Старите къщи са като изоставени момичета; още си стоят там, обвити в гирлянди от храсти и спомени за едно минало, което безвъзратно си е отишло. – Аноним (1947)
3 uni 2015
РАЗКОШНАТА СТАРА СГРАДА*
По стъпалата й днес никой се не качва,
като любовница, обречена на самота,
за нея няма вече горко кой да плаче –
любимите мъже са си отишли от света.
Ехтели някога тук смях и дръзка врява,
тълпели се контета – офицери, господа,
с файтон пристигали, и както подобава –
със дарове, лорнет и карамфил в ръка.
Ех, Минало, тъй лесно забравимо,
не помнят даже името любимо,
вратите – хлопнати са, вече няма
по-ясен знак, че всичко е измама.
Тук някога били май Портите на Рая,
просмукани са тухлите с въздишки,
ала едва ли някой иска да узнае
тавана с рокли, писъмца и мишки.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 15 sep. 2021
–––
* Излапахме по три току-що свалени от скарата кебапчета с чаша ледена бира в евтиното кръчме срещу пловдивската централна жп-гара. Бяхме четирима: Кирчо Соколов (1935), Митко Йовчев (1945), Николай В. – професионален войник (1977), и аз, дето не обичам бира. Мръднах наоколо и попадам на разкошна силно занемарена сграда, която заснех с моята "моторола". Бел.м., tisss.
Докато
съквартирантът петокурсникът Богдан от Перник оправяше евентуалната си бъдеща
годеница в квартирата ни за трима, Пешо си беше в родния град Кубрат, а аз
зъзнех във входа на пететажния жилищен блок срещу къщата, вперил очи в очакване
кога най-сетне прозорецът на мазето ще се отвори и светлината на включената
лампа ще ми даде знак, че мога да се прибирам и да се мушна премръзнал в
студентското си легло. Кому да разправям, че за мен това е София на прасетата и
кокошките в купища от боклук, сгурия и плешиви тлъсти плъхове в коритото на
мръсния канал с помийна вода, зад който денонощно тракаха машините на мърляв
предачен цех. В онази късна есен по радиото на Богдан често пускаха хита
"Светът в ми-септима".– Аноним (1947)
5 uli 2008
ВЕЛОСИПЕДИСТЪТ
За пръв път
вчера от 10 до 12 по обяд разходих новичкия си велосипед. Все покрай реката,
покрай реката, та ето ме на Гребната база. Сервитьорът на бара ми наля вода в
алуминиевата бутилка, аксесоар към сребристия ми велосипед, пък това в отлично
разположеното заведение край Гребната база с езерце и кокетно мостче над
езерцето, т.нар. Втори ресторант край рехава горичка от високо извисили се
борове.
Лъхна ме
атмосферата от моето детство, юношеството и ранната ми младост. Да-а, тъй е,
велосипедът е чудесно средство, и не само за раздвижване подир последните шест
години застой след раздялата с Re., но и начин да поема дъх в яко ограничения
напоследък откъм положителни емоции мой личен живот на провинциален даскал.
Обиколих
стартовите блокчета за 2000-метровата гребна дистанция, полюбувах се на
тишината и спокойствието, погледах усилно въртящите гребла двайсетина гребци
каякари и кануисти, подготвящи се за състезателната регата в края на юли,
размених две-три приказки с треньора им – покачен върху подобен на моя
велосипед, отбих се да надзърна и в старите хангари зад двата дървени кея с
покачени върху стелажите едноместни, двуместни и четириместни лодки, внимателно
свалих от стойките едно от състезателните гребла за каяк, а в това време
поизраснали юноши или хлапаци от спортистите ме наблюдаваха озадачени: кой
вятър ме е довеял в тяхното царство...
От късия
разговор с двама треньори научих това-онова за по-известните някогашни
пловдивски каякари: къде са сега, отбиват ли се насам, по кое време бих могъл да
ги срещна. Оказа се, и моят треньор от далечната 1965 г. Георги Учкунов е жив и
здрав... е, не съвсем здрав, имал проблеми с ходенето поради напредналата си
възраст и си стоял, общо взето, у дома.
Всичко си е
като че на място, само хората се променили. Унило и тъжно ми се стори сега това
райско кътче на спортни страсти, любов и хъз отпреди трийсет-четирийсет години.
Мина ми през ум да сваля от стелажите една от по-вехтичките състезателни лодки
единичен каяк, да повъртя поне два-три километра гребло в Гребния канал, но бих
могъл най-малкото да се гмурна, да поплувам, както стотици пъти съм го правил,
но се спрях. Отказах се, макар в новичкия сак – аксесоар към велосипеда,
прилежно да бях сдиплил хавлиена кърпа и чифт бански гащета.
