неделя, 4 септември 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1045.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1045.)

  Вгледай се и се вслушай в природата около нас, да се научиш как и ти да живееш в хармония с растения, птици, животни, риби и да ти е драго, че си жив на тази планета, залутана в мразовития Космос на суетата и глупостта. – Аноним (1947)  

  9 maj 2013 

УЦЕЛЕН*

А трънчето в скореца май се влюби,
но той, уви! – съвсем е пощурял,
нали е май, преследва пеперуди,
че не е лек и мъжкият ни хал.
Една, че втора песничка измисля
за всяка женска, както си е ред,
обезумял от страст, им се натиска,
демек – преследва ги като поет.
И Старата гора е ужасена
от думи непристойни за любов –
нима единствен в цялата вселена
за любовта ни отреден е Бог?
Тъгува трънчето и лей сълзички
по този невъздържан перушан:
покри се с бледорозови звездички,
по-точно казано, на цъфнал дрян.
Хлапак един от дряна си отряза
чатал за прашка с бобени зърна
и с изстрела си точен зле наказа
скореца, та накрая, ей го на! –
лежи уцелен весело в сърцето
под вейките на цъфналия храст
и ще лежи навярно там, додето
пиянството му мине, мисля аз.
Надникне ли мъжът в моминска пазва,
към безразсъдства втурва се готов,
но всяка дързост тежко се наказва,
когато става дума за любов.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 05 sep. 2022
–––
* Текст, посветен на Соня Пехльова по случай рождения й ден. Бел.м., tisss.

събота, 3 септември 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1044.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1044.)

  Когато някъде под носа ти захлопнат вратата, на други поне три места ти се отварят куп нови възможности. Смяташ, че точно ти трябва да си вътре?! Но такъв е животът: непредвидим, и затова изкусителен и толкова силно любим. – Аноним (1947)  

  17 uni 2011 

ЗАГУБИ НЕПОПРАВИМИ

Както пеперуда синя
ти на рамото ми кацна
и това е много мило,
но и малко е опасно,

че възможно е тогава
най-случайно да се влюбя,
а в зелената морава
пърхат много пеперуди –

всяка каца да отпие
от сърцето ни нектара,
но това е поправимо
само в приказките стари.

Като в приказките стари
ти си малкото момиче,
дето с кукли си играе
и цветята най обича.

А цветята са красиви
ден до пладне и ужасно
после стават малко сиви,
после някак става ясно

колко преходно е всичко,
как сме всички заменими,
ала никой не обича
загуби непредвидими.

Чакала си да ти кацна,
хайде, леко отмини ме –
да се влюбиш е опасно
в загуби непоправими.

Ти си хубава такава
и за всеки тук е ясно,
че животът продължава,
и това е най-прекрасно!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 04 sep. 2022**
–––
* На една мила хубавелка, но и на благородната дама, с която бъбрихме на всички световни езици за философия, книги, автори: тя – на нейния роден руски, немски, английски, френски, испански, аз – на моя роден български, докато другите се веселяха, и на следния ден дойде да ми каже, че отлита за Париж.

** Луис Алън Рийд (1942-2013) е американски музикант, певец, автор на песни и поет. Той беше китарист, певец и основен автор на песни за рок-групата "Velvet Underground" и имаше солова кариера, продължила пет десетилетия. Въпреки че не са били търговски печеливши по време на съществуването си, "Velvet Underground" са смятани за една от най-влиятелните групи в историята на ъндърграунд и алтернативната рок-музика. Отличителният мъртвешки глас на Рийд, поетичните и трансгресивни текстове и експериментално свирене на китара са запазена марка през цялата му дълга кариера. В университета учи при поета Делмор Шварц (1913-1966), за когото казва: "първият велик човек, когото съм срещал", и стават приятели. Според Лу, Шварц му показал как "с най-пестелив и обикновен език, който си в състояние да си представиш, може да постигнеш удивителни висоти" (за чувство и мисъл). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1043.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1043.)

