.jpg)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1356.)
А пък отвред ни гледаха портрети,
прекрасни мигове, навеки спрени,
фиксирани човешки младини,
намръщени младежи със каскети,
от зли роднини двойки разделени,
деца в ковчези, бременни жени.
И всичко стана жално моментално:
и хората, и бледното предградие,
и снимката, излязла тъй добре,
и двамата се гледахме печално,
и нейде се обади едно радио:
"Вероника, животът е море!"*
24 uni 2007
ГОДЕНИЦА**
И братовчедът му вика:
– Не я гледай, че е дебела и църна, па мустаките й по-рунтави и от твойте. Мустак с кола-маска се чисти, има и циганска дъвка за таз цел, обаче като ти метне премрежен поглед таз знойна женска и ти са усмихне, шъ чактисаш, че най-харно ще да ти е да са вземнете. Ай сеа да не дигаме патардия, ти си зелен, кай, неопитен, слушай опитният, демек, кво ти дума... То е за твое добро.
– Ма ти кво си мислиш, бе – мънка оня, – аз па да не съм в гората расъл! – И рови с пета земята: – Шъ ида на моренцето, на плажа в Созопол шъ ида, там моми хубавици колко щеш... Хем всичките до една изписанки.
– Онез мискинки ли? Ай-й, къв си аджамия! Мани ги онез курви нефелни, ти менека чувай! – Ма Шифьорчето не знайше, че Тодар ми е братчед, а па Тодар продължи да намила, демек, да ма фали: – Глей сеа що ще ти река – дума му, – аджамията смята, че мома, като е грозноватичка, особенно ако е сура и космата под носа, пет пари не чини. Ами домакинството бе, аланкоолу, кой шъ ти върти домакинството? Таз женска е кат биволица кротка, па и уредна, плодна, грижовна. Щу работа шъ ти отхвърля, щу дяца шъ ти народи, не я ли видиш? Все здрави и читави. Па поне шъ си сигурен, че са твои дяца. Хем все сготвено вкъщи шъ едеш, опран и огладен шъ одиш, на бел чаршаф шъ лягаш. Ама, я се виж сеа! Ми че то на чувяк не мязаш. Жив Освиенцим, кат та гльодам. Сеа си жив умрел, серсемин, дето не знай кво е тва жена на ръце да го носи, па и да го гушка и топли във вълчите зимни нощи.
Преспа таз нощ у дома Шифьорчето. Е на, самосвалът му пред къщи стоеше. В цяло село у нас сякаш бе най-охолно, най-скопосно, та му постлах. Понеже бе пийнало, бая замотано си беше, взе, че ма прегърна. Гушна ме милият, катурнахме се ний двамцата на моминското ми легло и ме нацелива целата. И му са оставих. А че кво да го правя!
– Обичкам та – вика ми в тъвното, – ужасно та желая, утре шъ та искам от ваште. Шъ та уважавам тъй до гроб, до Второ пришествие ше сме неразделни ний с тебе.
И аз кво! Викам си, тя работата втасала, та и опечена, булка шъ ставам, ой те Тебе, Боже Господьо, и Тебе, Света Богородичке! Обаче заранта на тоз мизерник друг акъл му дойде:
– Ни тъ познавам – вика, – и нищо не съм ти обещавал! Коя си ти, ма! Ай сиктир! Ай да ми съ махаш от главата, че знайш ли, кат грабна една кюския!
– А-а, обещавал си, обещавал си – рекох, – ма не повниш, понеже си беше кьоркютук пияно. Га си пияно, по-харен си май. Снощи друга песен ми пейше.
– И ти верваш на пиян чувяк!?
– Па оти да ти не вервам? Млад си, убав си, ячък си. Що, махна ли да ти намиргам?! Мен мъж ми требе, па ти анджък си мъж, че и отгоре. Мани ги онез мазни педерасти и сволачи, ем с обички, ем целите изрисувани кат дърти гювендии. А ти асъл си мъж.
– Ай, мамицата ти гювендийска! – крещи, реве, жилите му на врата чак се издуха. – Туй капан ли беше, мари уруспийо?
– Няма таквоз нящу. Отде у теб тез чьорни мисли? Всичко си бе честно и почтенно. Някой да ти е наливал зорлем вино и ракия у гърлото? Ей на! Питай го тоз твой авер – викам и соча братчеда Тодар. Ма той тогава още не знайше, че Тодар ми е братчед.