Когато поех
обратно към къщи, полекичка позавидях на насядалите под сенките на кокетните
заведения край Гребната кула току край финиша пъстро облечени и добре
изглеждащи пред чаша кафе или халба бира посетители. Рекох си: това мога и аз
да го сторя, нищо не ми пречи, мотае ми се една 10-левова банкнота в джоба, що
да не си позволя това удоволствие, нали!
За съжаление,
не ми се пие кафе сам, пък било и в най-уютното заведение на света. Сви ми се
сърцето, че не срещнах нито един от някогашните приятели и съперници в спринтовата
500-метрова дистанция на кану-каяк, срастнали се и те като мен навярно с това
райско местенце на моя роден град.
Никъде не
мърдам от Пловдив, никъде не мърдам от България, мамка му!
Прибрах се,
освежих се под ледения душ в банята и до късно тази вечер бях в тиха еуфория.
Та ето, значи, можел съм и по друг начин да възприемам и живота, и хората
наоколо; само мъничко усилие ми трябва, за да си върна онзи чуден стил на живот
от годините на юношеството и младостта.
Подир застоя
от последната седмица, пришпорвал се и от тревогата, че не ми спори напоследък
писането, успокоих се – ами да! Нищо не е изгубено, драги ми господине, докато
сам се не предадеш. Животът е разкошен дар именно заради неочакваните си
обрати, а когато изгубиш едно нещо, случва се... и то всъщност е основно
положение, отваря ти се хоризонт към нови драми, нови авантюри. Защото човекът
е авантюрист по природа, каквото и да си говорим.
Ако я любя предано, нима/ ще кажете, че съм без капка ум! – Франсоа Вийон (1431-1463)
14 avg. 2007
БЕДНИ ЛЮБОВНИЦИ
От нея по-суетна не... не знам,
и по-устата може би едва ли –
захвърлила сукмана си голям
и гащи, риза, сутиен, парцали,
по цял ден гола пак ми се търкаля,
наклепана с червило, сенки, руж
и с мигли черни като мрака чер,
понеже явно хич не съм й чужд
помахва ми: Ще дойдеш ли при мен
или да си потърся кавалер? Не бих излязъл с нея на глава –
кротувам си, нагъвам къшей хляб,
естествено, съгласен съм така
да си живеем в този глупав свят,
докато слънчоглед една тава
тя люпи, мляска и оре от яд,
оригва се, смърди, фучи от гняв,
и все пак с нея чувствам се благат. Излизам всяка утрин окрилен
да ровя пак по кофите с боклук –
желязо, стара вещ, разбит диван,
които тутакси да ги продам,
и тъй да припечеля някой лев.
Така си отминават ден след ден,
любим и прокълнат като напук. Не знам да има други като нас:
привързан съм и тя ми е любима –
обичаме се, караме се с бяс,
и съм щастлив, че точно нас ни има.
Ще зъзнем двамата и тази зима,
каквито и да сме, сме си любими:
обичаме се, караме с бяс.
Щастлив ще си, ако си като нас.
Световната политика е като пандемия, през всички исторически епохи се основава върху манипулации на огромни множества от доверчиви хора. – Аноним (1947)
7 mar. 1999
ДЪНОВ И АЛЕКО
Двамата са, кажи-речи, почти връстници: Петър Дънов е роден на 11 юли 1864 г.; Алеко Константинов – на 1 януари 1863 г. В семейните хроники от страна на бащата Иваница (при Алеко) съществува легенда, че родът генетично води потеклото си пряко от рода на Цар Иван-Шишман (1350-1395). Не знам до каква степен е логично предчувствието ми, че в суровата зима на 1877-1878 година не точно заради уюта Всерусийкият Император Александър ІІ в самото начало на военната си кампания срещу могъщата, разпростряла се върху три континента Османска империя, за късо време макар, се установява именно в дома на потомствения Български царски род. Алеко – характер игрив, ефирно лек, печален в иронията и самоиронията; Дънов – масивен, тромав, настоятелен, тържествен, назидателстващ. И двамата са на "ти" с най-първите ни персони в държавата: Алеко – със семейството Петко и Екатерина Каравелови, знае го и Захарий Стоянов, та в качеството си на могъщ нов властник възгорделият се някогашен овчар му изпраща визитката си с мило послание: като чиновник в Правосъдното ни ведомство, Алеко да бастиса опозиционен вестник; Дънов пък е душеприказчик на Цар Борис ІІІ (монархът е кръгло тридесет години по-млад) до смъртта на монарха (28 август 1943 г.). Едва 34-годишен, Алеко загива от заблуден куршум, според друга версия – от разрив на сърцето поради уплаха от стрелба по файтона им; Дънов доживява осемдесетата си година като корифей*, и като че ли съвсем естествено заобиколен от боготворящи го ученици и почитатели.
