– Ах, братле, колко съм нещастен! Милион пъти захващам тази история и не мога да напиша нито ред. Отначало всичко ми е от ясно по-ясно, седна ли пред листа с молив в ръка, обаче, все ще се случи нещо, дето да ме отвлече в друга посока: или ще ми се допие вода, че ми е пресъхнало гърлото, или изведнъж решавам, че ми е студено, че зъзна, или пощенският раздавач ще мине по улицата, и ще изтърча да надзърна какво ли е пуснал в пощенската кутия; не че някой ще се сети за такъв като мен, ама знае ли се; или врабче с щурец в човката ще долети и ще кацне върху рамката на прозореца, ще ме гледа и ще цвърчи. Ужас! И да речеш, че само аз се оплаквам от себе си. Нямат чет недоволните от моята разсеяност и прочие. Например, седя си в кафенето и както най-спокойно си пафкам цигарата, изведнъж се пипвам за китката на ръката и за ужас на всички посетители взема, че се разкрещя: "Къде ми е часовникът! Хей, часовникът ми? Никой ли не знае къде е шибаният ми часовник?" И ей тъй плача, рева и хълцам. Естествено, кой ли го е грижа за някакъв часовник, но става подозрително, ще знаеш, и се стрелкат фиксиращи едни погледи, и се почва надпревара кой да си придаде по-угрижен вид. И момичето до мен възкликва: "Но часовникът си е на ръката ти, мили!"
Страшно презирам любезностите. Понеже след това очаквай нещо да ти поискат! И настояват за извинение, че съм си биел майтапи със спокойствието и достойнството им, представяш ли си! Впрочем, то е отделен въпрос, понеже историята, която имам да ти разправя, няма общо с тези неща. Всяка година на 22 декември имам навика да съм си у дома. На 22 декември, ако те интересува, се роди сестра ми Юлия... Помня я от осмия й ден: такова едно дребосъче със старческо личице, червено като лицето на стар алкохолик. На осмия й ден баща ми отиде да ги прибере от родилния дом срещу пловдивската жп-гара двете с мама, и представи си, две дами във файтон с два бели .коня, и конете пръхтят, рият с копита дълбокия сняг, пък от ноздрите им се вие пара; майка носи букет бели хризантеми, тате гушнал Юла... Още не я познавах, едва преди месеци бях навършил моите шест години и нищо не ми пречеше да съм искрен. "Отде домъкнахте това бебе!" – разкрещях им се с ръце на кръста, че не си бяха направили труд да ме подготвят за тази изненада.
По онова никакво време безспир валяха дъждове, живеехме в тъмна изба, до която се слизаше по девет стръмни стъпала в земята и хазайката Цвета Дърварова слезе от втория им етаж да разбере какво става, каква е тази олелия до бога в нашето дълбоко полувлажно леговище. Ле-ле, каква любопитна жена! Разпита файтонджията колко ще й вземе за превоз от пловдивската Централна жп-гара, като че се готвеше да докара и тя някой ревлив копелдак; а знаехме, че повече не може да има деца, след като вече е родила двете си омъжени дъщери. Както и да е... Досадницата яко ме ощипа по бузата и високо с дебелия си мъжки глас изкрещя: "Това е сестричката ти! Вече си батко".
– Жорж! – намигна баща ми Дърводелеца. – Юлия ще спи в твоето креватче, мили.
– Не го ща това бебе при мен – извиках извън себе си от яд. После, като се успокоих, размислих: реших да отстъпя, да си пренеса багажа в кухничката при огромния тезгях на тате с дърводелските му инструменти, при паниците и тендерата, в която готвеше мама. Сковаха ми от стари дъски креватче, хвърлиха два чувала талаш и стара черга отгоре и се нанесох. Не крия, че яд ме хвана на дребосъчето още с появата му на този свят. И всичко дотук приключи седмица след 22 декември, пък на 22 декември, ако те интересува, се роди сестра ми Юлия. Минаха години от онзи чуден декемврийски ден, а помня хиляди подробности. Не мога да забравя как скимтеше, особено нощем, като котенце, докато свикне у дома. Че как да забравя как смешно бърчеше нослето, преди да кихне, първите си думи как изрече, как ми се радваше и риташе с крачета, как беше болна, как проходи с празна дървена макаричка за конци – отдалечавам макаричката, а тя протяга ръка. И проходи. Как ми казваше името: Жо-ол-жо! Сладко бебе, какво да ти разправям!