  На 5 януари 2017 г. в два след обяд издъхва добруджанското момиче, което ми роди две дъщери... Живяхме с нея петнайсет години в притеснения и несрета, заобиколени от враждебни хора в моя Пловдив, с непресъхващото ми тщеславие, но и неистовата й жажда за авантюри, та за нея шепнеха: "Много я иска животът!"* – Авторът (1947)  

  20 apr. 1976 

ПРЕДСТАВЯШ ЛИ СИ?** 

...А някой ден на гости да ни дойде 
Балканът с пропасти, брадясал с тръни, 
от край-до край изпънал хоризонта, 
до глезените във хайдушко биле!

Представяш ли си малката ни стая
какъв размах, какъв простор ще вземе!
Ще дойдат тук цветя и разни птици,
животни светли, извори и сенки... 

Тогава пак ще седна по средата
на нашите мечти. И ще те гледам.
И в ъгъла китарата ще свири –
напук на саможивите съседи.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 03 sep. 2022

Илюстрации:
- Бедни и несретни, но и така щастливи! 
  - В старата квартира с двете дъщерички.
–––
* Уязвима и крехка, и толкова беззащитна в чуждия за нея град на селско момиче, израснало с полето на Добруджа, с морето край Балчик и Варна, та пловдивската Марица наричаше "кална вада"; силно обичаше живота; и може би затова на три пъти прави опит да си сложи край на живота, а си отиде от този свят не по свое желание на 5 януари 2017 г. Родена е на днешния ден (3 септември) през 1952 г. в Балчик.
** От сб. "Сутрин рано", изд. 1983 г. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов". Бел.м., tisss.

четвъртък, 1 септември 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1042.)

 
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1042.)

  Приятели и случайни хора, граждани на Република България от всякакъв етнос, да не забравяме, че преди разсъмване мракът е най-непоносимо черен, но утрото иде и просто няма сила, която да го спре! И колкото по-жестоко ни притискат, и колкото по-ловко ни мамят, нацията ни ще премине и през това премеждие. – Аноним (1947) 

   01 sep. 1978
КОСЕНАТА ТРЕВА

Боли ли я косената трева?
Не съм я чувал някога да плаче,
а колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат.
 
Минава нощ, минават ден и два,
тя вдига нови кълнове нагоре
и расне пак косената трева –
онази, дето рязаха до корен.
 
Боли ли я косената трева?
Нима я чухме някога да плаче!
И казвам си: Какво пък от това,
че пълен е животът ни с косачи!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 01 sep. 2022

Илюстрации:
- Един млад наивник, авторът, заснет от баща си.
- С двегодишния Чечо край Марица, 1987 година.
___ 
* От сборника "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", Пловдив през 1983 г. Книжлето, което в тираж от 1100 екземпляра се разпродаде за няма и седмица от пловдивските книжарници. За текста по-горе заралията – поетът Михаил Берберов (1934-1988) пред неколцината свои поклонници в кафенето на СБП на ул. "Ангел Кънчев" в София обяви: "Искам този текст да бъде изписан на надгробната ми плоча". Бел.м., tisss.

неделя, 28 август 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1041.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1041.)

  Сирак израснал от 12-та си година, че баща му Ненко отишъл доброволец на фронта през Балканската война 36-годишен и там издъхва от холера – не пожелал да яде от мухлясалия войнишки хляб, внукът на 32-годишния, последен между петима братя и четири сестри, Ангел Керемидов, за когото неговият съселянин от Хвърковатата чета на Бенковски Христо Сирков в спомените си оскъдно пише: "Ангел бе сърцат момък". – Аноним (1947) 

   26 avg. 1972
СБОГУВАНЕ С ДЯДО

Безплодна, спечена земя,
копаят двама нискочели,
а над ковчега на умрелия*
е августовска мараня.

Отеква под небето свеж
звънът на кирка и лопата
и се отваря сред Земята
най-неуютният градеж.

