Как да спреш да обичаш някого само защото не ти отвърнал със същото! Човек с добри помисли как да е грозен? Може да ти е голям носът, да си с щръкнали уши и гнили зъби, хубавите ти мисли ще осветяват твоето лице и ще направят така, че да изглеждаш добре. – Роалд Дал (1916-1990)
25 maj 2007
ТРИГОРЦИ КРАЙ БАЛЧИК
За по-напряко минах през нивята. Бе Добруджа като зелен килим... Фазан се вдигна, заек се замята и щъркел закръжа в простора син.
Завърнал се след тридесет години, а младостта уж вчера отлетя. Сърна покрай пътеката ми мина, и пак направо стъпвах по цветя.
Обрасла в бурен, тъничка пътечка отведе ме при стария геран. Бе сухо там, където смях шуртеше.
Останал само орехът голям...
Под него запладняваха овцете, понявга нощем свиреше кавал, по клоните му шетаха момчета. И аз от него орехи съм ял.
На хвърлей ей го гробището тихо и кръстове, покрити с лишей чер. Тук много сълзи в угарта попиха, за пръв път тук видях се кавалер.
Не кавалер на ордени, медали, ами с мотика тежичка в калта отварям вада, като че едва ли от мене там зависеше света.
Пловдив – липата, която бурята тия дни ми отнесе
Plovdiv, edited on 20 oct. 2023
Илюстрации: - Раждане на теленце в село Дъбрава.* - Любим и умираме, както сме живели.
–––
* Снимка от добруджанското село Дъбрава,
съседно на Тригорци. Тъкмо кравата се беше отелила и със стопанина й се радваме
на новата придобивка. Колко разкошен е естественият живот и колко токсични са
всички подлости, изнудвачества и тарикатщини, за да се покажем, каквито не
можем да сме. Бел.м.,tisss.
Как да спреш да обичаш някого само защото не ти отвърнал със същото! Човек с добри помисли как да е грозен? Може да ти е голям носът, да си с щръкнали уши и гнили зъби, хубавите ти мисли ще осветяват твоето лице и ще направят така, че да изглеждаш добре. – Роалд Дал (1916-1990)
21 dec. 2009
ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА В ЗИМЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН
Декември се изниза сред празничната врява.
Не сняг, а скреж сребрее по крехките ели
и Градската градина отново е такава,
каквато си я знаем от детството, нали!
На припек изпълзели покрай Централна поща,
чешити и серсеми, и старчета дори
за футбол злостно спорят, на слънчице се пощят
и толкова са гневни! От тях хвърчат искри.
Врабците нафунели и гургулици сиви
навъртат се тъдява за някоя троха.
Художник шари важен, разгънал си статива.
Куп селянки гневят се на цветната леха.
Какви цветя сред зима?! Ала одумват кротко,
че тез де... гражданята, земята не ценят.
Минава автобусът. И изгладняла котка
като стрела се втурне сред онзи свят пернат.
По "Гладстон"*се задава с каручка Цариградски**
в тиролски сив момчешки къс кожен панталон,
на шията увесил транзисторно бръмкало
с куп неприятни вести, дошли чак от Сайгон***.
Рояк хлапаци дръзки подскача и се киска,
и гледа завистливо как с жестове на граф
човекът там с метличка плювалниците чисти
и няма по-обичан от него в този град.
Сега със теб ще седнем на ъгъла, в кафето,
и аз ще грея влюбен – същински Жо Дасен****,
и пак ще търся, мила, у себе си хлапето,
което е щастливо, щом грееш ти пред мен.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 20 oct. 2023
Илюстрации:
- Как подлудяват цветчетата в косите й!
- Дали духът на провинция не е магия?
__
* Улица "Гладстон" свързваща моето основно училище "Сашо Димитров" (днес е "Антим І") с подлеза покрай Централната поща под Главната търговска улица на Пловдив. Кино "Балкан" след Часовника върху фасадата на Пощата е още едно за пловдивчанина място за деловите му или любовни срещи.
