По-малката от двете ми щерки в осем и трийсет тази сутрин ми роди внук. Не искам да си представя, че този мой човек, въоръжен до зъби, ще умира за такава измислена работа, като демокрация или щастие на доверчиво племе, което едва ли подозира, че лицемерът-банкер и политик не от благи чувства праща танкове и самолети, бомби и ракетни установки с лазерно насочване от Космоса просто ей тъй, само за да направи щастлив глупака на хиляди мили от луксозното си свърталище.– Аноним (1947)
18 avg. 2008
ТРУПАЩИТЕ ОРЪЖИЕ
Каква е тази световна глупост купища оръжия идиотски да трупат? Искаш ли мир, готви се за война* ечи от незапомнени времена.
И като че ли не виждат, и като че ли не знаят, че даже един вирус може мамицата им да разкатае, че една настинка, една кашлица дори може армия, въоръжена до зъби, да умори.
И генералът – наглед тъй величествен, достоен и смел, който пред войските се перчи като петел, е в действителност един кръгъл простак.
И някой трябва да му го каже все пак! Понеже войничето, натикано в строя, е по-възвишено не да загива в боя, а да умира от обич и да губи сила в прегръдките жарки на своята мила.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited on 28 apr. 2022
_____ * Сентенция от ерата на Древния Рим. Бел.м., tisss.
Да се чувстваш българин не е проблем... Проблемът е как да си останеш българин! Както вървят нещата: по план от дружески уж чужди канцеларии, след две поколения ще впишат българина в Червената книга на изчезващите етнически видове. Азър сме им на новите "авери отвъд Голямата вода", особено когато по подходящ начин наши професори се заеха да пренапишат и омаловажат нашата История. – Аноним (1947)
03 sep. 2001
ИКОНА В МУЗЕЯ
Романтичната струя в литературата, която се основава върху фолклора – легенди, митове, приказки, народни песни, и неговите възпитателни родолюбиви функции, не престава да търси героичното у човека. Героя го убиват, обаче споменът за неговата героична смърт зарежда наивните и неопитни поколения с жизнена сила. Омировата "Илиада" е героичен епос за абсолютно безсмислената Троянска война, но всъщност е паноптикум от модели за поведение както за опитния смел мъж и жена му, така и за юношата и девойката, за избелелия старец и досадната старица. Но дали е по-малък героизъм да си останеш неизвестен простосмъртен, човек естествен със слабостите и уязвимостта си, уникален с непоносимия си характер, но оцеляващ въпреки удобно предлаганите от разни обстоятелства героични сантиментални подходи към живота, от който накрая ще ти се наложи ма-а-алко да умреш, но пък не оставаш неизвестен?
Голям праз! – би рекъл онзи леко ухилен 12-годишен хлапак от снимката най-долу.
Преди много години моята учителка от отделенията (І–ІV кл.) госпожа Дора Попова тъй се изразила пред майка ми: "Госпожо, синът ви има заложби, обаче за жалост, от една страна, аз и класът тъкмо му изградим пиедестал, той – от друга страна, вземе, та направи някоя магария, госпожо, и всичко, сторено от него, се срути и стане на пух и прах. Аз ли нещо у него не мога да разбера! Повярвайте ми, това е първият случай в дългогодишната ми педагогическа практика човек толкова упорито да действа срещу себе си. От вашия Гьорги, госпожо, ми побеля косата. Последният ми випуск са тези деца... И когато най-сетне се пенсионирам, надявам се да си отдъхна преди всичко от сина ви". Тя наистина беше може би най-добрата ми учителка – запомнил съм не само силно изтънелите й побелели коси с лилав оттенък, ама и стоманено-сивите й добри очи, ситните кафяви петънца и сините жилчици под кожата на восъчно белите й ръце, с които понякога красиво ме пердашеше през лицето. Сега, когато отдавна е в гроба, а моя милост е 54-годишен мъж, баща на две уредни израсли дъщери и дядо на внучка, изправям човеколюбивия й лик пред себе си, да защитя някогашния палав неудачник и анти-герой, с опита на вече преживял доста разни лични драми мъж, за да й кажа:
