ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1417.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1417.)

  За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

  19 sep. 2004 

ПИРОВИТЕ ПОБЕДИ НА ПОСРЕДСТВЕНОСТТА

  Посредствеността възприемаме като неспособност, недостиг на творческа енергия, прикрит зад високи претенции, документи с печат и без печат, титли, ордени, грамоти, всякакъв род отличия. Човеците от моята черга, най-обикновени българи, се отнасят едва ли не присмехулно към носителя на престижни знаци. В нашата мила България тази очевидна духовна недостатъчност, изпедепцала се по върховете на държавата, върши куп поразии. Захвани една работа, па ела, че се и полюбувай с какъв хъз, при вероятност за успех, Нейно величество Посредствеността в цялото си многообразие се изправя насреща ти. Гадна българска черта! Оплака ми се преди години Ангелина Зекова (1944)*, че – като млад инженер по оборудване в хранителната промишленост, изобретила универсална хипоидна предавка от нов тип и три университетски светила с научни титли, сред тях: и тогавашният ректор на пловдивския ВИХВП** доц. Танчев, отсекли: "О-о, не ще ти приемем изобретението, ако не ни пишеш за ръководители на проекта". Предложили да им се пише подизпълнител на замислен уж от тях прототип.

  Ами може би Посредствеността е необходимото зло, без което не укрепва нито една положителна идея? Вид проверка за издръжливост и вяра. Случайно ли грандоман се промъкна в живота ми, за да ми съсипе мечтата да си видя издаден във вид на книга ръкописът "Историйките на ученика Ламски"! Мисля си, не-е, не е случайно. Обградих с внимание самозванеца, но не точно лакомия откривам насреща си, колкото завистта у типичен дребен мошеник, тарикат. Когато вече остарелият като счетоводител Петър Петров*** създаде осемте си великолепни разказа, а местните пловдивски графомани го обявиха за графоман и двама любимци на публиката по онова време: Тодор Биков (1956-2016) и Добромир Тонев (1955-2001) се пробвали да го изнудват за немалка сума пари, за да му отпечатат ръкописа. Художествената уж днешна литература е засипана от автори, чиито красни образи титулованите лит. критици а ла проф. Светлозар Игов (1945-2023)**** лъскат до блясък по медиите. Варакосаната имитация на литература ти навират в очите, само да я приемеш за 24-каратово чисто злато.

  23 sep. 2004 

  Вчера се възнесъл в "по-добрия свят" Иван Панайотов (1942-2004). Предния ден си отишла от света и колегата математичка Величка Джуралова. Спомням си ги двамата с училищния ни директор Панайотов – жизнени, типични хора от моето поколение, за които и добро, и по-малко добро можеш да изречеш, но си бяха истински дори когато грешаха, дори в претенциите си. И толкоз! Освен дреб от спомени и мила суета, нищо особено. А колко ли подвластен на суетата си и ти, драги ми Смехурко, който пишеш тези редове? Дано пак на добро място в отвъдното се окажат там, където са колегата по български език и литература Маргарита Белчева, учителят по физкултура Димитър Димитров, който от унижение, на което бе подложен година преди да се пенсионира, се хвърли под вечерната мотриса за Карлово.*****

  24 sep. 2004 

  Училището като институция уплътнява биографията си с тяхната смърт; и разбирам колко непреходна е мисията да си учител на младите и неопитните, дето не умеят още да отстояват своето, а току назлобеят срещу света, преди да са усетили как странен и противоречив е човешкият ни подвластен на суетите свят. В тетрадката на момиче от VІІІ-б клас сред несръчни стихове от типа "душата ми е прокълната во веки веков да е сама" откривам ей такива бисерчета:

  Дяволско сърце бодливо

  с изненада те убожда

или почти готово стихотворение (сглобих го от късове):

  Лъчът светлина докосна

  студената земя, а от нея бавно

  се подаде меко стръкче зеленина; 

  за миг небето засия, пламна

  слънчевата светлина –

  обля студените скали,

  обгърна ланшните треви.

  Чух глас, пеещ нежно,

  каращ студените очи да блеснат,

  и след миг видях цветя, видях живот

  по умрялата Земя. Слушах тихия

  вятър, бъбрещ с ниските треви...