** В някогашен Пловдив един от талисманите на града, любимец на някогашните възрастни и хлапета, Цариградски бе незлоблив, широко скроен характер, учтив, сдържан, интелигентен. Въпреки незавиднатадлъжност към общината "Хигиенист по уличните плювалници", кралски особи в представите ми бледнеят пред финеса, с който този аристократ на духа обслужваше уличните плювалници с шперплатова каручка в отровнозелено, теглена от дръгливо конче, в огромничизми и с гумени оранжеви ръкавици до лактите, тиролски къси кожени панталонки с тиранти, дето се кипри бродиран еделвайс сред препаската на гърдите, в жълта поизбеляла, но винаги чистапамучна фланела с къс ръкав и носна кърпа, вързана кипро като шалче да го пази от жежкото пловдивско слънце, транзисторен роден радиоприемник "Ехо" и широкопола сламена капела, артистично метната върху гърба. Замайваща легенда се понесе из Пловдив след внемапната му смърт: издъхнал в екстаз в някаква хотелска стая върху млада дама.
*** По онова време Щатската администрация още не беше дотолкова нахитряла, та половин милион (550 000) въоръжени до зъби с най-модерните до онзи момент инструменти за сеене на смърт и болести рейнджъри воюваха основно с виетнамски селяни и от цялата им работа какво излезе? Двете части Северен и Южен Виетнам се обединиха в една държава, Щатите преживяха антивоенната вълна, сексуалната революция на хипитата с кулминация вихъра в Уудсток 1969 г. в имота на фермер, където се стекла събудила се за живот млада Америка.
Този, който обича, трябва да споделя съдбата на онзи, когото обича... –Михаил Булгаков (1891-1940), из "Майстора и Маргарита"
2 jan. 2007
МОЯТА КОТКА ЛИСА
Имал съм досега поне половин дузина все котараци, като катраненочерния хубавец Чарли, който – когато сядахме да се храним, опираше предните си лапки на масата ни, гледаше с очи на дете, два пъти пада от шестия етаж на тротоара и два пъти си троши предните нозе, и оцеля, докато не го отнесох в кашонче с жигулата в добруджанското село Тригорци и там се сприятелил с бяло като сняг куче. След Чарли вкъщи се появи Макс, червеният с тигрова шарка красавец, който пък щерките Вера и Надя отнесоха с нощния влак Пловдив-Варна, а оттам пак с рейса до Балчик, и от Балчик до Тригорци; специален котарак, според някогашната ми тъща Вица: ловувал нощем, сутрин върху плочника пред вратата си намира положени в три редици дузина умъртвени мишлета. Отчитал се, демек, какво е вършил цяла нощ, докато всички у дома са спали. Влюбил се в кучето, когото наричаха Белчо. Снежнобелият Белчо и черният Чарли по цял ден се преследвали из бахчата на двора: като видел зор, Чарли се катерил по стърчащия над къщата бор и размахвал изнервен опашка.
Първата ми и единствена женска котка беше Лиса – любвеобилна дребна писанка с пъстра козина и пухкава опашка. Лиса ме причакваше да се прибера от работа, че да се отърка, мъркайки, в нозете ми. Когато траках вечер на пишещата машинка, лягаше върху бюрото край пишещото тракало да ми прави компания.Когато се роди първата ни дъщеричка и проходи, клатушкайки се като пате по дворчето на единствената тук триетажна масивна къща срещу черквата "Св. Георги" в Мараша*, Лиса важно-важно извеждаше своите четири котенца. И понеже, като всяка котка, се вреше по мазета и ъгли, завъждаше бълхи, а пък се опасявах за дъщеричката, сложих един ден Лиса в кашонче с четирите й мъника и с жигулата я откарах зад механата над Първенец, на двайсетина километра от някогашния ни дом срещу черквата "Св. Георги" в Мараша. Пренесох кашончето през рекичката на отсрещния бряг и отворих капака. Мъничетата се измушиха едно по едно, разпиляха се из храстите. Лиса обаче не пожела да излезе: съска на дъното на кашона, замахва с лапичка по мен, та доста грубичко я изтръсках от кашона. Небето тъкмо се бе снишило, притъмняло беше като пред буря. Слънчево и спокойно до този момент, времето бързо се разваляше – светкавици като змийчета прорязваха небето, замириса остро на колендро, както се случва и в нашия край през дните между пролетта и лятото. Затупкаха едри капки дъжд.
