ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1105.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1105.)

  Този ден от годината ми е особено скъп, връща ме към хладен и мъглив следобяд на дълбоката есен през 1991 година, като начало на интимна авантюра, продължила близо десет години. А дали едва когато изгубиш любима, разбираш какъв щастливец си бил, и че за да си щастлив, трябва да си и малко нехаен? – Аноним (1947)

  21 noe. 1991

МУХАБЕТ С ВИКТОРИЯ ЗА "ГЕРБЕРЪТ"*

  Виктория: – Уауууу! Ма защо точно гербер?

  tisss: – Така беше. Появи ми се с червен гербер с много дълго криво стъбло, което цветарката от близкото пазарче й посочила да си извади от контейнера с боклук.

  Виктория: – Значи, не е бил извяхнал.

  tisss: – Ами не. Много свеж си беше. Пък и по онова време нямаше партия ГЕРБ.

  Виктория: – Не го свързвам с партии. Аз обожавам цветята и растенията.

  tisss: – Е, и? Какво от това! Моят приятел Мишо Берберов (1934-1988) някога имаше лаф: "Не обичам красива смърт в целофан".

  Виктория: – И аз не обичам мъртви цветя.

  tisss: – По онова време герберите наистина бяха по шест лева парчето.

  Виктория: – Затова предпочитам да ми подаряват цветя в саксии.

  tisss: – Когато в училище са ми подарявали китки, отпращал съм даряващите към колежките или съм ги пращал на училищните чистачки – двете етървички: пухкавата Иванка Кирашка, чийто мъж беше един нахакан пенджуек (около метър и петдесет) с гъсти черни мустаци, и сухата кльощава госпожа Мария Станева. Като й звънели по телефона от училищната канцелария, отзовавала се: "Тук госпожа Станева". И това, след като в училището колежките, барабар с чистачките, ме гледаха на кръв и сочеха с пръст: "Всички тук сме си другари и другарки, само Бояджиев искал да го наричаме господин. Не го е срам!" Имах ученичка в седми клас, чиято майка – изискана дама, се зареждаше за всеки финал на учебната година с две дузини луксозни букети с алени гладиоли, които според мен, най-вероятно са траурни цветя. Демек, хайде вече, драги даскали и даскалички, да си кажем "Вечно сбогом!" и "Прости"!

  Виктория: – Защо гладиолите да са траурни? За японците траурни са хризантемите, и то белите хризантеми. А за нас (при погребения) – каквото дойде от сергиите. Майка ми се е омъжила с букет бели гладиоли. Харесват ми.

  tisss: – Дъщеричката й на тази дама се казваше Пламена, пък бащата беше по онова време бая известен театрален режисьор: Пламен Панев. После се преселиха в София. Огромен букет бели хризантеми ми поднесе моя втора братовчедка, която се появи с майка ми и баща ми един ден край задния служебен вход на Софийския университет. Мария Пейкова се казва. После се омъжи за пенсиониран английски моряк – някой си Джон Траволта, и издаде учебник за английските ученици, на които преподавала там. Нямам идея що я бяха довели да ми я представят.

  Виктория: – Е, не ти ли казаха?

  tisss: – Аня Пенчева я е водила в редакцията на "Комсомолска искра" братовчедка ми Нина Бояджиева (1942-1980). Но съм бил нейде по студентските летни бригади да събирам материал за репортаж. Луда работа! Аня Пенчева (1952) е по-малката от две сестри от Троян. Майка й е пък сестра на чинка ми Кети от Устово, Смолян, женена за Насо Гащаря (1912-1984) – третия от петимата харманлийски сина Бояджиеви.

  Виктория: – Мале-мале!

  tisss: – Веднъж срещам чичо ми Насо около пловдивския ни Дом на младоженците, извади от вътрешния си джоб пила, източена като кама, и ми каза, че смята да заколи чинка ми Кети. Фантастична работа!

  Виктория: – Явно не е успял...

  tisss: – На погребението на чинка ми, далеч след смъртта на концлагериста Насо, се появи великата Аня... и си седим гъз до гъз в мизерна закусвалня, след като заровиха чинка ми. Държеше се Аня точно както гранд дама от хайлайфа на съседна маса сред някакви тягостни, мрачни типове.

  Виктория: – Селянките винаги са с по-велико самочувствие, отколкото се полага.

  tisss: – Баща ми казваше за Кета (Катерина й е името): "На трите й приказки две са лъжа. Кета както си диша, така си лъже".

  Виктория: – Ха-ха-ха!

  tisss: – Според братя Бояджиеви, преди Девети (септ. 1944 г.) Кета била доносник на полицията, и като се скарвали у дома, ходела да топи мъжа си, та Насо Гащаря ял бой като магаре. След Девети същата история, само че вече ял бой в мазето на Народната ни милиция. Защото Кета вече се явявала информатор на милицията. Ай сега върви и разправяй не е ли фантастичен животът, по-фантастичен дори и от най-развихреното въображение! Жул Верн и Майн Рид ряпа да ядат! А пък авторката на изсмуканите из пръсти тухли за Хари Потър може да гледа номера на фланелката отзад към съдбата на този готин дивак чичо Насо. "Син да му беше, нямаше толкова да му мязаш!" е лаф на баща ми. 

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, еdited on 18 noe. 2022

Илюстрации:

- Тази Виктория няма нищо общо с моя род.

- Китен, 1961. Ние, курортисти в моренцето.

–––

* Не си падам по сълзливи истории, особено пък в стихове. За Димчо Дебелянов, като прегледали елегиите му, знатни френски литературни магарета отсекли: "Що ни предлагате този поет като връх в националната ви поезия? Във Франция печалните поети с лопата да ги ринеш!" Между другото, дипломната ми работа бе монография от двайсет страници на пишеща машинка: "Метафорите в поемата "Разблудната царкиня" на Димчо Дебелянов", за която Изпитната комисия в Софийския университет ми завъртя шестичка. Да ме питат днес: що е туй чудо метафора, ами нямам свестен отговор, уви! Бел.м., tisss.