Отначало ти е чоглаво, непривично тъжно, питаш се: Ама наистина ли това точно на мен се случи? После свикваш, че мястото до теб е пусто, човекът си отишъл, няма го, а го сънуваш. Докато накрая проглеждаш: че той отдавна си бил отишъл, аз къде съм бил/а, да не забележа? Не си мисли, че раздялата става изведнъж. – Аноним (1947)
24 uli 1998
СЛЕДЛЮБОВ*
Когато нещо си отива, сърцето лекичко изстива, но питам ви, защо тогава, то пари ни като жарава? Уж казваш си: Това е краят; и тя ти казва: Да, така е! И двамата сте уж съгласни, и всичко значи ви е ясно, но защо тогаз в нощта си спомняш сладките неща? Нали при друг сега тя ляга, нали от нея сам избяга, какво неясно пак те връща в онази запустяла къща?
Предателят винаги е някой измежду хора от твоята черга: може да е твоят брат или твоят най-мил приятел, ала поради стечение на обстоятелства и малодушие, поради желание да постигне въображаемото си мизерно щастие, те предава. Най-чудното е, че същият този Каин при смяна на конюнктурата е пръв праведник. – Аноним (1947)
21 oct. 2021
УЛИЦА НИШ*
Писането за мен е както дишането, но и разговор с живи и мъртви – както синигерът на старата липа всяко слънчево утро по неведоми за мен канали разкодира послания на собствената си природа, за да ги озвучи в простичката си мелодия. Чел съм някога в популярни книжки, че мъжкият сред птиците, както и при животните, използва звуци да привлече узряла да се чифтосва женска, но и да предупреди други мъжкари, че тук това е негова територия, т.е. маркира присъствието си на мъж стопанин. Та си мисля напоследък: С какво хората се отличаваме от фауната и флората, дали редичката от думи и възклицания не са начин да отвоюваме внимание към нещо, което смятаме за по-съществено?
Заранта започна слънчево, а вече към осем облаци надвиснаха, от полето полъхна мирис на влага, предизвестие за дъжд. Не ми спори писането тази сутрин. Решил бях да опиша как живеехме, когато родителите ми са били трийсет-трийсет и двегодишни, когато сестричката ми бе пухкаво бебче (1954-55 г.), или когато още не се бе родила, и тримата, значи – аз, майка и татко, обитавахме покрай още трима други бедняци двете от общо четири мизерно обзаведени и с нисък таван стаи в избата на улица Ниш № 4, а в съседната къща, и там вкопани в земята, единствени като нас на тази пловдивска непавирана уличка от осем къщи, с мижаво дворче всяка, живееха двама родопчани, старци пришълци – дядо Григор и баба Тодора.
Синът им бе осъден от Народния съд, разминал се на косъм от разстрел, после и с доживотна присъда се бе разминал, за да излезе подир тринайсет години от затвора. "Закачила го амнистията" – шушукаха надвечер жените от махалата. Този едър, като че срамежлив, но и лъчезарен мъж някога бил капитан на полицейска Ловна дружина, преследвала шумкари в Балкана преди славния, както ни учеха в основното училище 9 септември 1944 г. Не си оцапал ръцете с кръв, самата му длъжност обаче вече била основание да бъде жестоко наказан от Новата власт. Укривал се месеци, че и години, докато се оттече кървавата вакханалия на новите властници от 1945-47 г., та отървал кожата. После сам се предал в милицията.
Жена му на чичо Васко обитаваше със сина си Григор горния етаж, докато свекър и свекърва, бяха слезли от Родопите в прашния Пловдив при снахата и внука си Горчо. Леля Дафинка шиеше това-онова за съседките от махалата и така си осигуряваше хем средства за прехрана, хем и възможност чат-пат да праща колети с храна на своя мил затворник. Старите, родопчаните, както ги наричахме, честичко ни канеха нас, дузина хлапенца от околните къщи, да ни гощават с паничка бяло сладко, чаша вода и благо кафенце във филджанчета колкото напръстник. Насядали сме, значи, по застланите с родопски халища, дебели губери и китеници ниски диванчета в техния тесен сутерен, па дядо Григор засучи мустак, радва ни се, демек, и пита: "Ей дечинки, с коя тамбура или гъдулчица да ви посвиря?" Побутваме се, кикотим си се в шепи, чудим се: че коя наистина от наредените по дървените му полици да изберем! А той посегне към една, поеме я нежно, гальовно прокара палец по струните й, върне я на мястото й, па след няколко такива опитвания снеме тамбура с по-дълъг гриф и с лакирана резонаторна кутия, напомняща кратунка за баня. И цъмън-цъмън... засвири на онази своя макина, която в момента най му е на сърце, най-подходяща за настроението му, попрокашля се, огледа ни светнал отвътре изпод рунтавите си тежко нависнали вежди и... запее.
