Любовта не е просто емоция, тя е самото ни съществуване. – Руми (1207-1273)
27 uli 2005
СЕКСАПИЛ И ЛЮБОВНА ЛИРИКА (2.)
Сънувах някаква романтично-сексуална преживелица с жена от кръга мои познати и тъкмо посягам да я запиша тази история заради лепнещата печал, която ми припомни в каква зависимост бях изпаднал от бившата си любима. Същото русоляво, безлично същество безредно не, ами безогледно обслужващо се с мъжете, и точно заради това изкушаващо ме да го покоря. И тъй, в съня, преследван от моите щури амбиции, едва не се превърнах в жертва на хитра ловджийка. Тези ловуващи самки кой знае защо ни привличат с чара на сексуалното, което за мъжа е жестоко предизвикателство. Тъй го улавят в мрежите си като глупаво насекомо в нежна на вид, ала жилава паяжина.
О, любовната страст никак не е хармония и смирение! Бих я оприличил на буйство като подир препиване със силен алкохол, когато разумът не успява да те възпира, и уравновесени уж мъже започват да се държат като невръстни палета: слепи, лакоми, изгладнели, търсещи женска топлина, сякаш търсещи да сучат. Не бих си позволил в никакъв случай, колкото и опиянен от мерак, да следвам безогледно момичето-самка.
Преследваш ли я, бяга; не я преследвай ти, почакай, не плаши я – сама ще долети...
съм писал в "Жена", текст отпреди доста години. Сексуалното привличане в любовта е сражение между два основни типа воля: женската и мъжката. Жената залага капани, препятствия, за да се увери, че самецът насреща й заслужава да го допусне при себе си, да му се отдаде, да го приеме за водач и чак тогава да му се подчини. Но този род подчинение е непрестанно изискващо у нея. Ако мъжът престане да създава ново – в духовен смисъл изречено, т.е. да създава онова тревожно неспокойствие у нея, което е именно тръпката на Любовта, тя просто намира повод го изостави, обръща очи към някой друг. И да не обвиняваме момичето, изненада ли ни с любовна авантюра извън коловозите, от рутината на всекидневието. Изневярата й е наказанието за мъжката ни леност, духовна инертност, скука, еднообразие у партньора в леглото или у съпруга.
От снощния сън се измъквам като беглец от вражески плен и сега хем ми е чоглаво, че потурчих*, т.е. унищожих аромата на изкушението, хем ми е ведро, че не залитнах да се затичам подир отлитащата, разперила крила в еуфорията си по друг мъж самка. Наистина, екзотично съчетание от тези две настроения! Ето добър повод да включа и цикъла от дузина газели** от по шест двустишия, писани сякаш специално за "Порто Фино". Така личният скрит живот насочва чрез сънища как да си пиша текстовете.
Вчера по обяд, когато тръгвах за училищното си дежурство (петчасово следобедно безделие в очакване някой да си подаде документите, които да впиша във входящия училищен дневник), гледам – събрали се съседите от целия ни жилищен блок, а под козирката на съседния вход "В" – подпрян капакът на ковчег. На 58 години издъхнал Ванчо Локото от компанията велики картоиграчи и смукачи на бира и домашна ракия край тава мешена салата в късните летни вечери. Та ме жегна под лъжичката: Какво у този често срещан у нас тип мъже ме дразни? Бях ги кръстил "Групата на Шаро" или "Осъдените"; мисля си, че са се предали духом, отпуснали са се, изгубили са тонус за живот, за авантюри, та и жениците им вече не ги изкушават инак, освен като обект за цинични задевки и лакърдии, все като да са изскочили из шоуто на Слави Трифонов просташки изпълнения с разкривена идиотски муцуна по националните телевизии.
РЕПЛИКА:
tisss, удоволствие е да се четат Ваши текстове. Скромното ми мнение е, че имате дарба да създавате хармония в словото, изковавайки една умереност в отразяване на "стакатото" и не непременно грозното във възприятията ни, но онова – чепатото в реалността. Това кара някои художници да бъдат сюрреалисти, предполагам: като не успяват да разберат и осмислят толкова оксиморони и абсурди в заобикалящия ни екзистенциален хаос. В размислите Ви по чудат начин се съчетават както дълбок философски трагизъм, така и особена благост в усещането, мъдрост при улавянето и отсяването на "цветното" в иначе заобикалящото ни клише, наречено живот. Като резултат се получава прекрасна живопис. Indifferent Suns#2814578 - 06.07.2011***
Пловдив – културна столица на Европа
Plovdiv, edited on 19 noe. 2022
Илюстрации:
- Любовта като симфония на вакханалното начало.
