Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.*
09 apr. 2001
НАРАНЯВАЩА СЪРЦЕТО СТРЕЛА
За елементарния активен мъжкар разстоянието между съдържание (или обективно възприеманото) и форма (идеята за обладаване) е късо, или почти не съществува. В момента, когато съзре сексапилната женска, у него избликва сексуалният нагон. Тоест представата за щастието у него е точка, връх, не изкачване към Монт Еверест, а парче плът за обладаване, ей тъй, минавайки между другото – за една нощ, за месец, просто заради физиологията вероятно; не продължително и не осветено от сърдечна тръпка действие и състояние, задоволяващо бленуването. Оттук може би е онази отчайваща и вечна неудовлетвореност у Дон Жуан или у последователите на Джакомо Казанова (1725-1798). Интересно е как ненаситната нимфоманка изразява поначало глъбинното в подхода на женската природа. За самката в животинския свят най-същественото се свежда до акта на съвъкупление – предхождащото или следващо относно самеца й е, общо взето, безразлично. А това е сексуалното у нас; то не се интересува от процеса: флирт, влюбване, бленуване, пожелание да бъдеш изкусителен, да бъдеш изкушаван, а единствено се интересува от заключителната фаза: коитуса, механиката на половия акт. И понеже природата ни е създала стандартни в някаква си там физиологическа и анатомическа амплитуда, изборът не играе особена роля – по-силното, в смисъл: по-заможният, славният, по-наглият, по-добре устроеният в обществото кандидат-жених надделява. Затова са турнирите между мъжкарите в дивата природа, а пък и в тинята на обществото: модерни неандерталци, бабаити и самозванци с кресливи претенции. Но и у сноба, у филистера има стил при избора кой да е принцът, коя да е принцесата.
Изисканост и вкус към нещата от живота – интелект, илюзия, структура на характера човек проявява едва когато сам се докосне до Любовта. В сферата на любовния глад претенциите са многобройни; веднъж насочили вниманието си към едного, следваме не толкова действителния човек – мъж или жена, колкото представата си за него/нея. Истинската любов е моногамия, не търпи раздвоение при следването на целта, макар да е в състояние да понесе всякакви ограничения, всякакви страдания да изтърпява. Захване ли да размишлява над нараненото свое "аз", всъщност се колебае дали още е влюбен, дали е готов да обича или е разочарован от досегашната пищна илюзия.
Красиво е една-единствена Любов да пронизва живота ти, но колко рядко се случва това напоследък! Дали не сме станали по-повърхностни, елементарни, разглезени от удобствата на техническия прогрес?! И все пак плътта, която е наслада за сетивата – зрение, слух, обоняние, осезание, вкус, вече по-леко се подменя с друга плът. Когато обаче е станала елемент от сърдечния твой ритъм и от вътрешните пространства на личността, имагинерния (въображаемия) лик за конкретната цел на въжделенията ти, вече не можеш току-така да замениш любимия си с някой друг. Новият образ изисква преподреждане на смисъла кой/коя си ти на този свят и как щастливо да се живее.
Първото, което предприема женската страна, изкушена от нова любовна авантюра, обикновено е да си боядиса в друг цвят косите, да смени прическа, парфюм, мазила, тоалети. Едни и същи фрази звучат вече различно от устата й, а и самата тя открива други послания в това, което чува. Обхванатият от любовна страст мъжкар пък рязко сменя местата, които доскоро е наобикалял, няма го там; търсете го на други места и не му припомняйте какво е било вчера или как вчера се е държал. Фактически това е същият мъж, но от него вече се излъчва присъствието на друга жена, на друга страст.
