За кратко сме тук – колкото да усетим
Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат,
животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да
съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато
шепа пръст засити окото човешко, уж ненаситно. – Аноним (1947)
10 noe. 2004
ЕДНА НАИСТИНА МОЯ УЧЕНИЧКА
Писано след полунощ... Легнах си снощи към седем. Събуждам се към полунощ и се загледах в някакъв руски филм "За отровата или История на световните отровители". Заинтригува ме филмът, та излязох на балкончето да запаля цигара. Личните ми дела уж не вървят, а сега откривам: Нищо ценно свое не съм изгубил. Бръкнах напосоки в Библията по своя си навик от години насам и ето на какъв текст съм забил показалец: "Благодаря на Христа Иисуса, нашия господ, Който ми даде сила, задето ме призна за верен, като отреди на служба мене"*.
Наивник ли съм? Голият факт – куп загуби напоследък понасям, а всъщност живея интензивно духом и си имам всичко, което ми е необходимо да работя, включително разочарования, които да ме зареждат с енергия. Усещам у себе си любов и упорство да следвам мечтата: да си видя отпечатани върху хартия ръкописите и спокойствие, та дори слабостта или дарбата, че мога да обмислям, да чувствам интуитивно хора и събития, по жестове да отгатвам що за птица е насреща. Ей такива едни си ги мисля.
29 noe. 2004
Запалих свещичка в памет на баща ми, седя зад отворената врата към балкончето в кухничката и пуша. Готвя сух фасул, включил съм компютъра в съседната стая, ровя из ръководството "Стъпка по стъпка" за версията Windows XP, и внезапно ми идва на ум: Какво да правя с печатаря Тодор Чонов, който ме лъже, прави опити да ме изнуди за още пари: някакви 300 лева решил, че дължа на сина му Стоян... И отново посегнах към Библията, какъвто ми е адетът от години на гадости: забучих пръста напосоки. И ето на какъв пасаж попадам: "А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни и запечата, и даде залога на Духа в сърцата ни".**
Нима се е изплашил поетът-зарзаватчия Чонов от ръкописа ми за книгата "Ламски"? Там е показана идилията на т.нар. пишещи братя и сестри от неговия тарикатски тип.
6 dec. 2004
Правя малки жестове към хора, както винаги е било, откак се помня, без да заемам поза на благодетел. Нищо не очаквам в замяна; жестовете на мен са ми необходими, за да поддържам жива представата си, че не съм лош или недостоен. Моите добрини към другите не ми носят видими ползи. Моето добро основно не работи за мен, нито за тщеславието ми. Напротив! Почти без изключения неизменно след някое добро са ме унизявали Нехайството и Слепотата от страна на отсрещния, че това е жест, че по своя воля, в знак на човечност съм се явявал един вид пожарна команда или спешна помощ в заплетена за пострадалия ситуация. Егоизмът ми нашепва: Защо го правиш? И в такъв момент се чудя и се питам: Бе, аз глупак ли съм?***
Снощи със съседа Митко Йовчев (1945) излязохме след обяд се разходим из нашия краен квартал, отвъд циганското гето Столипиново, а насреща ни – Елена, някогашна моя ученичка, от онези чаровни същества в моите монашески представи на учител по български език и литература. Усетих как се зарадва, когато ме видя – такова доверие излъчваше, че и сега, като го записвам по нощите, ми е хубаво. Не-е, не случайно съм й бил учител!
Говорихме на крак не повече от две-три минути. Обръщам се щастлив към Митко: – Това е момичето, дето веднъж ми рече: "Господине, обичам ви".
Като си поехме по пътя, разправям му как се случи това чудо. Писал й бях шестица за съчинение по нещо лично преживяно и тя, до онзи момент нехайна, макар и доста интелигентно момиче, бе дотам изненадана, грееше сякаш, излъчваше толкова силен чар, че се задъхах от вълнение, сърцето ми се качи в гърлото, а и очите ми се наляха със сълзи, та й креснах веднага да ми се маха от очите – и тя, и двете й приятелки. Ей такива неща помня и ме зареждат с енергия за писане, със сладостта, че си струва да живее човек живота си, каквито и неприятности да среща. Нередно ли е да обичам по този начин! Тя бе изключително красива снощи, вероятно отиваше на любовна среща и на сбогуване й заръчах:
– Кажи на твоя момък много да те цени, защото си хубава и душата ти е хубава.
Отдалечавайки се, тя се спря, обърна се, махна ми с ръчица: – Добре, господине.
