ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1417.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1417.)

  За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

  19 sep. 2004 

ПИРОВИТЕ ПОБЕДИ НА ПОСРЕДСТВЕНОСТТА

  Посредствеността възприемаме като неспособност, недостиг на творческа енергия, прикрит зад високи претенции, документи с печат и без печат, титли, ордени, грамоти, всякакъв род отличия. Човеците от моята черга, най-обикновени българи, се отнасят едва ли не присмехулно към носителя на престижни знаци. В нашата мила България тази очевидна духовна недостатъчност, изпедепцала се по върховете на държавата, върши куп поразии. Захвани една работа, па ела, че се и полюбувай с какъв хъз, при вероятност за успех, Нейно величество Посредствеността в цялото си многообразие се изправя насреща ти. Гадна българска черта! Оплака ми се преди години Ангелина Зекова (1944)*, че – като млад инженер по оборудване в хранителната промишленост, изобретила универсална хипоидна предавка от нов тип и три университетски светила с научни титли, сред тях: и тогавашният ректор на пловдивския ВИХВП** доц. Танчев, отсекли: "О-о, не ще ти приемем изобретението, ако не ни пишеш за ръководители на проекта". Предложили да им се пише подизпълнител на замислен уж от тях прототип.

  Ами може би Посредствеността е необходимото зло, без което не укрепва нито една положителна идея? Вид проверка за издръжливост и вяра. Случайно ли грандоман се промъкна в живота ми, за да ми съсипе мечтата да си видя издаден във вид на книга ръкописът "Историйките на ученика Ламски"! Мисля си, не-е, не е случайно. Обградих с внимание самозванеца, но не точно лакомия откривам насреща си, колкото завистта у типичен дребен мошеник, тарикат. Когато вече остарелият като счетоводител Петър Петров*** създаде осемте си великолепни разказа, а местните пловдивски графомани го обявиха за графоман и двама любимци на публиката по онова време: Тодор Биков (1956-2016) и Добромир Тонев (1955-2001) се пробвали да го изнудват за немалка сума пари, за да му отпечатат ръкописа. Художествената уж днешна литература е засипана от автори, чиито красни образи титулованите лит. критици а ла проф. Светлозар Игов (1945-2023)**** лъскат до блясък по медиите. Варакосаната имитация на литература ти навират в очите, само да я приемеш за 24-каратово чисто злато.

  23 sep. 2004 

  Вчера се възнесъл в "по-добрия свят" Иван Панайотов (1942-2004). Предния ден си отишла от света и колегата математичка Величка Джуралова. Спомням си ги двамата с училищния ни директор Панайотов – жизнени, типични хора от моето поколение, за които и добро, и по-малко добро можеш да изречеш, но си бяха истински дори когато грешаха, дори в претенциите си. И толкоз! Освен дреб от спомени и мила суета, нищо особено. А колко ли подвластен на суетата си и ти, драги ми Смехурко, който пишеш тези редове? Дано пак на добро място в отвъдното се окажат там, където са колегата по български език и литература Маргарита Белчева, учителят по физкултура Димитър Димитров, който от унижение, на което бе подложен година преди да се пенсионира, се хвърли под вечерната мотриса за Карлово.*****

  24 sep. 2004 

  Училището като институция уплътнява биографията си с тяхната смърт; и разбирам колко непреходна е мисията да си учител на младите и неопитните, дето не умеят още да отстояват своето, а току назлобеят срещу света, преди да са усетили как странен и противоречив е човешкият ни подвластен на суетите свят. В тетрадката на момиче от VІІІ-б клас сред несръчни стихове от типа "душата ми е прокълната во веки веков да е сама" откривам ей такива бисерчета:

  Дяволско сърце бодливо

  с изненада те убожда

или почти готово стихотворение (сглобих го от късове):

  Лъчът светлина докосна

  студената земя, а от нея бавно

  се подаде меко стръкче зеленина; 

  за миг небето засия, пламна

  слънчевата светлина –

  обля студените скали,

  обгърна ланшните треви.