Родопски му песните – протяжно тъжни или весели, скокливи. Родопска му дрехата, достолепната му осанка на добър, ама и строг, но чист човек, който знае онова, дето тепърва имало и ние да узнаем: за тъжната човешка участ, за любовта и здравето, за разкоша да си млад и жизнен, за тъгата поради смъртта, за суетнята и мимолетното, за мераци и хубосии в този наш земен греховен, но разкошен, подвластен на илюзии и лудости свят.
Цвета и Костадин Дърварови ни бяха хазяите; дядо Коце държеше шивашка частна работилничка на улица Гладстон, куцаше, бе като че ли с дървена протеза, понеже в общия кенеф на двора на гвоздей висеше стол, за да го ползва бай Коце, кога ходи по нужда. Прибран човек, вдаден в занаята си; не съм го чул глас да повиши, за разлика от жена си Цвета, която бе зла кавгаджийка, за разлика и от двете им щерки – кротката Раша, омъжена за Пано от село Чоба, и дяволитата Ването, която тъкмо се момееше. Фактът, че Раша е омъжена за партизанин, караше жените от махалата да замълчават на невъздържаните просташки приказки на Цвета. Същата тази едра и груба кикимора лискаше легена си с помия току върху мен, когато седемгодишен изкарвах в бебешка количка от сумрачната изба сестричката ми Ели на огряното от пролетното слънчице дворче под балкона. От влагата в избата долу бебчето преболедува от рахит, и когато майка се хващаше да шета вкъщи, повиваше сестричката ми като козунак, връчваше ми шишето с биберона и ме отпращаше на двора. Слънцето помагало срещу рахит, та съм висял по час и два като часовой на завет край повитото бебе в количката, когато денят се случеше слънчев.
"Шта прата дъ чукъш камани, в таз тенджура кокалити да ти варят дано!" – квакаше над главата ми от балкона си, докато в голямата тенджера, в която майка изваряваше прането, си мия нозете на плочника, "Шта науча аз теб къде серат гладните!" са нейни лафове. Беше забранила... "да влача" други деца в дворчето им. Веднъж при мен се вмъкна Маринчо – по-големият внук на дядо Марин каменаря от къщата на Ниш № 5, и Цвета връхлетя като змей приятелчето ми, изу си от крака налъма, и с налъма в ръка блъскаше седемгодишния ми връстник, а към мен – с пяна на устата: "И повече чузди хлапетии тук да не виждам". Съседите преглътнаха синините по техния сирак, без зъб да обелят. Баща му на Маринчо – чичо Велко, и той каменар: беше мъж доста едър и як; най-малкото би могъл да се скара на усойницата.
Зетят-партизанин всяваше страх у съмахленците, и не че се е държал извисоко, но поради стряскащия факт, че е Човек на Народната власт. Едва навършил шестнайсет, Пано Троплев от селото Чоба седмица преди Девети септември се изтягал в корията над село с отряд партизани в шумата и вследствие това години по-късно държавата го изпрати в Москва да се изучи за началник, шушукаха си в махалата. В онези гладни зимни месеци наперенкият трийсетинагодишен Пано, дошъл си по Нова година във ваканция из Маскве, приседнал на стълбите, ни учеше с по-големия му син Видко да приказваме по руски. "Так сказат", "Спасиба, маладец", "Ну-ну, иди сюда", "Харошая девчонка", "Пажалуйста", "Таваришч", "Чорт возми" "Досвидания" и пр. от него съм ги слушал за първи път. Веселяк и естествен – поне в моите детски очи. Мъкнеше от Съюза шарени армагани на двамата си сина: самодвижещи се тенекиени самолетчета, танкове, влакче, огромен като супник пумпал, който мелодично бръмчи, натиснеш ли му дръжката да го завъртиш. Мотае се и досега из стария ми албум сива фотография, върху която курсантът от Висшата генералщабна академия на СССР в онзи двор, дето яде бой седемгодишният сирак без майка Маринчо, е увековечил майка ми в момент, когато майка ми изнася от тъмната изба препълнения леген с прането за простиране...
