събота, 7 януари 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1151.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1151.)

 Пловдив е люлка на културата от нашите предци траките до ден днешен, но и гнездо на войнстващата посредственост, що се отнася до властващи парвенюта или отрепки в поредната политическа партия на власт след Десети ноември. – Аноним (1947).

  05 dec. 1977 

ЗАД ЗИДА ВИСОК*


Една градина зад зида висок се крие –
и кой живее там, и как, за мен е тайна:
желязната врата в ръжда отдавна гние,
звукът на дървояда пълни стаите.

Да кажем, стигна някога чертата,
отвъд премина, в други свят прескоча,
за миг ще се стопя в зеленината
и любопитството от яд ще се налочи –

ще види всичко, скритото ще разузнае,
като слепец към Ада ще затропа,
пък аз и във смъртта ще се ругая
защо съм влязъл толкоз надълбоко.

Пловдив – столица на европейската култура

Plovdiv, edited on 07 jan. 2023

Илюстрации:
- Случайно открита сграда в Пловдив.
- 1980, Иван Панев в Стария Пловдив**.

–––

От сб. "Сутрин рано" (1983). Прекаленото познание убива; човек се обезверява, когато научи всичко край предмета, който го вълнува. Когато – с други думи, Истината е гола, тя не е особено привлекателна гледка. Да надничаш в арматурата на живота, не е работа за малодушни. Колкото повече узнавам, толкова по-ясно проумявам колко малко зная, е другият смисъл на текста по-горе. Оттам се появи слепецът, който потропва с тояжка към Ада на познанието. Писан е текстът към края на 1977 г., но за мен придоби по-особен смисъл след изгонването от пловдивския младежки вестник по заповед свише веднага след моя острокритична статия от май 1981 г. "Дайте му там да прави заводска или селска някоя многотиражка, щом толкова искал да се занимава с журналистика, в средства за информация той няма работа", били указанията на първия секретар на ОК на БКП в Пловдив Иван Панев (1933-1990) към сътрудниците му Спас Беловски (1939-2017) и асеновградчанина Крум Марков (1945); разправил тогава на четири очи Крум пред човек от редакцията с добавката: "Знам, че е прав, но много съм малък, да му помогна". Която реплика стана запев за друг текст в сб. "Сутрин рано", отпечатан с логото на пловдивското издателство "Христо Г. Данов" в тираж от 1100 екз., за седмица превърнал се в библиографска рядкост за пловдивските книжарници. Иван Панев, да добавя, ми допадаше като човек, допада ми и сега, независимо от случилото се. Напомня ми за актьора Микеле Плачидо (1946) в ролята на полицейския инспектор Корадо Катани от италианския сериал "Октопод", който залепяше простосмъртните мои бедни съграждани пловдивчани за телевизионния екран, вж. https://1xmatch.com/bg/biografiya-mikele-plachido/ & За моя съгражданин от съседната махаличка Иван Панев, израснал в беднотия, още се помнят думи, изречени от неговия баща, когато младият Иван тръгва да прави политическа кариера в Тодор-Живкова България: "Сине, и като си вече кмет на столицата, не забравяй да обръщаш очи към пловдивските тепета", напомнял ги самият първи секретар на БКП тук. вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B2 
** На снимката от лятото на 1980 г. отляво-надясно: Иван Панев (1933-1999) – първи секретар на ОК на БКП в Пловдив; най-отзад: Кирчо Атанасов (1945) – директор на елитната пловдивска Математическа гимназия по онова време, Министър на образованието в едно от правителствата след славния Десети ноември 1989 г.; аз (1947) – журналист в младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра" от 26 дек. 1972 г.; и Методи Танев (1919-1987) – щатен вътрешнополитически наблюдател на официозния вестник "Отечествен фронт". Снимка: Румян Шишманов Бел.м., tisss.