Сега е на тринайсет, аз пък – на деветнайсет*. Живея в София, а тя – при нашите, в Пловдив. Пишем си чат-пат мили писъмца, понякога си бъбрим по телефона, ех, то се знае, съвсем любезно, понеже, макар че ми е сестра, аз и с нея съм си леко неуверен. Наближи ли обаче 22 декември, чувствам нужда като птичките, които отлитат на юг, и аз да разперя крила, да се понеса към Пловдив, мамка му! Друго си е вкъщи. Баща ми вече е претакал виното, то се знае – контрабандно, мама ще ми сготви нейните ястия, не като сега: да нагъвам разкашкания им ориз и океанските им риби в студентския ни стол. Освен това, ще подпитвам да узная сестричката ми има ли си вече приятел. Ако те интересува, този въпрос напоследък много ме измъчва. От година на година Юлия става все по-хубавичка, а пък момиче на нейната възраст естествено е да си има поне дузина кандидати, но като гледам момците, повечето са тъпаци, тарикати, побойници, от които тръпки да те побият. Та ето коя ми е грижата: да не й се случи нещо на Юлия, което ще ме съсипе о-кон-ча-тел-но.
И тъй, всяка година на 22 декември гледам да съм си у дома. То и рождените й дни не ги празнуваме кой знае колко импозантно, ама все пак, не са и дотам лоши. Мама прави торта. Впрочем, тортата я купуваме, а майка ми я доукрасява – мъничка такава шоколадова торта с разните му там шарени глазури и гарнитури отгоре, смешно да ти стане. Идват съучениците на Юлия да си поднесат приветствията, но и да видят какво ново сме си купили; тате им пуска стари плочи на грамофона с тенекиената фуния и с ръчка за навиване; понякога, ако намерят магнетофон отнякъде, пускат магнетофона и гостите танцуват и се веселят до насита. Когато се уморят да танцуват и се веселят, мама ги черпи с деликатеси нейно производство, присяда в самия край на диванчето с ръце, вкопчени една в друга в скута, и разправя разни моменти от нейното мамино детство. Юлия мълчи и гледа надолу, да не помисли някой, че е горделива или нещо от този род. Тате си пийва от ракийката, кусва си от мезето – дава си вид на застарял аристократ, все едно не го вълнува светът, а е само един обикновен прост мебелист-дърводелец и знам, че всичко го интересува. Докато гостите слушат колко бедно, но и поучително било по тяхно време детството, аз си придавам непукистки вид – пафкам си цигарката, пийвам си от ракията, разредена със сок от вишни. Ала винаги седя сам в моята стая. Вратата й е ле-е-еко открехната, всичко виждам и чувам, и съм спокоен, понеже виждам, че всичко там е наред.
Ей заради тези мигове зад вратата винаги гледам да съм си у дома на 22 декември. Всяка година й купувам подарък за рождения ден и Юлка много му се радва, когато й поднасям моя дар зад открехнатата врата на моята стая. Пустата му Юлия, дай й само подаръци да приема! Тази зима, например, стипендията ни връчиха наведнъж за два месеца: декември и януари, та реших да купя нещо по-ценно. И както обикалях около пищните витрини на магазинчетата край софийската черква "Света Неделя", очите ми попаднаха върху швейцарско часовниче и влязох да разбера колко струва. Отказаха ме отначало, понеже любезните три лелки ми поискаха цяло състояние за това нищо и никакво швейцарско часовниче; после обаче, като размислих, върнах се от средата на булевард "Витоша" и го купих. А купих го ето защо!
Ако часовникът ми сега изглежда окаян, то не значи, че винаги е бил окаян. Имах си някога и аз прасенце-касичка, където си събирах париците от пеене по Коледа, сурва-сурва Нова година и Василовден; с тези парици ме даряваха разни хора, когато ходех да пея за здраве и берекет. Тъй че приходите ми от онези детски години нямаха край. Един ден обаче пипнах жълтеница и ме откараха в болницата. И медицинската лелка казала на нашите, когато дошли на свиждане, че бълнувам за някаква си касичка. И те веднага се сетили за каква касичка става дума, върнали се в ониз тъмна изба, където живеехме под наем при Дърварови, строшили с чук глиненото прасенце и седнали да броят парата. И сред парчетиите се оказала доста пара. Попитаха ме те на следащото свиждане кое ми е най-голямото желание в този свят, и понеже около месец дотогава бях подложен на строг контрол, затворен като убиец в умирисана на хлорна вар и на лекарства болница, пък и преди това – винаги бях под контрол, понеже бях малко по-палав от другите хлапета, държаха ме винаги под ключ, докато нашите бяха на работа и живеех, така да се каже, под постоянна карантина, откак съм се родил, не преставах с нетърпение да броя лениво отминаващите часове и дните в изгнание заради адски неприятната жълтеница, която ми беше втръснала, беше ми дошла до гуша, отвърнах им: "Майко и татко, най-голямото ми желание на този свят е часовник с черна лачена каишка". Такава е историята на часовника, ако те интересува. Нищо, че е разбичкан на вид, какъвто е наистина, но е все пак моят часовник. Историята му е сантиментална, и затова хубава като Андерсенова приказка.
