ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (962.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (962.) 

  Кукленският манастир "Св. безсребърници Козма и Дамян" пази спомен за героите, тук те изживели част от живота си, оставили следа, която по чудо не е била заличена от времето. В селото Куклен над Пловдив и днес разказват историята за Караиван, за Караиваница и дъщеря им отмъстителката Мария почти като легенда. Караиваница се славела с хубостта си, затова била изнасилена. След гаврата на чапкъните полудява. Мъжът й Караиван я качва на магаренцето си и идват при лековитата вода в аязмото. В манастира умира и е погребана. Караиван се връща тук в последните дни от живота си: да си пречисти съвестта пред Бога. Преди да се спомине, се изповядва и разказва на отеца историята за козия рог и хайдутката Мария – неговата дъщеря. Самата Мария си слага край на живота, когато – обградена от турци* преследвачи, се хвърля от една скала. Монахът, разказал на Хайтов истинската история, завършил: "Много неправди, а Мария една! Затуй не се оправил тоз свят!" – Аноним (1947)

   08 sep. 2002 

МОЯТА БЪЛГАРИЯ

  С Емил** и жена му туркинята Весна по тяхно предложение се изкачихме с жигулата до Кукленския манастир "Св.св. Козма и Дамян". Четирите километра над село Куклен бяха най-занемареният изровен от пороищата път, по който е минавала моята жигула, но местността около манастира, а и самият манастир ми се сториха чудесни. Не ми се и влизаше в двора на тази монашеска "конюшня", толкова тъпо ми се стори отначало това катерене, тръскане, суркане и подскачане из коловозите докато се озовем тук, та се замотах около колата, докато ми поспадне адреналинът. Е, после... все още ядосан на мен си, се запътих сам към градището, правено, както по-късно обясняваше Емил, някъде през ХІ век или горе-долу по едно и също време с манастира "Св. Георги" над Белащица в чест на победа, която византийски военачалник извоювал над българите.

  По стръмното, а пък широко, градено от едри камъни стълбище с килнати настрани железни, потъмнели от ръждата перила, на слизане за към черквицата се разминах с две полусакати възрастни жени, а преди да вляза при иконите и кандилата, минах на верев покрай дъщерята на съседа Димитър Димзов – болна от множествена склероза или нещо от този род пак така неизлечимо. Носеше я на ръце млад мъж, почти момче още; беше обвила ръце около шията му като детенце, та ми стана чак неудобно, че се явявам свидетел на тази болезнена драма, съчетана с любов, и се престорих, че не ги виждам. Запалих две свещици; бучнах едната пред иконата на Иисус, нарекох за себе си и ръкописите ми; другата – в пясъка долу, я нарекох за моите починали родители.

  В дворчето встрани от черквицата цъцри бистра водица от градена стара чешма, а ябълковите дървета този ден бяха отрупани с плод, клоните им бяха виснали чак до земята. Мина ми през ум: що ли никой не си къса от зрелите, зачервени като бузки на хубаво младо момиче ябълки! По земята доста бяха нападали и тихичко гниеха. Умих си първом очите, плиснах две шепи изворна вода върху лицето и побързах да изляза да подиря моите спътници вън от зидовете на манастира. Неколцина монаси – харно изглеждащи, ми се мярнаха на горната площадка, където май са им килиите. Ай, тези пращящи от здраве и сила мъжкари как ли я карат в планинския пущинак, зачудих им се; всеки случай не ми се сториха смотаняци, нито будали и дембели.

  Изкарахме си доста приятно върху стръмна сочна полянка. Въпреки че от време на време ме пронизваше като стрела: Бе, какво правя аз тука? Що ги нижа тези дотук ли! Може би защото вечерта към девет от Лондон (?) ми позвъня млада дама, която... ами която поне от шест години бях отписал, тъй да се каже. И 36-годишната особа, с която преди 14-15 години бяхме преживели някаква интимна авантюра, захвана тричасовия ни среднощен разговор именно с това как непрекъснато или многократно напоследък била ме сънувала, а тази сутрин ходила при втора или трета врачка в Лондон, за да й изясни врачка причината да ме сънува, демек, аз от какъв зор се мотая в сънищата й. Обаче не пожела да каже какви ги върша в сънищата й, като какъв там й се явявам. Не ми каза и какво рекла английската врачка. В края на цялата идилия по настояване на разтревожената ми нощна събеседница, изпратих й чрез сателитните комуникации следното ведро послание до Лондон: "Животът е с яко развинтена фантазия. а ти си чудесна".

  Любопитно все пак изглеждат въпросите, на които се наложи да давам уклончиви и както обичат да се изразяват политолозите – кривогледият Иван Кръстев, например: "обтекаеми, силно обтекаеми" отговори... в течение на цели три астрономически часа разпит, когато бих могъл и би трябвало блажено да спя. Това момиченце ми крадеше от съня, наистина! Та ето ги въпросченцата й...

