ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1401.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1401.)

  Този, който обича, трябва да споделя съдбата на онзи, когото обича... – Михаил Булгаков (1891-1940), из "Майстора и Маргарита"

  2 jan. 2007 

МОЯТА КОТКА ЛИСА

  Имал съм досега поне половин дузина все котараци, като катраненочерния хубавец Чарли, който – когато сядахме да се храним, опираше предните си лапки на масата ни, гледаше с очи на дете, два пъти пада от шестия етаж на тротоара и два пъти си троши предните нозе, и оцеля, докато не го отнесох в кашонче с жигулата в добруджанското село Тригорци и там се сприятелил с бяло като сняг куче. След Чарли вкъщи се появи Макс, червеният с тигрова шарка красавец, който пък щерките Вера и Надя отнесоха с нощния влак Пловдив-Варна, а оттам пак с рейса до Балчик, и от Балчик до Тригорци; специален котарак, според някогашната ми тъща Вица: ловувал нощем, сутрин върху плочника пред вратата си намира положени в три редици дузина умъртвени мишлета. Отчитал се, демек, какво е вършил цяла нощ, докато всички у дома са спали. Влюбил се в кучето, когото наричаха Белчо. Снежнобелият Белчо и черният Чарли по цял ден се преследвали из бахчата на двора: като видел зор, Чарли се катерил по стърчащия над къщата бор и размахвал изнервен опашка.

  Първата ми и единствена женска котка беше Лиса – любвеобилна дребна писанка с пъстра козина и пухкава опашка. Лиса ме причакваше да се прибера от работа, че да се отърка, мъркайки, в нозете ми. Когато траках вечер на пишещата машинка, лягаше върху бюрото край пишещото тракало да ми прави компания. Когато се роди първата ни дъщеричка и проходи, клатушкайки се като пате по дворчето на единствената тук триетажна масивна къща срещу черквата "Св. Георги" в Мараша*, Лиса важно-важно извеждаше своите четири котенца. И понеже, като всяка котка, се вреше по мазета и ъгли, завъждаше бълхи, а пък се опасявах за дъщеричката, сложих един ден Лиса в кашонче с четирите й мъника и с жигулата я откарах зад механата над Първенец, на двайсетина километра от някогашния ни дом срещу черквата "Св. Георги" в Мараша. Пренесох кашончето през рекичката на отсрещния бряг и отворих капака. Мъничетата се измушиха едно по едно, разпиляха се из храстите. Лиса обаче не пожела да излезе: съска на дъното на кашона, замахва с лапичка по мен, та доста грубичко я изтръсках от кашона. Небето тъкмо се бе снишило, притъмняло беше като пред буря. Слънчево и спокойно до този момент, времето бързо се разваляше – светкавици като змийчета прорязваха небето, замириса остро на колендро, както се случва и в нашия край през дните между пролетта и лятото. Затупкаха едри капки дъжд. 

  Стоях изправен в гористата местност, изненадан от своето коравосърдечие, че и в такова калпаво време се случи, и гледах Лиса какво прави, а тя присви уши, знак, че е силно притеснена и стоеше вкопана, притиснала се към земята. Дожаля ми, рекох си: няма що, сърце не ми дава, да я върна с котенцата у дома. И посегнах да я прилаская, но с наточените си като бръснач нокти тя зло ми изсъска, полегнала на една страна, а после като стрела се зафучи към страховито разлюшкания под порива на беснеещия вихър в усилващия се под пороя внезапно оживял храсталак.

 Много пъти съм ходил на онова място. Има там разкошни полянки със сочна трева, а в рекичката не са едно и две удобните за къпане вирчета. Отначало баща ми ни бе докарал с първата си жигула в това райско местенце, докато двама със седем години по-малката ми сестра Ели бяхме, кажи-речи, 12-годишен батко и сестричка. Десетина години по-късно започнах да прескачам отново там, този път с моите две дъщерички през хубавите пролетни и летни дни в полите на Родопите в този чуден кът на Тракия.

  И досега се оглеждам да зърна я коте, я котка с пъстрата козинка на пухкавата Лиса; минава ми чат-пат през ум: какво ли стана с някогашните ми приятелчета! Дали Лиса и нейните мъничета са се приспособили към дивата природа? Или са станали плячка на скитащите се в онази местност над Първенец сюрии от свирепи песове. Подхванах тази история заради изненадата как бързо любвеобилната кротка и гальовна писанка ме отблъсна, как прие участта си, без даже да се обръща назад, без да ми показва, че страда. Очевидно под гръмотевиците в онзи дъждовен ден, сред разразилата се буря и с грижата за четирите й невръстни душици не ще да й е било леко.

  Куче един-единствен път понечих да си имам. От улицата прибрах у дома пальок с едри лапки, сковах му колибка на верандата с изглед към Родопите. Ала първия път, когато го изведох край Марица на разходка с двете дъщерички, циганета от близкото гето Столипиново, скитащи в силно занемарената пустош в околностите на Пловдив, докато съм се цамбуркал в реката, оставил щерките си на брега, кучето, на което още име не бях измислил изчезна, повече не го видях. Ама не ми е жал за него. Изгуби ми се ей така: без име, без болка. Което вероятно ще значи без да съм успял да свикна с присъствието му, без да ми бе станало част от живота и без истински да го заобичам. Защото истинската обич винаги минава през страдание.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 oct. 2023

Илюстрации:

- Видели ли сте как котка се грижи за малките си!

- В животните винаги откривам повече човещина.

–––

* Един от старите райони в Пловдив между реката на север, бул. Руски на изток, бул. Шести септември от юг, железопътния мост от запад, до най-големия стадион в България някога по време на соца, занемарен и поръждавял днес някогашен красавец за над 50-хилядната публика на четирите пловдивски футболни тима ("Ботев", "Локомотив", "Спартак", "Марица") плюс Гребната база до седем отбора по кану-каяк и някогашния тим по академично гребане към пловдивския ВИХВП, и най-посещавания от пловдивчани плажен комплекс. Името на тази част на града "Мараша" означава Занемарено лозе. 

** Котката Лиса, когато дъщеря ми Вера тъкмо беше проходила и вече шеташе по миниатюрното дверче на единствената по онова време триетажна къща срещу черквата "Св. Георги" в Мараша. Бел.м., tisss.