– Ето – рекох на Митко Йовчев, който ме загледа озадачен: – тя е наистина една моя ученичка. – И споменах колко неприятно момиче беше по-голямата й сестра, на която съм забравил името, Христина май се казваше, а и учеха в една и съща паралелка, бе цинично и грубо, мързеливо, отпуснато същество. Същинска повлекана.
Как става то? Нали една и съща майка ги е раждала!
Пловдив – гнездо на простотия и култура
Plovdiv, edited on 9 noe. 2023
Илюстрации:
- Копие на някогашната ми ученичка Елена.
- Майка ми в пазарджишката елитна гимназия.
___
* І послание на ап. Павел до Тимотей, гл. І, ст. 12. ** ІІ послание до коринтяни, гл. І, ст. 21-22.
*** И тарикатът от село Рогош, като видял този текст във форума all.bg, тържествуващ се обади: "Разбира се". Бел.м.,tisss.
Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде на Товия за жена, думайки: Ето, по закона Мойсеев вземи я и я води при баща си. И ги благослови. Повика жена си Една, взе свитък, написа договор и го запечата. И седнаха да ядат. И Рагуил повика жена си Една и рече й: Приготви, сестро, друга спалня и я въведи. Тя направи, както той каза: въведе я там, па заплака и прие взаимно сълзите на дъщеря си, като й рече: Успокой се, дъще; Господ, Бог на небето и земята, ще ти даде радост вместо скръб. Успокой се, дъще! Като се навечеряха, въведоха при нея Товия. – Библията, Книга на Товита: гл. 7, ст. 12-17 и гл. 8, ст.1
7 avg. 1977
ВЪВ ВИСОКАТА ТРЕВА ПРЕЗ АВГУСТ*
Лежаха си във високата трева. Наблизо, зад гъсто разлистения къпинов храст, из който пърхат птици, прелитат колоездачи, деца цамбуркат в дълбокото и боси нозе топуркат по дървения кей. Из въздуха се носи сладостният аромат на напечените от жежкото слънце вишни, презрели и чак черни, останали по върховете на дърветата наоколо. Старата гребна база. Сред хангарите за лодки, умирисани на безир, асфалт и ацетонов лак, бръмчи електромотор, а от помпата се плискат пенливи струи ледена вода. От душовете със затоплена в почернените с гъст катран варели с вода долита пръхтене, кикот и хлапашка весела глъч. По-нататък бе Градският плаж на Пловдив. Но двамата предпочетоха усамотеното място сред гъстите храсти, където тревата е най избуяла, кажи-речи, до кръста, та и до шията.
Взе книга за всеки случай и сега се преструва, че чете, извърнат гърбом към нея. Не могат ли трийсетгодишен мъж и двайсет и четиригодишно момиче да лежат във високата гъста трева, да се препичат на августовското слънце и да не си досаждат, наслаждавайки се на спокойствието и сигурността, че все пак не си сама, не си сам! Какво неестествено има в приятелството между мъж и жена, без намеци за любов и прочие капризи и щуротии! Познаваха се от няколко месеца. Той – млад журналист в местния младежкия седмичник, тя – от месец и нещо сътрудничка към отдела, чийто дописки той редовно дописва или редактира, полекичка ядосан от правописните й и стилови грешки. Търкаля се сега в пъстрите си бански гащета и уж чете. Ама и криви зъркели както морски рак. Боже мой, какви жени имат хората! Докривя му нещо, та се пресегна за цигара... Ей тъй животът си отминава.
Похлупена по очи върху розовата си хавлия, тя даже не мърда. Тогава той наведе вейчица на храстчето и я прокара зад ушенцето й. Беше си вдигнала косите на кокче. – М-м-м! – ръмжи, без да шавне.
– Ще слънчасаш – преглъща на сухо. – Това слънце...
Но съществото не поема. Което ще рече, не ставай досаден, драги ми господинчо! Е, стана, поразкърши перки, и като разглеждаше хилавото си, бяло като саламурено сирене кокалесто тяло, нападна го меланхолия. Изпълзя от храсталака и се гмурна в Гребния канал, като че ли се гмурна в топъл чай. Потопен до очи, движи назад-напред като крокодил из водата. Освежен, след двайсетина минути зашляпа по нагорещения асфалт и пропълзя обратно под храстите.
И веднага откри, че тя се е обърнала на една страна по хълбок и гърдите й стърчат изпод оскъдните парцалки на банския върху лицето й тухлата** на господина. Седна по-наблизичко, отскубна стръкче тревица и лекичко го разходи по корема й. Кожата й потръпва там, дето я докосва тревицата, и пак – онова нейно ръмжене. Но мълчи.