С очи в изровената яма
наоколо е моят род –
и сякаш не копаем гроб,
ами заравяме имане.

В безоблачния хубав ден
щурче под тока ми подсвирна –
навярно дядо от Всемира
сигнал изпращаше. До мен!**

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 28 avg. 2022

Илюстрации:
Борис Ненков Ангелов - Дявола (4.VІІІ.1900-26.VІІІ.1972). 
- 1977 г. лятото. На рождения му ден щях да се пребия.*** 
___ 
* От сб. "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", Пловдив –1983 г. Книжлето (в тираж 1100 екз.) се разпродаде за няма и седмица от пловдивските книжарници.
** Пет години след смъртта на дядо ми, в деня, когато е роден през 1900, т.е. три дни преди тридесетия ми рожден ден, на 4 авг. 1977 г. между добруджанските села Тригорци и Гурково край Балчик, докато с трактор беларус тегля ремарке с 4,5 тона суров силаж, преживях без драскотина катастрофа, която можеше и да сложи край на живота ми. Съвпадението: още като студент през 1970 г. туркиня, студентка от хасковските села, се вмъкна в редакцията на студентския вестник "Софийски университет" да ми предскаже инцидента навръх тридесетия ми рожден ден, заради което майката на жена ми ме кълнеше, че не бивало да се женя, като съм знаел какво ми предстои. 
  Праправнук съм на показно заклания от османлиите тежко ранен Ангел Керемидов през май 1876 г. на мегдана в някогашното Калугерово за назидание, но и внук на Борис Ангелов - Дявола. Снимка на Борис Дявола от есента на 1943 г. Ангел под № 19 и Георги под № 14 (брат му) Керемидови са сред имената на четници от Хвърковатата чета на Бенковски върху паметната плоча в центъра на днешния град Калугерово на двайсетина километра от Пазарджик, загинали за мечтаната от Апостола Левски "чиста и свята република" България
*** И си мисля, че Борис Дявола е бдял в онзи горещ ден, когато, карайки трактор беларус с 4,5-тона силаж в ремарке, може би от Отвъдното той е бдял над мен. Страхотна е тази невидима за очите, но осезаема за всеки с изострен усет за света около нас. Бел.м., tisss.

събота, 27 август 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1040.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1040.)

  Това беше крайпътна кръчма току срещу кръстовището, където пътят закъм Пещера следва отбивка към някогашното задрямало село Мечкюр, днес Прослав – краен вартал на Пловдив. 12-13-годишни, катерехме се по дърветата край шосето да берем едва-едва порозовелите ранни череши. Специално назначен пазач пазеше бахчите от хлапашките ни диви набези. Стреляше по нас с патрони, натъпкани с английска сол (магнезиев сулфат) и ситно нарязана свинска четина или стъклен памук. Имаш ли лошия късмет да те уцели, гърбът и задникът ти яко подпухват, няколко дни сърбеж тресе цялото ти тяло. Ле-ле, какви страдания носи впилата се в кожата ти свинска четина! Още през март-април шетахме боси по гащета и потник, за гуменки на нозете даже не съм и мечтал. Някакво момче от съседната махала, помня, бе убито, както си тъпчело зелени круши под потника. Славни бяха онези времена, та сега едва се удържам да не развържа торбата със случки. Край въпросната крайпътна кръчма или ресторант, където женени мъже водеха далеч по-младите си любовници или където ставаха яки, шумни запои с пиянска свада в късните летни надвечери, минавахме на път закъм Дерменката. Тази мила речица се спуска откъм някогашното селце Сотир, днешното Извор; ами къпали сме се в бистрите й ледени вирчета и преди началото на април, припрени във влечението у типичния някогашен хлапак към рискове и авантюри, към приключения, за които никой не ти гарантира как ще свършат, с какви поражения или радост ще излезеш.