- Спартак Дерменджиев, "Балабанов и Яна Язова"****
___
* Дотолкова дълбоко в генетичната ми памет на правнук на кланите мои предци от двата ми майчини рода е отвращението ми към всичко турско, че чрез "потурчвам" бележа съсипването, погубването на каквото да било ценно; "потурчил" за мен ще рече: "престанало да бъде мое, нейде ми се изгубило", като знам, че вината си е преди всичко у мен, а не у днешния турчин, който вероятно е добър човек и не ми мисли злото. Преди години, паркирал съм си байка и точим мухабет с Гошо Мелев (1942) край кабинката му на спасител с моторница край Гребния канал. Внезапно се изсипват три черни лимузини, и едната – с турския байряк на калника. Излиза представителен едър мъж с мустаци, явно групата около него – делегация от управата на Одринския вилает, го следи с респект; няколко наши репортери го снимат. Човекът се поогледа-поогледа и тръгна към нас, двамата с Гошо, както си кесим на кейчето край вехтата моторница с надпис "Спасител", за който надпис чат-пат го бъзикам. И дойде право при нас валията на Одрин (както чух от телевизията) и взе, че ме гушна, както се гушва приятел. И онези ни снимат. Каза ми той нещо по турски, усмихва се... Измете се делегацията с трите им коли, отпухтяха, както изневиделица се и появиха; обръщам се към Гошо Мелев, полковник от резерва, бивш шеф на пловдивския КАТ: "Ега си, само да знае кого беше гушнал тоз мустакат завалия, щеше да му замръзне лайното в задника".
** Римувани и ритмувани музикално звучащи двустишия.
Този ден от годината ми е особено скъп, връща ме към хладен и мъглив следобяд на дълбоката есен през 1991 година, като начало на интимна авантюра, продължила близо десет години. А дали едва когато изгубиш любима, разбираш какъв щастливец си бил, и че за да си щастлив, трябва да си и малко нехаен? – Аноним (1947)
21 noe. 1991
МУХАБЕТ С ВИКТОРИЯ ЗА "ГЕРБЕРЪТ"*
Виктория: – Уауууу! Ма защо точно гербер?
tisss: – Така беше. Появи ми се с червен гербер с много дълго криво стъбло, което
цветарката от близкото пазарче й посочила да си извади от контейнера с боклук.
Виктория: – Значи, не е бил извяхнал.
tisss: – Ами не. Много свеж си беше. Пък и по онова време нямаше партия ГЕРБ.
Виктория: – Не го свързвам с партии. Аз обожавам цветята и растенията.
tisss: – Е, и? Какво от това! Моят приятел Мишо Берберов (1934-1988) някога имаше лаф: "Не обичам
красива смърт в целофан".
Виктория: – И аз не обичам мъртви цветя.
tisss: – По онова време герберите наистина бяха по шест лева парчето.
Виктория: – Затова предпочитам да ми подаряват цветя в саксии.
tisss: – Когато в училище са ми подарявали китки, отпращал съм даряващите към
колежките или съм ги пращал на училищните чистачки – двете етървички: пухкавата Иванка
Кирашка, чийто мъж беше един нахакан пенджуек (около метър и петдесет) с гъсти
черни мустаци, и сухата кльощава госпожа Мария Станева. Като й звънели по
телефона от училищната канцелария, отзовавала се: "Тук госпожа
Станева". И това, след като в училището колежките, барабар с чистачките, ме
гледаха на кръв и сочеха с пръст: "Всички тук сме си другари и
другарки, само Бояджиев искал да го наричаме господин. Не го е срам!" Имах
ученичка в седми клас, чиято майка – изискана дама, се зареждаше за всеки финал
на учебната година с две дузини луксозни букети с алени гладиоли, които според мен,
най-вероятно са траурни цветя. Демек, хайде вече, драги даскали и даскалички, да си кажем "Вечно сбогом!" и "Прости"!
Виктория: – Защо гладиолите да са траурни? За японците траурни са хризантемите, и то белите хризантеми. А за нас (при погребения) – каквото дойде
от сергиите. Майка ми се е омъжила с букет бели гладиоли. Харесват ми.
tisss: – Дъщеричката й на тази дама се казваше Пламена, пък бащата беше по онова
време бая известен театрален режисьор: Пламен Панев. После се преселиха в
София. Огромен букет бели хризантеми ми поднесе моя втора братовчедка, която се
появи с майка ми и баща ми един ден край задния служебен вход на Софийския
университет. Мария Пейкова се казва. После се омъжи за пенсиониран английски
моряк – някой си Джон Траволта, и издаде учебник за английските ученици, на които
преподавала там. Нямам идея що я бяха довели да ми я представят.