петък, 6 януари 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1150.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1150.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.*

  09 apr. 2001 

НАРАНЯВАЩА СЪРЦЕТО СТРЕЛА

  За елементарния активен мъжкар разстоянието между съдържание (или обективно възприеманото) и форма (идеята за обладаване) е късо, или почти не съществува. В момента, когато съзре сексапилната женска, у него избликва сексуалният нагон. Тоест представата за щастието у него е точка, връх, не изкачване към Монт Еверест, а парче плът за обладаване, ей тъй, минавайки между другото – за една нощ, за месец, просто заради физиологията вероятно; не продължително и не осветено от сърдечна тръпка действие и състояние, задоволяващо бленуването. Оттук може би е онази отчайваща и вечна неудовлетвореност у Дон Жуан или у последователите на Джакомо Казанова (1725-1798). Интересно е как ненаситната нимфоманка изразява поначало глъбинното в подхода на женската природа. За самката в животинския свят най-същественото се свежда до акта на съвъкупление – предхождащото или следващо относно самеца й е, общо взето, безразлично. А това е сексуалното у нас; то не се интересува от процеса: флирт, влюбване, бленуване, пожелание да бъдеш изкусителен, да бъдеш изкушаван, а единствено се интересува от заключителната фаза: коитуса, механиката на половия акт. И понеже природата ни е създала стандартни в някаква си там физиологическа и анатомическа амплитуда, изборът не играе особена роля – по-силното, в смисъл: по-заможният, славният, по-наглият, по-добре устроеният в обществото кандидат-жених надделява. Затова са турнирите между мъжкарите в дивата природа, а пък и в тинята на обществото: модерни неандерталци, бабаити и самозванци с кресливи претенции. Но и у сноба, у филистера има стил при избора кой да е принцът, коя да е принцесата.

  Изисканост и вкус към нещата от живота – интелект, илюзия, структура на характера човек проявява едва когато сам се докосне до Любовта. В сферата на любовния глад претенциите са многобройни; веднъж насочили вниманието си към едного, следваме не толкова действителния човек – мъж или жена, колкото представата си за него/нея. Истинската любов е моногамия, не търпи раздвоение при следването на целта, макар да е в състояние да понесе всякакви ограничения, всякакви страдания да изтърпява. Захване ли да размишлява над нараненото свое "аз", всъщност се колебае дали още е влюбен, дали е готов да обича или е разочарован от досегашната пищна илюзия.

  Красиво е една-единствена Любов да пронизва живота ти, но колко рядко се случва това напоследък! Дали не сме станали по-повърхностни, елементарни, разглезени от удобствата на техническия прогрес?! И все пак плътта, която е наслада за сетивата – зрение, слух, обоняние, осезание, вкус, вече по-леко се подменя с друга плът. Когато обаче е станала елемент от сърдечния твой ритъм и от вътрешните пространства на личността, имагинерния (въображаемия) лик за конкретната цел на въжделенията ти, вече не можеш току-така да замениш любимия си с някой друг. Новият образ изисква преподреждане на смисъла кой/коя си ти на този свят и как щастливо да се живее.

  Първото, което предприема женската страна, изкушена от нова любовна авантюра, обикновено е да си боядиса в друг цвят косите, да смени прическа, парфюм, мазила, тоалети. Едни и същи фрази звучат вече различно от устата й, а и самата тя открива други послания в това, което чува. Обхванатият от любовна страст мъжкар пък рязко сменя местата, които доскоро е наобикалял, няма го там; търсете го на други места и не му припомняйте какво е било вчера или как вчера се е държал. Фактически това е същият мъж, но от него вече се излъчва присъствието на друга жена, на друга страст.

  По времето, докато работех във вестник "Комсомолска искра", имах доста приятели сред пловдивските художници мои връстници: Александър Филев, Кирил Цифкански, Стефан Лютов, Пламен Желязков, Матей Матеев, Владимир Шчербак, Минчо и Пенчо Панайотови, Георги Гърдев, Младен Гърдев, Христо Стойчев, а и за неколцина от тях съм писал статии или съм вземал интервюта за Радио Пловдив. Та приятел художник ми разказваше, че докато рисува женското тяло, т.нар. актова рисунка, без да докосва модела, се чувствал тъй, сякаш при всеки сеанс отново и отново физически обладава момичето пред себе си. А доколкото подсказвали личните му впечатления, в ролята й на обладавана в чисто сексуален план се държала и позиращата. Неговата натурщица идвала в ателието с все по-явното вдъхновение да позира, да е обект на желание...Тя (и то се повтаряло с различните момичета модели) проявявала блед интерес как било нарисувано тялото й, лицето й; това като да й било безразлично. Изглеждало, според него (според художника), че дамата идва дори не и заради мижавия хонорар. А дали е така, когато неколцина млади мъже рисуват голото момиче, питам се, и си припомням как в ателието на талантливия пловдивски живописец Младен Гърдев (1950-1985) там, в мансардата под покрива на жилищен блок край Марица петима художници рисуваха голо 18-20-годишно момиче, и макар всички там да бяхме все мъже около 30-годишни, по някое време ми докривя за момичето. Лежеше гола, излегнала се на хълбок върху кушетката, а приятелите професионално, видимо съвсем безразлични я... рисуваха.