  В текст от поредицата "Младите хищници" споменах, че съм писал настоящия разказ, когато съм бил 19-годишен... Тези дни погледнах датата вкрая на ръкописа и се изненадах: ами че да, писал съм го месец преди да навърша моите осемнайсет, ученик в работническата, както я наричаха тогава, гимназия "Георги Димитров", и новооглашен горещ поклонник на американеца Ърнест Хемингуей*Разказът си е мой обаче, произтича от моя личен жизнен опит по онова време, тъй че, макар и с всичкото ми уважение към Нобеловия лауреат по литература, към двуметровия, а всъщност 190-сантиметров силно самовлюбен янки, заел съм някои нещица от формалната страна, откъм лапидарния (сдържан) изказда речем; съдържанието обаче си е дело на някогашен хаймана, пакостник по чуждите зеленчукови градини.

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на сцената: влизаме-излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... – Уилям Шекспир (1564-1616) 

   25 oct. 2006
КРАЙПЪТЕН РЕСТОРАНТ

  Двама души седяха върху плетените столове пред шише евтина бира. Нямаше други посетители на крайпътния ресторант и келнерките, накипрени в белите си престилки, почиваха под тъничкия навес. Беше задушно, а мухите, които бръмчаха цялата утрин из въздуха, бяха изпопадали по земята и пълзяха в сенките на масите. Лекият ветрец разнасяше мирис на река.

  – Как търпят! – отвори най-после уста Роза, едната от келнерките.

  Тя имаше едро набито тяло и донякъде глуповато лице. Бе дошла тук преди години откъм северните крайща на страната; не успя да се омъжи и остана да работи на това място. Познаваше хората по очите, май тук никой не помнеше да се е лъгала някога в преценките си... Роза се обърна към другите две жени в бели премени, които седяха, отпуснали глава на гърдите си:

  – На тяхно място, да съм пукнала от жега.

  Беше спокойно и тихо. От време на време по пътя наблизо преминаваше кола, и се чуваше моторът й как бръмчи, задъхвайки се от маранята. Освен това над дърветата лежеше светлина и в тишината нещо тъничко звънтеше. Двамата отпиват от чашите, поглеждат разсеяно и отронват по някоя дума. Вече цял час!

  – Много е задушно – каза момичето. Повтори: – Много е задушно... днес.
  – Да – съгласи се мъжът. Отпи глътка и леко й се усмихна.

 Тя продължи:

  – Мога да легна на земята и да заспя гола, без да се страхувам.
  – Не се страхувай! Не мисли. Имало едно умно патенце, което...
  – Знам.
  – Не лягай да спиш – каза мъжът след известно мълчание. Наля остатъка от бирата в чашите и вдигна своята: – Наздраве, Нели!

  Нели мълчаливо кимна и започна да го гледа как пие. После той остави чашата си и ръката му се отпусна тежко върху масата. Седяха, гледаха нейде си в далечината над застиналите в маранята зрели пшеничени ниви.

  – Можем да се измитаме вече оттук – обади се мъжът.
  – А там, дето ще идем, по-добре ли ще е?

  Той не отговори.

  – Чула съм, че край морето има спокойни градчета! – каза настойчиво. – Представи си, например, Поморие. Или Балчик...
  – Зимата е отвратителна там... С изключение на лятото, тия градчета през всичките останали сезони на годината имат отвратителен вид. И после... оня натрапчив мирис на водорасли и риба... 
 – Като ми е топло, все си мисля за моренцето. Какво става напоследък с мен! Все си мисля за нещо, което ще предприемем с теб. Нали така трябва да се каже?
  – Да – кимна той.

  Някакъв тежък камион изръмжа наблизо, превключи на по-висока скорост, а когато отмина, бръмченето му дълго заглъхваше. Едва доловим полъх на речни тръстики се понесе. Нели напрегнато се огледа около себе си... После очите й постепенно станаха пак спокойни и меки. И тя положи длан върху масата, нежно, внимателно:

  – Нощем не спя.