По времето, докато работех във вестник "Комсомолска искра", имах доста приятели сред пловдивските художници мои връстници: Александър Филев, Кирил Цифкански, Стефан Лютов, Пламен Желязков, Матей Матеев, Владимир Шчербак, Минчо и Пенчо Панайотови, Георги Гърдев, Младен Гърдев, Христо Стойчев, а и за неколцина от тях съм писал статии или съм вземал интервюта за Радио Пловдив. Та приятел художник ми разказваше, че докато рисува женското тяло, т.нар. актова рисунка, без да докосва модела, се чувствал тъй, сякаш при всеки сеанс отново и отново физически обладава момичето пред себе си. А доколкото подсказвали личните му впечатления, в ролята й на обладавана в чисто сексуален план се държала и позиращата. Неговата натурщица идвала в ателието с все по-явното вдъхновение да позира, да е обект на желание...Тя (и то се повтаряло с различните момичета модели) проявявала блед интерес как било нарисувано тялото й, лицето й; това като да й било безразлично. Изглеждало, според него (според художника), че дамата идва дори не и заради мижавия хонорар. А дали е така, когато неколцина млади мъже рисуват голото момиче, питам се, и си припомням как в ателието на талантливия пловдивски живописец Младен Гърдев (1950-1985) там, в мансардата под покрива на жилищен блок край Марица петима художници рисуваха голо 18-20-годишно момиче, и макар всички там да бяхме все мъже около 30-годишни, по някое време ми докривя за момичето. Лежеше гола, излегнала се на хълбок върху кушетката, а приятелите професионално, видимо съвсем безразлични я... рисуваха.
Дали уединени в ателието, Майстора и Маргарита**, Художника и неговият модел не са постигнали неочакваната хармония в отговор на сексуалното предизвикателство? Сред петимата художници голото момиче бе изгубило чара, женствеността си; видях насреща си врабче в клетка. Жените ловуват различно от мъжете – много по-фини са средствата им за манипулация, имам предвид интелигентните момичета, разбира се. От друга страна, съпругата на един от художниците, която знаеше за този род сеанси, не проявяваше ревност, да не кажа, че всъщност насърчаваше съпруга си да рисува, вероятно усещала, че се прибира от ателието обзет от творчески планове, зареден с проекти за бъдещето.
Какво ми се изплъзва в ситуацията, кое е същественото далеч от професионалните занятия на художника? Възможно ли е сексуалният инстинкт да има извън плътското духовни форми на удовлетворение? Вероятно да! Приятелят художник, доколкото го познавам, не изпитва влечение към своите модели. Дразни се, ако момичето не дойде по някаква си нейна причина, но не страда, само отбелязва, че си изгубил времето да я чака. За него тя е Тялото, на което тяло той, чрез рисунката си, се старае да придаде друг, по-духовен вид излъчване. И нищо, което да ангажира любопитството му: как тя живее, в каква среда се движи, за какво ли си мечтае и какво я тревожи или изкушава. Всъщност, по за час или два в течение на няколко месеца тези двама – художникът и момичето натурщица, много пъти изживявали сексуално привличане, някакъв си род скрита възбуда от разстояние, необвързани от каквито и да е чувства. А дали е тъй?
"Имам почти физическо усещане, че се любя с нея, обаче не ми е интересна – казва той. – Ами че как инак бих могъл да предам в картината онова излъчване от женската й природа!" Като страничен наблюдател, бих добавил: интересувало го какво има под външната обвивка, което ще рече: какво се крие под пластовете от жестове и мимики, мелодиката на движенията, постановка на тялото й в пространството, мимолетните й погледи, въздишки, височина и оцветеност на гласа й, детайли, като как тя си отмята косите, подходящият ъгъл на лицето спрямо вертикалата, рефлекторни, прости неща, като начина й да отпие кафе от чашата си, да посегне към предмет и пр., и пр. Всичко у нас излъчва обилна, при това достоверна, реална информация за тренираното око.
Понеже става дума за изкуство, по-точно: за отношението между Твореца и Неговия модел, нещо ми подсказва, че – въпреки отдръпването у двамата, Той и Тя, в техните дълбоко лични импулси, тук ще е била затаена проява на Любов. Той я пожелал, Тя го допуснала отвъд т.нар. "потерна" (от фр. тайна врата в крепостно укрепление), в своя интимен свят; и заради неосъществения коитус (обладаването), то си е уважение към отсрещния, Абсолютна свобода може би, Страст, която не ламти, или притежание без власт. Не желаят да притежават, затова са сто процента себе си, в действителност са, въпреки всякакви уговорки и обяснения, точно това, което все пак са: самец и самка.