Сестра ми Юлия тогава бе на три години, невръстно, невинно момиченце. Още със завръщането ми от инфекциозното отделение заврещя: "Искам! Искам! Искам!" И аз, няма как, откопчах каишката, дадох й да се полюбува на мечтата на целия ми тъжен и скапан живот. И тя го близна го с езиче, опита да погледне през него, понеже го взе за стъкълце, и като чу машинката му, малкото му мравешко сърчице как цъка, уплашена, го метна на пода. Не се стърпях – извъртях й машинално плесница, после коленичих да събирам чарковете: колелца, пружинки, хиляди нещица. Ей това си спомних, преди да купя подаръка за рождения ден на Юлия. Вървях си по софийските улици и жал ме обземаше все повече и повече... Да те обзема жал за себе си е приятно нещо, особено ако имаш купища причини: останал бях без пукната пара баш преди Коледа. Стотинки дрънкаха в джоба ми – колкото да си поръчам паничка фасул с парче салам "кучешка радост" в закусвалнята срещу софийската черква "Света Неделя", па да легна да мра. Така и сторих. Ама не легнах да умирам. Че как ще взема да се предам в навечерието на рождения ден на Юлия? Да не съм луд! Реших да си ходя в Пловдив на автостоп.
Обух новите патъци, сръбски, от осемнайсет лева, огромни, с изкуствена подметка и яка катарама от поне двеста грама, издокарах се в костюм назаем от съквартиранта Христо Джелепов от Ивайловград, намазах си косата с шарлан, сресах я назад плътно прилепнала, опразних си джобовете, понеже когато са ми празни джобовете, обхваща ме усещане, че съвестта ми е кристално чиста... Часовничето на Юлка закопчах върху дясната си китка, така че – за която и ръка да се пипна, да съм спокоен, че часовникът (моят или Юлкиният) си е на мястото. Така освободил се от тефтерче, стари писалки, употребявани пълнители, листчета с напомняне за неизплатена сметка или дълг към този и онзи, употребявани ножчета за бръснене, испанска запалка – спомен от лятото в Приморско, кутия неупотребявани презервативи (три броя), фалшиви, но позлатени копчета за ръкавели и няколко непрани кърпи за нос, разперих крилца и полетях към родното гнездо, към моя красив град с онези негови седем хълма. От Орлов мост се метнах в огромен миризлив икарус по линия номер 1, купих си билет до Корабчето, и блажен се изтегнах на седалката. Колко ли е часът, рекох си като млад джентълмен с приличен външен вид на богаташ, все пак моментът беше исторически! Погледнах си часовника, погледнах Юлкиното часовниче, и когато видях, че сочат разлика от седем часа, първата ми мисъл беше да ги уеднаквя... обаче веднага се отказах; реших – нека всеки часовник да сочи само своето си точно време!
Двигателят на икаруса бръмчеше и мощно, и ритмично, меката седалка под задника ми и приказките на пътниците край мен ме размекнаха, та чак ми се доспа. Хубаво, че дойде време да сляза. Скочих на асфалта и... Леле-е, какъв мразовит вихър! Едва не ме издуха обратно в затоплената каросерия. Пресякох безлюдния софийски кър и ето ме срещу самотна бензиностанция насред къра. Бе неделя, пет след обяд, надявах се тих, интелигентен автомобилист да ме понесе между шест и девет надвечер към моя мил Пловдив. Излязох на асфалтовия път покрай бензиностанцията и взех да вдигам ръка към всяка отправила се на изток кола. Уви! Милион коли профучаха и нито една не спря!... Надявах се, че в последния момент, преди да се откажа, моят интелигентен автомобилист ще се зададе от стръмнината иззад завоя, и както се е заспускал оттам, ще ми намигне с късите светлини, ще спре до мен, и приветливо усмихнат, ще отвори широко вратата на луксозния си спортен автомобил за едно премръзнало сърце. Уви!