– Страх ма е! – вика. – Само кат я зърна, и ей тъй на!... от яд настръхвам.
– Шъ свикнеш, не бой ся! – дума му Тодар. – То и аз отнапреж мойта сура Анастасия трудничко некак я возприимах. Беше ми па то едно кльощаво и хептен злоядо, вейка-вейчица, ребърцата му съ броят кат клавиши на акордевон... Обаче идва сетне един момент... Ай да не ти разправям! Почваш да я возприимаш таз женска като свой имот, като орна нива, бе. Нали вдяваш! – като бахча насред кър. И ела сега глей оназ тънка вейка-вейчица ква ми се ошишкавила, ква ми се зашопарила, като роди и разцъфна като жена прелестна и прекрасна. Жена за чудо и приказ! Оди из дома ми и паниците звънтят в бюфетя музикално, пък таванят се тресе, нищо, че две педи бетон съм лял под дюшемето.
– А бе, сирак съм – удари го на молба моичкият, – мислех си язе ей така... некоя по-имотна, по-засукана... Виж ме колкав съм окаян. Ей ме, на! Само туй якенце ми е, и то вехто, та вехто. – Па си обръща джебовете. И хастара обръща. Да видим, демек, че и пари си нема миличкият. Жив артист от Софийската народна опера!
И ми стана мъчно за него. Дожаля ми, шъ знайш. Аресва ми, ма е доста плах. Викам си на менека си: Майната ти!... Ай, оди си по пътя! И са врътвам, тръгвам да си вляза обратно у спалнята… да рева-да рева, да рева, да се нарева. А пък Тодар ме завръща като некой добитък къде кухнята:
– Тоз – кай, – ич не е за изтърване. Или сега – кай, – или никогиш! Стара мома ли че ми одиш цел живот, котки ше гльодаш или песовете ми от стадото ши расождаш?!
Както и да е, напи се пак Шифьорчето, от мъка се напи. Плака, чилякът му и с чиляк, турихме го да преспи в кочината при свинете и… годежът взе, че стана. Курдисаха ме в самосвала му и... Чао, Миче! – Чао, Тоше!... Отпрашихме ний накъде неговото родно Калимяфково в другия край на милата България, някъде къде Врачанско, да ме покаже на макя си и на тейко си. И на цялата рода да ме покаже, щот впоследствие се оказа, че ваопще не бил беден, нито сирак.
– Не я гледай, че е дебела и църна, па мустаките й по-рунтави и от твойте. Мустак с кола-маска се чисти, има и циганска дъвка за таз цел, обаче като ти метне премрежен поглед таз знойна женска и ти са усмихне, шъ чактисаш, че най-харно ще да ти е да са вземнете. Ай сеа да не дигаме патардия, ти си зелен, кай, неопитен, слушай опитният, демек, кво ти дума... То е за твое добро.
– Ма ти кво си мислиш, бе – мънка оня, – аз па да не съм в гората расъл! – И рови с пета земята: – Шъ ида на моренцето, на плажа в Созопол шъ ида, там моми хубавици колко щеш... Хем всичките до една изписанки.
– Онез мискинки ли? Ай-й, къв си аджамия! Мани ги онез курви нефелни, ти менека чувай! – Ма Шифьорчето не знайше, че Тодар ми е братчед, а па Тодар продължи да намила, демек, да ма фали: – Глей сеа що ще ти река – дума му, – аджамията смята, че мома, като е грозноватичка, особенно ако е сура и космата под носа, пет пари не чини. Ами домакинството бе, аланкоолу, кой шъ ти върти домакинството? Таз женска е кат биволица кротка, па и уредна, плодна, грижовна. Щу работа шъ ти отхвърля, щу дяца шъ ти народи, не я ли видиш? Все здрави и читави. Па поне шъ си сигурен, че са твои дяца. Хем все сготвено вкъщи шъ едеш, опран и огладен шъ одиш, на бел чаршаф шъ лягаш. Ама, я се виж сеа! Ми че то на чувяк не мязаш. Жив Освиенцим, кат та гльодам. Сеа си жив умрел, серсемин, дето не знай кво е тва жена на ръце да го носи, па и да го гушка и топли във вълчите зимни нощи.