Каквито и да са, двамата са рожби на България, от онези личности, за които доста се е приказвало, доста спорило и чиито лични послания продължават да отекват в общественото ни съзнание. Двамата бележити българи показват двата подхода при общуване: първият – шеговит, игрив, едва ли не фриволен, вторият – назидателен, показен, лъстив. В стила на Дънов днес в политическия театър на отърсващата се от болшевизма и всезнайството нация се изявява някогашният старши асистент в катедра "Политическа икономия" към т.нар. Център по идеологически дисциплини за висшия състав на БКП Иван Костов (1949). Да съпоставим личността на Дънов (основно заради претенциите му) с личността на всеобщо признат авторитет в родната история – Патриарх Евтимий Търновски, трагичен последен велик син на Българския ни род от сгромолясващата се в руини и кървава ритуална сеч Средновековна християнска България. И какво виждаме! В своето мълчаливо смирение Евтимий никъде не вири глава по-горе от народа, той съзнава силата на множеството, обединено от манталитет, легенди, митове, обичаи, народни вярвания и ритуали върху древна езическа основа; и без предвзетост, без биене в гърди, без сочене себе си с пръст, за българите е естественият ни духовен пастир: подобрява преводите на доста християнски текстове, допълва и доразвива посланията от епохата на Княз Борис и Цар Симеон, от Първото Българско царство; целокупната си дейност подчинява на най-парещите проблеми пред Държавата ни, без да излиза извън лоното на канона и нацията.
Патриарх Евтимий Търновски (ок.1325-1403)
Държи се като пръв между равни; колкото и тълпата да го въздига, как не открих у него ни склонност към показност и самовъзвеличаване, нито капчица желание да се прави на важен в общественото пространство. Той е така мечтаният от всяка нация Обединител, вписва се в църковната йерархия, строг и благороден – смирението го прави великолепен. А тъй ли е при Беинса Дуно?Доколкото го разбирам, жизнената енергия у този необикновен човек всецяло е посветена на скритото, тайнственото, окултното**; усещам как силно настоява да е трансцендентен***, да бъде приеман като Разум над мнозинството, като специално посветен от Висша сила да тълкува философските проблеми на живота и света. Цар Борис III, както и значителна част от т.нар. кастова, изживяваща се като цвета на нацията интелигенция от смутното онова време са в плен на Дънов, мои съвременници са под негово влияние и сега.
Мистичното, достъпно за избраниците, е стихия у Петър Дънов. А ползата? Какво опиянение от собствената реч, Боже мой! Подходът му към евангелските текстове – колко показен! Учителя не толкова обяснява, тълкува, колкото внушава на тълпата преимуществата у едного, у себе си. Ако патриархът Евтимий Търновски вълнува чрез осанката си на смирено вярващ, Дънов настоява да бъде приеман с вълнение. Евтимий мога да го виждам и отстрани, като участ, подчинена на човеколюбието и българщината; докато очите на Дънов сякаш ме фиксират магнетично както очите на фокусник, който всеки миг, докато ме омайва с гробовен глас, може да измъкне из широките си ръкави я гълъб, я бяло зайче, я висша мисъл, казана му от бога.
Още един жест към паметта на този забележителен човек – поставям го редом до апостол Павел, първостроителя на "Христовата невеста" (определение на Фридрих Ницше за черквата). И ап. Павел, като патриах Евтимий Търновски, изглежда много по-човешки, притеснен от грижите, от житейските тегоби; в посланията му долавям немощта на старческата плът, но и обречеността у искрено тъжния, угрижения (без да ми гърми в ушите за апостолството си), нашето мило отечество България да пребъде и подир собствената му смърт, и подир властта на безскрупулните самозванци.