  Мъжът измъкна от вътрешния джоб на сакото си голям сребърен часовник, вдигна капачката му, спусна я и прибра часовника:

  – Два часът!

  Жените движеха глави; тъй си правеха хлад, без да се изморяват. Една от тях влезе вътре и донесе три лимонади... От ръцете й се стичаха едри капки вода, а стъклата на шишетата се изпотиха от горещината. Отвориха ги и ги изпиха на няколко глътки.

  – Тия не са тукашни – рече високо Роза.

  Двете качиха нозе на столовете и се спогледаха.

  – Мъжете винаги лъжат – рекоха в един глас. Бяха си помислили едно и също.

  Грамадна зелена муха изпълзя отдолу и двечките закриха колене с престилките си. Останалите мухи си се разхождаха в сенките на масите. Беше задушно. В такива дни колите рядко спират... и то колкото пътниците да се поразтъпчат. А сетне се спущат в далечината, където се вие, гърчи и криволичи пътят. Едните пътуват по работа, те са запотени, мълчаливи; отбиват се мимоходом, поръчват, пристъпяйки от крак на крак, пият и гледат неподвижно пред себе си. Отиват си, като че нищо не се е случило. Роза бе лягала с неколцина от тях и добре ги познаваше. Другите почти винаги пътуват на изток, към морето. Отличават се по светлите си летни костюми и по изписаните лица с огромни слънчеви очила. Интересно какво ли търсят тия двамата?...

  Чу се гласът на момичето:

  – Как смяташ, ако се махнем, по-добре ли ще е?

  Но той мълчеше, и тя повтори думите си като че раздразнена.

  – Трябва да се измитаме – каза той. – Това няма значение за теб, нали!
  – Аха – съгласи се тя, – аз винаги съм на твоя страна.
  – Ако ти тежи, махни се.

  Тя се изчерви. Сплете ръце между бедрата си, помъчи да се усмихне.

  – Върви си! – продължи той. – Знаеш, че никога не съм те задържал. Не обичам да правя истории, просто искам да си щастлива. Само това.

  Тя взе да трие длани една о друга. Бедрата й се затресоха от движението:

  – Не биваше да се връщаме. Не, не трябваше.
  – Да – рече унило мъжът. – Нямахме шанс.

  Слабичките й рамене потрепераха, извърна глава и отново се загледа в далечината.

  – Можехме да минем Балкана! – каза, като да съжаляваше за нещо. Пое си дъх и го погледна смело: – И въпреки всичко, искам дете от теб... Ако мине още някоя година, струва ми се, ще е вече късно, ще бъде безвъзвратно. Нали така трябва да се каже!
  – Да.
  – Нощем не спя. Само мисля.
  – В тия хотелски стаи човек никога не може да се наспи, както трябва! – рече той и забарабани с пръсти по масата. – А може би е от жегата.

  Тя се напрегна цялата:
  – Чувам особен шум. Ти нищо ли не чуваш?
  – Не.

  Зашептя: 

  – Да си вървим! По-скоро да си вървим.
  – Какви ги бълнуваш – рече мъжът, – навсякъде, щом спрем на някое място, чуваш все същото. Омръзна ли ти тук?
  – Усещам страх, не ми се сърди!

  Мъжът щракна с пръсти към келнерките.

  – Какво желаете? – обади се Роза с дрезгав глас.
  – Имате ли вино?
  – Имаме бяло, но не е изстудено. Никой не поръчва вино в такава жега.
  – А "Гъмза"?! – намеси се момичето.
  – Освен бяло, друго вино нямаме.
  – Не ми харесва бяло – обърна се тя към него. 

  Роза полека се отпусна назад върху облегалката на стола и мъжът се отказа повече да разговарят. Бе такъв час на деня, когато слънцето застива сякаш неподвижно над равнината, пръскайки потоци от лъчи, а над дърветата се носи лекият тръпчив мирис на река. В убийствения пек писъкът на гуми, които се плъзгат по размекнатия асфалт, заглушава другите шумове.

