Изящество, любов и печал, това е Ханс Кристиан Андерсен – Кралят на приказките. А сред най-чаровните му приказки е история за любовта на Храбрия оловен войник и Малката хартиена балеринка от играчките на скандинавско хлапенце преди повече от 200 години.* Ето моя си – пловдивска, версия на тази приказка! – Аноним (1947)
21 noe. 2002
ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК
Живееше някога преди години в покрайнините на града един стар войник. Викаха му Оловния, предполагам, понеже всичко у него беше пепелявосиво, занемарено, тъжно като оловния покрив на Джумаята, най-монолитната джамия насред Пловдив, строена върху руините и яките зидове на "Света Богородица" – древна християнска базилика. Той всъщност беше пенсиониран по инвалидност и съм си мислел: сякаш от времето на Балканските войни. Дървената му протеза в сухите летни утрини, когато минаваше край нашата изба в къщата на улица "Ниш" на път за хлебарницата, скърцаше винаги по един и същи час, около девет. И ние, дечурлигата, се кривяхме като маймунки зад гърба му, наподобявайки спънатата му походка, крещяхме: "Раз-дваас-трис, на място сприссс!" Това го дразнеше. Умирахме от кеф, когато спираше, обръщаше се, гледаше ни с печални избелели очи и ни се заканваше с пръст. Тогава захващахме да крещим: "Хей, шиник! От теб не става войник. Защото кратуната ти е крива и на нея каска не й отива". Какво да ни прави! Бяхме бързоноги като дяволчета, та и да иска, едва ли би могъл да ни настигне с онзи дървен крак... Човекът поклащаше глава, па поемаше по затъналата в прахоляк и конски фъшкии улица "Пещерско шосе", като ядовито нещо си мърмореше под нос; вероятно ни е псувал на майка.
Раснахме свободни и диви, същински безпризорни деца. Джендем тепе, олющената Държавна болница, Моргата, пясъчните островчета и дълбоките вирчета по коритото на широко разлялата се Марица, огромните Тютюневи складове край булевард Руски и отсам коловозите между Централна и Сточна гара, затъналите в прахоляк, паяжини и купища миши барабонки таванчета и мазета на едноетажните къщурки, безразборно строени някъде подир разрушителното Чирпанско земетресение от 1928 г.*, овощните градини покрай шосето за Мечкюр**, а и бахчите в покрайнините на града бяха нашето хлапашко царство. Раснахме горди, недосегаеми. Водехме кървави битки с хлапаците от съседните махали – зорко пазехме своята хлапашка територия, та на някакъв кекав дъртак ли басма ще му цепим! Респектираха ни единствено далече по-силните от нас, възмъжалите батковци, и естествено здравите тежки шамари на нашите бащи.
Към 1955 г. този инвалид ще да е бил около 70-годишен. Живееше при брат си, който държеше бакалничка в съседната на запад от нас, в Македонската махала, обитаваше тъмно стайче под стълбището към горния етаж и допълваше оскъдната си инвалидна пенсия, като лепеше вкъщи пакетчета и картонени кутии за билковия цех край пътя за Коматево. Понякога в съботите срещу неделя, пък и особено в душните летни вечери, чувахме го да пее. Но пееше само кога беше доста пиян. Освен дето пееше фалшиво и нищо не му се разбираше, гласът му – пресипнал и глух, излиза като из спукана медна войнишка флигорна. Какво добро да очакваш от човек с такъв неприятен глас!
По онова време от Родопите заприиждаха помаци. Част от тях се наемаха за зидари и изкопчии; хващаха се по строителството на големите заводи в другия край на града, край шосето за Куклен и Асеновград... Такъв един кюнлия от село Хвойна се засели в съборетината срещу бакалничката, доведе помакинята и двете си щерки, по-голямата от които си беше вече мома за женене – с крив нос и уста с редки зъбки, а по-малката, 15-годишната Гюлтен, си беше хубавица. Пеехме по онова време цинична песничка:
Ходил ли си, бако на Луната,
ебал ли си на попа дъщерята,
бъркал ли си с пръст
в дебелия й гъз
да видиш колко е тлъст?
Тази и други подобни песнички, пълни с мръсотии, бяха бойните ни сигнали. Мнозина псувахме не по-зле от каруцарите по рампата на Сточна гара. Ходехме целите в рани, с охлузени колене, или както се казваше тогава, със спукана глава. Биехме се с тукати (юмруци), с камъни и с тояги. Всеки ценящ се хлапак притежаваше жилка (софийските хлапаци, които с гордост се наричат копелета, й казват "прашка", за пазарджиклийски момък е "разпинялка"), всеки уважаващ се пловдивски хлапак от крайните махали се упражняваше да забива четирийсетсантиметров войнишки нож от пет-десет крачки в някой дънер или изсъхнала овча кожа. Джендема, или както го кръстиха благо-благо комунистите "Младежки хълм", и до днес го зная наизуст: къде са дърветата с каколи, къде са дивите дюли, трънкосливките, бадемовите горички, сгушените между скалите глогинови храсти, сочните шипки, бъзовите дървета, гарванският лук или полянките, където се натискат любовниците, както и изворчето с едвам цъцрещата струйка вода, забранените места, дето с триметрова сопа дебне злият щатен пъдар бай Петър.