Тъй рамо до рамо, макар и гърбом едно към друго, живееха по онова време на тази занемарена, прашна пловдивска уличка семейството на някогашния капитан на ловна жандармерийска дружина и семейството на някогашен партизанин от Средногорието, от Чоба. Като завърши военното си обучение в Москва, Пано, Раша и двамата им сина Видко и Коцето се преселиха в София, пък когато след тринайсетте години в пандиза съседа Чичо Васко го амнистираха, с помощта на татко стана мебелист в "Напредък".
Баща ми в онези години се състезаваше с немски мотоциклет "Цюндап 200 кубика" и много се гордеех с това обстоятелство, особено когато състезателното им трасе на пловдивските кросаджии включваше Пещерско шосе край бедняшката ни улица Ниш, Царския остров... до и на връщане от село Оризари, и нашенци от махалите наоколо в плътна тълпа се подреждаха да се дивят на профучаващите оплескани до уши от кал и смазка, прелитащи сред трясъци, пукот и рев, сред облаците пушиляк на двигатели, надупени над резервоара митичните кросаджии Байката, Чапая, Гьорги Мачев, синът на Гьорги – Гавраил Мачев, Манчоолу, Бакърджията – личности, легендарни за онова така щастливо за децата на бедните в Пловдив, но и толкова смутно, толкова усилно за възрастния простосмъртен българин следвоенно време!
Моите приятели бяха все деца на обикновени хора: Мъмито (Марин Велков Гърков), Ичо Махина (Христо)**, пет-шест хлапета – по-малки от нас, играехме или на уличката "Ниш", или на съседната улица "Цар Михаил Шишман", или почти всеки слънчев ден – по храсталаците и драките на Джендем тепе, най-дивото и най-високото в Пловдив, а през лятото скитахме чак до Мичкюр (днес квартал Прослав), къпехме се на воля по вировете на Дерменка или на Марица, върлувахме из крайградските бахчи и овощни градини. Ядяхме пердах от бащите или от някой по-голям от нас, но какво е това юнак без рани, нали! Затова вероятно тъй яко съм привързан не само към онзи някогашен мизерен Пловдив, но и към моето детство-юношество, че раснахме, кажи-речи, диви и свободолюбиви, с рисковете, когато си свободен, да ядеш пердах за греховете си.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 23 oct. 2021
Илюстрации:
- 1955 г., Чепино, при ез. Клептуза, сем. Бояджиеви.
- 1955 г., пл. Джумаята, шоу за кибиците в Пловдив.
___ * Състояща се от осем дворни места уличка в северното подножие на Джендем тепе, пресечка на Пещерско шосе отсам жп-прелеза край някогашната пловдивска Гарнизонна фурна и казармите с редиците танкове, бронетранспортьори, зенитки, полеви оръдия, трофейни военни камиони от марката Opel Blitz, както и руските ЗиС-пять, дето от най-ранните години на детството ми на таз улица съм запомнил с димящ комин от газ-генератора в каросерията отзад, плюс поне кубик цепеници вместо гориво. ** Майка му бе руса хубавица с пристиснати устни, баща му – възпълничък плешив добряк от град Пещера, за каквито лафът по нашенско е "Мека Мария". Запомнил съм го този образ – препасан с дамска престилка, как изтърсва чергата, като дразни двамата си сина – братята Никола (Колю Пушкина – големия), и Христо (Ичо Махина – втория) и малката им сестра Тинето (Христина): "Тя ши си доди македонката и аз сичко ше й кажа". Майката, демек, бе домашният авторитет. Бел.м., tisss.
