Най-могъщ подтик за творчество е съчетанието в душата на човека на духовна с плътска любов, когато сякаш Бог и Сатаната се сплитат на възел. – Аноним (1947)
16 uli 2005
СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО (1.)
16 uli 2005
Липата откъм кухнята се извишила на метър-два над парапета, мушкатата ми в бяло и червено греят. Сварих си кафенце, отпивам по глътка, кефя се... Подреден и щедър си, Живот на обикновения българин! Да не ми се мотаят в нозете токсични персони, и повече да съм постигнал. Сестра ми ме ограби. Двама, които ги имах за приятели, ме измамиха. Виждам как наоколо почти всеки, получил мизерно късче власт и влияние, съсипва всичко, което успее да докопа. И кърви от космичното* утринно ведро небе: Какво постига алчният егоист, по-щастлив ли стана?
А може би, като се съпротивява, Мечтата (като попречиха и пречат да осъществя) се утвърждава по-силно, тропа с краче, присвила устничка, с пламтящите си оченца ме прострелва. Живея тихо и кротко напоследък. Само божигробска броеница, кандило и икона ми липсват! Опипвам, оглеждам по-внимателно подробностите около мен и ми е хубаво, макар и без тръпката по жена. Жените са чувствителни и силно зависими от биологичния си часовник, който им диктува кога и как мъж да си търсят, кога – и дали да си раждат деца, после да чезнат по рожбите, после да се състаряват, подреждайки дом и вещи за семейството, и винаги в плен на Времето, което при женската природа много по-бързо лети и отлита. Мъжете, достигнали висини, при повечето случаи са си самотници. Богочовекът Иисус, ап. Павел и другите апостоли, Левски, Карол Войтила – споминалият се наскоро католишки папа, ама и световни изчадия, като Джугашвили, Шикългрубер и пр., все самотници в личния си живот. Това закономерност ли е?! Все същият хлапак съм си във връзките ми с жени; само по-дълбоко у себе си подтиснах изкусителната страст към галене, прегръдки и целувки, от време на време потребност да галя и прегръщам, да милвам по косите и кожата жена, пак да се убеждавам: Макар човекът да е зоон политикон, самотата е най-обичайното състояние на духа. Че няма как сред крясъците на тълпата да доловиш шепота на вътрешния си глас.
Вчера се заех да набирам на компютър ръкописа "Порто Фино". Наистина чаровно е съчетанието от нехайство, самоирония и печал в "Герберът" и "Рогата". Подтекстът – че нещата от живота не бива да се вземат твърде насериозно, всички сме мимолетни, ефимерни, преходни на този свят и всичко наше е търсене на хармония чрез рушене на твърдо установени граници и забрани. Текстовете в "Порто Фино" би трябвало да напомнят за грубо издялан монолит, от чиято сърцевина да струи нежна представа за същественото в живота, като стойности в съзнанието и в душата. Подхода заимствам от Превер, с разликата че парижанинът Жак Превер е сантиментално-патетичен – Там, където двама се обичат, аз съм на тяхна страна, с тях съм (предадено по смисъл**). Лирическият ми двойник, резоньорът не би се изразил толкова категорично, защото е по-отдалечен от себе си, по-ехиден – черта, типична за пловдивчанин. А дистанцията е нужна, за да са героите ми автономни (самостоятелни) в собствената си логика.
Това, както е при Превер, гражданин на Париж и Франция на мислещите тръстики с добро самочувствие за собствената си значимост, са сюжетни текстове, при всичката условност на понятието "сюжет"; случката, като атмосфера, е оставена да говори без моя намеса. Макар тук-там да се изкушавам да хвана бика за рогата. В показността на нехайството към рима и ритъм има вслушване в сърдечния ритъм у човека... Та нали никой нормален, с разсъдъка си човек не бръмчи в мерена реч! Нехайството в случая е само трик, заблуждаваща маневра да се изкуши четящият и да оспорва автора, като институция обективна, подобно Бог, немилостив към драмата на своите марионетки в шоуто, наречено текст. Нежността в тези неща от ръкописа "Порто Фино" би трябвало да разполага с влиятелен съмишленик чрез огрубяване и нехайство към т.нар. "висок поетически слог". Точно това ми е и идеята за формалната страна на сборника, който продължава сам да се пише. Текстовете се натрупват, напластяват се и се подреждат в колонии както коралов риф; и не остава друго освен да се дивя как пред зъркелите ми от делничната отровна пяна се ражда нещо красиво (по замисъл), както длетото на Пигмалион от розов мрамор ваял прелъстителната статуя на Галатея, в която горкият се влюбил, като й вдъхнал духовен живот, какъвто при повечето случаи тя никога не е притежавала***.
Следва
"...Спомни си, Барбара, и моля те, прости,
че без да се познаваме, говоря ти на ти –
макар за миг видени, макар и отдалече,
щом двама се обичат, на ти със тях съм вече".
Във френския оригинал стихотворението напомня ромолене на дъждовни капки по тенекиите на покрива с разнообразните или повтарящи се съчетания на сонорния звук "р".
*** Според древен елински мит, Пигмалион бил скулптор на остров Кипър. Сътворил от мрамор статуя на момиче, което нарекъл Галатея и неусетно се влюбил. Обсипвал я с дарове, обличал я със скъпи одежди, но статуята си оставала статуя, а любовта му – несподелена. И се помолил тогава той на Афродита да му изпрати за съпруга момиче като онази, която изваял от бляновете си. Докосната от божествената, статуята оживяла. Българската легенда разказва за морската нимфа Галатея, в която се влюбил едноокият циклоп Полифем. Тя обаче обичала пастира Акис. Обхванатият от бясна ревност циклоп откъртил огромен камък и го запратил по Акис. А Акис се превърнал в планински поток и потекъл към морето при своята Галатея. По-нова и пак местна легенда разказва за момичето Галатея, спасено след корабокрушение от двама рибари. Влюбили се в нея и решили да хвърлят жребий: който загуби, губи живота си. Като чула за зловещия облог, Галатея се хвърлила в Черно море от врязания в бездните каменен нос... Нос Галата е един от символите на Варна. Бел.м., tisss.
Няма коментари:
Публикуване на коментар