ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)

  Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде на Товия за жена, думайки: Ето, по закона Мойсеев вземи я и я води при баща си. И ги благослови. Повика жена си Една, взе свитък, написа договор и го запечата. И седнаха да ядат. И Рагуил повика жена си Една и рече й: Приготви, сестро, друга спалня и я въведи. Тя направи, както той каза: въведе я там, па заплака и прие взаимно сълзите на дъщеря си, като й рече: Успокой се, дъще; Господ, Бог на небето и земята, ще ти даде радост вместо скръб. Успокой се, дъще! Като се навечеряха, въведоха при нея Товия. – Библията, Книга на Товита: гл. 7, ст. 12-17 и гл. 8, ст.1

  7 avg. 1977 

ВЪВ ВИСОКАТА ТРЕВА ПРЕЗ АВГУСТ*

  Лежаха си във високата трева. Наблизо, зад гъсто разлистения къпинов храст, из който пърхат птици, прелитат колоездачи, деца цамбуркат в дълбокото и боси нозе топуркат по дървения кей. Из въздуха се носи сладостният аромат на напечените от жежкото слънце вишни, презрели и чак черни, останали по върховете на дърветата наоколо. Старата гребна база. Сред хангарите за лодки, умирисани на безир, асфалт и ацетонов лак, бръмчи електромотор, а от помпата се плискат пенливи струи ледена вода. От душовете със затоплена в почернените с гъст катран варели с вода долита пръхтене, кикот и хлапашка весела глъч. По-нататък бе Градският плаж на Пловдив. Но двамата предпочетоха усамотеното място сред гъстите храсти, където тревата е най избуяла, кажи-речи, до кръста, та и до шията.

  Взе книга за всеки случай и сега се преструва, че чете, извърнат гърбом към нея. Не могат ли трийсетгодишен мъж и двайсет и четиригодишно момиче да лежат във високата гъста трева, да се препичат на августовското слънце и да не си досаждат, наслаждавайки се на спокойствието и сигурността, че все пак не си сама, не си сам! Какво неестествено има в приятелството между мъж и жена, без намеци за любов и прочие капризи и щуротии! Познаваха се от няколко месеца. Той – млад журналист в местния младежкия седмичник, тя – от месец и нещо сътрудничка към отдела, чийто дописки той редовно дописва или редактира, полекичка ядосан от правописните й и стилови грешки. Търкаля се сега в пъстрите си бански гащета и уж чете. Ама и криви зъркели както морски рак. Боже мой, какви жени имат хората! Докривя му нещо, та се пресегна за цигара... Ей тъй животът си отминава.

  Похлупена по очи върху розовата си хавлия, тя даже не мърда. Тогава той наведе вейчица на храстчето и я прокара зад ушенцето й. Беше си вдигнала косите на кокче.
   – М-м-м! – ръмжи, без да шавне.

   – Ще слънчасаш – преглъща на сухо. – Това слънце...

   Но съществото не поема. Което ще рече, не ставай досаден, драги ми господинчо! Е, стана, поразкърши перки, и като разглеждаше хилавото си, бяло като саламурено сирене кокалесто тяло, нападна го меланхолия. Изпълзя от храсталака и се гмурна в Гребния канал, като че ли се гмурна в топъл чай. Потопен до очи, движи назад-напред като крокодил из водата. Освежен, след двайсетина минути зашляпа по нагорещения асфалт и пропълзя обратно под храстите.

  И веднага откри, че тя се е обърнала на една страна по хълбок и гърдите й стърчат изпод оскъдните парцалки на банския върху лицето й тухлата** на господина. Седна по-наблизичко, отскубна стръкче тревица и лекичко го разходи по корема й. Кожата й потръпва там, дето я докосва тревицата, и пак – онова нейно ръмжене. Но мълчи.

  – Водата е чудна... Що не се натопиш и ти?
  – Дошла съм да се пека, за твое сведение!
  – Че кой ти пречи?

  Лято. Слънцето пече, та се къса. Птички пърхат из храстите. Някакви врабци, сойки и една стърчиопашка се въртят, подскачат, оглеждат ги любопитно с оченца, лъскави като копченца. Гущерче се измъкна от високата трева и застина върху клонче акация. Лежат във високата гъста трева двамата. Тихо. Хлапенцата от кея са се запилели към плажа, откъдето се носи ароматът на варена царевица. Полъхва ветрец откъм реката. Небето над Тракия е пепеляво от мараня.

  – Що не си свалиш горнището на банския? И без това никой не те гледа.
  Извръща се бавничко, ококорва голямо колкото лешник око. Гледа го като току-що слязъл от самотно над главите им снежнобяло памучно облаче.

  – Е, твоя си работа! – С тон на обиден. – Все ми е едно. Виждал съм ги всякакви.
  Тя придърпва крайчеца на розовата хавлия до брадичката, ляга по гръб, фиксира го известно време. В главата му бръмчи, ала какво бръмчи не знае. Почесва се:
  – Притеснявам ли те?
  – Малко! – прехапва устни.
  – Тези твои гърди да не са нещо особено, нещо специално?
  – Не са.
  – Тогава?!...
  – Не знам.

  – Да не би да са три?... Хубаво де! Виждал съм ги всякакви.
  – Хитрец!... Ти знаеш ли какъв си мошеник***?

  Десетина минути след това съвсем невинно му показа онова, което той така явно копнееше да види. След още две-три минути вече се прегръщат задъхани и кой знае защо, той рови из нея, ама тя е съвсем, съвсем гола, банският – горнище и бикини, е зафучен върху акацията. Сред въздишките и звучните целувки във високата зелена трева към августовския небосвод като тамянен кадеж се понася притеснен шепот:
  – Видя ли?... Сега видя ли какво направи!

  Но милият, и да искаше, точно в този момент нямаше как да я чуе, може би понеже гърдите й се оказаха не три, а две – при това хващаха око, та се зае първо с тях, като мъж, от доста време не видял яко зажадняла за здрав секс млада жена.****

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 8 noe. 2023

Илюстрации:

- Най-великата книга за човешкия род.

- "Нищо ново под слънцето.".Библията.

–––

* Действителна история. Половин година по-късно двамата прелюбодейци (защото бяха отдавна семейни и даже имаха деца от законните си половинки) седяха на пейка край пловдивския Гребен канал и тя съвсем недвусмислено се захвана да го убеждава: първо да се разведат и после да си създадат ново семейство. А той, леко притеснен, я попита дали си струва да развалят две семейства, за да си вдигнат сламена колибка с две липи отпред. 

** Библията, която взе, за да проучи най-сетне седма и десета от онези прословути Десет божи заповеди.

Мойсей (Моше) носи скрижалите.

*** Нарицателното съществително "мошеник" иде от собственото еврейско име "Моше". 

**** Женчето му от девет месеца беше на другия край на България при баба, мама и тате и си общуваха чрез сладникави мили писъмца, които си разменяха два или три пъти всяка седмица. Бел.м., tisss.