Виктория: – Е, не ти ли казаха?
tisss: – Аня Пенчева я е водила в редакцията на "Комсомолска искра"
братовчедка ми Нина Бояджиева (1942-1980). Но съм бил нейде по
студентските летни бригади да събирам материал за репортаж. Луда работа! Аня
Пенчева (1952) е по-малката от две сестри от Троян. Майка й е пък сестра на
чинка ми Кети от Устово, Смолян, женена за Насо Гащаря (1912-1984) – третия от петимата харманлийски сина Бояджиеви.
Виктория: – Мале-мале!
tisss: – Веднъж срещам чичо ми Насо около пловдивския ни Дом на младоженците, извади
от вътрешния си джоб пила, източена като кама, и ми каза, че смята да заколи чинка
ми Кети. Фантастична работа!
Виктория: – Явно не е успял...
tisss: – На погребението на чинка ми, далеч след смъртта на концлагериста Насо, се появи великата Аня... и си седим гъз
до гъз в мизерна закусвалня, след като заровиха чинка ми. Държеше се Аня точно
както гранд дама от хайлайфа на съседна маса сред някакви тягостни, мрачни
типове.
Виктория: – Селянките винаги са с по-велико самочувствие, отколкото се
полага.
tisss: – Баща ми казваше за Кета (Катерина й е името): "На трите й приказки
две са лъжа. Кета както си диша, така си лъже".
Виктория: – Ха-ха-ха!
tisss: – Според братя Бояджиеви, преди Девети (септ. 1944 г.) Кета била доносник
на полицията, и като се скарвали у дома, ходела да топи мъжа си, та Насо Гащаря
ял бой като магаре. След Девети същата история, само че вече ял бой в мазето на
Народната ни милиция. Защото Кета вече се явявала информатор на милицията. Ай
сега върви и разправяй не е ли фантастичен животът, по-фантастичен дори и от
най-развихреното въображение! Жул Верн и Майн Рид ряпа да ядат! А пък авторката
на изсмуканите из пръсти тухли за Хари Потър може да гледа номера
на фланелката отзад към съдбата на този готин дивак чичо Насо. "Син да му беше,
нямаше толкова да му мязаш!" е лаф на баща ми.
Пловдив – културна столица на Европа
Plovdiv, еdited on 18 noe. 2022
Илюстрации:
- Тази Виктория няма нищо общо с моя род.
- Китен, 1961. Ние, курортисти в моренцето.
–––
* Не си падам по сълзливи истории, особено пък в
стихове. За Димчо Дебелянов, като прегледали елегиите му, знатни френски
литературни магарета отсекли: "Що ни предлагате този поет като връх в
националната ви поезия? Във Франция печалните поети с лопата да ги ринеш!"
Между другото, дипломната ми работа бе монография от двайсет страници на пишеща
машинка: "Метафорите в поемата "Разблудната царкиня" на
Димчо Дебелянов", за която Изпитната комисия в Софийския университет
ми завъртя шестичка. Да ме питат днес: що е туй чудо метафора, ами нямам
свестен отговор, уви! Бел.м., tisss.
Този ден от годината ми е особено скъп, връща ме към хладен и мъглив следобяд на дълбоката есен през 1991 година, като начало на интимна авантюра, продължила близо десет години. А дали едва когато изгубиш любима, разбираш какъв щастливец си бил и че за да си щастлив, трябва да си и малко нехаен? – Аноним (1947)
21 noe. 1991
ГЕРБЕРЪТ*
Царица е розата – излъчва печал и богатства, които не съм преживял. Карамфилът е скучен любовник проклет. Нарцисът носи душа на поет. Полюшван от вятър, макът в полето навява ми спомени детски в сърцето. Синчецът следи маргаритката бяла както оченце – мома напращяла. Минзухарът е свеж удивителен знак. Кокичето... знаем колко и как в мразовитата пролет пробива снега и значи храбростта му не е шега. А пък лалетата – като мометата, шумни девици с напъпили цици. Гергините – като балерините, с техните пусти колосани фусти, целите – разкошно предчувствие.
Но ето че твоят гербер червен избухва пред моя взор удивен и виждам това зачервено петле как над боклука изпъва вратле, над вонящите люспи, над огризките гнили от банани и тикви, от зелки и сливи, над цялата тъжна смрад на пазара, покрай сергиите и тротоара.
Продавачката казва: – Да увия ли, значи, три цвята в хартия за две десетачки?
– О, достатъчен ми е и един.
– А какъв си харесахте, жълт или син? Един без луксозна хартия, от тез ще ви струва ни левче по-скъпо от шест. Шест лева... И ще отнесете един на своя любезен и мил господин.
Какво са шест лева! О, нищо не са, но когато ги нямаш, тъй много са те! – и срамежливо, с въздишка в гласа питаш за гербера в кофата смет.
– Тоз ли! – продавачката сива боцва те леко с усмивчица крива: – Вземете го, моля. За Вас е. Безплатно!
...И ето, ти идваш с цвете в ръката, ти влизаш сияеща в бедната стая и аз, като виждам това, вече зная, че дошла си и вече оставаш у мен с този гербер в ръката до сетния ми ден.
Пловдив – културна столица на Европа
Пловдив, edited on 18 noe. 2022
–––
* От "Порто Фино" (Последно пристанище), от
десетте готови, оформени за печат през пролетта на 2004 г. ръкописа, които след
неуспешния опит да си видя отпечатан веселичко-тъжния ръкопис "Историйките
на ученика Ламски", като книга от 496 стр. със 120 илюстрации в стил "Семейство Симпсън", реших да не се занимавам повече с печатници,
печатари и с пасмината велики фалшиви книгоиздатели – и да не си пиля никога повече
нервите, както и да си хвърлям парите на вятъра за глупости. Не било писано, и толкоз!
Ако нещо наистина заслужава, нека само си открие читателя. Моите дертове бяха дотук. Бел.м., tisss.
Най-могъщ подтик за творчество е съчетанието в душата на човека на духовна с плътска любов, когато сякаш Бог и Сатаната се сплитат на възел. – Аноним (1947)
16 uli 2005
СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО (1.)
Всяко нещо си има период на узряване, но мечтата ми за книга продължава да мъжди. Топи се животът, вече не съм сигурен, че такава мечта изобщо си струва толкова усилия, търпение, смирение... И всичко останало пренебрегнах – любов, кариера, дори семейство, но защо ми е тази книга! Зачетох се в стиховете на Жак Превер (1900-1977) и ме порази пак онази сякаш хаотична вакханалия на словото, което диша, вълнува се, руши каноните на класическия стих, вае изящен образ на човешка участ и страст чрез детайли, които често не забелязваме. Чудесна школа е Превер, обратно на строгостта във формата при неговия връстник янкито Ърнест Хемингуей (1899-1961). Разточителен и жизнелюбив като горещ фонтан е първият; сдържан наглед в емоциите и самовлюбен, но и човеколюбив – вторият. Тези като мосьо Превер живеят дълго и накрая издъхват в леглото си от естествена смърт, докато перфекционистите на формата по-често се самоубиват драматично показно с ловна пушка на 3 юли, точно в навечерието на Националния празник на отечеството.
16 uli 2005
Постоях сам на верандата с изглед към Родопите. Поне половин час се любувах на пищната зеленина и на утринния бриз с аромат на цъфнала липа. Цветята ми цъфтят полудели, в артистичен безпорядък. Листа си нямат толкова колкото китки. Полях ги и отидох на северното балконче току посред клоните на липата, да погледам изгрева на слънцето – чудесно космическо събитие, което всички ние, отнесени в делничната врява, спираме да ценим, захванем ли се да душим с две ръце детенцето у себе си.
Липата откъм кухнята се извишила на метър-два над парапета, мушкатата ми в бяло и червено греят. Сварих си кафенце, отпивам по глътка, кефя се... Подреден и щедър си, Живот на обикновения българин! Да не ми се мотаят в нозете токсични персони, и повече да съм постигнал. Сестра ми ме ограби. Двама, които ги имах за приятели, ме измамиха. Виждам как наоколо почти всеки, получил мизерно късче власт и влияние, съсипва всичко, което успее да докопа. И кърви от космичното* утринно ведро небе: Какво постига алчният егоист, по-щастлив ли стана?
А може би, като се съпротивява, Мечтата (като попречиха и пречат да осъществя) се утвърждава по-силно, тропа с краче, присвила устничка, с пламтящите си оченца ме прострелва. Живея тихо и кротко напоследък. Само божигробска броеница, кандило и икона ми липсват! Опипвам, оглеждам по-внимателно подробностите около мен и ми е хубаво, макар и без тръпката по жена. Жените са чувствителни и силно зависими от биологичния си часовник, който им диктува кога и как мъж да си търсят, кога – и дали да си раждат деца, после да чезнат по рожбите, после да се състаряват, подреждайки дом и вещи за семейството, и винаги в плен на Времето, което при женската природа много по-бързо лети и отлита. Мъжете, достигнали висини, при повечето случаи са си самотници. Богочовекът Иисус, ап. Павел и другите апостоли, Левски, Карол Войтила – споминалият се наскоро католишки папа, ама и световни изчадия, като Джугашвили, Шикългрубер и пр., все самотници в личния си живот. Това закономерност ли е?! Все същият хлапак съм си във връзките ми с жени; само по-дълбоко у себе си подтиснах изкусителната страст към галене, прегръдки и целувки, от време на време потребност да галя и прегръщам, да милвам по косите и кожата жена, пак да се убеждавам: Макар човекът да е зоон политикон, самотата е най-обичайното състояние на духа. Че няма как сред крясъците на тълпата да доловиш шепота на вътрешния си глас.