     И други находки:

  Усетих полъх на цветя, 

  вятър, който нежно прокара

  пръсти през косите ми.

  Нещо величествено леко

  ме побутна и сякаш каза: "Върви!"

  Полъхваше в душата ми като вятър

  между полски треви, 

  а ароматът на свобода изпълваше всичко; 

  хармонията сякаш живееше там.

  Нещо ме обгърна, нещо топло, 

  нещо голямо и меко. Сякаш беше

  слънчев лъч. В нозете ми

  се бяха сгушили нежни стъбла, 

  а листа погалваха раменете ми.

  ...Отваряйки очи, видях тъмна стая, 

  Космоса, в който седях,

  а срещу мен лежеше стръкче роза...

     И по-нататък, вече предвзето:

  а пред мен лежи Морето на страстта –

     за да заключи:

  защото моята душа е прокълната.

  Та ето какво й написах в тетрадката:

  "Това хленчене защо ли ти е? Ще ти се случват великолепни неща, но първо отвори очи за хармонията наоколо. От припряност е това печално настроение в стиховете ти. Ще ти се ей сега, на мига да ти се случат прекрасните неща. Ала те не идват, бавят се, и се чудиш: наричаш нетърпението си с тъмни думи, рисуваш го с мрачни бои, пък то тепърва ще те гневи и изкушава. Не нападай света... Защото това е истинският живот, за който още малко знаеш, мисля си. Природата ти е дала всичко необходимо – за да си щастлива, да грееш като слънчице. Но не бързай! Всяко нещо с времето си. Добре е да усещаш болка в себе си. Ако не изпитваше болка от нараненото, бисерната мида няма как да сътвори бисерното си зрънце. Всяко щастие предварително, понякога: и цял живот, се заплаща с големи, много големи лихви, момиче. Сега леко позираш, и в това ти е чарът, но този чар е като аромата на цвете – бързо отлита с дните, месеците и годините, които натрупваш в единствения свой живот. От стиховете разбирам вече коя си. Съвсем не си сама, повярвай! Защото вече си имаш тези разкошни чувствени пространства в себе си, където тепърва ще никнат мечти и цветя ще излъчват ухание за хората около теб, а и за онези, които може би никога няма да срещнеш".

Пловдив – гнездо на простотия и култура

Plovdiv, edited on 10 noe. 2023

Илюстрации:

- Пошлостта напоследък владее света ни.

- Младите се учат не с назидания, а с обич.

___

* Най-добра сред състезаващите се в единичен каяк пловдивски момичета през далечната 1965-67 г. 

** Висш институт по хранително-вкусова промишленост.

*** С писателски псевдоним се подписваше Василен Ведров. За историята с двамата изнудвачи, озадачен, ми е разправил; инициалите им споменава в посвещението "На ТеБе, ДеТе" в едно от 7-8 книжлета с вид на ученическа тетрадка, издадени с отделени от скромната пенсия и дарени от негови приятели средства.

**** Които си нямат ориентир за оценка, а оценките им са според моментната конюнктура. 

***** Доста нещастия знам по това жп-трасе от около петстотин метра между Пещерско шосе и жп-моста над местния Захарен комбинат. Почти физически преживях смъртта на този добряк вдовеца Димитров, понеже преди това бях наблюдавал санитари как събират в черни найлонови торби разпилените кости и вътрешности на току-що пенсиониран боен летец, който - за да избута от релсите внука си, когото взел от детската градина онзи следобяд, сам се оказва под колелетата на мотрисата за Карлово. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1416.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1416.)

 За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, уж ненаситно. – Аноним (1947)

  10 noe. 2004 

ЕДНА НАИСТИНА МОЯ УЧЕНИЧКА

  Писано след полунощ... Легнах си снощи към седем. Събуждам се към полунощ и се загледах в някакъв руски филм "За отровата или История на световните отровители". Заинтригува ме филмът, та излязох на балкончето да запаля цигара. Личните ми дела уж не вървят, а сега откривам: Нищо ценно свое не съм изгубил. Бръкнах напосоки в Библията по своя си навик от години насам и ето на какъв текст съм забил показалец: "Благодаря на Христа Иисуса, нашия господ, Който ми даде сила, задето ме призна за верен, като отреди на служба мене"*.