Стоях изправен в гористата местност, изненадан от своето коравосърдечие, че и в такова калпаво време се случи, и гледах Лиса какво прави, а тя присви уши, знак, че е силно притеснена и стоеше вкопана, притиснала се към земята. Дожаля ми, рекох си: няма що, сърце не ми дава, да я върна с котенцата у дома. И посегнах да я прилаская, но с наточените си като бръснач нокти тя зло ми изсъска, полегнала на една страна, а после като стрела се зафучи към страховито разлюшкания под порива на беснеещия вихър в усилващия се под пороя внезапно оживял храсталак.
Много пъти съм ходил на онова място. Има там разкошни полянки със сочна трева, а в рекичката не са едно и две удобните за къпане вирчета. Отначало баща ми ни бе докарал с първата си жигула в това райско местенце, докато двама със седем години по-малката ми сестра Ели бяхме, кажи-речи, 12-годишен батко и сестричка. Десетина години по-късно започнах да прескачам отново там, този път с моите две дъщерички през хубавите пролетни и летни дни в полите на Родопите в този чуден кът на Тракия.
И досега се оглеждам да зърна я коте, я котка с пъстрата козинка на пухкавата Лиса; минава ми чат-пат през ум: какво ли стана с някогашните ми приятелчета! Дали Лиса и нейните мъничета са се приспособили към дивата природа? Или са станали плячка на скитащите се в онази местност над Първенец сюрии от свирепи песове. Подхванах тази история заради изненадата как бързо любвеобилната кротка и гальовна писанка ме отблъсна, как прие участта си, без даже да се обръща назад, без да ми показва, че страда. Очевидно под гръмотевиците в онзи дъждовен ден, сред разразилата се буря и с грижата за четирите й невръстни душици не ще да й е било леко.
Куче един-единствен път понечих да си имам. От улицата прибрах у дома пальок с едри лапки, сковах му колибка на верандата с изглед към Родопите. Ала първия път, когато го изведох край Марица на разходка с двете дъщерички, циганета от близкото гето Столипиново, скитащи в силно занемарената пустош в околностите на Пловдив, докато съм се цамбуркал в реката, оставил щерките си на брега, кучето, на което още име не бях измислил изчезна, повече не го видях. Ама не ми е жал за него. Изгуби ми се ей така: без име, без болка. Което вероятно ще значи без да съм успял да свикна с присъствието му, без да ми бе станало част от живота и без истински да го заобичам. Защото истинската обич винаги минава през страдание.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 19 oct. 2023
Илюстрации:
- Видели ли сте как котка се грижи за малките си!
- В животните винаги откривам повече човещина.
–––
* Един от старите райони в Пловдив между реката на север, бул. Рускина изток, бул. Шести септември от юг,железопътния мост от запад,до най-големия стадион в България някога по време на соца,занемарен и поръждавял днес някогашен красавец за над 50-хилядната публика на четирите пловдивски футболни тима ("Ботев", "Локомотив", "Спартак","Марица") плюс Гребната база до седем отбора по кану-каяк и някогашния тим по академично гребане към пловдивския ВИХВП, и най-посещавания от пловдивчани плажен комплекс. Името на тази част на града "Мараша" означава Занемарено лозе.
** Котката Лиса, когато дъщеря ми Вера тъкмо беше проходила и вече шеташе по миниатюрното дверче на единствената по онова време триетажна къща срещу черквата "Св. Георги" в Мараша. Бел.м., tisss.
Колкото и добре да си изпълнила ролята, превъплътила се в героинята си, все пак накрая се прибираш като обикновен човек при себе си. – Джулия Робъртс (1967)
19 uli 2006
ШАМПИОН
Преди години,
когато бях в прогимназията, имах приятелче, дето много обичаше да плюе, от
седем крачки можеше да уцели стотинка върху чина. През междучасията се
обзалагахме, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и тъй си я карахме
весели и сити, защото все някой, изгубил баса, тичаше да ни купи я кифличка с
орехова паста, я баничка, докато останалите обсъждаха редкия му талант. По
онова време купешката дъвка не ни беше известна. Имаше пак разни неща за
дъвкане, но да кажем, сегашната "Орбит без захар" или турската
"Турбо" за някогашен хлапак би била жив разкош. Ами че ние слагахме в
уста какви ли не гадости: восък от лоена черковна свещичка, парче мазен асфалт
(викаме му "дзифт"). Най-занемарените и най-неуважаващи себе си пък
джвакаха топче хартия. Който е пробвал, няма как да не знае, че вкусът на
сдъвканата хартия е отвратителен. По-добре да гвачеш шепичка слънчоглед. Сдъвканите
люспи образуват топче от кюспе, хем дъвчеш, хем като пиявица изсмукваш сокчето
с вкус на шарлан или свежо олио, докато в устата ти се образува плътна несмилаема хапка.