– Обичкам та – вика ми в тъвното, – ужасно та желая, утре шъ та искам от ваште. Шъ та уважавам тъй до гроб, до Второ пришествие ше сме неразделни ний с тебе.
И аз кво! Викам си, тя работата втасала, та и опечена, булка шъ ставам, ой те Тебе, Боже Господьо, и Тебе, Света Богородичке! Обаче заранта на тоз мизерник друг акъл му дойде:
– Ни тъ познавам – вика, – и нищо не съм ти обещавал! Коя си ти, ма! Ай сиктир! Ай да ми съ махаш от главата, че знайш ли, кат грабна една кюския!
– А-а, обещавал си, обещавал си – рекох, – ма не повниш, понеже си беше кьоркютук пияно. Га си пияно, по-харен си май. Снощи друга песен ми пейше.
– И ти верваш на пиян чувяк!?
– Па оти да ти не вервам? Млад си, убав си, ячък си. Що, махна ли да ти намиргам?! Мен мъж ми требе, па ти анджък си мъж, че и отгоре. Мани ги онез мазни педерасти и сволачи, ем с обички, ем целите изрисувани кат дърти гювендии. А ти асъл си мъж.
– Ай, мамицата ти гювендийска! – крещи, реве, жилите му на врата чак се издуха. – Туй капан ли беше, мари уруспийо?
– Няма таквоз нящу. Отде у теб тез чьорни мисли? Всичко си бе честно и почтенно. Някой да ти е наливал зорлем вино и ракия у гърлото? Ей на! Питай го тоз твой авер – викам и соча братчеда Тодар. Ма той тогава още не знайше, че Тодар ми е братчед.
– Страх ма е! – вика. – Само кат я зърна, и ей тъй на!... от яд настръхвам.
– Шъ свикнеш, не бой ся! – дума му Тодар. – То и аз отнапреж мойта сура Анастасия трудничко некак я возприимах. Беше ми па то едно кльощаво и хептен злоядо, вейка-вейчица, ребърцата му съ броят кат клавиши на акордевон... Обаче идва сетне един момент... Ай да не ти разправям! Почваш да я возприимаш таз женска като свой имот, като орна нива, бе. Нали вдяваш! – като бахча насред кър. И ела сега глей оназ тънка вейка-вейчица ква ми се ошишкавила, ква ми се зашопарила, като роди и разцъфна като жена прелестна и прекрасна. Жена за чудо и приказ! Оди из дома ми и паниците звънтят в бюфетя музикално, пък таванят се тресе, нищо, че две педи бетон съм лял под дюшемето.
И ми стана мъчно за него. Дожаля ми, шъ знайш. Аресва ми, ма е доста плах. Викам си на менека си: Майната ти!... Ай, оди си по пътя! И са врътвам, тръгвам да си вляза обратно у спалнята… да рева-да рева, да рева, да се нарева. А пък Тодар ме завръща като некой добитък къде кухнята:
– Тоз – кай, – ич не е за изтърване. Или сега – кай, – или никогиш! Стара мома ли че ми одиш цел живот, котки ше гльодаш или песовете ми от стадото ши расождаш?!
Както и да е, напи се пак Шифьорчето, от мъка се напи. Плака, чилякът му и с чиляк, турихме го да преспи в кочината при свинете и… годежът взе, че стана. Курдисаха ме в самосвала му и... Чао, Миче! – Чао, Тоше!... Отпрашихме ний накъде неговото родно Калимяфково в другия край на милата България, някъде къде Врачанско, да ме покаже на макя си и на тейко си. И на цялата рода да ме покаже, щот впоследствие се оказа, че ваопще не бил беден, нито сирак.
.jpg)
– Куйо е туй плашило, бе, дет у дома ми го водиш, дет баш у дворо ми сеа улазя да ми плаши кокошките? – съска.:
– Не съм аз плашило, ма! Додох снаха да ти ставам.
– Снашица, оладжак – тури ръце на кръста и зъбите й до кътниците лъснаха в злато. Хили ми се, демек. Усмихва ми се милата.