Вчера се заех да набирам на компютър ръкописа "Порто Фино". Наистина чаровно е съчетанието от нехайство, самоирония и печал в "Герберът" и "Рогата". Подтекстът – че нещата от живота не бива да се вземат твърде насериозно, всички сме мимолетни, ефимерни, преходни на този свят и всичко наше е търсене на хармония чрез рушене на твърдо установени граници и забрани. Текстовете в "Порто Фино" би трябвало да напомнят за грубо издялан монолит, от чиято сърцевина да струи нежна представа за същественото в живота, като стойности в съзнанието и в душата. Подхода заимствам от Превер, с разликата че парижанинът Жак Превер е сантиментално-патетичен – Там, където двама се обичат, аз съм на тяхна страна, с тях съм (предадено по смисъл**). Лирическият ми двойник, резоньорът не би се изразил толкова категорично, защото е по-отдалечен от себе си, по-ехиден – черта, типична за пловдивчанин. А дистанцията е нужна, за да са героите ми автономни (самостоятелни) в собствената си логика.
Това, както е при Превер, гражданин на Париж и Франция на мислещите тръстики с добро самочувствие за собствената си значимост, са сюжетни текстове, при всичката условност на понятието "сюжет"; случката, като атмосфера, е оставена да говори без моя намеса. Макар тук-там да се изкушавам да хвана бика за рогата. В показността на нехайството към рима и ритъм има вслушване в сърдечния ритъм у човека... Та нали никой нормален, с разсъдъка си човек не бръмчи в мерена реч! Нехайството в случая е само трик, заблуждаваща маневра да се изкуши четящият и да оспорва автора, като институция обективна, подобно Бог, немилостив към драмата на своите марионетки в шоуто, наречено текст. Нежността в тези неща от ръкописа "Порто Фино" би трябвало да разполага с влиятелен съмишленик чрез огрубяване и нехайство към т.нар. "висок поетически слог". Точно това ми е и идеята за формалната страна на сборника, който продължава сам да се пише. Текстовете се натрупват, напластяват се и се подреждат в колонии както коралов риф; и не остава друго освен да се дивя как пред зъркелите ми от делничната отровна пяна се ражда нещо красиво (по замисъл), както длетото на Пигмалион от розов мрамор ваял прелъстителната статуя на Галатея, в която горкият се влюбил, като й вдъхнал духовен живот, какъвто при повечето случаи тя никога не е притежавала***.
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 17 noe. 2022
Илюстрации:
- Папа Теди флиртува с млада дама.
- Пловдив, улица "Шести септември".
––––
* В първичния смисъл на гръцката дума "коsmos"
(красота).
** В превод на Валери Петров идеята звучи ето как
в музикалното стихотворение "Барбара": "...Спомни си, Барбара, и моля те, прости, че без да се познаваме, говоря ти на ти – макар за миг видени, макар и отдалече, щом двама се обичат, на ти със тях съм вече". Във френския оригинал стихотворението напомня
ромолене на дъждовни капки по тенекиите на покрива с разнообразните или
повтарящи се съчетания на сонорния звук "р".
*** Според древен елински мит, Пигмалион бил скулптор на
остров Кипър. Сътворил от мрамор статуя на момиче, което нарекъл Галатея и неусетно
се влюбил. Обсипвал я с дарове, обличал я със скъпи одежди, но статуята си
оставала статуя, а любовта му – несподелена. И се помолил тогава той на Афродита да
му изпрати за съпруга момиче като онази, която изваял от бляновете си. Докосната от божествената,
статуята оживяла. Българската легенда разказва за морската нимфа Галатея, в която
се влюбил едноокият циклоп Полифем. Тя обаче обичала пастира Акис. Обхванатият от
бясна ревност циклоп откъртил огромен камък и го запратил по Акис. А Акис се
превърнал в планински поток и потекъл към морето при своята Галатея.
По-нова и пак местна легенда разказва за момичето Галатея, спасено след корабокрушение от
двама рибари. Влюбили се в нея и решили да хвърлят жребий: който загуби, губи
живота си. Като чула за зловещия облог, Галатея се хвърлила в Черно море от
врязания в бездните каменен нос... Нос Галата е един от символите на Варна. Бел.м.,tisss.