Все по онова време
в партийния седмичник на ЦК на БКП "Стършел" карикатуристът
Теню Пиндарев-Чук (1921-2010) ни представяше "Кока-колата" за алкохол, а господа моряците на Шестия американски флот в Средиземно море – за
побойници, отрепки и негодници курвари без капчица морал. В
социалистическия си репортаж от буржоазна Италия известният прогресивен писател Петър
Незнакомов (1920-1997), например, ни описа прилежно как, след като се
накъркали с високо-алкохолната "Кока-кола", банда морски пехотинци от
Съединените американски щати потрошили витрините в бара с пастите, после
вилнеели в близкото обществено паркче, вирнали краката на няколко порядъчни
местни моми-проститутки, а после отказали да им платят, и като венец на всичките магарии, под жилището на господин папата пели империалистически песни, псували Исус Христос, Баща Му, Светия дух, Колумб, Гарибалди и Божията майка.
Струва ми се, че
оттогава – от онези героични времена на идеологическата ни война със световния
империализъм, беше и първият световен рекорд в Книгата на Гинес за
най-дългобойно плюене. Рекордьорът, някакъв янки, американски морски
пехотинец, изстрелял дъвката си на цели петдесет и два фута разстояние, или наши
шестнайсет метра, както пресметнахме тогава в VI-a
клас. Личното постижение на приятелчето ми бледнееше пред
рекорда, обаче като се вземе предвид че момъкът беше едва в шести клас, животът
тепърва се отваряше пред спортната му кариера, тъй че независимо от пълния му с цвайки (двойки) ученически бележник, очертаваше му се отлична кариера в
супер-новата супермодерна дисциплина на световното спортно майсторство. И той
естествено се амбицира. Обзе душата му Духът на Мамона, демек: на капитализма.
За шампион парата хич не е малко, та докато ние след училище хайманосвахме
безцелно по улиците на някогашния прашен и кален Пловдив, въртяхме пумпали и играехме за пари (стотинки) – на стеничка, на луничка, на джамини (стъклени топчета) и брулехме недозрели сливи афъзки,
зарзали и кайсии из чуждите бахчи и градини, нашият не си губеше времето, а
усилено тренираше в задния двор на тяхната спретната кирпичена къщурка, демек,
с големи плюнки асфалт обстрелваше калкана на съседа фурнаджия. В онези жестоки
тъмни години на социалистическото мракобесие асфалтът у нас си бе новост в
пътното строителство. Пътят Пловдив-Пазарджик, например, бе покрит с изливани на място в епохата на Третото българско царство двайсетметрови бетонни плочи, дзифт топяха
само в Асфалтовата база до някогашния Хайван-пазар зад новия мост над остров Адата
отвъд Панаирното градче, и ние, махленски хлапаци, влачехме оттам топове от
тази вонлива чернилка за нашия бъдещ световен шампион.
Пак тогава се
появиха и оригиналните ни комунистически лозунги "Ние строим пътя, пътят строи
нас", "Сей, земледелецо, днес му е времето!", "Във всеки
дом говедо, а у нас две!" и пр. Общинската управа здраво се бе заела с
разкрасяването на Пловдив... Из кривите тесни улици и сокаци вече бръмчаха на кръст и верев товарни
молотовки (продукция на съветския "Завод имени Молотова") с
монтиран зад шофьорската му кабина тенекиен кафез: същински курник, и пловдивчани
се носехме из Пловдив като ято щастливи кокошки-носачки по линиите на градския транспорт.