  – Нали можем да идем дето си поискаме! Нищо не ни задържа в проклетата равнина. Ще си намериш работа, която ти харесва, и вече няма да пътешестваме.
  – Да – кимна той.
  – Ще печелим достатъчно, ще си родим детенце. И всичко останало ще се нареди от само себе си.
  – Да! – прекъсна я рязко мъжът. По лицето му бе плъзнала струйка пот и той тъкмо вадеше кърпа да се избърше: – Не мога да мисля за дете точно сега!

  Мина продължително време, докато тя вдигна глава:

  – Добре де, няма да мечтая, няма да си въобразявам.
  – И добре ще направиш! – отвърна вече по-малко раздразнен.
  Роза се обърна към другите две:

  – Не ми се вярва да са тукашни. Говорят, без да се гледат.
  – Така си говорят хората, няма нищо чудно! – спогледаха се другите две. Те обичаха един и същи семеен мъж, лягаха с един и същи мъж, та може би заради това мислеха еднакво: – Дъхът на Юга е силен!

  – Колко е часът? – попита момичето.
  – Беше два. Значи, върви към три.

  Умълчаха се. Седяха върху плетените столове, изгубени, непохватни, незначителни сред необятното пшеничено поле, потънало в маранята, посред нехайно подредените разноцветно боядисани маси. Приличаха повече на две деца, отколкото на възрастни хора: тя – симпатична, нежна, с лице като на момче и с тънки дълги, слаби ръце; той – изплашен, мълчалив, дребен човечец с дебели устни и грамадна адамова ябълка.

  – Чуваш ли? – погледна го тя. – Чуваш ли, нещо шуми. Знам, ти пак ще кажеш, че не е истина, но този път съм сигурна, абсолютно сигурна.
  – Въобразяваш си. Няма нищо!

  Но тя вече беше настръхнала, опнала високо шия. Очите й търсеха нещо там, дето небето се слива с равнината. Той се надигна, дойде при жените и плати. Изглеждаше спокоен, а ръцете му трепереха. Върна се, изправи се до масата. Момичето плачеше, захлупило се по очи, и той се наведе над нея, нещо й прошепна. Тогава тя се надигна, като оправяше роклята си. Улови се за ръката му и той я поведе към пътя... 

  Прашните храсти зад ресторанта ги скриха. Роза се спря умислена, загледана след тях. Постави шишето в касетката и тръгна да мие двете чаши.

  Plovdiv, 22 uli 1965 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 27 avg. 2022

Илюстрации:
- Така изглеждаше култовата кръчма "Чадърите"**.
- Да обичаш грешния ни свят да ти е като дишането.
–––
Ърнест Хемингуей (1899-1961) е автор на романи и разкази, но и журналист, известен с репортажите си от Испанската гражданска война (1936-1939), от Втората световна война (1941-1945) и от голямата политика. Носител на Нобелова награда за литература през 1954 г. и наградата Пулицър през 1953 г. за повестта си "Старецът и морето", представян от литературната критика като един от знаковите автори за Съединените американски щати. Най-доброто в творчеството му е писано, когато е бил 26-29 годишен (двата му върхови романа "Фиеста" и "Сбогом на оръжията"), а и издадената посмъртно есеистична автобиография за живота му в Париж като начинаещ автор и репортер "Безкраен празник". Вж. и https://impressio.dir.bg/ikoni/velikiyat-heminguey-koyto-obozhaval-zhivota-se-samoubiva-na-62

** Сега на същото място е буренак човешки бой (ръст); от лакомия или от невежество новите собственици унищожиха едно от приказните кътчета при изхода на Пловдив закъм Пещера и Пазарджик. Бел.м., tisss.

Из ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1715.)

19 май 2026! На днешния ден през 1990 година на бял свят се появи политическият пловдивски вестник "Демократическо знаме", печатен...