Ап. Павел (10 пр. Хр.-67 сл.Хр.), маслена живопис на Рембранд
Дънов чистосърдечно сякаш се стреми да ме приобщи към Иисус, но зад благата му реч гърми, фанатично отеква Аз-аз-аз! Аз, Беинса Дуно. Не коментирам доколко наивни, доколко лишени от логически основания за що-годе просветения човек са коментарите му, онези така превъзнасяни негови беседи. За тези беседи легенди и досега се носят! Нали за да разбера състава на океанската вода, не ми се налага да излоча океана... Та да надникнем във фрагмент само от беседите на Петър Дънов:
"...Следователно, и ония същества, които живеят на Марс, ни влияят чрез своите мисли през пространството, като образуват едно течение, и ние, когато дойдем под това течение, ставаме войнствени. (И това се говори, изкушавам се вм. говори да употребя думата "плямпа", на 22 март 1915 г. – бел.м., tisss) Сега всички хора са под влиянието на Марс; ще се бият, докато туй влияние извърши своята цел, за която то съществува в света. Не мислете, че Учението на Христа е учение на мира; то е на мира, но – наруши ли се това равновесие, ще има война; а само чрез войната може да се възстанови след време нарушеното равновесие. И ние знаем този закон от практическия живот: жената, когато иска да извади масло от млякото, бие го в бутилката. И войната в света ще престане само когато се добие масло.
Сега, защо воюват хората? Христос казва: "Аз искам масло; като се намажете, ще станете по-мекички, защото сега сте твърди и груби". Сега се бие маслото, и като ви намаже Христос, вие ще станете по-нежни. Че това е тъй, показва и притчата за ония глупави девици, които забравили да вземат масло за светилниците си и останали вън. За да влезеш в Царството Божие, непременно трябва да имаш масло. Това е учението на Духа. Аз говоря в алегоричен смисъл."
Алегоричен-неалегоричен, това си е проповед в разгара на онзи барутен вихър, който в продължение на шест-седем години (от 1912 до 1918 г.) изпепели и помете всичките ни национални копнежи за Целокупно Царство България. От този именно вихър се пръкна Великият Октомври с откровенията на марксизма в болшевишка версия, който ни люлее и до днес поне четири или пет поколения българи, както и част от останалите източноевропейци, от осемдесет-деветдесет години насам.
Къде е Алеко? При нашите неволи и греховните наши страсти български. Къде е Патриарх Евтимий? При трагедията на своя мил народ в сблъсъка на българите с варварите и нашественика, дошъл да ни унижава, от стопани да ни прави на слуги. Къде е апостол Павел? При градежа на черквата Христова, загрижен за вярата и за любовта. А къде е Учителя Дънов? При висшето откровение: медиум (посредник) между бога и кесаря. Какъв разкош! Само дето католишки папи не са го галили по челото. Ама мен какво ми бъркат Дънов и дъновистите! Всеки да вярва в каквото си ще! Само си мисля, хич не е случайно, дето преди тези Петър-Дънови "Беседи" четох отпечатаната в 1974 г. нейде на Запад книга за човека, въобразил си, че е Господ Бог – "Калки" на Гор Видал****. А пък между другото, педерастията, шизофренията, както и аутизма, и други специфично психични отклонения, са дали низ изящни творци в сферата на изкуството може би поради факта че в екстрени случаи интуитивността, характерна за травестита и хомосексуалиста, а оттам артистичното, като да нараства. Та романът "Калки", който за елитния западен сноб е бестселър, мен, може би понеже съм обикновен българин, ми се видя постна и рядко скучновата книга. С голям зор я дочетох, и то най-вече за да видя как философ Made in USA извежда сюжетни нишки, илюстриращи личната му хипотеза. Отговорът на Видал, казано по-простичко, гласи: Самолюбието, надхвърлило определени граници, както ненаситната ракова клетка – поради необуздано хищничество, е в състояние да погълне всичко, което му се яви пред очите. В случая с Петър Дънов любопитно ми е смирението дали и как може да изкристализира в пренебрежение не само към християнските ни първоизточници, с които Беинса Дуно жонглира, без да му трепне сякаш, но и към последователите му и учениците му, на които не пропуска пак и пак да се кълне в любов и преданост.
Чудно, толкова години след смъртта на Дънов, още се носят легенди за високата му начетеност, за близостта му до обикновения човек, само дето не е говорил мазно към човеците наоколо: Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме. Днешните му поклонници дали съзират неумението у този неслучаен българин да се приобщи към саможертвата на Иисус? О, Петър Дънов е магнетична личност! Да увлечеш толкова свят в отличната идея за природосъобразен подход към физическото си материално тяло, като сочиш как физиологичното се съчетава и е зависимо от душата и духа, да покажеш нещо по-горно от вродения у нас най-естествен стремеж към благополучие, съвсем не е малко, особено в онези дивни байганьовски конвулсии на първичното и все още оформящо се наше обществено съзнание от епохата на Георги-Стаматовия "Вестовой Димо", трагичния Гюро Михайлов, плюс шпорестите, нагли и самоуверени фукльовци в униформа, изживяващи се като каймака на цивилизасиона у нас. Че бил тщеславен, самовлюбен, фалшив? Кой съм, да оспорвам делото му! Нима и това сега – моето, не е вид тщеславие, да го обсъждам post factum, след като част от човечеството, включително Айнщайн (1879-1955), го приело за мъдрец? Да, де! Но ми се налага все пак, не толкова лично аз, а баща ми у мен, моята среда на обикновени, простосмъртни българи, помнещи униженията си откъм "вечно крачещите в първите редички най-достойни партайци" и отново унижавани от крачещи пак в най-първите редички лъже-демократи и "защитници на европейските духовни ценности" в днешна България, не го приема за истински този Образ на възгорделия се... Това безплътно, но така свидно за мен множество мълчаливци под гробищния троскот, гърми у мен – че да окупираш съзнанието на човека е по-противно от тиранията над плътта.