В Цар-Симеоновата градска градина по соц. празниците гърмеше духовата музика на
Офицерския ни клуб и хлапаците от крайните махалици всяка бележита дата търчахме да правим скомина
на наперените музиканти духачи. Знаете ли какво е "скомина"! Ръфаш пред
зъркелите на наперените фатмаци парче лимон, докато от тромби,
флигорни, тромбони и прочие лъскани с пуцинг медни бурии потече слюнка и оркестърът хукне да те гони барабар с тенекиените си анджаклами. Ей на това му
се вика "скомина".
Артистични личности
бяха тогавашните общинари. Нацвъкали бяха из цял Пловдив зелени, сини и
кървавочервени емайлирани табелки с надпис: "Не гази тревата! Тя е
твоя", поучителната ценна мисъл: "Плюенето по тротоара е признак за
ниска култура. Културният гражданин не плюе" или категоричното:
"Храченето на обществени места – абсолютно забранено!" Не се бяха
сетили да добавят: "Стой, горе ръцете! Стреля се на месо!" Е, как
чужденецът, гост на Пловдив, пред онези чудесии, да не реши, че кеф за
пловдивчанина е да точи сополи, да се секне, да плюе и храчи, къде завърне!? Ама въобще не е така. Пловдивчани си плюехме и пак си плюем най-нормално, ни повече, ни
по-малко от жителите на който и да било град в Европа и на планетата...
Налагаше се, обаче, да им доказваме на империалистите, че вече сме нова порода
граждани, а именно: кюнлии от кол и въже, обаче от социалистически тип – нищо, че
мърлявият Пловдив винаги си е бил, а и досега остава неделима част от архаичната
представа за миризливия задръстен Ориент: бунище, мизерен кенеф. Само че тогава, за разлика от днес, с бащите и батковците си ние се къпехме лете в същата омърлявена от фекалии (лайна) и боклук Марица, сред цветна помия, доплувала чак от Кибритената фабрика в Белово, плюс изтекли от нужници и отходни канали помия на Пазарджик и циганските махали в нашата Горно-Тракийска низина.
Дойде моментът да напиша и за Цариградски... Цариградски беше най-личният сред талисманите на моя
невероятен Пловдив, наред с гърбушкото Мильо – романтичният официален любовник
на позастарелите местни провинциални актриси, на известния с люспестата си кожа
бай Анго Шарана от Кючук Париж на пловдивските ни войнствени македончета, на
вдетинилия се трийсетгодишен Данката Чекиджията от Сарайкъра, на вечно ухиления
до уши идиот Стефчо Каруцаря от махаличката между улица "Васил
Априлов" и източните склонове на Джендем тепе, и още взвод от повече или
по-малко известни смахнати или чешити на пловдивската духовна аристокрация.
Цариградски можеше да срещнеш в най-лютия мраз и в най-страшна жега винаги в
жълта памучна избеляла, чиста фланелка, в къси кожени тиролски панталони,
три-четвърти с пискюл снежнобели чорапи до колене, в туристически обуща и с
широкопола сламена шапка, артистично небрежно метната на гръб, увесен на
шия портативен радиоапарат "Ехо", чудо на родната соц. електроника,
което родно чудо едва лови две плюс една радио-станции на средни вълни, и стабилно – Радио Букурещ на братския румънски народ (тук любовно го наричаме "мамалигари" или "мокри") в диапазона на дългите
вълни.
Цариградски за мен е родна, пловдивска версия на д-р Рийо от философския роман на французина от Мароко Албер Камю "Чумата".
Винаги мълчалив, учтив и сдържан, строг, но доброжелателен, този рядък и много
специален чешит обикаляше големите градски улици и булеварди да почиства общинските
плювалници. Общинската управа освен емайлираните си табелки беше посадила по зидовете край автобусните спирки огромни колкото снаряд на морската корабна артилерия чугунени цилиндри, по метър високи, каквито бяха въпросните гнуснозелени обществени плювалници. От службата по чистотата Цариградски го бяха обзавели с дръгливо конче и тъмнозелена каручка с шперплатова
кабинка, в която зад гърба му се лашкаха десетина казана за отпадъци и поцинкована
кофа за кашата с хлорна вар. Да има много здраве всеки, които мисли, че почистването на обществените плювалници е кофти участ! Бих му предписал да се повгледа как си върши работата Цариградски, да проумее, че няма унизителен занаят, вършиш ли си съвестно занаята, демек, с уважение към себе си и към самия боклук.