  Дали уединени в ателието, Майстора и Маргарита**, Художника и неговият модел не са постигнали неочакваната хармония в отговор на сексуалното предизвикателство? Сред петимата художници голото момиче бе изгубило чара, женствеността си; видях насреща си врабче в клетка. Жените ловуват различно от мъжете – много по-фини са средствата им за манипулация, имам предвид интелигентните момичета, разбира се. От друга страна, съпругата на един от художниците, която знаеше за този род сеанси, не проявяваше ревност, да не кажа, че всъщност насърчаваше съпруга си да рисува, вероятно усещала, че се прибира от ателието обзет от творчески планове, зареден с проекти за бъдещето.

  Какво ми се изплъзва в ситуацията, кое е същественото далеч от професионалните занятия на художника? Възможно ли е сексуалният инстинкт да има извън плътското духовни форми на удовлетворение? Вероятно да! Приятелят художник, доколкото го познавам, не изпитва влечение към своите модели. Дразни се, ако момичето не дойде по някаква си нейна причина, но не страда, само отбелязва, че си изгубил времето да я чака. За него тя е Тялото, на което тяло той, чрез рисунката си, се старае да придаде друг, по-духовен вид излъчване. И нищо, което да ангажира любопитството му: как тя живее, в каква среда се движи, за какво ли си мечтае и какво я тревожи или изкушава. Всъщност, по за час или два в течение на няколко месеца тези двама – художникът и момичето натурщица, много пъти изживявали сексуално привличане, някакъв си род скрита възбуда от разстояние, необвързани от каквито и да е чувства. А дали е тъй?

  "Имам почти физическо усещане, че се любя с нея, обаче не ми е интересна – казва той. – Ами че как инак бих могъл да предам в картината онова излъчване от женската й природа!" Като страничен наблюдател, бих добавил: интересувало го какво има под външната обвивка, което ще рече: какво се крие под пластовете от жестове и мимики, мелодиката на движенията, постановка на тялото й в пространството, мимолетните й погледи, въздишки, височина и оцветеност на гласа й, детайли, като как тя си отмята косите, подходящият ъгъл на лицето спрямо вертикалата, рефлекторни, прости неща, като начина й да отпие кафе от чашата си, да посегне към предмет и пр., и пр. Всичко у нас излъчва обилна, при това достоверна, реална информация за тренираното око.

  Понеже става дума за изкуство, по-точно: за отношението между Твореца и Неговия модел, нещо ми подсказва, че – въпреки отдръпването у двамата, Той и Тя, в техните дълбоко лични импулси, тук ще е била затаена проява на Любов. Той я пожелал, Тя го допуснала отвъд т.нар. "потерна" (от фр. тайна врата в крепостно укрепление), в своя интимен свят; и заради неосъществения коитус (обладаването), то си е уважение към отсрещния, Абсолютна свобода може би, Страст, която не ламти, или притежание без власт. Не желаят да притежават, затова са сто процента себе си, в действителност са, въпреки всякакви уговорки и обяснения, точно това, което все пак са: самец и самка.

  Защо мнозинството мъже не цени лесното момиче! Нали Самецът получава онова, което е пожелал? Защо тогава – едва наситил й се, бърза да изскочи от леглото, да се облече, да излезе?! Дали в пренебрежението му няма разочарование, че е получил не точно и не всичко, което е очаквал? Поднесли му в прекрасно блюдо предястие, но не основното, за което – без да го съзнава, вътрешно се е готвил... При определено ниво на цивилизованост неосъзнато търсим много повече от единствено плътските ласки, търсим Любовта, като пристрастие към Конкретния човек, а не към Когото и да било. Любовта между мъж и жена неизбежно е моногамия. Прегръщаш единствения човек и очакваш, че си незаменим (незаменима) за него.

