Двама души седяха върху плетените столове пред шише евтина бира. Нямаше други посетители на крайпътния ресторант и келнерките, накипрени в белите си престилки, почиваха под тъничкия навес. Беше задушно, а мухите, които бръмчаха цялата утрин из въздуха, бяха изпопадали по земята и пълзяха в сенките на масите. Лекият ветрец разнасяше мирис на река.
– Как търпят! – отвори най-после уста Роза, едната от келнерките.
Тя имаше едро набито тяло и донякъде глуповато лице. Бе дошла тук преди години откъм северните крайща на страната; не успя да се омъжи и остана да работи на това място. Познаваше хората по очите, май тук никой не помнеше да се е лъгала някога в преценките си... Роза се обърна към другите две жени в бели премени, които седяха, отпуснали глава на гърдите си:
– На тяхно място, да съм пукнала от жега.
Беше спокойно и тихо. От време на време по пътя наблизо преминаваше кола, и се чуваше моторът й как бръмчи, задъхвайки се от маранята. Освен това над дърветата лежеше светлина и в тишината нещо тъничко звънтеше. Двамата отпиват от чашите, поглеждат разсеяно и отронват по някоя дума. Вече цял час!
– Много е задушно – каза момичето. Повтори: – Много е задушно... днес.
– Да – съгласи се мъжът. Отпи глътка и леко й се усмихна.
Тя продължи:
– Мога да легна на земята и да заспя гола, без да се страхувам.
– Не се страхувай! Не мисли. Имало едно умно патенце, което...
– Знам.
– Не лягай да спиш – каза мъжът след известно мълчание. Наля остатъка от бирата в чашите и вдигна своята: – Наздраве, Нели!
Нели мълчаливо кимна и започна да го гледа как пие. После той остави чашата си и ръката му се отпусна тежко върху масата. Седяха, гледаха нейде си в далечината над застиналите в маранята зрели пшеничени ниви.
– Можем да се измитаме вече оттук – обади се мъжът.
– А там, дето ще идем, по-добре ли ще е?
Той не отговори.
– Чула съм, че край морето има спокойни градчета! – каза настойчиво. – Представи си, например, Поморие. Или Балчик...
– Зимата е отвратителна там... С изключение на лятото, тия градчета през всичките останали сезони на годината имат отвратителен вид. И после... оня натрапчив мирис на водорасли и риба...
– Като ми е топло, все си мисля за моренцето. Какво става напоследък с мен! Все си мисля за нещо, което ще предприемем с теб. Нали така трябва да се каже?
– Да – кимна той.
Някакъв тежък камион изръмжа наблизо, превключи на по-висока скорост, а когато отмина, бръмченето му дълго заглъхваше. Едва доловим полъх на речни тръстики се понесе. Нели напрегнато се огледа около себе си... После очите й постепенно станаха пак спокойни и меки. И тя положи длан върху масата, нежно, внимателно:
– Нощем не спя.
Мъжът измъкна от вътрешния джоб на сакото си голям сребърен часовник, вдигна капачката му, спусна я и прибра часовника:
– Два часът!
Жените движеха глави; тъй си правеха хлад, без да се изморяват. Една от тях влезе вътре и донесе три лимонади... От ръцете й се стичаха едри капки вода, а стъклата на шишетата се изпотиха от горещината. Отвориха ги и ги изпиха на няколко глътки.
– Тия не са тукашни – рече високо Роза.
Двете качиха нозе на столовете и се спогледаха.
– Мъжете винаги лъжат – рекоха в един глас. Бяха си помислили едно и също.
Грамадна зелена муха изпълзя отдолу и двечките закриха колене с престилките си. Останалите мухи си се разхождаха в сенките на масите. Беше задушно. В такива дни колите рядко спират... и то колкото пътниците да се поразтъпчат. А сетне се спущат в далечината, където се вие, гърчи и криволичи пътят. Едните пътуват по работа, те са запотени, мълчаливи; отбиват се мимоходом, поръчват, пристъпяйки от крак на крак, пият и гледат неподвижно пред себе си. Отиват си, като че нищо не се е случило. Роза бе лягала с неколцина от тях и добре ги познаваше. Другите почти винаги пътуват на изток, към морето. Отличават се по светлите си летни костюми и по изписаните лица с огромни слънчеви очила. Интересно какво ли търсят тия двамата?...
Чу се гласът на момичето:
– Как смяташ, ако се махнем, по-добре ли ще е?
Но той мълчеше, и тя повтори думите си като че раздразнена.
– Трябва да се измитаме – каза той. – Това няма значение за теб, нали!
– Аха – съгласи се тя, – аз винаги съм на твоя страна.
– Ако ти тежи, махни се.