Не чух тук някой да му се подиграва... И най-пиперливите
подигравки на тукашните зевзеци са замирали в респект пред изящната благородна
фигура на този ветеран от сраженията с човешката нечистотия и войнствена тъпа злост.
Почистването на всеки плювалник Цариградски превръщаше в ритуал, в свещенодействие.
Орляк дечурлига го следваха неизменно по петите. Възрастните минувачи, и те
се спираха да погледат как хубав човек с мерак си върши работата. Изважда от
тъмнозеленото шперплатово фургонче чифт огромни оранжеви ръкавици от гума, нанизва
ги до лакти, и след като изсипе фасовете, огризките и мазните хартии от банички
с извара или от любимия на пловдивчани бумбар* в тенекиения кюп, ловко минава свещения плювалник
отвътре и отгоре с метличка, за дезинфекция топната преди това в кофата с
хлорна вар.
Къде се изгуби тази
рядка птица?! Зная, слушал съм историята за неговата смърт**. Смъртта му е така романтична,
както вероятно и целия му живот на тих самотник. Ала обърна ли се към спомените от моето чудно детство, той си е все там – благороден и тих, строг, но дружелюбен. Трополят
по някогашния паваж, заменен с напукан асфалт, копитата на дръгливото общинско конче, меко се полюшва там зеленото
шперплатово фургонче с потракващите кофи и къса лопатка не за кюмюр, ами за конските фъшкии, писука транзисторно немощно радио "Ехо" върху гърдите на Цариградски и чувам пак някогашен
шлагер: "Бона сера, сеньорита, бо-она сеера", което ще рече
"Добър вечер, госпожице, ах, добър вечер!", "Темпико,
Темпико-о, Темпико е в Мексико – чуден край, далеч оттук, някъде на
юг" или песничката за "малката креолка от Венецуела", дошла при нас от на майната си, чак от Латинска Америка, тук
на... фестивал. Боже мой!
Понякога си мисля,
че детството е приказен сън, и че нормално в този приказен сън, има и грозни
чудовища, и зли вещици, но има и мили, добри герои. Момченцето, което съм бил,
продължава с лакомо любопитство да се диви на този наш приказен живот в
България. Загине ли и у мен това ненаиграло се, ненарадвало се на нашите български простотии хлапе, сигурен съм, то ще да стане и краят ми, като автор на документални
спомени за вълшебния Пловдив. Навярно се питате: А какво стана с онова приятелче
от някогашния VI-a клас на основно училище "Сашо Димитров" до старата ни градска болница в Пловдив, край улица "Васил
Априлов" под Джендем тепе?
Милият, той
тренираше усилено почти две години с надеждата да си запише името поне сред
подгласниците на шампиона плювач, ала не успя да преодолее шеметните тринайсет
метра дължина. И в края на осми клас, когато строени, прясно изкъпани и
високо стригани, с щръкнали като дръжката на чайник прясно измити уши,
очаквахме след дежурната тържествена досада подир сочни речи и ръкопляскания да ни връчат свидетелство за завършено основно образование, ми прошепна само на мен, неговия най-близък
приятел: "Отказах се... Вече не издържам! Не мога повече... Толкова са ми
възможностите. Обаче не казвай на другите, да не ми се смеят". И обещах
да му пазя тайната. Ала сега, след над половин век, мисля си: И момчешките тайни имат давност. Достатъчно съм си стискал ченетата с тази срамна за
истинския упорит, заинатил се, ехиден, и достоен корав пловдивчанин велика
тайна! Ето, че ви я казах и усещам, че ми олеква. Какво пък, може и този приятел
да не си е видял името със златни букви записано в Летописната книга на световния
спорт, за мен и връстниците обаче, които го познаваме отблизо, той си остава
"Най-добрият плювач на Балканския полуостров за всички времена и
епохи". И за да не ви мъчи полепналият по небцето стипчив вкус на печал, ще добавя нещо освежително, поучително, весело.