– Госпожо, вие сте се стремили да оковете в чудесна златна рамка един според вас бъдещ Пример за подражание, но този ваш така яко желан Измислен герой бясно се е съпротивявал срещу рамката и металната изящна клетка, мила. Искали сте още една икона в музея си от восъчни фигури, а живият човек у онова хлапе просто не е знаел друг начин как да протестира срещу посегателствата ви. Много настоявам да се знае, госпожо, че малчуганът интуитивно е предпочитал да си бъде какъвто си е: истински, несъвършен, пълен с недостатъци, склонен да греши и се заблуждава, но да е верен, а не фалшив и възползващ се от вашата слабост Любимец със звездичка на чело и с нимба на праведник като нов каскет. Истинното е по-достойно от нашите дори и най-съвършени умозрителни предначертания, госпожо Попова. За да приемем живота – и особено отделното човешко същество, във величествената му противоречивост, ох, това все пак изисква известно усилие и устойчивост на характера пред странностите и чудото на простосмъртието. А инак, ами че всеки идиот наивник, който е тръгнал да става Герой пред блесналите от възторг погледи на тълпата, допускал е да го вкарат в златна клетка, нерядко случвало се е жестоко да си заплати за този миг суета.
Нима не е героизъм да се приемеш какъвто си!
04 sep. 2001
Озлоблението е духовна немощ, маскирана с физическите белези на Сила. Празният човек често ни се явява с угрижения вид на мно-ого здраво ангажирана личност. Най-отрудените хора не въздишат показно тежко. Който прави истински, а не фалшив жест в наша полза, не ходи по площадите да обяснява какво го подтикнало, нито си снима паницата, да видим колко се жертва за нас. От опит знам: Най-гръмко трещи и се зъби изпразнена от съдържание кратуна. Такива фенери сами си ги правехме в бедняшката махаличка под пловдивското Джендем тепе. От купения за пет стотинки узрял карпуз, като издълбаеш с лъжица алената му вътрешност и палнеш на дъното свещ, чудесен Фенер плашило се получава. С такива фенери вечер обикаляхме улица "Цар Михаил Шишман" и улица "Ниш" и плашехме по-малките от нас доверчиви хлапенца.
Дори плъхът няма да те ухапе в гръб, докато се трудиш, оросен от пот, или докато бленуваш. Стремя се да овладея умението да стоя тих и смирен срещу войнстващото Нищожество; науча ли се на това, ще се радвам, че съм постигнал най-ниската степен на духовно просветление. Лозунгите, които крещят над множеството разни архиереи, архонти, вождове или изобщо казано, педерасти на духовното щастие, обикновено не означават друго освен инат за надмощие в духа. Истинският учител към учениците си не се отнася с назидания. Слепият вижда по-дълбоко, защото вижда със сърцето си.
05 sep. 2001
Вчера, 4 септември, издъхнал Стефан Продев, още един от героите на тези записки. Тъкмо казаха по радиото, че днес щяло да има всенародно поклонение пред тленните му останки. Какво ли да кажа за него! Отишъл си от живите талантлив човек, объркан от марксизма, отишъл си още един ловък сеяч на антагонизъм, на възгордяване и на марксистка омраза в българското обществено пространство. Много ми бе любопитно да проучвам модулациите на грандоманията в най-ярките му публицистични писания. Този назидаващ глас със самочувствие на вечерял с дейците на Парижката комуна от 1789 г., че и със самия Карл Маркс, дълго ще отеква у мен като печален случай как не бива да се прави публицистика. Личната драма на човек, раздиран между стихиите на Суетността, ми напомня съдбата и на други, подобни нему гръмовержци на Истината (Георги Джагаров, например), у които откривах тоже липса на скромност и смирение.