– Водата е чудна... Що не се натопиш и ти? – Дошла съм да се пека, за твое сведение! – Че кой ти пречи?
Лято. Слънцето пече, та се къса. Птички пърхат из храстите. Някакви врабци, сойки и една стърчиопашка се въртят, подскачат, оглеждат ги любопитно с оченца, лъскави като копченца. Гущерче се измъкна от високата трева и застина върху клонче акация. Лежат във високата гъста трева двамата. Тихо. Хлапенцата от кея са се запилели към плажа, откъдето се носи ароматът на варена царевица. Полъхва ветрец откъм реката. Небето над Тракия е пепеляво от мараня.
– Що не си свалиш горнището на банския? И без това никой не те гледа. Извръща се бавничко, ококорва голямо колкото лешник око. Гледа го като току-що слязъл от самотно над главите им снежнобяло памучно облаче.
– Е, твоя си работа! – С тон на обиден. – Все ми е едно. Виждал съм ги всякакви. Тя придърпва крайчеца на розовата хавлия до брадичката, ляга по гръб, фиксира го известно време. В главата му бръмчи, ала какво бръмчи не знае. Почесва се: – Притеснявам ли те? – Малко! – прехапва устни. – Тези твои гърди да не са нещо особено, нещо специално? – Не са. – Тогава?!... – Не знам.
– Да не би да са три?... Хубаво де! Виждал съм ги всякакви. – Хитрец!... Ти знаеш ли какъв си мошеник***?
Десетина минути след това съвсем невинно му показа онова, което той така явно копнееше да види. След още две-три минути вече се прегръщат задъхани и кой знае защо, той рови из нея, ама тя е съвсем, съвсем гола, банският – горнище и бикини, е зафучен върху акацията. Сред въздишките и звучните целувки във високата зелена трева към августовския небосвод като тамянен кадеж се понася притеснен шепот: – Видя ли?... Сега видя ли какво направи!
Но милият, и да искаше, точно в този момент нямаше как да я чуе, може би понеже гърдите й се оказаха не три, а две – при това хващаха око, та се зае първо с тях, като мъж, от доста време не видял яко зажадняла за здрав секс млада жена.****
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 8 noe. 2023
Илюстрации:
- Най-великата книга за човешкия род.
- "Нищо ново под слънцето.".Библията.
–––
* Действителна история. Половин година по-късно двамата прелюбодейци (защото бяха отдавна семейни и даже имаха деца от законните си половинки) седяха на пейка край пловдивския Гребен канал и тя съвсем недвусмислено се захвана да го убеждава: първо да се разведат и после да си създадат ново семейство. А той, леко притеснен, я попита дали си струва да развалят две семейства, за да си вдигнат сламена колибка с две липи отпред.
** Библията, която взе, за да проучи най-сетне седма и десета от онези прословути Десет божи заповеди.
Мойсей (Моше) носи скрижалите.
*** Нарицателното съществително "мошеник" иде от собственото еврейско име "Моше".
**** Женчето му от девет месеца беше на другия край на България при баба, мама и тате и си общуваха чрез сладникави мили писъмца, които си разменяха два или три пъти всяка седмица. Бел.м., tisss.
За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, уж ненаситно. – Аноним (1947)
18 oct. 2001
ЛЕЛЯ РЕНИ
– Откъде, бе-е-е! Откъде ги намираш тия мъже... Ча-а-акай! Я чакай да те поразгледам аз с какво точно ги привличаш... Ами какво да ти кажа, мила! Не си чак толкоз красива. Бо-о-оже, как им върви на някои жени!
Дамата, която изрече всичко това, седеше удобно в изтърбушения неудобен древен фотьойл, покрит със синя, е-е... не току-що купена булана и въртеше между пръстите си лъжичката за кафе. Беше подчертано добре гримирана, подобно индиански воин с цветовете на войната, което само по себе си вече е отчайващ мъжете факт. Ама тук, в гостната, срещу цветния телевизор с блудкавата петъчна програма и сред артистично подредените мебели в стил сецесион, мъже няма, тъй че мургавото момиче с раничко прошарили се черни коси и с миловидна муцунка можеше искрено да се възхищава на козметичните й способности; плюс това, и ноктите бяха отлично оформени, лакирани в дискретно бледорозово.
– Кажи сега, какво става при теб! Да ти сложа ли още малко захар или пак си го пиеш горчиво както преди?
Съществото отсреща описа хоризонтална линия с движение на ръката, между чийто тънки дълги пръсти димеше едва-що запалената цигара... От съседната стая долитаха детски гласчета – трима астронавти от "Седморката на Блейк"* пътуваха далеч извън Слънчевата система с космическия кораб "Освободител": в момента екипажът имаше проблем с извънземна цивилизация, но от шкафа зад дивана, където се бе настанила гостенката, от касетофонче с писклив тенекиен звук се лее блудкаво парче на състав "Модърн токинг", връх на този миш-маш от звуци, от антренцето внезапно зазвъня на пожар телефонът и домакинята пъргаво скочи от разбрицания фотьойл.
– Ало... Ало... Кого търсите?... Слабо ви чувам... Повторете, ако обичате! Сега… Сега ще ви се обади. – Появи се с телефонната слушалката в ръка, направи знак "Миличка, теб търсят!" – изпълнено само с очи, понеже другата се бе вперила в нея както гладен сокол в полско мишле.
След минутка-две "Модърн токинг" вече не се лигавят, телефонът е оставен на мира, двете дами сладко-сладко си приказват, като хвърлят информативно око към екрана на старичкия телевизор.
– Разведен?!... Идеално!... – обобщи домакинята, па посегна за цигара: – Ще пална от твоите. – Прокара струя пушек през ноздрите: – А при мен, мила, работите не вървят... Моя Николай го взеха запас миналата седмица, днес се върнал; чакам да ми се появи. Дъщеричката му беше при мен, та се гледахме двечките с нея тия четири-пет дни. Пък дъртата вещица, майка му на Ники, звъняла по телефона в дома на сина си и кой знай какво си помислила, като не открила внучката! Пък си казвам: "Що да й се обаждам, а! Що? Да се обадя, да й река: "Една непозната за вас леличка на Мариянка ви безпокои, мадам Сомова"?! Не върви. Или да й река "Леля Рони се обажда"...? И това е мизерно. Не ме представя в добра светлина. Все едно гувернантка някаква си или слугинята се обажда, нали! Не съм ли права? – Повъртя из ръце една от аудиокасетите, па я върна мно-ого внимателно върху шкафа, издърпа друга: – Ще ти пусна оная... Не може да не я помниш… оная с нашите парчета от морето. – Размечта се: – Ей, ама що ли да не се завтечем пак към моренцето, а? Какво ще кажеш?... Лошо ли ни бе по-лани, зле ли си изкарахме онова лято в мърлявите бунгала зад Созопол! Не-е, хич не ни беше зле.
Младото, ала вече попрошарило се момиче, което още упорстваше да не си боядиса косите, се накани да става. Натисна фаса в пепелника, отпи от чашката голяма глътка долнопробно евтино бренди, което трябваше да пунтира луксозен коняк, рече: – Ще сляза да го посрещна. След малко ще го видиш... – И се усмихна притеснена. – Внимавай, ей! Щом е от моята зодия, да внимаваш! Ние, лъвовете и лъвиците, сме доста капризни, че и ужасно ревниви. Обичаме да ни хвалят и да ни гладят по косъма. – Тръгна към антрето да отключи входната врата.
Докато гостната се проветряваше, влезе при децата да им се скара, че да не шумят и квичат като бесни и невъзпитани. Реши, че й е приятно да приема гости, а и на гостите вероятно им е шик в нейната гостна. "Но, Господи Боже мой, свършва кафето! Имаме от скъпото вносно кафе за още веднъж и край, край, край!" Надзърна в огледалото да разгледа образа си: "Да-а... Не сме за изхвърляне, ама хич не сме зле... Имаме все още търговски вид, тъй да се каже".
В същото това време на паркинга зад блока яркожълта жигула ръмжи като смъртно ранен хищен звяр в клетка. Набута се по най-левашкия начин сред паркираните коли. Шофьорът й изскочи и се зае да я оглежда с критично око. Обаче нещо не му хареса и "Хайде, Ленче, давай назад!" Опита да се върне обратно на булеварда, ала бордюрът се оказа висок и задната лява гума опря в тротоара, изкърти калобрана, а двигателят угасна. "Дай ле-е-ко напред. Още, още малко напред! Ха тъй! Завърти волана, завърти докрай шибания волан! Айде сега пак на задна! Внимавай! Уф-ф, сега отзад се оказаха строените в редица боклукчийски кофи! Така-а-а. Бравосссс! Ашколсун на майстора!"
Все тъй със задника напред жълтата лъсната до гланц жигула се измъкна отново на улицата и пак задръсти движението. Прозвучаха гневни гласове, засвириха клаксони, но спецът зад волана беше глух и ням като тъжен индианец. Описа полукръг на първа с диво ръмжене, сажда, пушек и отново със задника напред се затътри към паркинга. Изхаби поне литър бензин, обаче свърши работата. Бе плувнал в пот, но пък доволен и горд, че жигулката му се озова в редицата мощни тузарски автомобили. Кой твърди, че новакът непременно е слаб водач на МеПеСе! Кой, моля!
Младата дама застана решително пред колата. Очите й грееха като две звездички в мрака, когато се наведе да целуне своя Аертон Сена** зад полуотворената шофьорска врата. В този момент тя беше най-сексапилното маце на древния Пловдив и на света. В асансьора, който ги отнасяше към седмия етаж, младият господин любител-шофьор от категория "В" реши да си върне за всички терзания по паркирането и така увлечено се зае да нацелува своята принцеса, че десет минути асансьорната кабинка, спряла на етажа, не дава абсолютно никакви признаци на живот. Внезапно вратата на асансьора изскърца, широко се отвори и в рамката й се появи озадачената Леля Рони: – Олеле-е-е! Ама аз май ви попречих!
Пловдив – гнездо на посредственост и култура
Plovdiv, edited on 5 noe. 2023
Илюстрации:
- Две дами от Холивудския елит.
- Поприкритият свят на любовта.
–––
* Холивудски ТВ-сериал, който привличаше децата ни
като мухи на мед.
** Любим аржентински пилот от Формула 1, който се
преби на 1 май 1994 г. Бел.м., tisss.
За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, уж ненаситно. – Аноним (1947)
18 oct. 2001
МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ
Лежахме в леглото и каза Мария:
"Ти вече, мой мили, не си влюбен в мен!"
Заплака Мария, аз очите си трия
и се правя на глух, и по-точно – смутен.
И стана тогава, и тръгна тъй гола,
по-гола не бях я съзирал до днес;
в окото ми сякаш заби се топола
и даже по-лошо – заби се цял лес.
Останал без дъх, гледах как се облича,
косите как сресва и въси чело;
тя беше все още уж мойто момиче,
жена като всички, с добро потекло.
Такава разкошна, омайна и сладка!
Да имах патлак, бих го взел начаса,
бих си теглил куршума, и значи накратко,
в кръв удавил бих грешната своя душа...
Когато Мария там другаде нейде
открие достойния кротък жених,
назад дяволито към мен щом погледне,
то аз ще съм вече отдавна убит.
Пловдив – гнездо на посредственост и култура
Plovdiv, edited on 5 noe. 2023
Илюстрации:
- Разкошни сте, момичета, когато не го съзнавате!
- Ненаситен на ласки глупак нехранимайко, 1972.*
–––
* Преразказват ми какво си бъбрели през междучасието момичетата от нашата втора група в Софийския университет, специалност Българска филология, с втора специалност Руски език, и как една измежду тях: Яна Мавродиева от село Камено, Бургаско (третата отдясно наляво), авторитетно се изказала: "О-ох, скъпо ще си продаде кожата той!" Фотографията е от 1970 г., правена през хубав слънчев ден от пролетта край езерото Ариана зад Орлов мост в София.
Текстът е писан в чест на Ванчето от Хаджиево, Пазарджишко, двайсетина години по-късно, за която колега от Хасково гневна ми каза: "Ванчето се прави, че не ти обръща внимание, но знаеш ли как вири нос в женската ни компания, затова че се блещиш по нея". Понеже текста писах, кажи-речи, на прима виста, четирите последни реда дописах следното утро след една нощ с мокри сънища. Приключих с даскалуването и момичето се изгуби някъде... Години по-късно край пловдивски магазин на "Метро" срещам Ванчето с бебче в детска количка и две-тригодишно момченце, което скачаше около нея. Минута-две разговор на крак сред тротоара с угрижени пазаруващи пловдивчани ми бе достатъчна пак да усетя онази вълшебна тръпка с пърхащите пеперуди в стомаха. Бел.м., tisss.
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... – Уилям Шекспир (1564-1616)
17 avg. 1998
ИМИТАТОРИ В ИЗКУСТВОТО
Кое е по-необходимо като подход към поезия и всякакъв вид творчество? Според Михаил Берберов ясно е кое. На мен обаче не ми е ясно, особено що се отнася до изкуството. Образ на трансцедентното* за мен са гротескните фигури на Йеронимус Бош (ок.1450-1516), вплитащ елементи от тела на разни насекоми и мъртвешки кости в представата си за човешкото. Трансцедентален е викащият в известната живопис на норвежеца Едвард Мунк (1863-1944). Трансцедентални са разтеклите се като сперма часовници на Салвадор Дали (1904-1989), мустаците му на г-н Салвадор, войнствено обърнати нагоре. Трансцеденталното го откривам в птиците от класическия трилър на Жан Кокто (1889-1963). За сина на българин, роден в затънтения град Харманли, дето най-забележителното е надпис с арабски йероглифи върху сводестия мост от ХV век, трансцеденталното е гърч на човешкото ни съзнание пред непонятния за нас Космос, спазъм, патологична систола в кръвообращението на цивилизацията.
Ако не сте забелязали, в 77-те книги, съставляващи Библията, трансцеденталното, т.е. напускащо пределите на познанието, тъй като е извън социалния опит, е начало на вехтозаветния мит за сътворението на света и финал на Йоановия апокалипсис – представа за сгромолясването върху всички нас на изначалния хаос, като наказание за неумението на човечеството да се справи със собствената си странна природа. Ако у поетите закичването с понятие плашещо бих приел за игра, за симпатична поза, мен този съспенс – състояние на стрес пред въпроса какво ще ни сполети, не ми е нужен, по простата причина че имам наивното може би доверие към това социално животно, този странен зоон политикон човека. За Адам от края на второто хилядолетие подир Христа социалното, за мен, сина на дърводелеца, е уют, дом за моите страдания, ала и отправна точка за най-красивите ми блянове. Отнемете ми това убежище, и аз ще се разпълзя уплашен в сенчестото подножие на гроздовете от галактически непонятни структури, разстроен като развалена виенска латерна с фалшиви мелодии. Брррр, че мразовито! Тъй че между "трансцедентален" или "социален" предпочитам второто, дори когато се отнася до такава шарения, като поезията или абстрактната живопис. Защо да избързваме – оптимист съм, че човечеството все още изживява детския си период и дали пък точно сега на цивилизацията ни й предстои да излезе от епохата на пубертета, от жалката амбиция да си доказваме колко сме съвършени и венец на творението, без да съзнаваме колко сме уязвими и нежни... все още. "Все още", хем с многоточие, е последната от петте философски поеми в книгата на духовния мой брат (Михаил Берберов – "Морето се завръща", изд. БП, 1974 г.). Ето и цитат от този вид експериментална лирика по време на соца:
Голямото е малко. Малкото – голямо. Продължавай. До атома – в обратната посока: продължавай. Търси най-истинската форма. Нима тя няма име? Или е вън от думите, които винаги я гонят?
От поемата "Завръщането на морето". Само че мен повече от формата на текста ме интересува съдържанието, т.е. социалната функция на изкуството... За извънземния свръх-разум – ако въобще съществува, сме очарователни именно с лутаниците си в тази съвършено уравновесена и математически изящна космическа Райска градина. Ала ние "все още" не знаем това. Защото ако някаква могъща Сила изведнъж разбие Седемте печата, зад които е ключът към Абсолютната истина, нас тутакси стресът ще ни изпепели. Ето защо предпочитам метафората на италианеца Салваторе Куазимодо (1901-1968) за човека – пронизан от божествен лъч върху "Земята, която е всъщност звезда", или човеколюбивите нежни метафорични изображения на Уолт Уитман (1819-1892) и Габриела Мистрал (1889-1957). В крайна сметка, дали Библията не е възможно най-разбираемата социална беседа за високите философски тревоги на човечеството пред лицето на вселенския Творец?
Виждам, и всички виждаме: половин Европа благоденства, преборвайки се някак с хаоса в човешката душа; останалите бедстват, сякаш за да се види до какво води пренебрежението към нравствените императиви. Онези хора на Запад свято вярват в сключените договори, в честната дума, ние – не. Родени, но и навикнали да живеем в бедност, възмущаваме се, наричаме предизвикателно онова там подредено общество "лицемерно"; забравяме, че онези хора са изминали трънливия си път, платили са си данъка чрез собствената своя история, поучили са се, пък ние, о, разбира се, че имам предвид преди всичко нас, българите! – тепърва захващаме да се учим. Комунизмът, или онова, което ни сочеха за комунизъм, ни създаваше илюзията, че за повярвалия в афиша "Свобода, братство, равенство!"** достатъчна ни е само едната гола вяра, т.е. безпрекословна вярност към Партията и към вожда – и ще си уредим живота, ще изпреварим всички останали, които не разполагали с най-мощното и най-модерното, най-върховото постижение на човешкия гений марксизма. Прогресът ни се явяваше по право и като закономерност (абсолютна химера!) – нужно беше само стриктно да следваме предписанията на Партията, патетично да скандираме, обърнати към Изток, към Москва магическите заклинания "ленински", "сталински", "димитровски"... Боже мой, какви романтични наивници сме били!
