ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1102.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1102.)

  Отначало ти е чоглаво, непривично тъжно, питаш се: Наистина ли това точно на мен се случи? После свикваш, че мястото до теб е пусто, че човекът си е отишъл, няма го, а го сънуваш; докато накрая проглеждаш, че отдавна го няма, отдавна си отишъл, ден след ден се е отдалечавал от теб, ти обаче къде ли си бил/а, да не усетиш измяната! И не си мисли, че раздялата ви е станала ей така, изведнъж. – Аноним (1947)

  17 sep. 1997

БЕДНЯЦИТЕ ОТ УЛИЦА НИШ 

 Не казах почти нищичко дотук, а навярно и по-нататък няма да разправя за тях, поне да ги спомена, понеже са невидима основа за знания и хъс в живота ми на обикновен човек, българин по род и нрав, избягващ многолюдните шумни, бъбриви компании...

  - Дачо Марсола и по-големият му брат Коста Щангиста, същият Коце, който на плажа край някогашния канал с блатна тръстика, където е сега Гребната база, всяко лято се явяваше на конкурса за Мистър най-красиво и хармонично тяло, обаче момичетата го отбягваха, понеже кратуната му бе несъответна на широките рамене, развития гръден кош и мускулестите нозе, ами мънинка и лъскавка като кратунка за баня. Трупахме се ние да го съзерцаваме, надигнали се на пръсти иззад каменната им ограда, как долу в ниското мочурливо място на техния двор гол до кръста пръхти като кон под чешмата и петдесет пъти от раз вдига собственоръчно направена гира от каменни два топуза и водопроводна тръба три четвърти цола. Името "Коста" може да бъркам, прякорът му може и да е изял името. Докато по-малкият брат Дачо (Йордан), надявам се и днес ако е жив, не си губи сополите, ами ги сърба както гладен човек гълта шкембе-чорба.

  - Баба Рекси... Кръстихме я Баба Рекси, че кучето й – як оранжево-кафяв космат пес, се казваше Рекс (което означава император или нещо подобно), и Рекс в хлапашките ни представи бе нещо много по-важно от сухата и кльощава, прегъната надве женица, която го разхождаше, по-точно, песът Рекс важен-важен я разхождаше из кварталните градинки, привързана здраво към кожената му каишка с ален пискюл като на цигански файтонджийски кон.

  - Ангел Кудата – почти мой връстник, година по-малък, и чалнатият му чичо Петьо – петнайсетина години роден преди нас, който ни подбра един ден и най-подробно ни обясни: "куда" по рускаму язъйку значи куче, затова оттук-насетне ще пердаши всеки, когото чуе да казва на племенника му Ангел Кудата. И по такъв начин в съзнанието ни на паметливи злобни хлапета свърза завинаги двете неща – името "Ангел" и прякора "Кудата". Впоследствие Ангел Кудата след нелепа катастрофа с москвича на баща си уби човек, поизлежа известно време в Пловдивския затвор и излезе оттам закоравял, печен, завършен комарджия и тарикат.

  - Глухичкият Киро Миньора. Защо "Миньора" ли? Може би защото гледаше на света като ударен с налъм или мокър парцал, или като копач, току-що излязъл от забоя на светло; такъв чешит, вечно учуден и съвсем не в час! И той бе доста по-голям от нас. Вместо да ходи на училище, баща му и чичо му – бояджиите Кандемирови, го водеха след себе си да им помага; и с един яко оплескан с гасена вар и боя раздрънкан стар велосипед всяка сутрин и вечер Киро Миньора го виждахме как мъкне бояджийската стълба през рамо и две кофи с гасена вар, покачени върху кормилото на велосипеда.

  - Добричкият дядо Марин... Ех, никак не го свърташе на едно място Дядо Марин, все тъпаше с лъскава тояжка, запътил се към Царския остров*. Някогашният Бай Марин бил уважаван майстор каменар, вече "никой не го бръснеше за слива", както е лафът тук, но мечтаеше внукът му Маринчо – мой връстник и сирак, чиято майка (едничката щерка на дядо Марин) издъхнала, да свири на цигулка. Та чат-пак отключваше шкафа с каменарските си чукове, свредлата, длета и шила, за да извади увита в снежнобяло тензухено платно олющена цигулка – даде ни я всеки от нас да я подържи за малко в ръце, да й се порадва. Само внукът Маринчо не ще да чуе за мерака на дядо си, бяга като дявол от тамян от яко олющената цигулка, докато моя милост надуваше гайдата, или накратко: вървях месеци наред по петите на майка си и баща си, мрънках, тропах с крак, молех се, проглуших им ушите да ми купят цигулка. И те, разбира се, не купиха бленуваната цигулка, която струваше някакви си четирийсет лева! А го знаех, защото месеци наред ходех да й се любувам на Любимата сред изложените върху витрината цигулки осминки в музикалния магазин на Райчев**...онзи същия магазин вдясно от входа към кино "Септември", някогашното кино "Капитол", известно с песничката за Ганьо: "Отишъл бай ви Ганьо във кино "Капитол" и седнал бай ви Ганьо на счупения стол..." След което се оказва, че се озовал седнал върху лайно на пода на киното.