  Чух глас, пеещ нежно,

  каращ студените очи да блеснат,

  и след миг видях цветя, видях живот

  по умрялата Земя. Слушах тихия

  вятър, бъбрещ с ниските треви...

     И други находки:

  Усетих полъх на цветя, 

  вятър, който нежно прокара

  пръсти през косите ми.

  Нещо величествено леко

  ме побутна и сякаш каза: "Върви!"

  Полъхваше в душата ми като вятър

  между полски треви, 

  а ароматът на свобода изпълваше всичко; 

  хармонията сякаш живееше там.

  Нещо ме обгърна, нещо топло, 

  нещо голямо и меко. Сякаш беше

  слънчев лъч. В нозете ми

  се бяха сгушили нежни стъбла, 

  а листа погалваха раменете ми.

  ...Отваряйки очи, видях тъмна стая, 

  Космоса, в който седях,

  а срещу мен лежеше стръкче роза...

     И по-нататък, вече предвзето:

  а пред мен лежи Морето на страстта –

     за да заключи:

  защото моята душа е прокълната.

  Та ето какво й написах в тетрадката:

  "Това хленчене защо ли ти е? Ще ти се случват великолепни неща, но първо отвори очи за хармонията наоколо. От припряност е това печално настроение в стиховете ти. Ще ти се ей сега, на мига да ти се случат прекрасните неща. Ала те не идват, бавят се, и се чудиш: наричаш нетърпението си с тъмни думи, рисуваш го с мрачни бои, пък то тепърва ще те гневи и изкушава. Не нападай света... Защото това е истинският живот, за който още малко знаеш, мисля си. Природата ти е дала всичко необходимо – за да си щастлива, да грееш като слънчице. Но не бързай! Всяко нещо с времето си. Добре е да усещаш болка в себе си. Ако не изпитваше болка от нараненото, бисерната мида няма как да сътвори бисерното си зрънце. Всяко щастие предварително, понякога: и цял живот, се заплаща с големи, много големи лихви, момиче. Сега леко позираш, и в това ти е чарът, но този чар е като аромата на цвете – бързо отлита с дните, месеците и годините, които натрупваш в единствения свой живот. От стиховете разбирам вече коя си. Съвсем не си сама, повярвай! Защото вече си имаш тези разкошни чувствени пространства в себе си, където тепърва ще никнат мечти и цветя ще излъчват ухание за хората около теб, а и за онези, които може би никога няма да срещнеш".

Пловдив – гнездо на простотия и култура

Plovdiv, edited on 10 noe. 2023

Илюстрации:

- Пошлостта напоследък владее света ни.

- Младите се учат не с назидания, а с обич.

___

* Най-добра сред състезаващите се в единичен каяк пловдивски момичета през далечната 1965-67 г. 

** Висш институт по хранително-вкусова промишленост.

*** С писателски псевдоним се подписваше Василен Ведров. За историята с двамата изнудвачи, озадачен, ми е разправил; инициалите им споменава в посвещението "На ТеБе, ДеТе" в едно от 7-8 книжлета с вид на ученическа тетрадка, издадени с отделени от скромната пенсия и дарени от негови приятели средства.

**** Които си нямат ориентир за оценка, а оценките им са според моментната конюнктура. 

***** Доста нещастия знам по това жп-трасе от около петстотин метра между Пещерско шосе и жп-моста над местния Захарен комбинат. Почти физически преживях смъртта на този добряк вдовеца Димитров, понеже преди това бях наблюдавал санитари как събират в черни найлонови торби разпилените кости и вътрешности на току-що пенсиониран боен летец, който - за да избута от релсите внука си, когото взел от детската градина онзи следобяд, сам се оказва под колелетата на мотрисата за Карлово. Бел.м., tisss.