Господи, време е! Спусни криле над слънчевия лик; и ветровете пак литнат из просторното поле. За плодовете сетни повели по-южни – дните: да узреят и сладост в тежък грозд да влеят на Лятото последните стрели! Бездомник дом не ще да изгради, самотникът сам пътя си ще мине – ще ходи из замрелите градини, писма ще пише дълги и ще бди, докато там листата тихо гинат. – Райнер Мария Рилке (1875-1926)*
28 noe. 1972
ЕСЕН В ПЛОВДИВ
Как есенно листата остаряват,
къде сте, луди пролетни зари –
зеленото във златно преминава
и в аленообагрено дори.
Усещам и как в бъчвите набъбва
на виното грехът и мъдростта
и вече няма за къде да бързам –
по-всеотдайна става любовта.
Отварят се зарасналите рани,
мълчание нахлува изведнъж
и мъртвите приятели в дома ми
се връщат кротко с мириса на дъжд.
В такива дни, в такава глуха есен
разплакана си тръгва младостта,
под облаци с ята, на юг понесени,
изгрява непривична яснота.**
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 22 oct. 2021
–––
* Немскоезичният поет от Австро-Унгария Райнер Мария Рилке е връстник на прадядо ми Ненко Керемидов, едва шестмесечен отнесен от майка си – първескинята Мария, през кърищата от Калугерово до Пазарджик, след като мъжът й Ангел бил заклан от башибозуци на мегдана в родното му село, заловен тежко ранен в сражение между десетимата юнаци, пратени от Бенковски да купят от селяните брашно за бедстващата в околностите Хвърковата чета. Споменат е в бележките на друг четник от Калугерово, Тома Гергьов Сираков (1834-1927), съвсем бегло: "Беше момък храбър, решителен" вж.,https://www.istorianasveta.eu/…/480-%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0…Питам се какво ли е общото между нежния и отраснал в цивилизована среда австрийски поет и моя сърцат прапрадядо? А може би това са християнските духовни ценности?! Позволих си леко да редактирам превода на класика в Българската лирика Николай Лилиев (1885-1960).
Калугерово. Паметната плоча с имената на братята Георги и Ангел Керемидови
** Няма по-плодна основа за поезията от Тъгата; открих това още докато бях студент в София. Запомнете, щастливците не пишат стихове. В тъгата се откриват хоризонтите на света; внезапно разбираш колко много духовни братя и сестри имаш, а Пустинята на веселието се изпълва с тих копнеж и ромон на ручеи. Беше поемка от 15 четиристишия под надслов "Стая". През далечната 1973 г. редакторът от Пловдивското издателство Иван Николов (1937-1991) публикува в списание "Тракия" бележка за този и още един мой текст, все приятни нещица писа. През 1974 г. поемката с петнайсетте й строфи излъчиха в "Поетична дъга" на Радио София – пусна я поетесата Рада Александрова (1943), с която Михаил Берберов ме запозна в кафенето на СБП на ул. "Ангел Кънчев" 5. Хонорара пропуснах да взема. Към писането на стихове никога не съм гледал като на източник за приходи. От далечната 1982 г. някогашната поема придоби този вид, сега съжалявам, че послушах Иван Николов и невъзвратимо я съкратих. Бел.м., tisss.
Предателят винаги е някой измежду хора от твоята черга: може да е твоят брат или твоят най-мил приятел, ала поради стечение на обстоятелства и малодушие, поради желание да постигне въображаемото си мизерно щастие, те предава. Най-чудното е, че същият този Каин при смяна на конюнктурата е пръв праведник. – Аноним (1947)*
21 oct. 2021
ЩО СА ТО ИЗБОРИ ЗА ПАРЛАМЕНТ/ПРЕЗИДЕНТ И
ИМАТ ЛИ ИЗБОРИТЕ И ГЛАСУВАНЕТО ПОЧВА У НАС
Да поразмишляваме на чисто философски теми, да си изясним!
1. При един милион електорална маса в гетата, която срещу 20 до 50 лева и майка си, и чаветата си ще продаде...
2. При между 500 и 700 хиляди чиновници, които при заплаха от уволнение пак ще гласуват за когото им кажат...