  1. Женен ли съм?
  2. Имам ли желание да се женя?
  3. Кой живее при мен?
  4. Влюбен ли съм бил в нея през онази година и половина лудеене?
  5. Какво ми е становището за идеята някой (?!) да ми роди детенце... (по принцип, не конкретно, естествено) сега или в следващите две-три години?
  6. Как бих реагирал на предложението да ми изпрати лири стерлинги (леле-е-е!) и да прелетя с аероплан от моя краен квартал зад циганския рай Столипиново до Северен Лондон, за да й погостувам известно време?
  7. А що да не пропътуваме пътя Лондон-Кардиф, например, с нов-новеничък лъскав фолксваген-голф или беемве (да, бе – беемве, любимата кола на всеки красив манго), за да се запозная с града, на чието име съм си кръстил втората стихосбирка?
  8. Съгласен ли съм да ми прати паунди, че да го купя най-сетне този компютър, дето го бълнувам и ми е мечта от четири-пет години?
  9. Дали ще ме познае, ако ме види (т.е. сбръчкал ли съм се вече до неузнаваемост)? Макар това да нямало, както великодушно рече, абсолютно никакво значение за нея.
 10. Спомням ли си какви лудости сме вършили двамцата с нея в нашия незабравим любовен роман? (Ами спомням си ярко, че ми беше бая мъгливо, но това не го казах.)
 11. Изкушава ли ме още гласът й? (Кара ли ме да тръпна сексуално, тъй да се каже?)
 12. И накрая дванайсетият й въпрос, с който ме закла, простреля ме право в челото: Как ще реагирам, ако я видя пред вратата си (а не го е виждала този мой апартамент), да речем, подир броени дни, до седмица най-много?

  Та си мисля, докато записвам снощната светкавична анкета: Опомни се, човече! Ако броденето ти по манастири и палене на свещи пред икони ти носи подобни изненади, харно си помисли, преди да поемеш към следващата религиозна монашеска обител!

  11 sep. 2002

  Жестоко, а е истина: Всичко пърхащо, дигащо шум, пулсиращо, тръпнещо от страст и отчаяние или копнеж, рано или късно умира, изчезва сякаш никога не е било и не се е раждало; остава след нас единствено описаното в добрата (и в лошата) литература. Добрият автор, както самия Господ Бог, раздава безсмъртие, в състояние е да накара и камъните да проговорят. Животът е низ от случки, образи, пейзажи и размишления. Мимолетният жест, искрицата в мигновено хвърления поглед често говорят повече от тонове сериозна литература. Галопираме – ездитни коне, пришпорвани от щур ездач; и кой, ако не е пишещият, скрибуцащият с перото гъше върху сухата заешка кожа! Кой иначе ще съхрани богатството от нежни женски послания, разкоша от багри, аромати, състояния на духа и плътта за идещите подир нас? Кой! Питам, и отговор не ща.

  В самота човек (или някои хора) успява да се хармонизира, за да усети вибрациите, излъчващи се от милиардното множество дишащи, мечтаещи и страдащи, обичащи се и ненавиждащи, богати и бедни, властни и просяци, галеници на славата и потънали в забвение. Самото писане е удоволствие, както кеф е дишането, както съзерцанието на звездите или единственото, което според мен може да се сравни с тази космическа хубост – съзерцанието на красиво женско лице или тяло. То е като спомена и мечтата. Нямам основание да се притеснявам, че материално от един ден нататък вече ще съм дале-е-еч от живите; ами че сред живите: ако си заслужава и има стойност, ще остане ненаситното ми любопитство и доверие в Добрата сила, която ни дала човешки разум върху планетата Земя, върху тази прашинка, залутана из Космоса.

  Ненаситен оптимист съм, стоя на върха на невидима за очите пирамида и раздавам късчета вечност със самочувствието на Господ бог... Но това може да го прави всеки простосмъртен, то е заложено като способност у всекиго от нас, които все още не сме престанали да дишаме и да се надяваме***, подреждайки редици от думи върху белия лист или върху изсушена в обичайната манастирска сянка драна заешка кожа.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 apr. 2022

Илюстрации:

- Манастирът "Св.св. Козма и Дамян" над Куклен.

- Из филма "Козият рог" по разказа  на Н. Хайтов.

___

* Майката на прадядо ми Ненко (1875-1912) от Керемидовия род в Калугерово била хубавица и също била изнасилена в дома й от трима чапкъни от съседна мюсюлманска махалица. С шестмесечния си син Ненко на ръце и криейки се от потерята, след като съпругът й Ангел – тежко ранен в сражение с башибозука след 20 април четник от Хвърковатата чета на Бенковски, е заловен и заклан на мегдана насред селището, през кърищата промъквайки се, се добира до Пазарджик, където дава началото на Дяволския ни род. Неин внук е бащата на майка ми Надежда (1925-1988), дядо ми Борис Ангелов Ненков – Дявола (1900-1972), заможен човек с изключително лют нрав в Пазарджик, който като че ли единствено с мен сред многото му внуци се е държал човешки, въпреки и да ме е кълнял по турски, когато, четири-петгодишен, му водех кончето, докато въртеше камшик над главата ми и ореше с плуга. "Кьопеколосън!" (Което ще рече: кучи сине по български).

Върху Паметна плоча сред днешното градче Калугерово са изписани и имената на двамата братя Георги и Ангел Керемидови от заможния род Керемидови, загинали през Април 1876 г. като четници на Бенковски.

** Емил Калъчев (1932-2013), автор на сборници с разкази, пиеси, на книгите "Свидетелство за честност", "Носач на взрив", "Прощално за времето на самотата" и прочие. С Емил ме свързва над четиийсетгодишно приятелство. Вж. https://literaturensviat.com/?p=94090

*** (лат.) Dum spiro spero (Докато дишам, надявам се.). Бел.м., tisss.