.jpg)
За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, уж ненаситно. – Аноним (1947)
– Откъде, бе-е-е! Откъде ги намираш тия мъже... Ча-а-акай! Я чакай да те поразгледам аз с какво точно ги привличаш... Ами какво да ти кажа, мила! Не си чак толкоз красива. Бо-о-оже, как им върви на някои жени!
Дамата, която изрече всичко това, седеше удобно в изтърбушения неудобен древен фотьойл, покрит със синя, е-е... не току-що купена булана и въртеше между пръстите си лъжичката за кафе. Беше подчертано добре гримирана, подобно индиански воин с цветовете на войната, което само по себе си вече е отчайващ мъжете факт. Ама тук, в гостната, срещу цветния телевизор с блудкавата петъчна програма и сред артистично подредените мебели в стил сецесион, мъже няма, тъй че мургавото момиче с раничко прошарили се черни коси и с миловидна муцунка можеше искрено да се възхищава на козметичните й способности; плюс това, и ноктите бяха отлично оформени, лакирани в дискретно бледорозово.
– Кажи сега, какво става при теб! Да ти сложа ли още малко захар или пак си го пиеш горчиво както преди?
Съществото отсреща описа хоризонтална линия с движение на ръката, между чийто тънки дълги пръсти димеше едва-що запалената цигара... От съседната стая долитаха детски гласчета – трима астронавти от "Седморката на Блейк"* пътуваха далеч извън Слънчевата система с космическия кораб "Освободител": в момента екипажът имаше проблем с извънземна цивилизация, но от шкафа зад дивана, където се бе настанила гостенката, от касетофонче с писклив тенекиен звук се лее блудкаво парче на състав "Модърн токинг", връх на този миш-маш от звуци, от антренцето внезапно зазвъня на пожар телефонът и домакинята пъргаво скочи от разбрицания фотьойл.
– Ало... Ало... Кого търсите?... Слабо ви чувам... Повторете, ако обичате! Сега… Сега ще ви се обади. – Появи се с телефонната слушалката в ръка, направи знак "Миличка, теб търсят!" – изпълнено само с очи, понеже другата се бе вперила в нея както гладен сокол в полско мишле.
След минутка-две "Модърн токинг" вече не се лигавят, телефонът е оставен на мира, двете дами сладко-сладко си приказват, като хвърлят информативно око към екрана на старичкия телевизор.
– Разведен?!... Идеално!... – обобщи домакинята, па посегна за цигара: – Ще пална от твоите. – Прокара струя пушек през ноздрите: – А при мен, мила, работите не вървят... Моя Николай го взеха запас миналата седмица, днес се върнал; чакам да ми се появи. Дъщеричката му беше при мен, та се гледахме двечките с нея тия четири-пет дни. Пък дъртата вещица, майка му на Ники, звъняла по телефона в дома на сина си и кой знай какво си помислила, като не открила внучката! Пък си казвам: "Що да й се обаждам, а! Що? Да се обадя, да й река: "Една непозната за вас леличка на Мариянка ви безпокои, мадам Сомова"?! Не върви. Или да й река "Леля Рони се обажда"...? И това е мизерно. Не ме представя в добра светлина. Все едно гувернантка някаква си или слугинята се обажда, нали! Не съм ли права? – Повъртя из ръце една от аудиокасетите, па я върна мно-ого внимателно върху шкафа, издърпа друга: – Ще ти пусна оная... Не може да не я помниш… оная с нашите парчета от морето. – Размечта се: – Ей, ама що ли да не се завтечем пак към моренцето, а? Какво ще кажеш?... Лошо ли ни бе по-лани, зле ли си изкарахме онова лято в мърлявите бунгала зад Созопол! Не-е, хич не ни беше зле.
Младото, ала вече попрошарило се момиче, което още упорстваше да не си боядиса косите, се накани да става. Натисна фаса в пепелника, отпи от чашката голяма глътка долнопробно евтино бренди, което трябваше да пунтира луксозен коняк, рече:
– Ще сляза да го посрещна. След малко ще го видиш... – И се усмихна притеснена.
– Внимавай, ей! Щом е от моята зодия, да внимаваш! Ние, лъвовете и лъвиците, сме доста капризни, че и ужасно ревниви. Обичаме да ни хвалят и да ни гладят по косъма. – Тръгна към антрето да отключи входната врата.
Докато гостната се проветряваше, влезе при децата да им се скара, че да не шумят и квичат като бесни и невъзпитани. Реши, че й е приятно да приема гости, а и на гостите вероятно им е шик в нейната гостна. "Но, Господи Боже мой, свършва кафето! Имаме от скъпото вносно кафе за още веднъж и край, край, край!" Надзърна в огледалото да разгледа образа си: "Да-а... Не сме за изхвърляне, ама хич не сме зле... Имаме все още търговски вид, тъй да се каже".
В същото това време на паркинга зад блока яркожълта жигула ръмжи като смъртно ранен хищен звяр в клетка. Набута се по най-левашкия начин сред паркираните коли. Шофьорът й изскочи и се зае да я оглежда с критично око. Обаче нещо не му хареса и "Хайде, Ленче, давай назад!" Опита да се върне обратно на булеварда, ала бордюрът се оказа висок и задната лява гума опря в тротоара, изкърти калобрана, а двигателят угасна. "Дай ле-е-ко напред. Още, още малко напред! Ха тъй! Завърти волана, завърти докрай шибания волан! Айде сега пак на задна! Внимавай! Уф-ф, сега отзад се оказаха строените в редица боклукчийски кофи! Така-а-а. Бравосссс! Ашколсун на майстора!"
Все тъй със задника напред жълтата лъсната до гланц жигула се измъкна отново на улицата и пак задръсти движението. Прозвучаха гневни гласове, засвириха клаксони, но спецът зад волана беше глух и ням като тъжен индианец. Описа полукръг на първа с диво ръмжене, сажда, пушек и отново със задника напред се затътри към паркинга. Изхаби поне литър бензин, обаче свърши работата. Бе плувнал в пот, но пък доволен и горд, че жигулката му се озова в редицата мощни тузарски автомобили. Кой твърди, че новакът непременно е слаб водач на МеПеСе! Кой, моля!
Младата дама застана решително пред колата. Очите й грееха като две звездички в мрака, когато се наведе да целуне своя Аертон Сена** зад полуотворената шофьорска врата. В този момент тя беше най-сексапилното маце на древния Пловдив и на света. В асансьора, който ги отнасяше към седмия етаж, младият господин любител-шофьор от категория "В" реши да си върне за всички терзания по паркирането и така увлечено се зае да нацелува своята принцеса, че десет минути асансьорната кабинка, спряла на етажа, не дава абсолютно никакви признаци на живот. Внезапно вратата на асансьора изскърца, широко се отвори и в рамката й се появи озадачената Леля Рони:
– Олеле-е-е! Ама аз май ви попречих!
.jpg)
–––
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар