ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1412.)

 

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1412.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... – Уилям Шекспир (1564-1616) 

   17 avg. 1998 

ИМИТАТОРИ В ИЗКУСТВОТО

  

  Кое е по-необходимо като подход към поезия и всякакъв вид творчество? Според Михаил Берберов ясно е кое. На мен обаче не ми е ясно, особено що се отнася до изкуството. Образ на трансцедентното* за мен са гротескните фигури на Йеронимус Бош (ок.1450-1516), вплитащ елементи от тела на разни насекоми и мъртвешки кости в представата си за човешкото. Трансцедентален е викащият в известната живопис на норвежеца Едвард Мунк (1863-1944). Трансцедентални са разтеклите се като сперма часовници на Салвадор Дали (1904-1989), мустаците му на г-н Салвадор, войнствено обърнати нагоре. Трансцеденталното го откривам в птиците от класическия трилър на Жан Кокто (1889-1963). За сина на българин, роден в затънтения град Харманли, дето най-забележителното е надпис с арабски йероглифи върху сводестия мост от ХV век, трансцеденталното е гърч на човешкото ни съзнание пред непонятния за нас Космос, спазъм, патологична систола в кръвообращението на цивилизацията.

  Ако не сте забелязали, в 77-те книги, съставляващи Библията, трансцеденталното, т.е. напускащо пределите на познанието, тъй като е извън социалния опит, е начало на вехтозаветния мит за сътворението на света и финал на Йоановия апокалипсис – представа за сгромолясването върху всички нас на изначалния хаос, като наказание за неумението на човечеството да се справи със собствената си странна природа. Ако у поетите закичването с понятие плашещо бих приел за игра, за симпатична поза, мен този съспенс – състояние на стрес пред въпроса какво ще ни сполети, не ми е нужен, по простата причина че имам наивното може би доверие към това социално животно, този странен зоон политикон човека. За Адам от края на второто хилядолетие подир Христа социалното, за мен, сина на дърводелеца, е уют, дом за моите страдания, ала и отправна точка за най-красивите ми блянове. Отнемете ми това убежище, и аз ще се разпълзя уплашен в сенчестото подножие на гроздовете от галактически непонятни структури, разстроен като развалена виенска латерна с фалшиви мелодии. Брррр, че мразовито! Тъй че между "трансцедентален" или "социален" предпочитам второто, дори когато се отнася до такава шарения, като поезията или абстрактната живопис. Защо да избързваме – оптимист съм, че човечеството все още изживява детския си период и дали пък точно сега на цивилизацията ни й предстои да излезе от епохата на пубертета, от жалката амбиция да си доказваме колко сме съвършени и венец на творението, без да съзнаваме колко сме уязвими и нежни... все още. "Все още", хем с многоточие, е последната от петте философски поеми в книгата на духовния мой брат (Михаил Берберов – "Морето се завръща", изд. БП, 1974 г.). Ето и цитат от този вид експериментална лирика по време на соца:

    Голямото е малко. Малкото – голямо.
    Продължавай.
    До атома – в обратната посока: продължавай.
    Търси най-истинската форма.
    Нима тя няма име?
    Или е вън от думите, които винаги я гонят?

  От поемата "Завръщането на морето". Само че мен повече от формата на текста ме интересува съдържанието, т.е. социалната функция на изкуството... За извънземния свръх-разум – ако въобще съществува, сме очарователни именно с лутаниците си в тази съвършено уравновесена и математически изящна космическа Райска градина. Ала ние "все още" не знаем това. Защото ако някаква могъща Сила изведнъж разбие Седемте печата, зад които е ключът към Абсолютната истина, нас тутакси стресът ще ни изпепели. Ето защо предпочитам метафората на италианеца Салваторе Куазимодо (1901-1968) за човека – пронизан от божествен лъч върху "Земята, която е всъщност звезда", или човеколюбивите нежни метафорични изображения на Уолт Уитман (1819-1892) и Габриела Мистрал (1889-1957). В крайна сметка, дали Библията не е възможно най-разбираемата   социална беседа за високите философски тревоги на човечеството пред лицето на вселенския Творец?

  Виждам, и всички виждаме: половин Европа благоденства, преборвайки се някак с хаоса в човешката душа; останалите бедстват, сякаш за да се види до какво води пренебрежението към нравствените императиви. Онези хора на Запад свято вярват в сключените договори, в честната дума, ние – не. Родени, но и навикнали да живеем в бедност, възмущаваме се, наричаме предизвикателно онова там подредено общество "лицемерно"; забравяме, че онези хора са изминали трънливия си път, платили са си данъка чрез собствената своя история, поучили са се, пък ние, о, разбира се, че имам предвид преди всичко нас, българите! – тепърва захващаме да се учим. Комунизмът, или онова, което ни сочеха за комунизъм, ни създаваше илюзията, че за повярвалия в афиша "Свобода, братство, равенство!"** достатъчна ни е само едната гола вяра, т.е. безпрекословна вярност към Партията и към вожда – и ще си уредим живота, ще изпреварим всички останали, които не разполагали с най-мощното и най-модерното, най-върховото постижение на човешкия гений марксизма. Прогресът ни се явяваше по право и като закономерност (абсолютна химера!) – нужно беше само стриктно да следваме предписанията на Партията, патетично да скандираме, обърнати към Изток, към Москва магическите заклинания "ленински", "сталински", "димитровски"... Боже мой, какви романтични наивници сме били!

  Полякът Казимеж Брандис (1916-2000) в епистоларния си роман "Писма до г-жа Z." (бълг.изд.1980, с.106) предупреждава: "При пътуването на Запад добре е да се помни това. Страните, които ще посещавате, са добре екипирани от историята и всяка от тях навремето е плащала за това съответната сума, която днес дава лихви. Ние едва сега плащаме тази цена, а за лихви ще има дълго да чакаме". Книгата му излиза на полски през далечната 1963 г., а ние, българите, тепърва ще се опитваме да го разчетем като избледнели сигли върху древен палимпсест***.

    Но вий, деца на труд и горест,
    възсепнати след тежък сън,
    разбийте черната си орис –
    Москва ви праща бронзов звън
    и нейний звън е бурен зов,
    преплел закана и любов...

реди в края на 1920 г. "поетът на огнените гриви" Христо Смирненски, когато е едвам 22-годишен, но преплетените "закана и любов" малко по-късно ще ни се изясни какво конкретно означават за нас, българите. Сега най-после е настанало изглежда времето да отворим Кутията на Пандора с "чудесата", случили се тук, в Пловдив през първите години след т.нар. "всенародна победа над българския монархофашизъм". И за да не изглежда едностранчиво, налага ми се пак да цитирам К. Брандис (от цит.съч. стр. 47-48): "...моето понятие за Европа не е твърде "европейско". Историята на този материк е брутална и лицемерна. От измама и егоизъм, подлост, от предателство и жестокост е изплетена тази хубава приказка. Днес, когато изговаряте наименованието на нашия континент, Вие нагласяте устата си по един специално хуманистичен начин. Да, знам какво значи това. Ала казвам Ви, госпожо, напоследък чета много исторически книги. Дори да вземем фактите само, историята на същата тази благообразна Европа ще ни се види отвратителна. Дори само историята на отношенията между Англия и Франция е предостатъчна, за да се погнусим от многобройните измами и кървави подлости"...

  Не съм човекът, който ще да пропусне възможността да разкаже за станалото в най-големия тракийски град през кървавите месеци и години на планомерно унищожение, за масовите екзекуции, за безумните издевателства, както и за отмъщаващите според старозаветния девиз Зъб за зъб, око за око! Да оставим фактите сами да говорят чрез среднощни спомени на някогашен 12-годишен пловдивски хлапак, раснал по улиците край старата местна пивоварна на чеха Иржи Прошек, днешната "Каменица". Разказва ги 68-годишен мъж, донякъде пристрастен към кървавата "романтика" от 1945-1947 г. Бил е наивник; вече не бил, казва, наивник. Днес е само един коментар, отзвучаващо ехо на бурната си младост. Над изминалия свой живот надвесил се като над бездна, представя се за Човек на честта, а според мен, си е най-обикновен циник, и то от най-пошлите. Защо ми се изпречваш точно днес, Чомпале! В последните няколко години неосъзнато съм се готвел за тази наша среща. Може би онзи невидим успореден свят, където с духовете на светци се разпорежда Господ бог; този бог ни дърпал пътечките една към друга. Заради тази ли среща съм изследвал Библията с лупа и с шест цвята флумастери в ръка, докато се ровех в биографията на Стамболов, в откровенията на циничния Атанас Буров, в самохвалствата на гениалния конструктор Антон Някой си от София, който след седемнайсетте си неуспешни опита да мине границата, като се отскубва от България, та чак в Париж се озовал и в Париж станал световноизвестен, ама как му беше името, забравил съм му името – че без родина, възгорделият се от успеха, нормално е за мен – като елементарен прост българин, да го пренебрегна.

  Живи са още свидетелите и част от действащите лица; тогава защо мълчат?! Страх ли ги е? Или са гузни? Ни едното, нито другото – посипали с пепел миналото, топлят се на оскъдното слънчице, животецът все пак е огромно нещо, океан... Удавниците и потъналите кораби не се виждат. Хапнеш-пийнеш, повеселиш се, поразтърчиш се по любовни авантюри, накрая деца и внуци ти се катерят върху старешки раменца, ровят из бръчките ти, приемат странностите ти за археологическа ценност, и поглеж, раните ти зараснали, няма ги, споменът мята вълшебна златиста мъглица отгоре и... Битият – бит, мъртвите не говорят, народът наоколо е в опиянение от поредната историческа фантасмагория, от поредната мода, от поредните естрадни и спортни, и политически любимци. Ала в това страховито мълчание от време на време изпод нозете ти, изпод земята извира вопъл или крясък из случайно писъмце на читател, което вестникарите допускат, колкото да им се чете вестникът: "Живи са убийците на нашите съселяни" и "Разконспирирани са живите палачи след Девети в Ръжево Конаре" (вестник "Глас" от 14.01.1993 г.). Такива съобщения бяха печатани със стотици през деветте**** години демократизация (?), да сте чули някой от екзекуторите да е изваден на светло, осъден дори само от нашето нямо презрение! Не съм чул. Как тогава да не изпитам съмнение в лоялността на известните любими у нас при победилата уж демокрация три власти – Съдебна система, Парламент, Правителство, към мен, простосмъртния гражданин на Републиката!

  Някои от осъдените на смърт имали ужасни грехове. Да, имало е и преди Девети септември издевателства, погроми, убийства, които крещят за отмъщение, но това оправдава ли убийството? Убийството си остава убийство, за каквито и благородни каузи да гърмят по площадите, особено когато жертвата е омаломощена, изплашена до лудост, доведена до пароксизъм. Планирали са не правосъдие, а хладнокръвно унищожение. Зад гърба на вчерашния селски тарикат вече е цялата Държава. Власт, Боже мой! А властта, това си ти. Ти си Победителят, Гробокопачът на капитализма, Човекът, който звучи гордо. Патлакът, препасан на кръста, ти служи и ти съвсем не както театралничещия Георги Бенковски или напетия Христо Ботйов с обнажената сабля върху пасажерския кораб сред Дунава можеш на воля да крещиш към света: "Дойде моят Видовден. Треперете, врагове на народа! Вчера вие колехте и бесехте, днес наш ред е да ви колим и бесим! Край сухото горяло и суровото. А Революцията не може без кръв. Световното щастие и световният прогрес го изискват, а!"

   18 avg.1998

 Това ли беше най-хуманният обществен строй? Сриват се камуфлажите, на които се любувахме. Все по-ясно се очертава мускулесто мощно тяло с допотопната озъбена муцуна на най-човеконенавистната философия, с която може да се състезава само ислямският фундаментализъм. Преглеждах тези дни "Комунистическия манифест от 1848 г." и се запитах: И ти ли си вярвал на тази помия??? Европа на интелектуалците трябва да се запита: "Къде бяха мислещите умове на Европа през тези последни сто и петдесетина години? С какво ли ни принудиха, с какво ни очароваха!" Понякога имам чувството, че разумът на човечеството е все още в бебешки пелени. А може и така да сме програмирани от невидимите си създатели, да сме изключително лековерни. Да хармонизираш вътрешното си "аз" с изменчивата като продажна персона природа на общественото мнение не е елементарно. Подвластни сме на вълните от манипулации, масови симпатии, антипатии и психози, докато талантливото винаги остава самотно. Защо обаче си го представяме като връх това талантливо, като древен обелиск, като Айфеловата кула, като дарената от републиканска Франция Статуя на Свободата на днешния полицай на света САЩ?

  Анонимният автор на народните митове, приказки, песни блестял в естествената си среда, тук, на земята. Омир защо си го представяме скитащ по кръстопътищата на Древна Елада? А Диоген, онзи с фенера? А хлевоустият Сократ, ироничният Сократ, най-мъдрият сред философите Сократ! Потопен в делничния световъртеж, Учителят в древността бил много-много повече обвързан със същността на човека, отколкото самонадеяния анализатор, призоваващ от някое политическо минаре. Лъскавичкото, онова, което иде да ти извади очите, винаги е лъжовно, протяга лапите към Луната с атлазена чалма на кратуната, от сутрин до полунощ мрънка, вие като вълк хвалби за своя бог, докато истинското е грапаво и стипчиво, нагарча, а понякога пари, понякога даже люти непоносимо.

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 3 noe. 2023

Илюстрации:

- Преди да разрушават, да прочетат историята!

- Фантастичният полис на Тракийската равнина.

___
* (от лат.) transcendens, entis "излизащ навън"; философски термин: "Който се намира извън пределите на опита, съзнанието и познанието" (Речник на чуждите думи, с.751).
** Liberte, egalite, fraternite! Лозунг на Френската буржоазна революция от 1789 година.
*** Стар ръкопис, писан върху изтрит по-стар текст на пергамент (Речник на чуждите думи, с. 539). 

**** До деня, когато е писан текстът. Бел.м., tisss.