  - Чичо Велко, татко му на Маринчо, също каменар... Този мълчалив и кротък гигант чичо Велко много ми се ядоса, когато видя как, едва шестгодишен, рисувам в кухнето им картинка с къщурка първо от покрива и комина, та ни изнесе на тримата: Маринчо, двегодишния му брат Боби и на мен, яко поучителна пространна беседа, че къщата се рисува както се и строи; значи, първо се копа, после се реди темелът, после стените, прозорците, дограмата и тъй нататък, а не се почва от комина и пушека; керемидите и коминчето с пушека остават за най-подире, не и преди с пот на чело да си копал и да си укрепил основите, както е с всяка друга работа, между другото. А сега де! На пух и прах обърна онова библейско "В начале бе слово..."

  - Обущарят Бай Стефан... Изключително злобно дребно човече с огромна мушамена работна престилка до пети, закачена на врата му, омазана с лепило и восък. Кърпеше по за лев-два износените патъци на комшиите. Грубо скованата му паянтова масичка беше на двора сред лехичките с градински разсад и цветята. Същинска люта пиперка, за него казваха, че назлобял откак месец след смъртта на Чичко Сталин му били шута от Партията, като враг на прогреса и световното щастие и заради култ към личността на другаря Вълко Червенков. Нищо, че петгодишният му внук Стефчо се мотаеше все край нас, поизраснали вече момчурляци по на осем-девет години, кога ритахме топка в прахоляка пред дворчето и къщата им на улица "Ниш" № 3. Случеше ли се гумената ни топка да тупне в дворчето му, скача пъргаво този зъл саможивец от паянтовата си обущарска масичка и продупчи с шило топката, па ни я зафучи обратно и явно с кеф кълне и ни псува на майка. Веднъж идиотът ме замери с обущарското си чукче, и то свирна покрай ушите ми. Години след това неведнъж край ушите ми просвирваше я, огромен стъклен пепелник (от Надин, внучка на Тосун бей), я, стъклена бутилка кока-кола (от мераклия по момичето ми на летен лагер в Приморско) и пр.

  - Дебела Тота – майка й на хубавата Мария Кандемирова, Тота с вечно запретнатите до лакти ръкави, дето все нещо вари, нещо пече и готви в двора на улица "Ниш" № 1. Досега не знам аромат, по-любим от уханието на печените червени чушки; винаги ме връща в дни, когато обедно време на път към основното училище "Сашо Димитров" вдишвах иззад плътната им дъсчена тараба аромат на печени върху тенеке червени чушки. Както в няколко дворчета наоколо, и там растяха възниски клонести дървета, отрупани със зарзали. Катерехме се ние, десетина хлапета по камъните, струпани за строеж в двора на бояджиите братята Кандемирови и Дебела Тота, да се налапаме с топящите се от сладост в устата зрели зарзали. Въдеха се и големи зелени гъсеници по клоните, та от червата на гъсениците си изтегляхме корда за риболов.

 - Вера Тричковата... Живееше си Вера с мъжа и едничкия им син Стефан в къщата на ъгъла между улиците "Ниш" и "Лагадина"; тя бе единствената масивна сграда на три етажа, дето в избения приземен етаж живееше Здравка Митърчева (петокласник, вече се заглеждах по циците и дупенцето на Здравчето), чийто баща като да беше може би най-ревностният шахматист на света, та когато съм ходил за книги от библиотеката в частната сладкарничка на Бай Димчо, кривокракия бъбрив мъж все го виждах с други неколцина махленски михлюзи да играят шах или табла, яростно да спорят за футбол край голямата маса със зелено сукно, затрупана с пожълтели вестници "Земеделско знаме" и опърпани от прелистване съветски цветни списания. Тричковата Вера, едра и с фасон на заможна светска дама, и възнисичката, тумбеста като плондер, с вид на слугиня перачка Дебела Тота до някое си време бяха сакъ-приятелки, една ограда ги делеше – мир и любов царяха между двечките; после се разчу, че люто се смразили, скубали си косите заради няколко филии бял хляб и останки от недоядени кюфтета, когато почиствали масите в луксозния пловдивски ресторант "Тримонциум".  

  - Бедните женици и дъщеричките им от Македонската махала – съседна на нашата, дето сутрин и вечер суркаха налъмите си по улица "Цар Михаил Шишман" (днес ул. "Младост") сутрин по тъмно, вечер по тъмно, прибирайки се от тютюневите складове по булевард "Руски" и ул. "Иван Вазов" (бивша "Станционна") край местната жп-гара. Викаха им "склададжийките". Бяха сурови жени и момичета – бежанки от Македония. Някоя си прегрешила със сина на собственика на фабриката, ама била омъжена; и се събират склададжийките, наобикалят я, сбутали я сред тезгясите с тютюневите бали, креснала една: "Бо-о-ой по путката с налъма!" И отмъстили за онзи мъж рогоносец. 