Отначало ти е чоглаво, непривично тъжно, питаш се: Наистина ли това точно на мен се случи? После свикваш, че мястото до теб е пусто, че човекът си е отишъл, няма го, а го сънуваш; докато накрая проглеждаш, че отдавна го няма, отдавна си отишъл, ден след ден се е отдалечавал от теб, ти обаче къде ли си бил/а, да не усетиш измяната! И не си мисли, че раздялата ви е станала ей така, изведнъж. – Аноним (1947)
17 sep. 1997
БЕДНЯЦИТЕ ОТ УЛИЦА НИШ
Не казах почти нищичко дотук, а навярно и по-нататък няма да разправя за тях, поне да ги спомена, понеже са невидима основа за знания и хъс в живота ми на обикновен човек, българин по род и нрав, избягващ многолюдните шумни, бъбриви компании... - Дачо Марсола и по-големият му брат Коста Щангиста, същият Коце, който на плажа край някогашния канал с блатна тръстика, където е сега Гребната база, всяко лято се явяваше на конкурса за Мистър най-красиво и хармонично тяло, обаче момичетата го отбягваха, понеже кратуната му бе несъответна на широките рамене, развития гръден кош и мускулестите нозе, ами мънинка и лъскавка като кратунка за баня. Трупахме се ние да го съзерцаваме, надигнали се на пръсти иззад каменната им ограда, как долу в ниското мочурливо място на техния двор гол до кръста пръхти като кон под чешмата и петдесет пъти от раз вдига собственоръчно направена гира от каменни два топуза и водопроводна тръба три четвърти цола. Името "Коста" може да бъркам, прякорът му може и да е изял името. Докато по-малкият брат Дачо (Йордан), надявам се и днес ако е жив, не си губи сополите, ами ги сърба както гладен човек гълта шкембе-чорба.
- Баба Рекси... Кръстихме я Баба Рекси, че кучето й – як оранжево-кафяв космат пес, се казваше Рекс (което означава император или нещо подобно), и Рекс в хлапашките ни представи бе нещо много по-важно от сухата и кльощава, прегъната надве женица, която го разхождаше, по-точно, песът Рекс важен-важен я разхождаше из кварталните градинки, привързана здраво към кожената му каишка с ален пискюл като на цигански файтонджийски кон.
- Ангел Кудата – почти мой връстник, година по-малък, и чалнатият му чичо Петьо – петнайсетина години роден преди нас, който ни подбра един ден и най-подробно ни обясни: "куда" по рускаму язъйку значи куче, затова оттук-насетне ще пердаши всеки, когото чуе да казва на племенника му Ангел Кудата. И по такъв начин в съзнанието ни на паметливи злобни хлапета свърза завинаги двете неща – името "Ангел" и прякора "Кудата". Впоследствие Ангел Кудата след нелепа катастрофа с москвича на баща си уби човек, поизлежа известно време в Пловдивския затвор и излезе оттам закоравял, печен, завършен комарджия и тарикат. - Глухичкият Киро Миньора. Защо "Миньора" ли? Може би защото гледаше на света като ударен с налъм или мокър парцал, или като копач, току-що излязъл от забоя на светло; такъв чешит, вечно учуден и съвсем не в час! И той бе доста по-голям от нас. Вместо да ходи на училище, баща му и чичо му – бояджиите Кандемирови, го водеха след себе си да им помага; и с един яко оплескан с гасена вар и боя раздрънкан стар велосипед всяка сутрин и вечер Киро Миньора го виждахме как мъкне бояджийската стълба през рамо и две кофи с гасена вар, покачени върху кормилото на велосипеда. - Добричкият дядо Марин... Ех, никак не го свърташе на едно място Дядо Марин, все тъпаше с лъскава тояжка, запътил се към Царския остров*. Някогашният Бай Марин бил уважаван майстор каменар, вече "никой не го бръснеше за слива", както е лафът тук, но мечтаеше внукът му Маринчо – мой връстник и сирак, чиято майка (едничката щерка на дядо Марин) издъхнала, да свири на цигулка. Та чат-пак отключваше шкафа с каменарските си чукове, свредлата, длета и шила, за да извади увита в снежнобяло тензухено платно олющена цигулка – даде ни я всеки от нас да я подържи за малко в ръце, да й се порадва. Само внукът Маринчо не ще да чуе за мерака на дядо си, бяга като дявол от тамян от яко олющената цигулка, докато моя милост надуваше гайдата, или накратко: вървях месеци наред по петите на майка си и баща си, мрънках, тропах с крак, молех се, проглуших им ушите да ми купят цигулка. И те, разбира се, не купиха бленуваната цигулка, която струваше някакви си четирийсет лева! А го знаех, защото месеци наред ходех да й се любувам на Любимата сред изложените върху витрината цигулки осминки в музикалния магазин на Райчев**...онзи същия магазин вдясно от входа към кино "Септември", някогашното кино "Капитол", известно с песничката за Ганьо: "Отишъл бай ви Ганьо във кино "Капитол" и седнал бай ви Ганьо на счупения стол..." След което се оказва, че се озовал седнал върху лайно на пода на киното.
- Чичо Велко, татко му на Маринчо, също каменар... Този мълчалив и кротък гигант чичо Велко много ми се ядоса, когато видя как, едва шестгодишен, рисувам в кухнето им картинка с къщурка първо от покрива и комина, та ни изнесе на тримата: Маринчо, двегодишния му брат Боби и на мен, яко поучителна пространна беседа, че къщата се рисува както се и строи; значи, първо се копа, после се реди темелът, после стените, прозорците, дограмата и тъй нататък, а не се почва от комина и пушека; керемидите и коминчето с пушека остават за най-подире, не и преди с пот на чело да си копал и да си укрепил основите, както е с всяка друга работа, между другото. А сега де! На пух и прах обърна онова библейско "В начале бе слово..." - Обущарят Бай Стефан... Изключително злобно дребно човече с огромна мушамена работна престилка до пети, закачена на врата му, омазана с лепило и восък. Кърпеше по за лев-два износените патъци на комшиите. Грубо скованата му паянтова масичка беше на двора сред лехичките с градински разсад и цветята. Същинска люта пиперка, за него казваха, че назлобял откак месец след смъртта на Чичко Сталин му били шута от Партията, като враг на прогреса и световното щастие и заради култ към личността на другаря Вълко Червенков. Нищо, че петгодишният му внук Стефчо се мотаеше все край нас, поизраснали вече момчурляци по на осем-девет години, кога ритахме топка в прахоляка пред дворчето и къщата им на улица "Ниш" № 3. Случеше ли се гумената ни топка да тупне в дворчето му, скача пъргаво този зъл саможивец от паянтовата си обущарска масичка и продупчи с шило топката, па ни я зафучи обратно и явно с кеф кълне и ни псува на майка. Веднъж идиотът ме замери с обущарското си чукче, и то свирна покрай ушите ми. Години след това неведнъж край ушите ми просвирваше я, огромен стъклен пепелник (от Надин, внучка на Тосун бей), я, стъклена бутилка кока-кола (от мераклия по момичето ми на летен лагер в Приморско) и пр. - Дебела Тота – майка й на хубавата Мария Кандемирова, Тота с вечно запретнатите до лакти ръкави, дето все нещо вари, нещо пече и готви в двора на улица "Ниш" № 1. Досега не знам аромат, по-любим от уханието на печените червени чушки; винаги ме връща в дни, когато обедно време на път към основното училище "Сашо Димитров" вдишвах иззад плътната им дъсчена тараба аромат на печени върху тенеке червени чушки. Както в няколко дворчета наоколо, и там растяха възниски клонести дървета, отрупани със зарзали. Катерехме се ние, десетина хлапета по камъните, струпани за строеж в двора на бояджиите братята Кандемирови и Дебела Тота, да се налапаме с топящите се от сладост в устата зрели зарзали. Въдеха се и големи зелени гъсеници по клоните, та от червата на гъсениците си изтегляхме корда за риболов. - Вера Тричковата... Живееше си Вера с мъжа и едничкия им син Стефан в къщата на ъгъла между улиците "Ниш" и "Лагадина"; тя бе единствената масивна сграда на три етажа, дето в избения приземен етаж живееше Здравка Митърчева (петокласник, вече се заглеждах по циците и дупенцето на Здравчето), чийто баща като да беше може би най-ревностният шахматист на света, та когато съм ходил за книги от библиотеката в частната сладкарничка на Бай Димчо, кривокракия бъбрив мъж все го виждах с други неколцина махленски михлюзи да играят шах или табла, яростно да спорят за футбол край голямата маса със зелено сукно, затрупана с пожълтели вестници "Земеделско знаме" и опърпани от прелистване съветски цветни списания. Тричковата Вера, едра и с фасон на заможна светска дама, и възнисичката, тумбеста като плондер, с вид на слугиня перачка Дебела Тота до някое си време бяха сакъ-приятелки, една ограда ги делеше – мир и любов царяха между двечките; после се разчу, че люто се смразили, скубали си косите заради няколко филии бял хляб и останки от недоядени кюфтета, когато почиствали масите в луксозния пловдивски ресторант "Тримонциум". - Бедните женици и дъщеричките им от Македонската махала – съседна на нашата, дето сутрин и вечер суркаха налъмите си по улица "Цар Михаил Шишман" (днес ул. "Младост") сутрин по тъмно, вечер по тъмно, прибирайки се от тютюневите складове по булевард "Руски" и ул. "Иван Вазов" (бивша "Станционна") край местната жп-гара. Викаха им "склададжийките". Бяха сурови жени и момичета – бежанки от Македония. Някоя си прегрешила със сина на собственика на фабриката, ама била омъжена; и се събират склададжийките, наобикалят я, сбутали я сред тезгясите с тютюневите бали, креснала една: "Бо-о-ой по путката с налъма!" И отмъстили за онзи мъж рогоносец. - Строгата и нежна обич на проклетата, ама и гостоприемна Баба Катя Арапчевица, дето ни черпеше с домашно печени курабийки. Все в черно облечена и с черна кърпа на глава, че мъжът й починал – майка му на Джорджо, същия Джорджо, който първи в махалата посъбра парици и си купи лек автомобил Москвич 403 някъде към 1958 г., и това си бе историческо събитие, гордост за цялата ни махалица от българи бедняци, довлекли се от кол и въже в Пловдив – от околните села, от Родопите и по-отдалеч.