3. При бъркотията от коалиции със свежи имена и високи претенции за чест, пък виждаш: лъжат като за световно...
4. При наличие на величествени фигурки на рекламата, като Ива Николова, Недялко Недялков, Илиана Беновска, Стъки...
5. Този, който най-добре се гушка и поцелуется с чиновниците на Европейските им "духовни ценности", той – по план от Биг Брадър, пак ще управлява България.
6. Дали пък извънземните не запратиха тенекиения "Вера Су", пълен с некви лайна на Камен бряг, да си отворим най-сетне зъркелите какво се случва от трийсет години с България на отродниците?
7. Нашият враг не е висшата Щатска администрация, ни чиновниците в Евросъюза; най-злостният ни враг са мекеретата на чуждия интерес, които ни предават отвътре. Българските крепости са разрушени, кажи-речи, до основи, за разлика от крепостите в Западна и Централна Европа. Какво говори това? Докато онези хора са склонявали да приведат глава пред насилника, нашите са се сражавали докрай, до смърт.
Предателят винаги е някой измежду хора от твоята черга: може да е твоят брат или твоят най-мил приятел, ала поради стечение на обстоятелства и малодушие, поради желание да постигне въображаемото си мизерно щастие, те предава. Най-чудното е, че същият този Каин при смяна на конюнктурата е пръв праведник. – Аноним (1947)*
15 mar. 2001
КАИНОВО СЕМЕ
Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези речени-недоизречени извивки на авантюристичното са и моята печал, и моят възторг. Не-е, ами не съм толкова елементарен, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и странно, живял съм повече със сънища и илюзии спрямо живота; когато треперя от слабост, тогава – разбирам го след време – съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя лична участ, че не ме оставяш щастливо да се плъзгам по повърхността. Преди време, почти още юноша, съчиних стихотворение, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" до днес ме съпътства. И нека е тъй, докато дишам! Защо ми е театрален грим по лицето; знае ли публиката, че у актьора гримът е засилен – грубо и едро нанесен, именно да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на театралния салон?
Великолепието не е в издяланите върху камъка напътствия, а в нюанси на близост между сърцата, в преливанията между Истина и Илюзия, Вярно и Невярно... Разпнат, чувствам се по-близо до същността на Вселената. Страшно е да си замълчиш, когато отсреща очакват думи на болка и отчаяние. Страшно е да замълчиш в този момент, и това е силната позиция при резки ситуации в живота; а всичкото останало си е хленч, обвинения, самолюбиви изблици, слабост, които няма да си простиш по-късно сам на себе си, ако приемаш себе си с уважение, но и със самоирония, което ще рече: без да се главозамайваш. Обвинявали са ме, че съм монолитен**, че твърде самоуверено се изразявам, че надценявам своето, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на враг и на приятел, че не владея умението смирено да преживявам завоите на живота. Тъй е, но и не съвсем тъй: с ръка на сърце мога да кажа: онези, дето са ми създавали притеснения, съм ги чувствал по-близки до себе си. Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си... и на всички, които в страданието си живеят по-интензивно и са принудени очи в очи със себе си да смиряват обзелото ги вълнение, бяс и страст.
Боли ли я косената трева?*** Боли я, разбира се. А където е била наранена, тревата избуява по-жизнена, най-разкошен е дъхът на младост и свобода. Това е изворът на моя оптимизъм – като заничам иззад гърбовете и туловищата на неприятностите, да проектирам слънчеви територии отвъд днешното отчаяние, че то е такава авантюра! Кой може да ми отнеме това щастие.Сво-бо-ден! Толкова разкошно си, Утро! Всички пътища са открити към теб, Сърце. Не желая да съм крепостен, електорат, а и изобщо притежание, нито пък да притежавам когото и да било. Не са ми нужни трохи от чужда трапеза. Предпочитам себе си да съм, в съответствие с българската си порода. Това предпочитане отхвърля половинчатия избор. И се оттеглям днес от свойто вчера**** не като еретик, а по-плътно свързан с Вярата, която човеците преди нас изнамерили да ни вдъхва духовна сила, понеже сме уязвими, греховни, непостоянни, мимолетни.