Колко ли изкусително е да тласнеш омагьосаните и доверчиви, надъхани, замаяни тълпи, ентусиазирано вперили се в осанката ти на вечерял с Бога светец! Колко му е да ги пратиш, обречени да погинат в касапницата на войните с онази шрапнелена и бодливо-теленна романтика на минните заграждения, фугасните бомби и атаките на нож и със смъртоносен газ, сред връхлитащите вълни от холера, чума, коремен тиф по фронтовете, по хлъзгавите, тънещи в кал и кървава слуз, кучешки студ или адски пек брадясали, изтощени от страховете си българи в окопите, само понеже някакъв си лъже-Исус според личните си разговори с Бог (?!), ни намирал за твърди и груби, та решил милият да ни направи малко по-мекички. Това ми стига, за да съм нащрек.
Алеко Константинов (1863-1897)
"Полека... лампата..." – чувам печалния присмехулник Алеко и... слънчице пеква, и облаче ле бяло плувва по коприненото Българско небе. Така хубаво си ми, мило мое Отечество! Нима не е най-висше прозрение, че сме истински тук и сега, точно защото сме грапави и нехармонични, за да сме в съгласие, и точно защото сме недостатъчно удобни за логаритмуване, за манипулация от поредния супер-медиум – така любима за обезверения ум версия на средновековния фанатизъм и отвратителната ненавист, сечиво за някой блестящ Дуче, Фюрер, Баща на народите, Велик кърмчия, Зидар (т.е. масон) на Света, Вожд на флората и фауната, Владетел на грешния човешки род!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited 13 on sep. 2021 Илюстрацията долу: 1943 г. Най-романтичният булевард на Балканите*****
––––
* От гр. koryphaios "вожд": 1. В древногръцката драма той е ръководител на хор. 2. прен. Главатар, водач, първенец в политика, наука, изкуство.
** От лат. ocultus "таен": Необясним чрез опита и положителните науки; тайнствен... Окултизъм - мистично учение за тайнствени сили в природата, достъпни единствено за избраници (теософия, магьосничество).
*** От лат. transcendens, entis "излизащ": фил. Който е извън пределите на опита, съзнанието и знанието.
**** Гор Видал (1925-2012) – американски писател, автор на романи, пиеси, есета.
***** Баща ми Кирил (най-вдясно) с приятели на кръстовището между най-романтичния някога булевард на Балканите с улица "Перущица" в Пловдив. Бел.м., tisss.
Когато пред вас любовта си признах,/ не казахте нищо, прозявка видях;/ но щом я изрекох красиво и в стих,/ с безкрайни похвали за миг се сдобих. – Хайне (1797-1856)
26 noe. 2012
КВАРТАЛНОТО КАФЕНЕ
Поседнах в кварталното ни кафене, момиче свари ми кафенце горчиво; кафе предпочитам уж сладко, но не… тя беше така лъчезарна и жива,
че щом ме простреля с блестящи очи, дъхът си усетих в гърдите да спира и ангелски хор чух у мен да звучи три нощи в ергенската моя квартира.
Дал бог кафенета по лев и за два, че даже модерни кафе-автомати, където през процеп ти пускат вода и захар в кафето съвсем по вкуса ти.
С цигара в ръка и с другари на крак ех, щерките Евини зяпай на воля – циничен естет и наивен глупак, заел от Сократ ироничната роля
на древен мъдрец и поет-философ, който в утайката с трепет занича да открие небесната своя любов в силует на бленувано мило момиче.
За любов си мечтал по далечни земи, по острови нейде в екзотични морета, а тя покрай тебе делнично шета и ти казва с очета: Ела ме вземи!
Напоследък са дните ми тихи, неясни, предзимно мъгливи и сам се не трая – върти се в ума ми мисъл опасна защо Бог изгонил онез двама от рая.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