- Родопчаните Дядо Григор с огромните му бели мустаци и Баба Дора, снашицата им леля Дафинка, чиято участ бе да самотува, бетер монахиня с шевната си машина под зоркия поглед на свекър и свекърва, докато мъжът й чичо Васко лежеше първо като "осъден на смърт", после като "доживотен", и след тринайсет години в панделата се прибра един следобяд през пролетта кротък и посребрял. Много съм се чудел: Нали наказват само злобните и лошите; защо кротък и весел човек като съседа Чичо Васко Народната власт го осъдила на разстрел! Истината – бил офицер на рота, пратена да преследва шумкарите в планината. Как отървал куршума след Девети (IX.1944 г.) един дявол знае, ако ли не са давали дядо Григор и баба Дора злато където трябва. Дъхавото кафенце в пръстени филджанчета и избеното приземно стайче на старите родопчани още помня, още ми сладни на небцето. Пред мен е натежал от дертове и от възрастта си дядо Григор – едър, на вид суров балканджия, и ей така, цъмън-цъмън, подрънква на една от дузината тамбури, гусли, гъдулки пред възхитените ни очета на хлапенца. Внука Горчо – седмокласник, по-голям от нас, дребосъка, веднъж по обяд Дядо Григор беше подбрал с откършен салкъмов клон. Ей че смешно скачаше Горчо, докато дядо му Григор фучи на родопския си напевен говор и шиба внука по голите му кълки заради старите цвайки (двойки) или за някоя прясна пакост в училище! - А чехкинята Стамена!... Издебна я чичо Йордан – брат на мъжа й Иван, че скришом ходи да му сере пред портичката. Мъж й Иван в детските ми представи издъхна само от срам заради тъпата чехкиня; носът му на бахчеванджията, колкото и тъжно инак да беше, стърчеше и весело се поклащаше над китките в ковчега. Значи, ето така този як като печена турска керемида бахчеванджия се оказа за мен първият мъртвец, когото с достойнство и печал, посред лудешкия ни хлапашки кикот и през сълзи, отведоха с конска каручка след вапцан в черно голям чамов кръст от бедняшката улица "Ниш" и той най-тържествено нахълта в живота ми, може би за да ми напомня, че всичко наше е суета. Въобразявам ли си, че говоря и от името на тези най-обикновени ръбати, ама за разлика от политиците и онези в Народното събрание, истински хора? Човек сам и гол влиза и сам излиза от този живот. Нормално е да го забравят онези негови близки и приятели, които след немного време ще се окажат и те на свой ред под някой камък в Тракийската пръст. Ами Любовта? Ех, Любовта! Чудесно е, че този могъщ духовен и плътски разкош ме съпътства; а другото... Ами всичко друго: имот, известност, пари, слава, то са сенки на облаци и вятър. Подухне ветрецът, и нищо, нищичко не остава, освен спомени, и то – ако има кой да ги запише.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 16 noe. 2022
Илюстрации:
- 1954, хлапенца от някогашната махалица***.
- 1959, след пет години пак на улица Ниш****.
–––
* Местност, която в онези години беше почти извън Пловдив, обрасла с пищна лонгозна растителност, рай за бедняците, които на тумби идеха тук на хлад – да се къпят в реката, да хапнат-пийнат и да се повеселят с хора и песни, с акордеон и китара, днес почти унищожена от местната общинска власт на ГЕРБ.
** Главната търговска улица между площад "Джумаята" и Централната градска поща в сегашния Пловдив, следваща трасета за състезания между гладиатори, хора и животни, а и надпревара с бойни колесници.
*** Пловдив, 1953 г. Дечурлигата на улица "Ниш". Прави отзад сме: Вилито (Величка), Тинето (Христина), аз и Мария Кандемирова; пред нас са Боби Гърков (Борислав, по-малкият брат на Маринчо от втория брак на чичо Велко каменаря), Наско и Видко Троплев – първият внук на хазяите ни Цвета и Костадин Дърварови.
**** Правите са: Бобито (Борислав Гърков) и Видко (Троплев), а пред тях сме тримата връстници: Мъмито (Марин Гърков), аз и Ичо (Христо Махинов). За Мъмито и Ичо чувам, че вече са мъртъвци. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