Защо да соча лошото у човека като единствен начин и средство той да се замисли, та и сам да се поправя?! Колкото и благонамерен да съм, този човек е логично да си рече: Какви са ми на мен тези поправители на недъзите, не се ли самоизтъкват чрез моята мъка, на мой гръб? И мисля: Със злото у нас да се справим, ако действително желаем да помогнем, този е най-човечният начин – като му посочиш добрите страни и похвалиш добрите му качества, с внушение колко жалко ще е каца мед да съсипва за лъжица катран. И ако насреща ти е разумна душа (а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме почти всички), та ако срещу теб е нормален човек, сам ще се досети и не ще вземе подсещането за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и основания да е дал да му се дразниш, да го съдиш.
Събуждам се преди час и пред затворените ми очи още са низа постъпки на колеги учители. Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за редно и нередно.Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми самоназначил се прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле – съвсем ти се затули с мъртвешки облаци хоризонтът. И взех да подхващам от другия им край нещата.Казвам си: а този, дето ме ограби***** и ми се присмя, всъщност е добър човек, я виж, двама сина храни, облича ги, трепери им; та ако обстоятелствата дотам не са го притискали до стената, всъщност е тиха, незлоблива душа; лошотията му не произтича от неговия стил и нрав, а от моментна немарливост, може би малодушие; и за да уравновеси нараненото си самолюбие, да приспи свой някакъв си там комплекс за малоценност. Ами да! – говоря си в полусън и обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат така отвратително. – Ами да! Ако съм сторил подлост, то е заболяване, вирус, временно проникнал у мен. Какво ще ми е необходимо тогава? Да ме унижават с възмущението си, или да ме погледнат със съчувствие, че съм бил толкова слаб? Аз – човек по природа, не съм лош, замислен съм от Твореца (има ли го или не, е друг въпрос) като същество умно и благородно. Злото е отстъпление от мене си, каквито и временни ползи да ми носи с пълни шепи това каиново Зло.
Понякога си мисля, че едва ли бих оправдал, но и че нямам сила да осъждам грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх: всичко калпаво обгръща с чар, аромат на пролет, тегли ни към Небесата. Който обича истински, по-склонен е да се смирява, да страда и да прощава със замълчаване. Чуя ли някой да хленчи и кълне на висок глас, да си дере с нокти лицето и ризата, да си скубе косите на площада, ясно ми е – любов няма у него; в момента той е по-нищ и от най-окаяния, понеже бесува, обвинява, за да не се види недоимъкът му, че бесовете го налетели, прегърнали го и го карат да ходи с подпухнала от злост внезапно погрозняла душа.
Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, edited on 21 oct. 2021
Илюстрация:
- Пловдив, 1983 г. С Вера и Надя в старата квартира.
___
* Вж. "Февруари – срамен и позорен месец за пловдивските писатели", в. "Фактор" от 15.II.2015 г.
** “Крайният квартал”, от сб. "Сутрин рано", изд. 1983 г., с. 6. ** Катя Митова, "Далече от поезията", в. "Литературен фронт" от 7 апр.1984 г.: Лирическият "аз" в тези стихотворения е монолитен, единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, а светът около него е или черен (...), или сив. Към "черния свят" той се отнася с презрение, към "сивия" – със снизхождение и пр. Авторката на тези редове днес е професор по литература в Чикаго, уважавана дама в общността на българите-емигранти. Едва ли помни онзи период, когато литературната критика у нас беше принудена да се съобразява с указанията на БКП относно т.нар. идеологическа диверсия.
Проф. Катя Митова, Чикаго, САЩ
Вж. в сайта Медиятаймсревю ("моята чудесна приятелка от Чикагския университет Катя Митова – поетеса, преводачка на поезия, човек с голямо сърце и не по-малък PR-талант").
*** Свилен Панков (1956-1992), "Сутрин рано"... много рано", в. "Литературен глас", 28 авг. 1983 г.;
**** Началният ред на "Косената трева" от сб. "Сутрин рано", изд. 1983 г.., с.36.
***** От "Непоправимо", вж. http://jores-tisss.blogspot.bg/2015/12/ars-poetica_29.html
****** Тодор Чонов (1945) от село Рогош, който се задължи да отпечата книгата ми "Ламски" и не я отпечата, независимо че две години изплащах заем 1500 лв. от оскъдната си учителска заплата по онова време и му платих. Бел.м., tisss.
