За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената край нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, краят винаги един и същ, но пък толкова е хубаво да съзнаваш, че си грешен и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото. – Аноним (1947)
1 jan. 1996
ВЕТРЕ!*
Ветре, защо плачеш? Кой с пресметливи пръсти лови звезди през целия ден? Затворена, с няма уста скимти вратата и ключът в ключалката сам се върти. Изход няма, щом мълчим, щом се стараем да не изглеждаме замислени с тия деветдесет и девет бръчки върху челата високи, върху челата световни. Ветре, питам – защо скимтиш пред вратата? Стани. Свий в юмрук петте сетива. Опъни тетивата и стрелата сама да полети срещу сенките пъргаво-снажни, срещу силата брутално-сърдечна, срещу страха, който лае и тъпо сърцата гризе.
Ветре, чуй се! Ветре, стопанино, влез в тоя дом, изхвърли през прозореца мрежата скъсана и върни се в небето, и върни се в небето. От ревера на подлостта звездичките внимателно да смъкнем ний, простодушните, ние, работните...
За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената край нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, краят винаги един и същ, но пък толкова е хубаво да съзнаваш, че си грешен и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото. – Аноним (1947)
25 dec. 1991
ПОЛИТИЧЕСКА ПРОСВЕТА
Дами и господа българи!
Мъже и жени! Деца… Изобщо
граждани на „чистата и свята република”!
Виждам вашите честни лица
и си мисля, че ако нещо в България крета,
това е политическата просвета.
Изгонихме комунистите.
Сприятелихме се с империалистите.
И при нас вече идат засмени
техните президенти, министри и бизнесмени,
пратеници на папата и на Мохамед
идват, радват ни се: „Бульгаристан, прювет!”
Значи, влизаме в прекрасен тунел –
пред нас е голямата, ясната цел:
да разпердушиним до основи построеното
и да обърнем с главата надолу времето.
Задачата, значи, е твърде сериозна,
грандиозна, мистериозна,
обаче ний сме доказали многократно, че
с каквото и напоследък да се заловим,
правим го храбро на трески и дим.
Затова нашият славен, горд народ
разполага със Светия синод,
с достоен Парламент,
с достоен Президент
и с онзи красив балкански ентусиазъм
да се справим дори и с Еразъм*.
Нас ни обичат по цял свят днес.
Всички сме фермери и самураи по чест.
Ако някога Червената армия от раз ни превзе,
днес и Съветският съюз опъна нозе
и го понесоха надолу из трънаците
като сламено чучело, за смях на нациите.
Онез, дето квакаха „Да живей СССР”,
днес нагъват сол и пипер,
и ако поетът Вапцаров сега се събуди,
има мно-о-ого да се чуди.
Държавниците ни бродят по света и у нас.
Ръкопляскаме смело, а всъщност сме пас.
Кажат „Вървете!”, и ние вървим
през полета с лалета и дим необходим.
Лъжците ни лъжат. Крадци ни крадат.
Проститутки ни пазят. Полицаите спят.
Министрите ни просят по широкия свят,
а ний – по площадите: парад след парад.
Народът сме ние в бурна радост до шия,
а шепа нещастници плюскат и пият,
оригват се сито от телевизионния екран
и сексът се смесва с дъх на тамян.
Жужим и се радваме в тоя живот,
както разграбваме своя имот.
България цяла сега нази гледа
изпосталяла и кривогледа.
Прииждат помощи от чужди страни,
Европа над нашето щастие бди.
Самолет подир самолет от небесния свод
оглеждат внимателно тоя народ
как по площадите търка подметки,
докато те правят своите сметки
с порозовели от апетит лица.
А ние – като малките деца:
устремени,
стълпени,
в море до колени
мечтаем големи, славни промени
и сме радостни, и се смеем:
– Не стига, че ви живеем!**
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited 18 avg. 2021
–––
* Текст от сб. "Нищо подобно" (1992). Рецитали из Пловдив от онова време, в съпровод на пиано, цигулка и кларинет от професионални музиканти в местния Симфоничен оркестър изнасях въз основа на текстове от този сборник при препълнени зали в Стария град и пр.
За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената край нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, краят винаги един и същ, но пък толкова е хубаво да съзнаваш, че си грешен и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото. – Аноним (1947)
7 uli 2012
БОБЧО-ФАСУЛЧО
Днес ти си моят Добричък герой.
Добрия тук смятат за смахнат и луд.
Не си раздавай играчките, миличък мой.
Удрят ли те, бягай по-далече оттук.
Бий се с копривата, с бодливия храст,
на буболечето обаче стори път –
най-красивото е всъщност без глас,
а хубавите неща винаги предстоят.
И ти не унивай, или пък не съвсем;
днес живи сме, ала за утре не знам.
Дъждът дано да ти напомня за мен
и чрез рани човек как израства голям.
Бий барабанчето! Твой празник е днес.
Пак слънце изгрява, идват хубави дни.
Ще си идем накрая всички без вест,
но на тъгата не давай да те плени!
Рам-пара! Рам-пара! Рам-па-ра-рам!
Накрая естествено всеки е сам.
Смей се, когато най-силно боли,
ние с теб сме една кръв, нали? Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 18 avg. 2021
___
* Днес е 13-ят рожден ден на внука Борислав,когото заради топчестото лице и доброто сърце (в детската градина си раздавал играчките) хлапенцатана подбив наричали Бобчо-Фасулчо. На снимката горе: 10-годишният Борко през август 2018 г.Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
.jpg)