  Любовта изсвистява като нараняваща сърцето стрела, като гръм от ясно небе, ала при всякакви ситуации, ако не си глупак, узрява в продължителни отрязъци от време. Стойност придобива постигането на нещо, което е успяло в съзнанието ни да приеме очертания на духовна хармония, станало е повод за продължителни приготовления, принудило ни е да източваме оръжията си, рицарските блестящи доспехи (за принца), изкусителните подмолни послания в държанието (за принцесата). Лесно постигнатото лесно се и губи.

  Мисля си, че драмата на Западния човек, за която едва ли се досеща мнозинството бедстващи българи, е в леснотията да завоюва това или онова, преди да е изстрадал желанието си и то да е кристализирало като мечта. Сменящият, както и ризите си, все по-модерен тип луксозни возила едва ли може да изпита удоволствието, присъщо за бедния, който с лишения си купува бракма на старо след години бленуване да се вози в собствена машина. Относителни са стойностите; относително вярно или невярно е и всяко лично мнение. Принципно погледнато, по въпроса за щастието изстраданото, спечеленото с повече усилия повече топли сърцето. Велика е любовта между Ромео и Жулиета, но я да си представим! – да не бе изправена срещу непреодолими пречки, дали би била толкова жизнена пламенната любов между тези двама тийнейджъри!***

  Essential (лат.) – същност. Intuitia (лат.) – съсредоточено, втренчено гледам, взирам се; интуиция, т.е. усет, догадка, проницателност, прозрение. Не оценяват подобаващо това, което винаги им е под ръка. Удобството съсипва не по-зле от лютите препирни в семейството. Престане ли да се обновява, бракът се разпада на редичка делнични задължения, от празник става делник. Любов от разстояние е пак любов; понякога в нейна чест цял живот съчиняват любовни сонети. Нямаше да чуем за флорентинеца Франческо Петрарка (1304-1374), едва ли щяхме да узнаем и да четем за любовните му прехласвания под формата на класическия сонет, ако сдържаната 20-24-годишна Лаура, достолепна съпруга на уважаван съгражданин, беше легнала с него. Поетът я съзерцавал от разстояние как прекосява улицата на път към пазарището и бленувал.

  Жената е царствена и царува върху острието между изкушението и греха. Което яко държим в ръце, то вече ни убягва... рано или късно ще отлети, ще ни зареже. Умната жена умее да отпуска юздите на съпруга си. Край разумната жена мъжът се чувства окрилен, импулсиран, мотивиран да твори подвизи, чудовища да громи, изпитания да превъзмогва; покрай глупавата ходи с пранги на нозете, а умът му е зает с копнеж по друга жена. Не е ли тъй!

  Бележка от някога:

  Понеже от детските си години имам подадине (склонност) да рисувам, в последния месец, преди да се разделим завинаги с Re., у мен се появи желанието да я рисувам. Приготвих топче хартия, креда и... Ами излязоха шест неособено сполучливи актови графики, към всяка от които добавих еротично стихотворение, нещо, което в течение на десет години съжителство не ми беше и минавало през ум. Отбелязвам си факта и мисля: Било е вид сбогуване; подсъзнателно съм усещал, че се пренастройва, та по такъв начин, чрез рисунките на голото й тяло, егото ми подсказвало да съхраня поне представата за знойното момиче, отърсващ се същевременно от нея, отдалечавайки я, пренасяйки образа й в друга сфера, изчистена от налепи на сексуално привличане.

  Пловдив, 26 декември 2006 година

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edited on 06 jan. 2023

Илюстрации: 
- Има непонятна космическа магия в любовта.
- Интуитивното ловува, логическото обяснява.  
___
* Алюзия за едноименния роман на Михаил Булгаков (1891-1940). Вж. https://magnifisonz.com/2016/11/10/%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BA-%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D0%B0/  
** Вж. https://chitanka.info/book/7570-soneti-za-zhivota-i-smyrtta-na-madona-laura 
*** Вж. https://bg.myubi.tv/1200-how-old-was-romeo-and-juliet-when-they-died Бел.м., tisss

четвъртък, 5 януари 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1149.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1149.)