  Наивник ли съм? Голият факт – куп загуби напоследък понасям, а всъщност живея интензивно духом и си имам всичко, което ми е необходимо да работя, включително разочарования, които да ме зареждат с енергия. Усещам у себе си любов и упорство да следвам мечтата: да си видя отпечатани върху хартия ръкописите и спокойствие, та дори слабостта или дарбата, че мога да обмислям, да чувствам интуитивно хора и събития, по жестове да отгатвам що за птица е насреща. Ей такива едни си ги мисля.

  29 noe. 2004

  Запалих свещичка в памет на баща ми, седя зад отворената врата към балкончето в кухничката и пуша. Готвя сух фасул, включил съм компютъра в съседната стая, ровя из ръководството "Стъпка по стъпка" за версията Windows XP, и внезапно ми идва на ум: Какво да правя с печатаря Тодор Чонов, който ме лъже, прави опити да ме изнуди за още пари: някакви 300 лева решил, че дължа на сина му Стоян... И отново посегнах към Библията, какъвто ми е адетът от години на гадости: забучих пръста напосоки. И ето на какъв пасаж попадам: "А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни и запечата, и даде залога на Духа в сърцата ни".**

  Нима се е изплашил поетът-зарзаватчия Чонов от ръкописа ми за книгата "Ламски"? Там е показана идилията на т.нар. пишещи братя и сестри от неговия тарикатски тип.

  6 dec. 2004

  Правя малки жестове към хора, както винаги е било, откак се помня, без да заемам поза на благодетел. Нищо не очаквам в замяна; жестовете на мен са ми необходими, за да поддържам жива представата си, че не съм лош или недостоен. Моите добрини към другите не ми носят видими ползи. Моето добро основно не работи за мен, нито за тщеславието ми. Напротив! Почти без изключения неизменно след някое добро са ме унизявали Нехайството и Слепотата от страна на отсрещния, че това е жест, че по своя воля, в знак на човечност съм се явявал един вид пожарна команда или спешна помощ в заплетена за пострадалия ситуация. Егоизмът ми нашепва: Защо го правиш? И в такъв момент се чудя и се питам: Бе, аз глупак ли съм?***

  Снощи със съседа Митко Йовчев (1945) излязохме след обяд се разходим из нашия краен квартал, отвъд циганското гето Столипиново, а насреща ни – Елена, някогашна моя ученичка, от онези чаровни същества в моите монашески представи на учител по български език и литература. Усетих как се зарадва, когато ме видя – такова доверие излъчваше, че и сега, като го записвам по нощите, ми е хубаво. Не-е, не случайно съм й бил учител!

  Говорихме на крак не повече от две-три минути. Обръщам се щастлив към Митко:
  – Това е момичето, дето веднъж ми рече: "Господине, обичам ви".

  Като си поехме по пътя, разправям му как се случи това чудо. Писал й бях шестица за съчинение по нещо лично преживяно и тя, до онзи момент нехайна, макар и доста интелигентно момиче, бе дотам изненадана, грееше сякаш, излъчваше толкова силен чар, че се задъхах от вълнение, сърцето ми се качи в гърлото, а и очите ми се наляха със сълзи, та й креснах веднага да ми се маха от очите – и тя, и двете й приятелки. Ей такива неща помня и ме зареждат с енергия за писане, със сладостта, че си струва да живее човек живота си, каквито и неприятности да среща. Нередно ли е да обичам по този начин! Тя бе изключително красива снощи, вероятно отиваше на любовна среща и на сбогуване й заръчах:

   – Кажи на твоя момък много да те цени, защото си хубава и душата ти е хубава.

  Отдалечавайки се, тя се спря, обърна се, махна ми с ръчица:
  – Добре, господине.

  – Ето – рекох на Митко Йовчев, който ме загледа озадачен: – тя е наистина една моя ученичка. – И споменах колко неприятно момиче беше по-голямата й сестра, на която съм забравил името, Христина май се казваше, а и учеха в една и съща паралелка, бе цинично и грубо, мързеливо, отпуснато същество. Същинска повлекана. 

  Как става то? Нали една и съща майка ги е раждала!

Пловдив – гнездо на простотия и култура

Plovdiv, edited on 9 noe. 2023

Илюстрации:

- Копие на някогашната ми ученичка Елена.

- Майка ми в пазарджишката елитна гимназия.

