христо Ботйов на връх Вола в местността Околчица:
          12. Как бих реагирал, ако я видя пред вратата на апартамента ми (всъщност, не е виждала панелното ми царство), да речем, след седмица?    
  Та си мисля, докато днес записвам снощната анкета: Опомни се, драги!!! Ако бродене по манастири и палене на свещи около средновековни икони ти носи такива изненади, не е ли редно хубавичко да си помислиш, преди пак да поемеш към следваща някоя спокойна и мъдра монашеска обител!

*  *  *

  Жестоко, ала си е истина – всичко пърхащо, вдигащо шум около себе си, тръпнещо от страст, отчаяние, копнеж, мерак, амбиция, всичко пулсиращо рано или късно изчезва, като че никога не е било, ни се е раждало; остава единствено съхраненото в слово. Добрият автор като Господ Бог раздава безсмъртие, в състояние е да накара и камъка да заридае или да се тресе от кикот. Животът е весел низ от сюжети, образи, пейзажи, размишления. Мимолетният жест, искрицата в мигновено блесналия поглед често говори повече от томове философска строгонаучна литература. Галопираме като жребци, пришпорвани от луд жокей, и кой ли друг, ако не скрибуцащият с перото гъше върху суха заешка кожа, кой за идещите подире би съхранил богатството от жестове и жежки послания, разкоша от цветове и аромати, състояния на духа и плътта? Кой!

  В самотността си единствено човек успява някак да се хармонизира, да почувства мощните вибрации на милиардното множество бленуващи, но и страдащи, влюбени но и ненавиждащи, алчни тъпаци, но и унижавани и бедстващи, властни, но и абсолютно нищи, прославени, но и потънали в забрава. Самото писане е удоволствие и почти нещо като дишането, като съзерцание на звездното небе или единственото, което според мен може да се сравни с космическа тръпка – съзерцанието на изящна женска плът. Подобно е на спомена и на мечтата.

  Нямам основание да се притеснявам, че от един момент насетне няма да съм сред живите. Ако заслужава, ако има стойност, ще остане единствено ненаситното ми любопитство плюс доверието в Добрата сила, която ни е създала с необикновен разум върху незначителната някаква си случайна планетка, залутана из необятния и подвластна за въображението Космос.
Оптимист съм, стоя си върху невидима за очите пирамида и раздавам по късче вечност със самочувствие на Твореца Бог. Ала това го може всеки смъртен, заложено е у всекиго от нас, които още дишаме и се надяваме**, подреждайки прости думи върху хартия или сушена заешка кожа, за онези бленуващи екзалтирани глупаци, дето ще се появат хилядолетия след нас.

   Следва

 Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv,edited on 31 jan. 2024

Илюстрации:
- Край лековитото аязмо до манастира над село Куклен.
- Манастирът "Козма и Дамян" в Родопите над Пловдив.

___
* Емил Калъчев (1932-2013).
** Dum spiro, spero (лат. Докато дишам, надявам се). Бел.м., tisss.