Полякът Казимеж Брандис (1916-2000) в епистоларния си роман "Писма до г-жа Z." (бълг.изд.1980, с.106) предупреждава: "При пътуването на Запад добре е да се помни това. Страните, които ще посещавате, са добре екипирани от историята и всяка от тях навремето е плащала за това съответната сума, която днес дава лихви. Ние едва сега плащаме тази цена, а за лихви ще има дълго да чакаме". Книгата му излиза на полски през далечната 1963 г., а ние, българите, тепърва ще се опитваме да го разчетем като избледнели сигли върху древен палимпсест***.
Но вий, деца на труд и горест, възсепнати след тежък сън, разбийте черната си орис – Москва ви праща бронзов звън и нейний звън е бурен зов, преплел закана и любов...
реди в края на 1920 г. "поетът на огнените гриви" Христо Смирненски, когато е едвам 22-годишен, но преплетените "закана и любов" малко по-късно ще ни се изясни какво конкретно означават за нас, българите. Сега най-после е настанало изглежда времето да отворим Кутията на Пандора с "чудесата", случили се тук, в Пловдив през първите години след т.нар. "всенародна победа над българския монархофашизъм". И за да не изглежда едностранчиво, налага ми се пак да цитирам К. Брандис (от цит.съч. стр. 47-48): "...моето понятие за Европа не е твърде "европейско". Историята на този материк е брутална и лицемерна. От измама и егоизъм, подлост, от предателство и жестокост е изплетена тази хубава приказка. Днес, когато изговаряте наименованието на нашия континент, Вие нагласяте устата си по един специално хуманистичен начин. Да, знам какво значи това. Ала казвам Ви, госпожо, напоследък чета много исторически книги. Дори да вземем фактите само, историята на същата тази благообразна Европа ще ни се види отвратителна. Дори само историята на отношенията между Англия и Франция е предостатъчна, за да се погнусим от многобройните измами и кървави подлости"...
Не съм човекът, който ще да пропусне възможността да разкаже за станалото в най-големия тракийски град през кървавите месеци и години на планомерно унищожение, за масовите екзекуции, за безумните издевателства, както и за отмъщаващите според старозаветния девиз Зъб за зъб, око за око! Да оставим фактите сами да говорят чрез среднощни спомени на някогашен 12-годишен пловдивски хлапак, раснал по улиците край старата местна пивоварна на чеха Иржи Прошек, днешната "Каменица". Разказва ги 68-годишен мъж, донякъде пристрастен към кървавата "романтика" от 1945-1947 г. Бил е наивник; вече не бил, казва, наивник. Днес е само един коментар, отзвучаващо ехо на бурната си младост. Над изминалия свой живот надвесил се като над бездна, представя се за Човек на честта, а според мен, си е най-обикновен циник, и то от най-пошлите. Защо ми се изпречваш точно днес, Чомпале! В последните няколко години неосъзнато съм се готвел за тази наша среща. Може би онзи невидим успореден свят, където с духовете на светци се разпорежда Господ бог; този бог ни дърпал пътечките една към друга. Заради тази ли среща съм изследвал Библията с лупа и с шест цвята флумастери в ръка, докато се ровех в биографията на Стамболов, в откровенията на циничния Атанас Буров, в самохвалствата на гениалния конструктор Антон Някой си от София, който след седемнайсетте си неуспешни опита да мине границата, като се отскубва от България, та чак в Париж се озовал и в Париж станал световноизвестен, ама как му беше името, забравил съм му името – че без родина, възгорделият се от успеха, нормално е за мен – като елементарен прост българин, да го пренебрегна.