Тези фалшиви апостоли защитаваха и защитават не човека, а умозрителна някаква идея. Познават се по това, че приживе всеки от тях се е изживявал като паметник от метал и бетон. В сътвореното от тях има, разбира се, бисери на талантливостта им, но тези постижения са затлачени от толкова характерния за Посредствеността тон на предизвикателство, нетърпящ други мнения. Могат ли изобщо да се сравнят техните текстове с величието на такива редове, като написаното от премръзнали пръсти:
Аз, грешният Георги, в стълп, върху блюдо, писах това в светите врачове, на 30-ия ден от декември. Поменувайте ме, братя мои, защото ми мръзнат ръцете: тук пишех, тук ядях, тук лежах без огън*,
или Недостойният да се нарече раб божи Никола... Защото медът, дори на кора от беснурка да е, пак е сладък. Така и словата... – и още:
...Тази книга, наречена Патерик, бе писана в лаврата на безплътния първоначалник Михаила... от грешния, бедния и последния от иноците**, или пък онези простички, но разтърсващи до сълзи:
По повеля и трудолюбиво залягане пише и превежда от гръцки на български Лалое грешният, непотребният и многострадалният***,
...многогрешният свещеноинок Лаврентия,
...грешният дяк Радомир,
...недостойният най-малкият от писалите монах****.
Иде ми след последния монах смирено да призова: Полюбувайте се, братя и сестри българи, сравнете сътвореното в скромност и благоразумие със сътвореното от хора с издути от пренебрежение устни и велико самочувствие, които живяха не с народа, а покрай него и над него, въпреки нашите общи страхове и унижения. Ей, вие, любимци на властта и почитани от множеството ваши мили съратници по подлост и лицемерие като същински светци и пророци в нашата устремена към пропастта България! Амин!
А може би модерното време изисква от пишещия-говорещия сам да се хвали колко книги е издал, да се бие в гърди по стъгдите, да си съдира ризата, да си скубе косите, да кълне, когато си снима паницата*****, да хленчи злобно, за да види светът колко е пренебрегнат... и въпреки това, пак продължава да ни дава за пример самия себе си? Да, бе, обич насила – ще заповядаш на онова толкова своенравно пиле на любовта и номерът ти ще мине. Как ли пък не!
21 sep. 2001
Последна реплика от филм за живота и личността на Галилео (ХVІ-ХVІІ в. или: 1564-1642 г.): "И цялата тази Вселена се сви до пространство, заемано от моята собствена личност" (Г. Галилей).
27 sep. 2001
По радиото меко звучи оркестрова симфонична музика, в която водещата мелодия се изпълнява на пиано. На 11 септември "ислямски терористи" разрушиха Световния търговски център в Щатите. Веселичко захващаме третото хилядолетие, няма що. Но това е тема за друг разговор – разговор за една от световните религии или за начина, по който с най-могъщите средства за манипулация в света промиваше общественото съзнание, че това е дело на терористи, а не заговор на Щатите срещу самите себе си.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 25 apr. 2022
Илюстрации:
- Атентатът в утрото на XXI век.******
- Ачето, аз и Васето през 1959 г.*******
___
* Приписка от Битолския триод.
** Приписка на някой си Висарион от 1346 г.
*** Приписка в Зографския апостол от 1358 г.
**** Приписка от безимен автор от 1337 г.
***** По Пловдивска някоя си телевизия "философ" един, комуто дали трибуна, чат-пат си снима паницата, да види светът колко мизерно живее, понеже не го оценили за даскал поради некадърност.
******* Август на 1959 г. в ученическия лагер върху стръмен скат над пътя, пресичащ Панагюрските колонии. Родителите ни не даваха нито лев за това – училищният лекар преценяваше кое хлапе да замине на летен лагер двайсетина дни в планината или край морето. Снима ни професионален фотограф занаятчия, който след два дена срещу левче донесе готовата си продукция за всекиго от нас в пликче. Ачето (или Малкото Анче, както му викахме в нашия V-а клас) след години стана актьорът Ангел Христозов от Театъра; виждал съм го и в поне един Български игрален филм, където изпълняваше роля на строг баща и си беше пуснал мустаци, за да прикрие бебешката си физиономия. Бел.м., tisss.