  И никой, като запали светило, не го покрива със съд, нито го слага под одъра, а го слага на светилник, да видят светлината тези, дето влизат. Защото няма нещо тайно, което да не стане явно, нито нещо скрито, което да не се узнае и да не излезе наяве. Лука 8:16-17, Евангелие

    02 dec.1977

САНТИМЕНТАЛНА ПОЕМА ЗА ПЛОВДИВ*

Балконче над времето. Статуя. Зид.
Влажен,
премръзнал,
охлузен паваж.
Любопитни и тънки тъжни лози
в задния двор сред кюмюр и талаш.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!

Мансардни покриви. Бебешки рев.
Старци. Перденца от евтин тензух.
Младоженци работници в глух сутерен.
Кварталната кръчма.
Момиче в кожух.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!

Площад на хълма – часовник без глас:
на ревера му дреме файтон разбит.
Чукни по стъклото и влизай у нас –
следи в небесата, еснафски бит.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!

Градът е това, но и не съвсем –
защото порасна нашир и надлъж
и си пусна мустаци, брада и корем,
като зрял импотентен мъж.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!

Градът, в който раснах и стръмно живях,
оскъдно се хранех, обилно мечтах,
страхувах се, плаках,
шумях пред света
и ето че бавно дойде Есента.
И си отидоха всички добри
илюзии,
старчета,
мансардни сестри;
избягаха котките от моя балкон
и позабравих добрия си тон.

Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, та аз съм това:
балконче, файтонче, статуя, зид,
влажен, премръзнал, охлузен паваж,
любопитни и тънки печални лози
в задния двор сред кюмюр и талаш.

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edited on 05 jan. 2023

Илюстрации:
- Някъде в пловдивските бедняшки махалици.
- Кръстовището наричаха Поста, защото, вж.**

–––

Ужасяваща скулптура, конкурент на мъртвешката "Св. София" 
* От сборника "Сутрин рано" (1983). На пловдивската улица "Франклин Рузвелт" № 10, преименувана днес на улица "Цар Иван Александър", зад кръстовището с улица "Уилям Гладстон" покрай Дома на културата с ужасяващата скулптура на световноизвестния бас Борис Христов (1914-1993), днес се намира занемарена едноетажна постройка, където бе някогашната мебелна работилница на Иван Радичев. Там през годините на ранното ми детство и юношество като калфа работеше баща ми, 31-34-годишният Кирил, последният от харманлийските петима братя и мен, 6-9-годишен, по обяд всеки ден майка ми пазарджиклийката Надежда от избата на улица "Ниш" № 4 ме пращаше да му нося хляб и ядене. От улицата ухаеше на чам и туткал, на шеллак и ацетон, в задния двор на мебелната работилница върху купчини кюмюр, сгурия, дърва, парчетии за горене като тъжна змия се бе изтегнала лозница. Дворчето вонеше на плесен, беднотия, влажен талаш и стърготини. Тази стара лозница в представите ми е като момиче, потръпващо от всеки повей на ветреца с едва развилите се листенца; виждах я от спомените, докато писах текста, отнасящ се не за друг, а за моя роден, до болка обичан и пак тъй до болка ненавиждан, мизерен и приказен Пловдив. С гъгнив и треперещ от вълнение глас четох това мое творение на някакъв общ рецитал през далечната 1978 година (като млад глупак, се изкушавах да си чета текстовете пред публика) в заличката на II етаж над ресторанта "Кристал", който си беше всъщност кръчме за бедната артистична бохема на Пловдив току над пловдивската Главна улица. Четох този текст в препълненото салонче над "Кристал", а после две дами: поетесата Ваня Минчева (1950) и майката на известния велик поет, романист, драматург, философ и пр. г-н Недялко Славов (1952), дойдоха да ми съобщят, че много им се харесал текстът, та и да ми стиснат ръка. То всъщност не е "мъжко стихотворение”, хленч и плач има в него; и това обстоятелство вероятно е пробудило майчинския инстинкт у двете дами (Между другото Ванчето ми е състудентка от университета.), обаче приятелите ми, мъжкари и бойки момци: бивши спортисти, бачкатори и чудесни хора без вкус и финес, никак, ама хич не го харесаха. 
** Когато механизирани бойни части на Съветската армия навлизат в България, на това кръстовище младо момиче червеноармейка с байряче в ръка упътвало колоните от танкове, камиони и оръдия в посока запад по Пещерско шосе. Втората пресечка вляво след Поста беше Приказното царство на моето чудно детство: полутъмната изба на улица "Ниш" № 4, когато преди да се роди сестра ми, нашите ме заключваха сам цял ден, че съм бил доста палаво хлапе – вършех почти всеки Божи ден по някоя беля, и когато майка ми най-сетне си намери постоянна работа в монтажния цех за релета, в първия пловдивски завод "Елпром" срещу Централната жп-гара. Бел.м., tisss.