  - Строгата и нежна обич на проклетата, ама и гостоприемна Баба Катя Арапчевица, дето ни черпеше с домашно печени курабийки. Все в черно облечена и с черна кърпа на глава, че мъжът й починал – майка му на Джорджо, същия Джорджо, който първи в махалата посъбра парици и си купи лек автомобил Москвич 403 някъде към 1958 г., и това си бе историческо събитие, гордост за цялата ни махалица от българи бедняци, довлекли се от кол и въже в Пловдив – от околните села, от Родопите и по-отдалеч.

  - Родопчаните Дядо Григор с огромните му бели мустаци и Баба Дора, снашицата им леля Дафинка, чиято участ бе да самотува, бетер монахиня с шевната си машина под зоркия поглед на свекър и свекърва, докато мъжът й чичо Васко лежеше първо като "осъден на смърт", после като "доживотен", и след тринайсет години в панделата се прибра един следобяд през пролетта кротък и посребрял. Много съм се чудел: Нали наказват само злобните и лошите; защо кротък и весел човек като съседа Чичо Васко Народната власт го осъдила на разстрел! Истината – бил офицер на рота, пратена да преследва шумкарите в планината. Как отървал куршума след Девети (IX.1944 г.) един дявол знае, ако ли не са давали дядо Григор и баба Дора злато където трябва. 

 Дъхавото кафенце в пръстени филджанчета и избеното приземно стайче на старите родопчани още помня, още ми сладни на небцето. Пред мен е натежал от дертове и от възрастта си дядо Григор – едър, на вид суров балканджия, и ей така, цъмън-цъмън, подрънква на една от дузината тамбури, гусли, гъдулки пред възхитените ни очета на хлапенца. Внука Горчо – седмокласник, по-голям от нас, дребосъка, веднъж по обяд Дядо Григор беше подбрал с откършен салкъмов клон. Ей че смешно скачаше Горчо, докато дядо му Григор фучи на родопския си напевен говор и шиба внука по голите му кълки заради старите цвайки (двойки) или за някоя прясна пакост в училище!  

  - А чехкинята Стамена!... Издебна я чичо Йордан – брат на мъжа й Иван, че скришом ходи да му сере пред портичката. Мъж й Иван в детските ми представи издъхна само от срам заради тъпата чехкиня; носът му на бахчеванджията, колкото и тъжно инак да беше, стърчеше и весело се поклащаше над китките в ковчега. Значи, ето така този як като печена турска керемида бахчеванджия се оказа за мен първият мъртвец, когото с достойнство и печал, посред лудешкия ни хлапашки кикот и през сълзи, отведоха с конска каручка след вапцан в черно голям чамов кръст от бедняшката улица "Ниш" и той най-тържествено нахълта в живота ми, може би за да ми напомня, че всичко наше е суета. Въобразявам ли си, че говоря и от името на тези най-обикновени ръбати, ама за разлика от политиците и онези в Народното събрание, истински хора? Човек сам и гол влиза и сам излиза от този живот. Нормално е да го забравят онези негови близки и приятели, които след немного време ще се окажат и те на свой ред под някой камък в Тракийската пръст. Ами Любовта? Ех, Любовта! Чудесно е, че този могъщ духовен и плътски разкош ме съпътства; а другото... Ами всичко друго: имот, известност, пари, слава, то са сенки на облаци и вятър. Подухне ветрецът, и нищо, нищичко не остава, освен спомени, и то – ако има кой да ги запише.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 noe. 2022

Илюстрации:

- 1954, хлапенца от някогашната махалица***.

- 1959, след пет години пак на улица Ниш****.

–––

* Местност, която в онези години беше почти извън Пловдив, обрасла с пищна лонгозна растителност, рай за бедняците, които на тумби идеха тук на хлад – да се къпят в реката, да хапнат-пийнат и да се повеселят с хора и песни, с акордеон и китара, днес почти унищожена от местната общинска власт на ГЕРБ.

** Главната търговска улица между площад "Джумаята" и Централната градска поща в сегашния Пловдив, следваща трасета за състезания между гладиатори, хора и животни, а и надпревара с бойни колесници.

*** Пловдив, 1953 г. Дечурлигата на улица "Ниш". Прави отзад сме: Вилито (Величка), Тинето (Христина), аз и Мария Кандемирова; пред нас са Боби Гърков (Борислав, по-малкият брат на Маринчо от втория брак на чичо Велко каменаря), Наско и Видко Троплев – първият внук на хазяите ни Цвета и Костадин Дърварови. 

**** Правите са: Бобито (Борислав Гърков) и Видко (Троплев), а пред тях сме тримата връстници: Мъмито (Марин Гърков), аз и Ичо (Христо Махинов). За Мъмито и Ичо чувам, че вече са мъртъвци. Бел.м., tisss.