Кукленският манастир "Св. безсребърници Козма и Дамян" пази спомен за героите, тук те изживели част от живота си, оставили следа, която по чудо не е била заличена от времето. В селото Куклен над Пловдив и днес разказват историята за Караиван, за Караиваница и дъщеря им отмъстителката Мария почти като легенда.Караиваница се славела с хубостта си, затова била изнасилена. След гаврата на чапкъните полудява. Мъжът й Караиван я качва на магаренцето си и идват при лековитата вода в аязмото. В манастира умира и е погребана. Караиван се връща тук в последните дни от живота си: да си пречисти съвестта пред Бога. Преди да се спомине, се изповядва и разказва на отеца историята за козия рог и хайдутката Мария – неговата дъщеря. Самата Мария си слага край на живота, когато – обградена от турци* преследвачи, се хвърля от една скала. Монахът, разказал на Хайтов истинската история, завършил: "Много неправди, а Мария една! Затуй не се оправил тоз свят!" – Аноним (1947)
08 sep. 2002
МОЯТА БЪЛГАРИЯ
С Емил** и жена му туркинята Весна по тяхно предложение се изкачихме с жигулата до Кукленския манастир "Св.св. Козма и Дамян". Четирите километра над село Куклен бяха най-занемареният изровен от пороищата път, по който е минавала моята жигула, но местността около манастира, а и самият манастир ми се сториха чудесни. Не ми се и влизаше в двора на тази монашеска "конюшня", толкова тъпо ми се стори отначало това катерене, тръскане, суркане и подскачане из коловозите докато се озовем тук, та се замотах около колата, докато ми поспадне адреналинът. Е, после... все още ядосан на мен си, се запътих сам към градището, правено, както по-късно обясняваше Емил, някъде през ХІ век или горе-долу по едно и също време с манастира "Св. Георги" над Белащица в чест на победа, която византийски военачалник извоювал над българите.
По стръмното, а пък широко, градено от едри камъни стълбище с килнати настрани железни, потъмнели от ръждата перила, на слизане за към черквицата се разминах с две полусакати възрастни жени, а преди да вляза при иконите и кандилата, минах на верев покрай дъщерята на съседа Димитър Димзов – болна от множествена склероза или нещо от този род пак така неизлечимо. Носеше я на ръце млад мъж, почти момче още; беше обвила ръце около шията му като детенце, та ми стана чак неудобно, че се явявам свидетел на тази болезнена драма, съчетана с любов, и се престорих, че не ги виждам. Запалих две свещици; бучнах едната пред иконата на Иисус, нарекох за себе си и ръкописите ми; другата – в пясъка долу, я нарекох за моите починали родители.
В дворчето встрани от черквицата цъцри бистра водица от градена стара чешма, а ябълковите дървета този ден бяха отрупани с плод, клоните им бяха виснали чак до земята. Мина ми през ум: що ли никой не си къса от зрелите, зачервени като бузки на хубаво младо момиче ябълки! По земята доста бяха нападали и тихичко гниеха. Умих си първом очите, плиснах две шепи изворна вода върху лицето и побързах да изляза да подиря моите спътници вън от зидовете на манастира. Неколцина монаси – харно изглеждащи, ми се мярнаха на горната площадка, където май са им килиите. Ай, тези пращящи от здраве и сила мъжкари как ли я карат в планинския пущинак, зачудих им се; всеки случай не ми се сториха смотаняци, нито будали и дембели.
Изкарахме си доста приятно върху стръмна сочна полянка. Въпреки че от време на време ме пронизваше като стрела: Бе, какво правя аз тука? Що ги нижа тези дотук ли! Може би защото вечерта към девет от Лондон (?) ми позвъня млада дама, която... ами която поне от шест години бях отписал, тъй да се каже. И 36-годишната особа, с която преди 14-15 години бяхме преживели някаква интимна авантюра, захвана тричасовия ни среднощен разговор именно с това как непрекъснато или многократно напоследък била ме сънувала, а тази сутрин ходила при втора или трета врачка в Лондон, за да й изясни врачка причината да ме сънува, демек, аз от какъв зор се мотая в сънищата й. Обаче не пожела да каже какви ги върша в сънищата й, като какъв там й се явявам. Не ми каза и какво рекла английската врачка. В края на цялата идилия по настояване на разтревожената ми нощна събеседница, изпратих й чрез сателитните комуникации следното ведро послание до Лондон: "Животът е с яко развинтена фантазия. а ти си чудесна".