сряда, 4 януари 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1148.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1148.)

  И никой, като запали светило, не го покрива със съд, нито го слага под миндера, а го слага на светилник, за да видят светлината тези, които влизат. Защото няма нещо тайно, което да не стане явно, нито нещо скрито, което да не се узнае и да не излезе наяве. – Лука 8:16-17, из Библията

  28 avg. 1982

ПРОЩАЛНО*
ДВЕ ГОДИНИ БЕЗ ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

Крачи човекът по пътя си и скубе горите...
А как ще диша човечеството без гори?
Слиза твоят стихотворен Христос и скубе добрите.
А как ще живеем без добри?

Тъй си отиват последните бохеми-поети –
поредната крачка се оказва на онзи свят.
Тъй – без кариера, без стихосбирка, без проблем,
току-що вървяха, а вече съвсем не вървят...

Плаче сърцето ми за сърцето ти, всичко побрало;
така се пръскат сърцата, когато дават урок.
Даже скубят горите – там, на билото, като надежда бяла,
недостъпен за безкрилите, твоят козар е бог!

  Йордан Кръчмаров се нареди сред князете на духа, които заживяват между нас едва след смъртта си. Мир на душата ти, Повелителю на небесните стада! 
  От близки, приятели и съселяни 
От Възпоминателния лист по повод смъртта на Данко

Интернет-форум**

  16 avg. 2006 
  С'est la viе: Цитат: Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки глас. Искам глас, който ме кара да съм в диалог с цялото човечество – но от координатите на Добруджа. Вярвай, отстрани много повече неща виждам в този, вече нейовковски, но добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм, преклонение към природата. Страшна сила е твоята Добруджа! Хваща те лекичко, доскучава, изглежда ти еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си пасивност, че само тук слънцето е толкова близо, така непоносимо печално червено. Мен Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, звездите и движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, а и с поезията и калта от всяка друга област от земята Българска. (Из мое писмо до Данко от 1982 г.)

  Това, Жоре, вече си ти. Това го виждам само в "Крайпътен ресторант"***. Нарича се усещане за... мъж. Дано не ме разбереш криво. Адски много ми харесва. Бъди здрав! 

  23 avg. 2006

  tisss:

  – Странни неща се получават, мила С'est la vie. Като тегля черта под изтеклите дни, месеци, години, десетилетия, с изненада откривам колко нерви, колко безсънни нощи съм пропилял зарад неприятни типове в моя живот. И по-жалкото: колко нехайно съм пропускал да река добра дума, дори само "Благодаря!" на нежния истински приятел. Непростима грешка. Непоправим пропуск. Виждам, две са само участията ти дотук в този форум, пък и изобщо; а и двете – с добра дума. Като опитвам да си изясня защо така съм се отнесъл към теб в тези два случая, имам нескопосно оправдание като за пред себе си – било е от опасение да не ме сметнат за самолюбив, да не ме вземат за персона, която крещи и тръпне да я отличат. То ще е вероятно и част от причината да не ти отговоря досега – неприязън към грандоманията, отвращение към полагането в рамка (дори най-изящна да е тя) около представата, че съм просто син, внук, правнук и праправнук на простосмъртни българи.