___

* І послание на ап. Павел до Тимотей, гл. І, ст. 12.
** ІІ послание до коринтяни, гл. І, ст. 21-22. 

*** И тарикатът от село Рогош, като видял този текст във форума all.bg, тържествуващ се обади: "Разбира се". Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)

  Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде на Товия за жена, думайки: Ето, по закона Мойсеев вземи я и я води при баща си. И ги благослови. Повика жена си Една, взе свитък, написа договор и го запечата. И седнаха да ядат. И Рагуил повика жена си Една и рече й: Приготви, сестро, друга спалня и я въведи. Тя направи, както той каза: въведе я там, па заплака и прие взаимно сълзите на дъщеря си, като й рече: Успокой се, дъще; Господ, Бог на небето и земята, ще ти даде радост вместо скръб. Успокой се, дъще! Като се навечеряха, въведоха при нея Товия. – Библията, Книга на Товита: гл. 7, ст. 12-17 и гл. 8, ст.1

  7 avg. 1977 

ВЪВ ВИСОКАТА ТРЕВА ПРЕЗ АВГУСТ*

  Лежаха си във високата трева. Наблизо, зад гъсто разлистения къпинов храст, из който пърхат птици, прелитат колоездачи, деца цамбуркат в дълбокото и боси нозе топуркат по дървения кей. Из въздуха се носи сладостният аромат на напечените от жежкото слънце вишни, презрели и чак черни, останали по върховете на дърветата наоколо. Старата гребна база. Сред хангарите за лодки, умирисани на безир, асфалт и ацетонов лак, бръмчи електромотор, а от помпата се плискат пенливи струи ледена вода. От душовете със затоплена в почернените с гъст катран варели с вода долита пръхтене, кикот и хлапашка весела глъч. По-нататък бе Градският плаж на Пловдив. Но двамата предпочетоха усамотеното място сред гъстите храсти, където тревата е най избуяла, кажи-речи, до кръста, та и до шията.

  Взе книга за всеки случай и сега се преструва, че чете, извърнат гърбом към нея. Не могат ли трийсетгодишен мъж и двайсет и четиригодишно момиче да лежат във високата гъста трева, да се препичат на августовското слънце и да не си досаждат, наслаждавайки се на спокойствието и сигурността, че все пак не си сама, не си сам! Какво неестествено има в приятелството между мъж и жена, без намеци за любов и прочие капризи и щуротии! Познаваха се от няколко месеца. Той – млад журналист в местния младежкия седмичник, тя – от месец и нещо сътрудничка към отдела, чийто дописки той редовно дописва или редактира, полекичка ядосан от правописните й и стилови грешки. Търкаля се сега в пъстрите си бански гащета и уж чете. Ама и криви зъркели както морски рак. Боже мой, какви жени имат хората! Докривя му нещо, та се пресегна за цигара... Ей тъй животът си отминава.

  Похлупена по очи върху розовата си хавлия, тя даже не мърда. Тогава той наведе вейчица на храстчето и я прокара зад ушенцето й. Беше си вдигнала косите на кокче.
   – М-м-м! – ръмжи, без да шавне.

   – Ще слънчасаш – преглъща на сухо. – Това слънце...

   Но съществото не поема. Което ще рече, не ставай досаден, драги ми господинчо! Е, стана, поразкърши перки, и като разглеждаше хилавото си, бяло като саламурено сирене кокалесто тяло, нападна го меланхолия. Изпълзя от храсталака и се гмурна в Гребния канал, като че ли се гмурна в топъл чай. Потопен до очи, движи назад-напред като крокодил из водата. Освежен, след двайсетина минути зашляпа по нагорещения асфалт и пропълзя обратно под храстите.

  И веднага откри, че тя се е обърнала на една страна по хълбок и гърдите й стърчат изпод оскъдните парцалки на банския върху лицето й тухлата** на господина. Седна по-наблизичко, отскубна стръкче тревица и лекичко го разходи по корема й. Кожата й потръпва там, дето я докосва тревицата, и пак – онова нейно ръмжене. Но мълчи.

  – Водата е чудна... Що не се натопиш и ти?
  – Дошла съм да се пека, за твое сведение!
  – Че кой ти пречи?