Любопитно все пак изглеждат въпросите, на които се наложи да давам уклончиви и както обичат да се изразяват политолозите – кривогледият Иван Кръстев, например: "обтекаеми, силно обтекаеми" отговори... в течение на цели три астрономически часа разпит, когато бих могъл и би трябвало блажено да спя. Това момиченце ми крадеше от съня, наистина! Та ето ги въпросченцата й...
1. Женен ли съм? 2. Имам ли желание да се женя? 3. Кой живее при мен? 4. Влюбен ли съм бил в нея през онази година и половина лудеене? 5. Какво ми е становището за идеята някой (?!) да ми роди детенце... (по принцип, не конкретно, естествено) сега или в следващите две-три години? 6. Как бих реагирал на предложението да ми изпрати лири стерлинги (леле-е-е!) и да прелетя с аероплан от моя краен квартал зад циганския рай Столипиново до Северен Лондон, за да й погостувам известно време? 7. А що да не пропътуваме пътя Лондон-Кардиф, например, с нов-новеничък лъскав фолксваген-голф или беемве (да, бе – беемве, любимата кола на всеки красив манго), за да се запозная с града, на чието име съм си кръстил втората стихосбирка? 8. Съгласен ли съм да ми прати паунди, че да го купя най-сетне този компютър, дето го бълнувам и ми е мечта от четири-пет години? 9. Дали ще ме познае, ако ме види (т.е. сбръчкал ли съм се вече до неузнаваемост)? Макар това да нямало, както великодушно рече, абсолютно никакво значение за нея. 10. Спомням ли си какви лудости сме вършили двамцата с нея в нашия незабравим любовен роман? (Ами спомням си ярко, че ми беше бая мъгливо, но това не го казах.) 11. Изкушава ли ме още гласът й? (Кара ли ме да тръпна сексуално, тъй да се каже?) 12. И накрая дванайсетият й въпрос, с който ме закла, простреля ме право в челото: Как ще реагирам, ако я видя пред вратата си (а не го е виждала този мой апартамент), да речем, подир броени дни, до седмица най-много?
Та си мисля, докато записвам снощната светкавична анкета: Опомни се, човече! Ако броденето ти по манастири и палене на свещи пред икони ти носи подобни изненади, харно си помисли, преди да поемеш към следващата религиозна монашеска обител!
11 sep. 2002
Жестоко, а е истина: Всичко пърхащо, дигащо шум, пулсиращо, тръпнещо от страст и отчаяние или копнеж, рано или късно умира, изчезва сякаш никога не е било и не се е раждало; остава след нас единствено описаното в добрата (и в лошата) литература. Добрият автор, както самия Господ Бог, раздава безсмъртие, в състояние е да накара и камъните да проговорят. Животът е низ от случки, образи, пейзажи и размишления. Мимолетният жест, искрицата в мигновено хвърления поглед често говорят повече от тонове сериозна литература. Галопираме – ездитни коне, пришпорвани от щур ездач; и кой, ако не е пишещият, скрибуцащият с перото гъше върху сухата заешка кожа! Кой иначе ще съхрани богатството от нежни женски послания, разкоша от багри, аромати, състояния на духа и плътта за идещите подир нас? Кой! Питам, и отговор не ща.
В самота човек (или някои хора) успява да се хармонизира, за да усети вибрациите, излъчващи се от милиардното множество дишащи, мечтаещи и страдащи, обичащи се и ненавиждащи, богати и бедни, властни и просяци, галеници на славата и потънали в забвение. Самото писане е удоволствие, както кеф е дишането, както съзерцанието на звездите или единственото, което според мен може да се сравни с тази космическа хубост – съзерцанието на красиво женско лице или тяло. То е като спомена и мечтата. Нямам основание да се притеснявам, че материално от един ден нататък вече ще съм дале-е-еч от живите; ами че сред живите: ако си заслужава и има стойност, ще остане ненаситното ми любопитство и доверие в Добрата сила, която ни дала човешки разум върху планетата Земя, върху тази прашинка, залутана из Космоса.