Тя се изчерви. Сплете ръце между бедрата си, помъчи да се усмихне.
– Върви си! – продължи той. – Знаеш, че никога не съм те задържал. Не обичам да правя истории, просто искам да си щастлива. Само това.
Тя взе да трие длани една о друга. Бедрата й се затресоха от движението:
– Не биваше да се връщаме. Не, не трябваше.
– Да – рече унило мъжът. – Нямахме шанс.
Слабичките й рамене потрепераха, извърна глава и отново се загледа в далечината.
– Можехме да минем Балкана! – каза, като да съжаляваше за нещо. Пое си дъх и го погледна смело: – И въпреки всичко, искам дете от теб... Ако мине още някоя година, струва ми се, ще е вече късно, ще бъде безвъзвратно. Нали така трябва да се каже!
– Да.
– Нощем не спя. Само мисля.
– В тия хотелски стаи човек никога не може да се наспи, както трябва! – рече той и забарабани с пръсти по масата. – А може би е от жегата.
Тя се напрегна цялата:
– Чувам особен шум. Ти нищо ли не чуваш?
– Не.
Зашептя:
– Да си вървим! По-скоро да си вървим.
– Какви ги бълнуваш – рече мъжът, – навсякъде, щом спрем на някое място, чуваш все същото. Омръзна ли ти тук?
– Усещам страх, не ми се сърди!
Мъжът щракна с пръсти към келнерките.
– Какво желаете? – обади се Роза с дрезгав глас.
– Имате ли вино?
– Имаме бяло, но не е изстудено. Никой не поръчва вино в такава жега.
– А "Гъмза"?! – намеси се момичето.
– Освен бяло, друго вино нямаме.
– Не ми харесва бяло – обърна се тя към него.
Роза полека се отпусна назад върху облегалката на стола и мъжът се отказа повече да разговарят. Бе такъв час на деня, когато слънцето застива сякаш неподвижно над равнината, пръскайки потоци от лъчи, а над дърветата се носи лекият тръпчив мирис на река. В убийствения пек писъкът на гуми, които се плъзгат по размекнатия асфалт, заглушава другите шумове.
– Нали можем да идем дето си поискаме! Нищо не ни задържа в проклетата равнина. Ще си намериш работа, която ти харесва, и вече няма да пътешестваме.
– Да – кимна той.
– Ще печелим достатъчно, ще си родим детенце. И всичко останало ще се нареди от само себе си.
– Да! – прекъсна я рязко мъжът. По лицето му бе плъзнала струйка пот и той тъкмо вадеше кърпа да се избърше: – Не мога да мисля за дете точно сега!
Мина продължително време, докато тя вдигна глава:
– Добре де, няма да мечтая, няма да си въобразявам.
– И добре ще направиш! – отвърна вече по-малко раздразнен.
Роза се обърна към другите две:
– Не ми се вярва да са тукашни. Говорят, без да се гледат.
– Така си говорят хората, няма нищо чудно! – спогледаха се другите две. Те обичаха един и същи семеен мъж, лягаха с един и същи мъж, та може би заради това мислеха еднакво: – Дъхът на Юга е силен!
– Колко е часът? – попита момичето.
– Беше два. Значи, върви към три.
Умълчаха се. Седяха върху плетените столове, изгубени, непохватни, незначителни сред необятното пшеничено поле, потънало в маранята, посред нехайно подредените разноцветно боядисани маси. Приличаха повече на две деца, отколкото на възрастни хора: тя – симпатична, нежна, с лице като на момче и с тънки дълги, слаби ръце; той – изплашен, мълчалив, дребен човечец с дебели устни и грамадна адамова ябълка.
– Чуваш ли? – погледна го тя. – Чуваш ли, нещо шуми. Знам, ти пак ще кажеш, че не е истина, но този път съм сигурна, абсолютно сигурна.
– Въобразяваш си. Няма нищо!
Но тя вече беше настръхнала, опнала високо шия. Очите й търсеха нещо там, дето небето се слива с равнината. Той се надигна, дойде при жените и плати. Изглеждаше спокоен, а ръцете му трепереха. Върна се, изправи се до масата. Момичето плачеше, захлупило се по очи, и той се наведе над нея, нещо й прошепна. Тогава тя се надигна, като оправяше роклята си. Улови се за ръката му и той я поведе към пътя...
Прашните храсти зад ресторанта ги скриха. Роза се спря умислена, загледана след тях. Постави шишето в касетката и тръгна да мие двете чаши.
Plovdiv, 22 uli 1965
.jpg)
%20%20%D0%BE%D1%82%20%D0%A7%D0%B5%D1%87%D0%BE%20%D0%B8%20%D0%B0%D0%B7%20001.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