Живи са още свидетелите и част от действащите лица; тогава защо мълчат?! Страх ли ги е? Или са гузни? Ни едното, нито другото – посипали с пепел миналото, топлят се на оскъдното слънчице, животецът все пак е огромно нещо, океан... Удавниците и потъналите кораби не се виждат. Хапнеш-пийнеш, повеселиш се, поразтърчиш се по любовни авантюри, накрая деца и внуци ти се катерят върху старешки раменца, ровят из бръчките ти, приемат странностите ти за археологическа ценност, и поглеж, раните ти зараснали, няма ги, споменът мята вълшебна златиста мъглица отгоре и... Битият – бит, мъртвите не говорят, народът наоколо е в опиянение от поредната историческа фантасмагория, от поредната мода, от поредните естрадни и спортни, и политически любимци. Ала в това страховито мълчание от време на време изпод нозете ти, изпод земята извира вопъл или крясък из случайно писъмце на читател, което вестникарите допускат, колкото да им се чете вестникът: "Живи са убийците на нашите съселяни" и "Разконспирирани са живите палачи след Девети в Ръжево Конаре" (вестник "Глас" от 14.01.1993 г.). Такива съобщения бяха печатани със стотици през деветте**** години демократизация (?), да сте чули някой от екзекуторите да е изваден на светло, осъден дори само от нашето нямо презрение! Не съм чул. Как тогава да не изпитам съмнение в лоялността на известните любими у нас при победилата уж демокрация три власти – Съдебна система, Парламент, Правителство, към мен, простосмъртния гражданин на Републиката!
Някои от осъдените на смърт имали ужасни грехове. Да, имало е и преди Девети септември издевателства, погроми, убийства, които крещят за отмъщение, но това оправдава ли убийството? Убийството си остава убийство, за каквито и благородни каузи да гърмят по площадите, особено когато жертвата е омаломощена, изплашена до лудост, доведена до пароксизъм. Планирали са не правосъдие, а хладнокръвно унищожение. Зад гърба на вчерашния селски тарикат вече е цялата Държава. Власт, Боже мой! А властта, това си ти. Ти си Победителят, Гробокопачът на капитализма, Човекът, който звучи гордо. Патлакът, препасан на кръста, ти служи и ти съвсем не както театралничещия Георги Бенковски или напетия Христо Ботйов с обнажената сабля върху пасажерския кораб сред Дунава можеш на воля да крещиш към света: "Дойде моят Видовден. Треперете, врагове на народа! Вчера вие колехте и бесехте, днес наш ред е да ви колим и бесим! Край сухото горяло и суровото. А Революцията не може без кръв. Световното щастие и световният прогрес го изискват, а!"
18 avg.1998
Това ли беше най-хуманният обществен строй? Сриват се камуфлажите, на които се любувахме. Все по-ясно се очертава мускулесто мощно тяло с допотопната озъбена муцуна на най-човеконенавистната философия, с която може да се състезава само ислямският фундаментализъм. Преглеждах тези дни "Комунистическия манифест от 1848 г." и се запитах: И ти ли си вярвал на тази помия??? Европа на интелектуалците трябва да се запита: "Къде бяха мислещите умове на Европа през тези последни сто и петдесетина години? С какво ли ни принудиха, с какво ни очароваха!" Понякога имам чувството, че разумът на човечеството е все още в бебешки пелени. А може и така да сме програмирани от невидимите си създатели, да сме изключително лековерни. Да хармонизираш вътрешното си "аз" с изменчивата като продажна персона природа на общественото мнение не е елементарно. Подвластни сме на вълните от манипулации, масови симпатии, антипатии и психози, докато талантливото винаги остава самотно. Защо обаче си го представяме като връх това талантливо, като древен обелиск, като Айфеловата кула, като дарената от републиканска Франция Статуя на Свободата на днешния полицай на света САЩ?
Анонимният автор на народните митове, приказки, песни блестял в естествената си среда, тук, на земята. Омир защо си го представяме скитащ по кръстопътищата на Древна Елада? А Диоген, онзи с фенера? А хлевоустият Сократ, ироничният Сократ, най-мъдрият сред философите Сократ! Потопен в делничния световъртеж, Учителят в древността бил много-много повече обвързан със същността на човека, отколкото самонадеяния анализатор, призоваващ от някое политическо минаре. Лъскавичкото, онова, което иде да ти извади очите, винаги е лъжовно, протяга лапите към Луната с атлазена чалма на кратуната, от сутрин до полунощ мрънка, вие като вълк хвалби за своя бог, докато истинското е грапаво и стипчиво, нагарча, а понякога пари, понякога даже люти непоносимо.
Пловдив – гнездо на посредственост и култура
Plovdiv, edited on 3 noe. 2023
Илюстрации:
- Преди да разрушават, да прочетат историята!
- Фантастичният полис на Тракийската равнина.
___ * (от лат.) transcendens, entis "излизащ навън"; философски термин: "Който се намира извън пределите на опита, съзнанието и познанието" (Речник на чуждите думи, с.751). ** Liberte, egalite, fraternite! Лозунг на Френската буржоазна революция от 1789 година. *** Стар ръкопис, писан върху изтрит по-стар текст на пергамент (Речник на чуждите думи, с. 539).
**** До деня, когато е писан текстът. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