Ненаситен оптимист съм, стоя на върха на невидима за очите пирамида и раздавам късчета вечност със самочувствието на Господ бог... Но това може да го прави всеки простосмъртен, то е заложено като способност у всекиго от нас, които все още не сме престанали да дишаме и да се надяваме***, подреждайки редици от думи върху белия лист или върху изсушена в обичайната манастирска сянка драна заешка кожа.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 24 apr. 2022
Илюстрации:
- Манастирът "Св.св. Козма и Дамян" над Куклен.
- Из филма "Козият рог" по разказа на Н. Хайтов.
___
* Майката на прадядо ми Ненко (1875-1912) от Керемидовия род в Калугерово била хубавица и също била изнасилена в дома й от трима чапкъни от съседна мюсюлманска махалица. С шестмесечния си син Ненко на ръце и криейки се от потерята, след като съпругът й Ангел – тежко ранен в сражение с башибозука след 20 април четник от Хвърковатата чета на Бенковски, е заловен и заклан на мегдана насред селището, през кърищата промъквайки се, се добира до Пазарджик, където дава началото на Дяволския ни род. Неин внук е бащата на майка ми Надежда (1925-1988), дядо ми Борис Ангелов Ненков – Дявола (1900-1972), заможен човек с изключително лют нрав в Пазарджик, който като че ли единствено с мен сред многото му внуци се е държал човешки, въпреки и да ме е кълнял по турски, когато, четири-петгодишен, му водех кончето, докато въртеше камшик над главата ми и ореше с плуга. "Кьопеколосън!" (Което ще рече: кучи сине по български).
Върху Паметна плоча сред днешното градче Калугерово са изписани и имената на двамата братя Георги и Ангел Керемидови от заможния род Керемидови, загинали през Април 1876 г. като четници на Бенковски.
** Емил Калъчев (1932-2013), автор на сборници с разкази, пиеси, на книгите "Свидетелство за честност", "Носач на взрив", "Прощално за времето на самотата" и прочие. С Емил ме свързва над четиийсетгодишно приятелство. Вж. https://literaturensviat.com/?p=94090
Празникът на Божественото минава през лудост, и това е най-сигурен начин да се усетим жизнени, именно защото сме грешни от глава до пети. – Аноним (1947)
05 oct. 2005
ГРАДЪТ НА СЛЪНЦЕТО
Обгради Злото с нежност и внимание. Не му се съпротивявай външно, а вътрешно. Защото неговата зараза е опасна, когато атакува твоята ценностна система – ако тя е основана върху човечност и обич. Онзи, който те предизвиква, всъщност е в плен на Злото и очаква да отговориш именно в неговия стил. Отпусни юзди, дай му свобода докрай да се наслади на самочувствието, че те е измамил, ограбил, разпердушинил мечтата ти и теб самия. Замълчи. Смени рязко посоката на своята лична съпротива. Проблемът, който тресе онзи човек, се опитва като вирус да проникне през защитата на твоята имунна система. Насреща ти е тежко пострадал пленник на бесове. Нали не желаеш да изпаднеш в това негово състояние!
Виждам хора, зомбирани от малодушието си, и те винаги се изправят насреща ми да ме отклонят от моята цел. Мога да обвинявам, но каква полза! Никого не бих могъл да променя. Кой съм, че да променя когото и да било въпреки неговата воля; нали това вършеше Властта с моето поколение сънародници, откак сме се появили на бял свят кървави, сбръчкани две или трикилограмови врякащи старчета из майчината утроба на Отечеството върху разкошните райски поляни на материалния свят! Важни за мен да са добрите, спретнатите хора, които са най-унижавани, че изпълняват неписаните договори, каквото и да им се случва, без да се бият в гърди колко са полезни и колко човечеството им е длъжно.