А моичкият мълчи кат насран... И тейко му... и той мълчи, че се и муси. И целият им джинс мълчи. И ма мерят изпод вежди, все едно на турски кантар ма претеглят, и все ексик им излизам. Само оназ… злобна, та и чак весела. Мята бутове напреж-назаде по двора. Мята задник и се хили.
Ми сеа!...
– Шъ са оплача на полицията – викам.
– Па оплачи се! – хилят се, – ко щеш и на селскио пъдарин Митре, и на оня, дет пасе патките, и на арменскио поп оди, та се оплачи! – Хилят ми се девет душмани насреща, а мен ми се плаче, къса ми се сърцето и една буца... ай тук на!... под лъжичката. Рекох си: А-а, таз тъй няма да я бъде, я да обърна аз другото листо.
– Ела – рекох на Моичкия, – ела да ти пошепна нещо на ушенце.
– Недей я доближава-а-ай – пищи майка му, – шъ та омагьоса... Ама тя теб вече та е омагьосала, кьорава ли съм, да не видя! – Проплака, взе да си скубе косите: – Туй не е вече мойо син. Мойо син акъля му чавка изпила. Зачерни ма тоз син непрокопсаник. Къщата ми изгори.
– А, ма – моля й се с добром, – остави сина на мира. – И го прихватям полечка изпод лакътя: – Слушай, мой чиляк, аз не съм веке онуй моме с пръст небарнато. Знаеш ли, че мога детенце да родя и шъ го писувам на твойто име, на твойта фамилия туй дяте. Щото ти шъ си му бащата?
Мълчи, муси се, бърните си хапе. Па да ги хапе! Да не съм го аз калесвала в село да дохадя, в Тодаровата къща, в мойто легло! А оназ вещица по двора се тръшка, косите си хептен оскуба. Дворът им – два декара двор, целият на фандъци стана.
– Ле-ле-е-е... Ле-ле! Ле-ле! Ле-ле! Отдека се домъкна таз чума църна? Отдека па баш назе уцели! Що сме ти, Боже, накривили, що сме ти сторили! Чесни ора, чесно живели
Показвам се яз на балкона, косицата си оправям и бялата якичка:
– Що да съм чума, мари? Затуй, че го допуснах до менека ли? Да бех чума, щеше ли мен той да залиби? Нали тъй, бре – ръчкам го и го щипя изотзаде, – ти мъж ли си, или кво? Айде, кажи им кога шъ ни е сватбата. – А па той мълчи, преглъща ли и преглъща милият. – Чуйте ма бре-е-ей – дера се от пeнджерчето, – таз неделя ний подписуваме, па вий квото щете правете. Кат ви е толкоз акъля!
И се залостихме двамца с Шифьорчето... емен-емен, до неделята нос не подаваме. Пък в неделята рано сабахлен дигаме се от постеля, в кметството на Калимяфково да одим. И като открехнах перденцето, и като попоглеждам истимар навън, що да видя...
Онез осмината двора премели и подредили. И сред улицата отпреж наредили като за сватба. Майка му ми носи булчинската белоснежна премяна. И сестрите му косите ми решеха и панделки връзваха. Братовчедка му ми мери бели едни лаченки обущенца с висок ток. И ми туриха сребърно венче на главата. И баща му и чичовците му по едно време зафанаха с пищови и чифтета гърмят, да дънят. Къртят тавана тез ми ти мъже пощръклели с ей-таквиз едри сачми за глигани и мечки, кат грахови зърна едри: дан-дан-дааан!!! Гърмят и врещят, хептен пощръклели. Въртят и сучат мустаци:
– У-дя-дя-я-я! Йеп-па-а-а! Аййй, сбирай се, велик роде! Наш момък се жени. Селото Калимяфково целото да заповеда! На хаирлия да е! На хаирлия и на берекет!
– Шъ са оплача на полицията – викам.
– Па оплачи се! – хилят се, – ко щеш и на селскио пъдарин Митре, и на оня, дет пасе патките, и на арменскио поп оди, та се оплачи! – Хилят ми се девет душмани насреща, а мен ми се плаче, къса ми се сърцето и една буца... ай тук на!... под лъжичката. Рекох си: А-а, таз тъй няма да я бъде, я да обърна аз другото листо.
– Ела – рекох на Моичкия, – ела да ти пошепна нещо на ушенце.