Към шест наоколо ми се завъртя още един стопаджия, веселяк с брезентова зелена торба и огромен сак, натъпкан догоре сякаш със салам "кучешка радост". Защо точно "кучешка радост", дявол го знае, но истина ти казвам – крайчеца на салам очаквах да зърна да се влачи подире му. Страшен образ! Доядя ме отначало, пък и понеже ми се явяваше конкуренция, престорих се, че не го виждам, нито го забелязвам. А пък стана адски мразовито. Вдигнах яката на балтончето и опитах да си представя, че съм таен агент, който със зареден патлак дебне изключително опасен международен бандит... Докато съм бленувал, конкурентът с чадъра се присламчил, вече ме пита имам ли си огънче. Казах, че нямам, и си продължих да трамбовам нагоре-надолу, тегели покрай магистралата да въртя с лапи, пъхнати до лакти в джобовете. И взех да се заглеждам какъв народ пътува нощем в колите, понеже сред нормалните хора се крият не един и двама международни бандити и терористи. Плюс това, терористът никога не ще ти се открие от раз, никога не пътува сам, пък и не ще го придружава някоя Мори Кикимори, ами сексапилна секретарка, любовница или нещо лъскаво пак от този род. И какво да ти кажа, братче! – Милион бандити с апетитни и сексапилни секретарки профучаха по магистралата. Жалко, че нямах патлак да се справя с неколцина, беше ми и студено... Профучаха сто контейнеровоза и брадати до ушите разни съмнителни типове седяха до шофьора и ми се усмихваха, махваха ми за поздрав в бързо сгъстяващия се мрак, даже се обръщаха да видят как ще им отвърна. Какво друго да им отвърна, освен да им посоча среден пръст!
Измръзна ми муцуната, омаляха ми лапите да ги вдигам срещу колите, ту лявата, ту дясната, а никой не иска и не иска да спре. Да речеш, че нося обемист някакъв багаж, разбирам, а то едно нищо и никакво часовниче. Да речеш, че съм обемист и масивен, бабаджан, тежа сто и трийсет кила, та да им изкривя амортисьорите, ами не! Нито съм дебел, ни съм проститутка, обаче никой не ме искаше. Големите световни бандити се правеха, че не ме забелязват, другите от своя страна профучаваха ли, профучаваха. Открих куп любопитни работи. Един кара и си гушка мацката, друг там се ухилил като киноартист, шоумен и рекламно лице на лепило за лепене на ченета. Чешити пътуват всякакви зад волана. Друг си пее и дотолкова се прехласнал и не вижда пред себе си, вперил зъркели в хоризонта – магистралата сякаш единствено за него са я изопнали, за да профучи той с бързия си автомобил. Срещаха се и облачни натури – намусени, горди, как ли сами се траят! – като пустите редактори, дето не ти печатат любовните стихчета.
Гледам, часовникът ми показва седем, и ми стана мразовито в това никакво време; поглеждам часовничето на Юлия: показва своето точно време – дванайсет по обяд; и ми стана топличко, слънчице сякаш напича. Ей такива ми ти работи! Стъмни се вече и запръска дъждец. Конкурентът си опна чадъра, понесе се към автобусната спирка за София. Аз пък, понеже нито пари за билет, нито каквото и друго да имах, свърнах към бензиностанцията, колкото да се подслоня на сушина. Открих захвърлено в канавката осакатено столче от пластмаса, отнесох го край колонките за гориво и кръстосах крак върху крак срещу огромна цветна реклама за монтаж на газови турбини, така че някой да не помисли, че съм изпаднал в беда, а да ме вземат, за прилично облечен изискан джентълмен в скучен период от живота, когото нищо или никой не е в състояние да го изненада. Стисках въображаемия патлак в джоба на балтончето си и се прозявах като ченге в засада. Колонките за дизела и бензина ми се падаха вляво, лъскави туловища на разните му мерцедеси, поршета, ферарита, ламборджинита похотливо се плъзгаха в светлините. Леко повяхнала, донякъде добре изглеждаща дама зареждаше колите и прибираше парата. Мисля си, че беше и донякъде интелигентна, понеже от личен опит съм се убедил, че колкото е по-грозноватичко момичето, толкова е по-интелигентно, и значи, в състояние е да те разбере, да ти влезе в положението. Докато красавиците са по природа силно разглезени, такава една ще мине с високите си 15-сантиметрови токчета през лицето, без да забележи, че си джентълмен, дето хич не е за изпущане.