  Лято. Слънцето пече, та се къса. Птички пърхат из храстите. Някакви врабци, сойки и една стърчиопашка се въртят, подскачат, оглеждат ги любопитно с оченца, лъскави като копченца. Гущерче се измъкна от високата трева и застина върху клонче акация. Лежат във високата гъста трева двамата. Тихо. Хлапенцата от кея са се запилели към плажа, откъдето се носи ароматът на варена царевица. Полъхва ветрец откъм реката. Небето над Тракия е пепеляво от мараня.

  – Що не си свалиш горнището на банския? И без това никой не те гледа.
  Извръща се бавничко, ококорва голямо колкото лешник око. Гледа го като току-що слязъл от самотно над главите им снежнобяло памучно облаче.

  – Е, твоя си работа! – С тон на обиден. – Все ми е едно. Виждал съм ги всякакви.
  Тя придърпва крайчеца на розовата хавлия до брадичката, ляга по гръб, фиксира го известно време. В главата му бръмчи, ала какво бръмчи не знае. Почесва се:
  – Притеснявам ли те?
  – Малко! – прехапва устни.
  – Тези твои гърди да не са нещо особено, нещо специално?
  – Не са.
  – Тогава?!...
  – Не знам.

  – Да не би да са три?... Хубаво де! Виждал съм ги всякакви.
  – Хитрец!... Ти знаеш ли какъв си мошеник***?

  Десетина минути след това съвсем невинно му показа онова, което той така явно копнееше да види. След още две-три минути вече се прегръщат задъхани и кой знае защо, той рови из нея, ама тя е съвсем, съвсем гола, банският – горнище и бикини, е зафучен върху акацията. Сред въздишките и звучните целувки във високата зелена трева към августовския небосвод като тамянен кадеж се понася притеснен шепот:
  – Видя ли?... Сега видя ли какво направи!

  Но милият, и да искаше, точно в този момент нямаше как да я чуе, може би понеже гърдите й се оказаха не три, а две – при това хващаха око, та се зае първо с тях, като мъж, от доста време не видял яко зажадняла за здрав секс млада жена.****

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 8 noe. 2023

Илюстрации:

- Най-великата книга за човешкия род.

- "Нищо ново под слънцето.".Библията.

–––

* Действителна история. Половин година по-късно двамата прелюбодейци (защото бяха отдавна семейни и даже имаха деца от законните си половинки) седяха на пейка край пловдивския Гребен канал и тя съвсем недвусмислено се захвана да го убеждава: първо да се разведат и после да си създадат ново семейство. А той, леко притеснен, я попита дали си струва да развалят две семейства, за да си вдигнат сламена колибка с две липи отпред. 

** Библията, която взе, за да проучи най-сетне седма и десета от онези прословути Десет божи заповеди.

Мойсей (Моше) носи скрижалите.

*** Нарицателното съществително "мошеник" иде от собственото еврейско име "Моше". 

**** Женчето му от девет месеца беше на другия край на България при баба, мама и тате и си общуваха чрез сладникави мили писъмца, които си разменяха два или три пъти всяка седмица. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1414.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1414.) 

  За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, уж ненаситно. – Аноним (1947)

  18 oct. 2001 

ЛЕЛЯ РЕНИ

 – Откъде, бе-е-е! Откъде ги намираш тия мъже... Ча-а-акай! Я чакай да те поразгледам аз с какво точно ги привличаш... Ами какво да ти кажа, мила! Не си чак толкоз красива. Бо-о-оже, как им върви на някои жени!

  Дамата, която изрече всичко това, седеше удобно в изтърбушения неудобен древен фотьойл, покрит със синя, е-е... не току-що купена булана и въртеше между пръстите си лъжичката за кафе. Беше подчертано добре гримирана, подобно индиански воин с цветовете на войната, което само по себе си вече е отчайващ мъжете факт. Ама тук, в гостната, срещу цветния телевизор с блудкавата петъчна програма и сред артистично подредените мебели в стил сецесион, мъже няма, тъй че мургавото момиче с раничко прошарили се черни коси и с миловидна муцунка можеше искрено да се възхищава на козметичните й способности; плюс това, и ноктите бяха отлично оформени, лакирани в дискретно бледорозово.

  – Кажи сега, какво става при теб! Да ти сложа ли още малко захар или пак си го пиеш горчиво както преди?