През онова отдавнашно
лято, когато приключвахме осмия си клас, фурнаджията бай Стоян, съседът на моя
приятел получил някакви парици наследство от американската си бездетна леля от Чикаго, щата Илинойс, според предписание от общинската управа извикал харни майстори да му измажат фасадата на тухлената фурна и къщурка. Нека гледат комшиите, да му завиждат. Инак за какъв дявол са му хилядите долари, ако не се изфука пред нашите филибелийски завистливи бедняци! Та измазали я майсторите
отпред и отстрани без проблеми. Като се хванали да клепат отзад обаче,
хоросанът се ронел, не искал да се задържи. Гледали го, чудили му се какво ще
да е това чудо, два дена се почесвали и там, дето не ги сърби, па си дигнали
чукалата... Задната стена на махленската фурна след двегодишни тренировки на бъдещия шампион, моя приятел, се импрегнирала от асфалтовите му плювки. "То си няма нужда от хоросан –
отсякъл тарторът на мазачите, – цялата кирпичена фурна при първото по-ячко
землетресение ще се сгромоляса барабар с комина и стълбището, а ей тази
стена отзад никога, дори след хиляда години сама няма да се срути, да
падне!"
Който не вярва, нека
да провери! Насред новопостроените седем- и повече етажни замъци, покрай голата поляна на адрес: улица "Пещерско шосе" № 34, и днес се гуши съборетина на
кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое невинно наглед хлапе не ви
следи зорко, може сами да се вмъкнете истимар*** в дворчето, да си напълните пазвата
със сливи. Афъзки са, ранозрейки и леко накиселяват... Стипчиви са на вкус, обаче
ще ви доставят удоволствие, при положение че все още си нямате кариес или
сте в началния стадий на гноен зъболекарски абцес – голяма радост за
стоматолога. Междувременно тези дни местен наш тарикат и национален бандит,
дето не си знае имотите, колите, курвите, златото в Швейцарски банки, го
уцелиха с куршумче от 60 стотинки и тържествено го изпроводиха с духовата
музика на Пловдивски гарнизон далеч от цялата суетня на този свят – до новичкото тихо и злачно място в новото ни общинско гробище вляво от пътя за Рогош – родно село на великия български поет
и зарзаватчия, печатар, издател, изпълняващ макар само временно длъжността "Кмет на
Стария Пловдив" Тодор Чонов (1945), любимец на пловдивския вестник "Марица" и обявен за пръв демократ, основател на една от прекрасните партии след славния
Десети ноември, чийто партиен девиз на файтон и половина членска маса, закичена с китки и с българския национален байряк гласи: "Малко сме, обаче сме качествени".
ПОСЛЕСЛОВ
Не знам защо Мария
Нейкова (1945-2002), завършила пловдивския електро-техникум, построен на мястото на обширна слънчогледова градина или житна нива, където съм играл с връстниците от улица "Люлебургаз" и съм пускал хвърчилата си високо горе, в небето, свързвам с години, когато все по-често ме
обземаше всепоглъщаща, неясна печал, необходимост от голяма любов или желание
да посветя бъдещите си подвизи на интелигентно и умно нежно момиче, и тази
страст по не знам какви подсъзнателни импулси отзвучава у мен като мотив от тъжна руска мелодия, чийто рефрен е "Третий должен уйти"****. Разказва се в песента за момък и момиче, които се обичат, но в един момент се появява
Новичкият, и момичето най-нормално зарязва досегашния любим, и тогава, значи,
прозвучава онова "Третий должен уйти", накъсо, казано в прав текст,
момъкът става излишен. Мисля си, че и у родопчанката, почти моя връстница Мария
Нейкова има песен с подобно съдържание, но не съм сигурен.