В неделя вечер потокът от клиенти оредява, че всеки бърза да се прибере на топло у дома или в някой крайпътен хотел, та да не изпусне нещо от празничната програма на телевизията. И тогава смотаняци, някакви там восъчни и разочаровани самотници само остават да си блъскат ангелите по магистралата. Чудя се имат ли часовник тези тъпанари и какво им казва тяхното точно време. Наблюдавах как мадамата обслужва колите и взе, че ми се доспа. Пясък сякаш ми влезе под клепачите, очите ми почнаха сами да се затварят. И понеже вече не ми оставаше друго, а и не знаех как ще изкарам нощта срещу двайсет и трети, реших да подремна с широко разтворени очи. Реших да опитам, има си нужда от хитринки печеното ченге. Гледайки, без да мигам, в мъглата, в пространството пред себе си, въобразих си, че съм си у дома на топло. Баща ми си пийва от неговото домашно винце и се прави на аристократ, какъвто хич не е, майка ми преразказва стари епизоди с поука накрая, а Юлка кротичко си седи в компанията от няколко съученици и ту разплита, ту заплита крайчето на русата си плитка. Пустата му Юлия! Дай й подаръчета да получава. Само мен ме няма! Обаче всъщност съм си там. Следя ги зорко иззад полуоткрехнатата врата, пафкам си цигарата, пийвам си по глътчица от силно разредена с вишнев сок домашна ракия и слушам тих реквием, да кажем, в сол-бемол мажор или нещо подобно, който реквием на талази се просмуква до мен от съседно радио, и толкова ми е хубаво, че съм със самия себе си и бдя над простодушния свят на моите хора, че хем ми се реве, хем ми иде и да запея. Въобще, чувствах се като смахнатия тип от онази книга** за готиния момък, който все си слага или си сваля от кратуната аления ловджийски каскет, все му се фирка и все си пилее парите из разни бардаци по курви в неговия роден Ню Йорк, а сестричката му Джейн е такова едно супер-очарователно момиченце...
И в този миг усещам женско гласче да ми шепне в ухото:
– Миличък! Какво правиш тук?
Тръснах глава, събудих се, сякаш никога не съм заспивал, хвърлих безчувствен и студен стоманен поглед към симпатичната дама от бензиностанцията. Тя пък от своя страна изглежда бе адски остроумна, от глава до петите в ален гащеризон с емблема на фирмата "Shell" лепната върху циците й, дотам в настроение, че повтори и потрети тъпия си въпрос. Уби ме това момиче! Какво ли толкова очакваше да чуе?
– Ей, дребосъка! Дигай си чукалата! – намеси се огромен мъжага с боне на танкист и овнешка яка на гащеризона с емблемата "Shell". Мязаше на човекоядец, ама без онези халки на нос и уши, и позлатен синджир за кенеф, увесен с Христовия кръст на шията.
Направих му уважение, изслушах и него. Поседях мълчаливо, колкото бе възможно да ме изтрае, без да ми налети с шутове и юмруци, поседях ей така, за самочувствие, но после нямаше как – твърд като гранит, дигнах си задника, па поех пеш към София. Подчиних се на временното предимство на врага. Печеният таен агент не си рискува тъпо живота и мисията, винаги изчаква развитието на ситуацията; защото ситуацията не стои на едно място, развива се, променя се, пък назрее ли моментът, тайният агент се хвърля върху идиота и моментално го обезоръжава. И тъй, излязох от осветеното пространство край Корабчето и продължих нагоре, блъскан от разбеснелия се леден вихър по стръмнината. Крачех срещу светещите очи на профучаващите към Пловдив коли и дотолкова съм се разсеял и прочие, че се пипвам изведнъж за лявата, после и за дясната ръка: "Майчице! Къде ми е часовникът?"
Пловдив – културна столица на пошлостта
Plovdiv, edited on 7 jan. 2024
Илюстрации:
- С художника мой връстник г-н Памполин.
- Незабравимото преживяване "автостоп".
___
* Когато писа този текст (1968), където въображаемо и реално се преплитат, авторът (1947) бе 20-годишен студент на квартира над жп-гара Подуене, най-горе – в кв. Слатински редут, на улица "Петър Митов" № 8, при бездетни възрастни хазяи: леля Катя и чичо Георги, в единствената къща, в чийто двор тъмнееха като тъмнозелени свещи три огромни кипариса, вероятно единствените в тази част на някогашна София.
** Персонажи от "Спасителят в ръжта" на Джеръм Д. Селинджър (1919-2010), известен преди всичко с този издаден през далечната 1951 г. роман, с факта, че не е публикувал книга след 1965 г. и не е давал интервю от 1980 г. до смъртта си, но промени живота на цялото ни поколение, родено след Втората световна война. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