 Съществото отсреща описа хоризонтална линия с движение на ръката, между чийто тънки дълги пръсти димеше едва-що запалената цигара... От съседната стая долитаха детски гласчета – трима астронавти от "Седморката на Блейк"* пътуваха далеч извън Слънчевата система с космическия кораб "Освободител": в момента екипажът имаше проблем с извънземна цивилизация, но от шкафа зад дивана, където се бе настанила гостенката, от касетофонче с писклив тенекиен звук се лее блудкаво парче на състав "Модърн токинг", връх на този миш-маш от звуци, от антренцето внезапно зазвъня на пожар телефонът и домакинята пъргаво скочи от разбрицания фотьойл.

  – Ало... Ало... Кого търсите?... Слабо ви чувам... Повторете, ако обичате! Сега… Сега ще ви се обади. – Появи се с телефонната слушалката в ръка, направи знак "Миличка, теб търсят!" – изпълнено само с очи, понеже другата се бе вперила в нея както гладен сокол в полско мишле.

 След минутка-две "Модърн токинг" вече не се лигавят, телефонът е оставен на мира, двете дами сладко-сладко си приказват, като хвърлят информативно око към екрана на старичкия телевизор.

 – Разведен?!... Идеално!... – обобщи домакинята, па посегна за цигара: – Ще пална от твоите. – Прокара струя пушек през ноздрите: – А при мен, мила, работите не вървят... Моя Николай го взеха запас миналата седмица, днес се върнал; чакам да ми се появи. Дъщеричката му беше при мен, та се гледахме двечките с нея тия четири-пет дни. Пък дъртата вещица, майка му на Ники, звъняла по телефона в дома на сина си и кой знай какво си помислила, като не открила внучката! Пък си казвам: "Що да й се обаждам, а! Що? Да се обадя, да й река: "Една непозната за вас леличка на Мариянка ви безпокои, мадам Сомова"?! Не върви. Или да й река "Леля Рони се обажда"...? И това е мизерно. Не ме представя в добра светлина. Все едно гувернантка някаква си или слугинята се обажда, нали! Не съм ли права? – Повъртя из ръце една от аудиокасетите, па я върна мно-ого внимателно върху шкафа, издърпа друга: – Ще ти пусна оная... Не може да не я помниш… оная с нашите парчета от морето. – Размечта се: – Ей, ама що ли да не се завтечем пак към моренцето, а? Какво ще кажеш?... Лошо ли ни бе по-лани, зле ли си изкарахме онова лято в мърлявите бунгала зад Созопол! Не-е, хич не ни беше зле.

  Младото, ала вече попрошарило се момиче, което още упорстваше да не си боядиса косите, се накани да става. Натисна фаса в пепелника, отпи от чашката голяма глътка долнопробно евтино бренди, което трябваше да пунтира луксозен коняк, рече:
  – Ще сляза да го посрещна. След малко ще го видиш... – И се усмихна притеснена.
  – Внимавай, ей! Щом е от моята зодия, да внимаваш! Ние, лъвовете и лъвиците, сме доста капризни, че и ужасно ревниви. Обичаме да ни хвалят и да ни гладят по косъма. – Тръгна към антрето да отключи входната врата.

  Докато гостната се проветряваше, влезе при децата да им се скара, че да не шумят и квичат като бесни и невъзпитани. Реши, че й е приятно да приема гости, а и на гостите вероятно им е шик в нейната гостна. "Но, Господи Боже мой, свършва кафето! Имаме от скъпото вносно кафе за още веднъж и край, край, край!" Надзърна в огледалото да разгледа образа си: "Да-а... Не сме за изхвърляне, ама хич не сме зле... Имаме все още търговски вид, тъй да се каже".

  В същото това време на паркинга зад блока яркожълта жигула ръмжи като смъртно ранен хищен звяр в клетка. Набута се по най-левашкия начин сред паркираните коли. Шофьорът й изскочи и се зае да я оглежда с критично око. Обаче нещо не му хареса и "Хайде, Ленче, давай назад!" Опита да се върне обратно на булеварда, ала бордюрът се оказа висок и задната лява гума опря в тротоара, изкърти калобрана, а двигателят угасна. "Дай ле-е-ко напред. Още, още малко напред! Ха тъй! Завърти волана, завърти докрай шибания волан! Айде сега пак на задна! Внимавай! Уф-ф, сега отзад се оказаха строените в редица боклукчийски кофи! Така-а-а. Бравосссс! Ашколсун на майстора!"