Опитвам да открия моя подход към озлоблението, немарливостта и завистта, които тресат нашия дом България из основи, разтърсват всяка общност от стремящи се да живеят по правилата, според Десетте Божи заповеди. Погледни злобния с любов! Той ти помага да си изясниш кой си, защо си на този побъркал се от злото свят. Нека да ти се надсмива. Нека тържествува. Нека се обкичва със знаците на суетата. Не той, нито неговите хвалители, а ти – неизвестният, анонимният човек, си в силна позиция, щом действията ти се основават върху творческото начало, върхуЛюбовтавъв високия й смисъл. Ти си строителят. Ти съграждаш. Ти си стопанинът. Силен ли си в духа, не се притеснявай – плодовете на твоя честен труд тепърва зреят. А градината, нивата ти е подготвена вече.
22.10.2005.
Обади се по телефона Милена. Повече от час говорим. Два месеца това лято била в България, звънила ми по телефона, не ме открила. За любовно нейно разочарование спомена, преживяла го: много плакала и прочее, та баща й бил ме споменал: "Помниш ли, някога и за Еди кого си пак тъй беше изпаднала в отчаяние и страдаше?"* И много пъти в разговора повтори, настояваше да й отговоря: "Ти обичал ли си ме? Никога не си ме обичал, нали?" Отговорих, че ми е останал романтичен спазъм от онзи период на обърканите ни отношения, а към човека, по когото в момента се терзаела, да не е толкова жестока, и особено към себе си, понеже щастие е да изпитваш любов; а щом това е Любов, сърцето няма начин да не прокърви.
И чувам пак: "Ти обичаш ли ме? Обичал ли си ме някога? Ама честно да ми кажеш". Като удавник за сламка се лови за идеята да й дам отговор на очевидно съдбовен за нея в този момент въпрос. И си помислих, докато посреднощ бъбрим: Подозират ли изневеряващите колко лесно е да убиеш човека и каква болка е всъщност да обичаш, когато не те обичат, ала сърцето ти оголено кърви и нищо не можеш да сториш с това кървящо сърце, освен да питаш: "Хей, мой мили Августин, обичал ли си ме някога?"
Вместо да се смиля обаче, вместо да проявя съчувствие, отвърнах: – Това разпит ли е! На полицейски въпрос отговарям само когато питащият е срещу мен и му виждам очите. – О-о, аз пак ще си идвам в Пловдив – каза ми, – по Коледните празници пак ще съм в Пловдив, и тогава, миличък, няма начин да не те потърся! Ще ме видиш. Хем право в очите ще те гледам! Ако не си ме обичал, би трябвало да се безпокоиш.
Последното добави след дълга пауза, през която пауза долавях от отсрещния край на връзката ни звукът от префучаваща композиция на лондонското метро.
* * *
Размърда се ситуацията около печатаря от Рогош. Шефът на областната управа на КТ "Подкрепа" като че ли проявява склонност (или тъй ми се струва) да се заеме със случая около измамника от Рогош, мерна се в лакърдиите му и предложението да им напиша книга за синдиката "Подкрепа" по негови спомени и документи от 1989-1990 г. – Ще осигуря пари за издаване – каза; говори около двайсетина минути къде живял, какво работил някога и как се заел да създава първата структура на синдиката извън столицата. После внезапно, без преход каза нещо, което ме хвърли в оркестъра, както гласи лафът: – Знам го тоя чешит, от ученическите години го познавам. Още оттогава си беше провалена личност.
* * *
Ай че интрига! Увлечен съм по момиче, което има отсъстващия безбрежен ясносин поглед на баща ми: със същата хладина, все едно през теб се е втренчила в космоса Вечността или изваяна от бял мрамор статуя. Чудесната женска гордост, която винаги така силно ме е предизвиквала! "Ей, хубавелке – рекох си наум, – няма да ти позволя да ме изкушиш. Ни крачка, ни жест към теб! Върви друг някого да си търсиш, на друг раменца да въртиш, нервите му да пилиш и деца да му раждаш!"
Заех се с компютърната програма за обработка на изображения Photoshop CS, която си набавих с неособено учтива упоритост от бащата на мой ученик. Около два месеца миналата учебна година момчето бе на индивидуално обучение, че си счупило крака, и при тези мои посещения два пъти в седмицата се сприятелихме с баща му. Накупих най-подробни скъпи учебници за Photoshop и най-новата версия СS 2. Последното ми завоевание... засега.