  Когато от най-ранно детство си живял сподирян от фразичката "От теб, мама, стока няма да стане", какво да очакват! Гледам ярко осветени от общественото внимание и благосклонност личности, но пожелае ли някой да ме направи уязвим, готов сълзи да рони безпомощен човек, най-лесно е, като ме хвали... Ненавиждам се в такъв момент. Зареждат ме с енергия за живот отрицанията, гневното скърцане със зъби, едва-едва прикритата ненавист, откровената наглост на грандомана и самовлюбения. Ето текст, роден от видяно през стъклото на раздрънкан извънградски автобус Балчик-Гурково в далечната 1972 г., който по друг начин, но малко по-прегледно казва това същото...

ПАЛЕНЕ НА СТЪРНИЩАТА

Видели ли сте лете как пробива
след огъня най-острата трева?
След жътвата, като пшенична нива,
и аз така се учех да раста.
****

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edited on 04 jan. 2023

Илюстрации:
- Йордан Кръчмаров, една от последните му снимки.
- Бивш колега от пловдивското училище "С. Боливар".

___

* Донесли го през есента на 1988 г. на връщане от Гурково и Тригорци дъщерите ми Вера и Надя. Нямам представа кой е авторът на тази реминисценция от картина, образ, ритъм, словесна мелодия, характерни за Данко. Некрологът, отпечатан върху лист формат А-5 лошокачествена хартия на явно допотопна преса за плосък печат тип "американка", на която обикновено се печатат бланките за фактури, е знак за обич, с която се ползва сред обикновените българи този така непрегледно кротък в бита си голям Български поет. После се появиха пъстрите птици с лавровите венци, да повъздишат прочувствено: "Ах, какъв Поет, Боже мой!" Човешки работи – да се смееш ли или да плачешМежду другото, когато преди години, през август 2013 г., след нощ, когато преспахме на голата земя в двора на къщата в Тригорци, отведох приятеля от юношеските години Тодор Ряпов в съседното Гурково да му покажа къщата на Данко, посрещна ни тумба мургави и гласовити, самонастанили се тук. И като ги попитах знаят ли, че това е домът на Добруджански поет, изгледаха ме със самочувствието на оскърбени: "Че кой пък е тоз Данко, това си е нашто къща!" Та приятелят ми – иначе сдържан и кротък по нрав българин, процеди нашенска ругатня през зъби; наложи се да го предупредя да замълчи, за да не си създадем неприятности. После в селското гробище на с. Гурково открих веднага (вероятно усетът ме е водил) гроба на Данко – занемарен, обрасъл с тръни и храсти.

  Чуто в първите години след смъртта му. Леля Керанка, майка му на Данко, завещала дома и дворчето за музей, където да се съхраняват малкото лични вещи и ръкописите на Данко. Толкова по темата за китките, всенародната любов и българско умиление към поета! И това не е само с Данко! Гърците белязали всеки камък, където поседнал уж някой древноелински бог, херой или мъж от легендите, ние ровим в пепелака с над четири метра натрупала се осемхилядолетна история, и сме такива каквито сме. Няма друг като нас, и това е вероятно една от най-неприятните ни черти като нация, свикнала да търпи и да слави преди всичко грандоманстващия самодоволен властник, тариката във всички сфери на живота. 

** "С'est la vie" ми е колега от пловдивското училище "Симон Боливар. Днес живее в Монреал, Канада. 
*** Разказ, писан, когато съм бил едва 17-годишен ученик в пловдивската гимназия "Георги Димитров".
**** Последно, заключително четиристишие от сборника "Сутрин рано" (1983). Прибирах се от Балчик към Гурково, когато вдясно от междуселищния полупразен автобус току покрай старото турско гробище преди съседното изоставено село Брястово (някогашното Тартамуш, което на турски език ще рече бряст) тъкмо бяха запалили стърнищата преди есенната оран, това простичко четиристишие прозвънтя у мен тогава, а сега ме връща към печалния спомен за Данко и цял низ случки, когато пешком двама млади мъже, жадни за приключения, сме се прибирали в Гурково от плажовете между Балчик и Каварна. Бел.м., tisss.

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.) :   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)   Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде н...