Лудницата и моргата с кучешки и човешки трупове за дисекция, уличните помияри, с които извършваха лабораторни опити, преди да ги умъртвят, двуметровият дувар с бетонирани отгоре строшени стъкла от бутилки, който прескачахме, да се промъкнем гратис в силно затъмнения киносалон на болницата, да се захласнем за кой ли път по филмите "Бродяга", "Два акра земя"и "Господин 420" с така любимия ни актьор Радж Капур, индийска версия на Чарли Чаплин, и неговата още по-любима Рита – знойната индийска циганка с алена точка на челото, смолисти коси и очи, черни и сластни като нощта. Такъв ни беше животът на пловдивски хлапаци от крайните махали, такава ни беше романтиката! Нямаше тайни за нас, бойките хлапаци от онези чудни години! Нас ни пердашеха за всяка пакост, понякога и ей така, профилактично. Учеха ни да бъдем мъже не по шарените картинки и поучителните беседи в някой пансион за разглезени благородни девици.
В току начеващия да се пълни с пришълци от околните родопски махали и градчета наш роден Пловдив обръщението към новопокръстения гражданин "Ей, селски!" или просто "Ей, Сельо!", беше сред най-обидните прозвища. Но Боже мой! – когато откъм горния край на улицата се задаваше помакинята Гюлтен, стаявахме се, ставахме като като млада ръж, кротки и безобидни като агнета – нищо, че я мислехме за чужда вяра, и най-лошото – че е от помаклъка. Криехме се зад дъсчените тараби да я проследим с лакоми зъркели как царствено пристъпя тя, самата Любов, бисерен къс от приказната представа за неземно щастие. Леле, каква хубавица беше тази Гюлтен!
На плаца във военното поделение зад Македонската махала, която бе в подножието на Джендема, всяка вечер строяват войниците за проверка, няколко пъти всеки Божи ден ечи войнишка тръба. По Пещерско шосе непрекъснато бучат с вериги, с грохот на желязо танкове, танкети, оръдия, камиони с муниции. Маршируват ротите на път към градската Чифте-баня. Маршируваме с тях и ние – хлапаците от бедняшките махали, подскачаме наравно с тях и всеки страстно си мечтае кога най-сетне ще стане войник.
Ала Гюлтен преобърна всичко това. Мнозина започнаха да се държат като отнесени, като ударени от гръм, зърнат ли я да се задава. И най-странното – сред отнесените се оказа и Оловния. Понеже дворчето на помаците беше срещу прозорчето на инвалида, рано сутрин или по всяко време на деня, щом хубавицата се появяваше там, Оловния сядаше на стълбището, обгърнал с две ръце дървения си крак, и я съзерцаваше като сокол мишелов. Усетихме ние у него онази всеобща наша момчешка слабост, ревниво го дебнехме, ама той нищо не правеше. Тя, обаче, като че ли само заради него шеташе напред-назад по дворчето: кичи се с розово венче, простира прането, влиза-излиза от къщи, все намира нещо да върши там из лехите с разсада, с доматите и фасула. Беше вързала сини, бели, червени парцалчета по асмата, като че ли само за негова радост.
Що не ходеше на училище, не мога да кажа. Майка й и голямата й сестра Грозницата бяха склададжийки, работеха в тютюневите складове срещу Сточна гара, докато баща й копаеше основите, носеше тухли, бъркаше бетон и ковеше кофраж по строежите на новите заводи, нея я бяха оставили да им шета у дома: да пере, готви, да ги изпраща и посреща.
Зашушукаха из махалата за тези двама. Уж нищо не правят, пък влязоха в очите на дъртите комшийки. А покрай клюкарките, захванаха и мъжете им да се заглеждат, да се покашлят в кръчмата: "А бе, онзи нефелният що все кисне като ударен от гръм на стълбата? Ами онази пикла: какво му се кипри, какво като мряна все пред зъркелите му играе?" Стигнаха приказките до ушите на бакалина, брат му на Оловния. А пък на бакалина не му е все тази какво си шушукат комшиите: нали са му мющерии, купуват, търговийката от туй зависи. И започнаха кавги в доскоро тихата като манастир къща, ама не бяха кавги като фронт между враждуващи равностойни армии, а бръмчи само гласът на бакалина и на жена му и двамата им сина здравеняци... Кълнат и пустосват.
И едно утро в големия пороен дъжд през ноември Оловния натовари на триколесна зарзаватчийска тарга оскъдната си покъщнина. Повече не го видяхме. Много вода се изля оттогава...
Веднъж, като ходих на гроба на баща ми, мярнах съмахленец от онези приказни мои години. От лаф на лаф, заплеснахме се с половинка гроздова. Питам го: А какво стана с оназ хубавелката? "А, Гюлтен ли! – веднага се досети. – Омъжиха я за един от онези техните. Ама му избягала, че зле я пердашил..." А Оловния – питам, – с него що стана? "Тук някъде трябва да му е гробът!" – рече. Тръгнахме да потърсим гроба... Открихме го в буренака. На две крачки от татковия гроб върху килнат сиенитен къс от Джендем тепе слънцето и дъждовете бяха почти изличили името – Михо. Имаше там още нещо издълбано в камъка, което лишеите бяха скрили... Приятелят поразчопли, докато си палех цигарата. "Ей! – викна ми. – Ела-ела!"
Най-долу светлееше: "От Гюлтен".
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)