Ех, какви знойни
вечери бяха! Към къщата, където живеехме под наем, можеше да се влезе и откъм потъналия в треволяк и бурени парцел на "Пещерско шосе" № 34. Там
някога беше частната автомивка на Димитър Лозев, а когато с моите родители и седем години по-малката ми сестра Ели се нанесохме да живеем под наем на
първия етаж в къщата на адрес улица "Люлебургаз" № 17 зад парцела, от частната автомивка бяха останали бетонни
парчета, тухли, камънак, и всичко това сред гъста сочна трева с живовлек, а в дъното на поляната с високи до брадичката ми магарешки тръни. Към края на
май-начало на лятото, до първите есенни дъждове през октомври-ноември на
поляната надвечер идваха чак от Кючук Париж, от другия край на Пловдив
батковци с китари и махалата около нас тогава се огласяше от любовни гръцки
песни... Как никой не ни обясняваше от какъв зор правят серенада, пеят, свирят
до полунощ на поляната големите батковци! Шушукаха, че е заради Лила –
хубавицата, щерка им на Митрето и Калиопа, или Калиопито, както я наричахме – двама саможиви, доста затворени гърци от бедната им къщурка, ребром обърната към поляната. "Серенада й правят на Лила", пулехме очи, искрящи от задъхваща, омайваща до болка тръпка, било е предусещане за чудото на любовта. Докато потомците на бежанци от Беломорието подрънкваха на китарите си,
естествено имаше го и гръцкият тип тамбура, казва се "бузуки". Та
докато българите македонци от Кючук Париж пееха гръцките песни, саможивите родители на
Лила се залостваха в бедната си къщурка и нос не подават, а хубавицата Лила току се
покаже важна на верандата под засраната наплюта от мухи и
комари мижава лампа да си реше до кръста като конска грива
смолисточерна коса, да я сплита на плитки.
Толкова още имам да
разказвам за онзи мой Пловдив – града на бедняшките крайни махали, не показната
витрина на главните улици и площади, не думбазките салтанати на заможните
пловдивски фамилии, а прашасалия град на моето вълшебно детство и
юношество. И толкова аромати, толкова трепет и копнеж под звездното ни
Тракийско небе! И хладината, полъхваща нощем от увисналото над пътя за Пещера магнетично Джендем тепе, и простичките песни на славеите при ясната
грейнала като момичешко чисто лице пълнокръвна месечина, които долитаха до леглото ми в кухничката откъм потъналата в мрака на езически времена внушителна каменна грамада...
** Издъхва в момент на екстаз, докато оправя (люби) красива проститутка. Както издъхнал, по слухове от кафе-шантаните на някогашна София, и Патриархът на класическата литература Иван Вазов (1850-1921).
**** (От рус.)Третият трябва да си отиде. През 1984 г. да допълня мижавата си учителска заплата, въртях из Пловдив като таксиметров шофьор с жигулата, в която, като се възпламенила газовата й уредба, горя баща ми, вързан за предпазния колан в новичката кола. Случи се да откарам купчина дървени рамки за картини от дърводелска работилничка зад Профсъюзния дом на културата до мизерно стайче под първия етаж на частна къща край Панаирния мост над Марица, където някогашната шефка на Руската езикова гимназия беше приютила московския художник Виктор Лукьянов (1957), малко по-млад от мен романтик и чудак. За шест месеца беше нарисувал стотина цветни платна, в които Пловдив ми изглеждаше бетер вълшебна приказка с всичките му особености – от кофите с преливащия боклук из Стария Пловдив до историческите му архитектурни бижута. Сприятелихме се от раз, както става понякога в живота, и докато бъбрехме, ме нарисува с парче черна креда. Картона от Тютюневата фабрика, върху който ме е рисувал, пазя. Подарих му единствената си книга, сборника "Сутрин рано" (1983), изчерпал се за седмица от пловдивските книжарници, макар да отбягвам като дявол от тамян онези, които гордо, пък уж скромно, се наричат "поет" или "писател". Питах Виктор защо Висоцки виждам в рисувания върху задната страна на картона за цигарени кутии образ, милият разпери ръце, вдигна рамене, иронично ми се усмихва: "Всеки вижда когото си иска". Когато подреди разкошните си цветни платна върху една от калдъръмените улички зад нашата Джумая джамия, оказа се, десетина от маслените платна явно познавачи са му откраднали... Питам го: Не съжаляваш ли? А той с неговата дяволита усмивка на широко скроена душа, ми отвръща: "Щом крадат, значи са им харесали. Други ще нарисувам". Шефката на Руската гимназия, която го бе приютила без наем, помня, ми каза: "Често го намирам сутрин заспал, както рисувал. Сварила съм кафе, нося му кафето, пък тойспи с четчицата в ръка... Как да му се сърдиш на такъв чешит – просто духовен аристократ московчанин!" Вж. Виктор Лукянов Уикипедия (wikipedia.org)Бел.м.,tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1403.)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