25.10.2005.
Идея! При сключване на договор с КТ”Подкрепа", според офертата на неуважаемия Атанас Кръстев от миналия четвъртък, да бъде записано като лично мое задължение да подготвя книга за раждането на синдиката в Пловдив, едно от първите граждански сдружения в Южна България.
26.10.2005.
Изплатих големия заем 2000 лв. от учителската ни взаимоспомагателна каса, за да си купя компютър и да предплатя на печатаря от Рогош за отпечатването на книгата ми, и се захващам да допълвам петстотинте лева остатък в кредитната си карта. Тези дни смятам да внеса още 150, и тъй остават 250 лв. да добавя до Коледа. Брутната ми месечна заплата от 420-450 лева, всъщност, като приспаднат данъци и задължителни налози, във вид на реална сума, с която остава да разполагам, е 320 лева. Ограничил съм разходите за храна. Дрехи, обуща почти от петнайсетина години не съм купувал. Дрехите и обущата последно са купувани по Живково време. Няма що, демокрацията иска жертви.
Демокрацията или онова, което медиите у нас гръмко зоват демокрация, превърна мнозинството от моето поколение българи в плахи и притеснени хора, разчитащи на подаяния оттук-оттам, или поработващи за мутри, макар тези мои сънародници да са специалисти в професионалната си сфера, която мародери, т.е. обслужващите т.нар. "български политически елит", са закрили. А и как да не бъде задушена дейността на куп предприятия в моя Пловдив, когато цялото им оборудване, машинният й парк на тази някога носеща огромни приходи за общината ни промишленост бяха изнесени с тирове и влакови композиции извън България или нарязани и продадени за скрап!
Господинът от "Подкрепа" не ми се обади, както се беше зарекъл. Реших, че не си струва да търся каквато и да е помощ от подобни персони. В отношенията с управата на местната КТ"Подкрепа" започнах да се усещам външен посетител сред обаятелни личности, които чудесно се разбират помежду си, сработват се и кой ги знае от какъв зор тези чудесни мои съграждани са любезни с мен както с опърпан беден роднина... Поне да ме бяха отпратили! Предпочитам под носа да ми захлопнат вратата, но ясен знак да ми дадат, че напразно с тях само си губя времето.
* * *
Което си бях пожелал, едва шестнайсетгодишен: Малки войни по всички фронтове. Мечтата да си видя ръкописа отпечатан в спретнато томче книга ми бе ориентир в низ отлетели години на подсичане в кръста, предателства и идиотщини от всякакъв вид. И все пак знам, че съм щастливец, без да съм срещал Голямата любов. И що от това! Съдбата ми е предопределена; което от мен зависи, съм сторил, пък и продължавам, доколкото ми позволява моята ограниченост, честолюбието ми на неизвестен автор.Важното е да продължа този стил на живот, заимстван от средновековните монаси. И когато осъществя проектите си, надявам се, в онзи сюблимен миг ще се появи Моето момиче от сънищата, за да му покажа – единствено в негова чест и само на нея – кой съм, какви победи, какви завоевания съм имал, какви подвизи, накъсо казано – да се изфукам, както аз си знам. И ще се посветя оттам насетне на Нея, ще й угаждам, ще я глезя, ама пак тъй потайно и премерено, какъвто в тези тънки неща винаги съм бил.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 23 apr. 2022
Илюстрации:
- Младото момиче е най-хубавият дар за света.
- Пловдивската Главна (улица) в делничен ден.
___ * Беше си посегнала на живота, та родителите й ми звъняха често вечер в течение на седмица да й говоря, за да я убедя, че си струва да живее. И аз, разбира се, след като й даваха телефонната слушалка, говорех, че ще се видим някой ден, но сега е още зима, и това ще стане, когато дойде пролетта и тогава ще седнем в някое разкошно малко кафене да си бъбрим, да се гледаме в очите и да ни бъде пак хубаво, както някога, когато май наистина бях увлечен по нея, ала баща й – известна личност сред на пишещите, направи всичко възможно да ни раздели. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