– Недей я доближава-а-ай – пищи майка му, – шъ та омагьоса... Ама тя теб вече та е омагьосала, кьорава ли съм, да не видя! – Проплака, взе да си скубе косите: – Туй не е вече мойо син. Мойо син акъля му чавка изпила. Зачерни ма тоз син непрокопсаник. Къщата ми изгори.
– А, ма – моля й се с добром, – остави сина на мира. – И го прихватям полечка изпод лакътя: – Слушай, мой чиляк, аз не съм веке онуй моме с пръст небарнато. Знаеш ли, че мога детенце да родя и шъ го писувам на твойто име, на твойта фамилия туй дяте. Щото ти шъ си му бащата?
– Ле-ле-е-е... Ле-ле! Ле-ле! Ле-ле! Отдека се домъкна таз чума църна? Отдека па баш назе уцели! Що сме ти, Боже, накривили, що сме ти сторили! Чесни ора, чесно живели
Показвам се яз на балкона, косицата си оправям и бялата якичка:
– Що да съм чума, мари? Затуй, че го допуснах до менека ли? Да бех чума, щеше ли мен той да залиби? Нали тъй, бре – ръчкам го и го щипя изотзаде, – ти мъж ли си, или кво? Айде, кажи им кога шъ ни е сватбата. – А па той мълчи, преглъща ли и преглъща милият. – Чуйте ма бре-е-ей – дера се от пeнджерчето, – таз неделя ний подписуваме, па вий квото щете правете. Кат ви е толкоз акъля!
И се залостихме двамца с Шифьорчето... емен-емен, до неделята нос не подаваме. Пък в неделята рано сабахлен дигаме се от постеля, в кметството на Калимяфково да одим. И като открехнах перденцето, и като попоглеждам истимар навън, що да видя...
Онез осмината двора премели и подредили. И сред улицата отпреж наредили като за сватба. Майка му ми носи булчинската белоснежна премяна. И сестрите му косите ми решеха и панделки връзваха. Братовчедка му ми мери бели едни лаченки обущенца с висок ток. И ми туриха сребърно венче на главата. И баща му и чичовците му по едно време зафанаха с пищови и чифтета гърмят, да дънят. Къртят тавана тез ми ти мъже пощръклели с ей-таквиз едри сачми за глигани и мечки, кат грахови зърна едри: дан-дан-дааан!!! Гърмят и врещят, хептен пощръклели. Въртят и сучат мустаци:
– У-дя-дя-я-я! Йеп-па-а-а! Аййй, сбирай се, велик роде! Наш момък се жени. Селото Калимяфково целото да заповеда! На хаирлия да е! На хаирлия и на берекет!
Всичко харно, та харно, само братчеда Тодар, дето се не яви на таз моя сватба. Бре-ей, сватба невидяна по нашия бедняшки край! Щот язе инак нийде никого си нямам. В неговата къща се опознах с туй Шифьорче ячко, либаво; Тодар бе тоз, дет ми направи работата за Шифьорчето: напи го и го бутна в постелята ми. Майчица си нямам щото, чеиза ми от умрели баби комшиите сбраха, тате се спомина поради офтика, Бог да го прости, ма имаше борчове неплатени! Ни братец - ни сестрица край менека. Ама сега, кат ги народя пълна къща дечица, шъ го викна у дома тоз мой щур братчед. И тъй шъ му река: "Ела, Тодаре! Ела ми, кучи сине!"
.jpg)
.jpg)
Пловдив – древно гнездо на посредственост и култура
Plovdiv, edited on 23 avg. 2023
Илюстрации:
- Насила хубост не става...
- Графиката нарисува tisss.
–––
* Из разкошната поема на Валери Петров (1920-2014) "Тавански спомен", писана в предвоенната 1939 г. И нека никога не съдим за който и да било етнос по некадърни или озлобени представители. "Майната му на Православието!" как да си го представя, изречено не от пловдивчанина Соломон Паси, появил се в самия край на 1956 г. в съседния еврейски квартал на стария пловдивски район Мараша, където израснаха моите дъщери Вера и Надя, а от Валери Нисим Меворах (Валери Петров)?! Чудовищно, нали?
.jpg)
** Открай-докрай текстът е от редките случаи, дословно представящи един сън
на автора, но детайлите са все пак взети от действително преживяното или
видяното. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