Защо мнозинството мъже не цени лесното момиче! Нали Самецът получава онова, което е пожелал? Защо тогава – едва наситил й се, бърза да изскочи от леглото, да се облече, да излезе?! Дали в пренебрежението му няма разочарование, че е получил не точно и не всичко, което е очаквал? Поднесли му в прекрасно блюдо предястие, но не основното, за което – без да го съзнава, вътрешно се е готвил... При определено ниво на цивилизованост неосъзнато търсим много повече от единствено плътските ласки, търсим Любовта, като пристрастие към Конкретния човек, а не към Когото и да било. Любовта между мъж и жена неизбежно е моногамия. Прегръщаш единствения човек и очакваш, че си незаменим (незаменима) за него.
Любовта изсвистява като нараняваща сърцето стрела, като гръм от ясно небе, ала при всякакви ситуации, ако не си глупак, узрява в продължителни отрязъци от време. Стойност придобива постигането на нещо, което е успяло в съзнанието ни да приеме очертания на духовна хармония, станало е повод за продължителни приготовления, принудило ни е да източваме оръжията си, рицарските блестящи доспехи (за принца), изкусителните подмолни послания в държанието (за принцесата). Лесно постигнатото лесно се и губи.
Мисля си, че драмата на Западния човек, за която едва ли се досеща мнозинството бедстващи българи, е в леснотията да завоюва това или онова, преди да е изстрадал желанието си и то да е кристализирало като мечта. Сменящият, както и ризите си, все по-модерен тип луксозни возила едва ли може да изпита удоволствието, присъщо за бедния, който с лишения си купува бракма на старо след години бленуване да се вози в собствена машина. Относителни са стойностите; относително вярно или невярно е и всяко лично мнение. Принципно погледнато, по въпроса за щастието изстраданото, спечеленото с повече усилия повече топли сърцето. Велика е любовта между Ромео и Жулиета, но я да си представим! – да не бе изправена срещу непреодолими пречки, дали би била толкова жизнена пламенната любов между тези двама тийнейджъри!***
Essential (лат.) – същност. Intuitia (лат.) – съсредоточено, втренчено гледам, взирам се; интуиция, т.е. усет, догадка, проницателност, прозрение. Не оценяват подобаващо това, което винаги им е под ръка. Удобството съсипва не по-зле от лютите препирни в семейството. Престане ли да се обновява, бракът се разпада на редичка делнични задължения, от празник става делник. Любов от разстояние е пак любов; понякога в нейна чест цял живот съчиняват любовни сонети. Нямаше да чуем за флорентинеца Франческо Петрарка (1304-1374), едва ли щяхме да узнаем и да четем за любовните му прехласвания под формата на класическия сонет, ако сдържаната 20-24-годишна Лаура, достолепна съпруга на уважаван съгражданин, беше легнала с него. Поетът я съзерцавал от разстояние как прекосява улицата на път към пазарището и бленувал.
Жената е царствена и царува върху острието между изкушението и греха. Което яко държим в ръце, то вече ни убягва... рано или късно ще отлети, ще ни зареже. Умната жена умее да отпуска юздите на съпруга си. Край разумната жена мъжът се чувства окрилен, импулсиран, мотивиран да твори подвизи, чудовища да громи, изпитания да превъзмогва; покрай глупавата ходи с пранги на нозете, а умът му е зает с копнеж по друга жена. Не е ли тъй!
Бележка от някога:
Понеже от детските си години имам подадине (склонност) да рисувам, в последния месец, преди да се разделим завинаги с Re., у мен се появи желанието да я рисувам. Приготвих топче хартия, креда и... Ами излязоха шест неособено сполучливи актови графики, към всяка от които добавих еротично стихотворение, нещо, което в течение на десет години съжителство не ми беше и минавало през ум. Отбелязвам си факта и мисля: Било е вид сбогуване; подсъзнателно съм усещал, че се пренастройва, та по такъв начин, чрез рисунките на голото й тяло, егото ми подсказвало да съхраня поне представата за знойното момиче, отърсващ се същевременно от нея, отдалечавайки я, пренасяйки образа й в друга сфера, изчистена от налепи на сексуално привличане.
Пловдив, 26 декември 2006 година
Няма коментари:
Публикуване на коментар