Във Виетнам воюваха на хиляди мили от родината си над половин милион янки, от които повечето са ми набори, мои връстници. Говорехме си тогава в дивизиона защо на бойния пилот янки не му пука колко човека ще убие, натискайки някакъв си червен бутон в кабинката на хвърчилото, и после ще се върне при жена си и децата да им се радва, да окоси английската морава пред дома си и да седне да си пие следобедното уиски, като човек свършил добра работа този Божи ден. – Аноним (1947)*
РАДИО БЕЙРУТ
На о.з. ефр. Любомир Гешев от Сопот – радист на "сто и четворка"
в някогашния наш български ракетен дивизион 90180 край Хасково
Политиката служба не тика, казваше нашият старшина; бяхме наивни, дето се вика, не мъже, ами градски лайна.
Маркс, Хрушчов, Ленин-Сталин, арията си беше само една – комунизмът за да прославим, готвим се за Световна война.
Готвим се... ама с Любо от Сопот
тайно слушахме джаз от Бейрут** и дъските ни взеха да хлопат, та майорът ни спипа без труд.
Майор Марков бе смъртна досада: плужек мазен, уж – много суров,
ужким пич, а душата ти вади с педерастката своя "любов".
И прости ни***, ала за награда рихме въглища цял следобяд –
дето казват, за честта на отряда двайсет тона напред и назад.
Бяхме просто две бойки момчета, но след случая с тоз темерут оттогава войнишката клетва сякашбяхме се клели в Бейрут.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 20 oct. 2021
–––
* Май 1966 г. в едно дъждовно утро ни строиха на плаца нас, състава на шестте ракетни комплекса, и тогава се появи ген. Славчо Трънски. ЗКПЧ-ето (зам.командир по политическата част) майор Стоянов вече беше ни предупредил – рече ли генералът има ли доброволци за Виетнам, като един – всички ние, 80 войничета по на 18-20 години, да направим крачка напред. Но генералът само изкомандва "Здравейте, юнаци!" и ние ревнахме в отговор: "Служим на Народната република!" Месец по-късно по тайния информ-канал "Партенка" научаваме, че унгарският дивизион от същия тип като нашия, маскиран като склад за ГСМ (гориво-смазочни материали) сред половин дузина макети, пунтиращи ракетни площадки, е буквално превърнат на кайма от точните бойни пилоти на янките, разполагащи с прецизна техника, за да различат фалшивите макети от реалния ракетен дивизион.
** Само с леко завъртане на потенциометъра пренастройвах на честотата на Радио Бейрут и приемникът на военната релейка Р-401М ни зареждаше с "упадъчна" музика (рок, джаз и пр.) in live от нощните клубове на Близкоизточната перла Бейрут. След обяда старшините Генчо Налбантов и Димитър Карачев идваха в "моята" релейка да спят и ги слушах как гръмогласно хъркат като две дъскорезници, докато зорко им пазя спокойствието от чужди очи, скатал се на почетно разстояние от дъскорезниците.
.
Същият тип ракета, с която бе свален "U-2" над СССР.
*** Не ни издаде, та ни се размина "дисципът" за месец поне в т.нар. черни роти в Елхово или Звездец на Втора българска армия. Случва се това в разгара на движението на хипитата с онзи велик девиз "Make love, not war!" (Правете любов, не война!). През октомври 1967 г., когато тъкмо се бях уволнил, София ми изглеждаше рай. Днешните дезодорирани лекенца и кукли-панукли на чалгата не притежават нищо от онзи взрив на артистичност и свободолюбие, разтърсил света ни, след като 550-хилядната армия на САЩ, въоръжена до зъби с най-модерни средства за изтребление, яде пердах и поколението завърнали се у дома янки – мои връстници отвъд Атлантика, преживя шока да прогледне кой го прати на хиляди мили, за чия изгода и от какъв зор да се вре във Виетнамската джунгла и да избива, кажи-речи, беззащитното местно население. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (772.)