  Все тъй със задника напред жълтата лъсната до гланц жигула се измъкна отново на улицата и пак задръсти движението. Прозвучаха гневни гласове, засвириха клаксони, но спецът зад волана беше глух и ням като тъжен индианец. Описа полукръг на първа с диво ръмжене, сажда, пушек и отново със задника напред се затътри към паркинга. Изхаби поне литър бензин, обаче свърши работата. Бе плувнал в пот, но пък доволен и горд, че жигулката му се озова в редицата мощни тузарски автомобили. Кой твърди, че новакът непременно е слаб водач на МеПеСе! Кой, моля!

  Младата дама застана решително пред колата. Очите й грееха като две звездички в мрака, когато се наведе да целуне своя Аертон Сена** зад полуотворената шофьорска врата. В този момент тя беше най-сексапилното маце на древния Пловдив и на света. В асансьора, който ги отнасяше към седмия етаж, младият господин любител-шофьор от категория "В" реши да си върне за всички терзания по паркирането и така увлечено се зае да нацелува своята принцеса, че десет минути асансьорната кабинка, спряла на етажа, не дава абсолютно никакви признаци на живот. Внезапно вратата на асансьора изскърца, широко се отвори и в рамката й се появи озадачената Леля Рони:
  – Олеле-е-е! Ама аз май ви попречих!

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 5 noe. 2023

Илюстрации:

- Две дами от Холивудския елит.

- Поприкритият свят на любовта.

–––

* Холивудски ТВ-сериал, който привличаше децата ни като мухи на мед.

** Любим аржентински пилот от Формула 1, който се преби на 1 май 1994 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1413.)

     

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1413.) 

  За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, уж ненаситно. – Аноним (1947)

  18 oct. 2001 

МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ

Лежахме в леглото и каза Мария:

"Ти вече, мой мили, не си влюбен в мен!"

Заплака Мария, аз очите си трия

и се правя на глух, и по-точно – смутен.

И стана тогава, и тръгна тъй гола,

по-гола не бях я съзирал до днес;

в окото ми сякаш заби се топола

и даже по-лошо – заби се цял лес.

Останал без дъх, гледах как се облича,

косите как сресва и въси чело;

тя беше все още уж мойто момиче,

жена като всички, с добро потекло.

Такава разкошна, омайна и сладка!

Да имах патлак, бих го взел начаса,

бих си теглил куршума, и значи накратко,

в кръв удавил бих грешната своя душа...

Когато Мария там другаде нейде

открие достойния кротък жених,

назад дяволито към мен щом погледне,

то аз ще съм вече отдавна убит.

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

 

Plovdiv, edited on 5 noe. 2023

Илюстрации:

- Разкошни сте, момичета, когато не го съзнавате!

- Ненаситен на ласки глупак нехранимайко, 1972.*

–––

* Преразказват ми какво си бъбрели през междучасието момичетата от нашата втора група в Софийския университет, специалност Българска филология, с втора специалност Руски език, и как една измежду тях: Яна Мавродиева от село Камено, Бургаско (третата отдясно наляво), авторитетно се изказала: "О-ох, скъпо ще си продаде кожата той!" Фотографията е от 1970 г., правена през хубав слънчев ден от пролетта край езерото Ариана зад Орлов мост в София.

  Текстът е писан в чест на Ванчето от Хаджиево, Пазарджишко, двайсетина години по-късно, за която колега от Хасково гневна ми каза: "Ванчето се прави, че не ти обръща внимание, но знаеш ли как вири нос в женската ни компания, затова че се блещиш по нея". Понеже текста писах, кажи-речи, на прима виста, четирите последни реда дописах следното утро след една нощ с мокри сънища. Приключих с даскалуването и момичето се изгуби някъде... Години по-късно край пловдивски магазин на "Метро" срещам Ванчето с бебче в детска количка и две-тригодишно момченце, което скачаше около нея. Минута-две разговор на крак сред тротоара с угрижени пазаруващи пловдивчани ми бе достатъчна пак да усетя онази вълшебна тръпка с пърхащите пеперуди в стомаха. Бел.м., tisss.