ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (699.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (699.) 

  За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената край нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, краят винаги един и същ, но пък толкова е хубаво да съзнаваш, че си грешен и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото. – Аноним (1947)

  1 jan. 1996 

ВЕТРЕ!*

Ветре, защо плачеш?
Кой с пресметливи пръсти
лови звезди през целия ден?
Затворена,
с няма уста скимти вратата
и ключът в ключалката сам се върти.
Изход няма,
щом мълчим,
щом се стараем
да не изглеждаме замислени
с тия деветдесет и девет бръчки
върху челата високи,
върху челата световни.
Ветре, питам – защо
скимтиш пред вратата?
Стани.
Свий в юмрук петте сетива.
Опъни тетивата и стрелата сама
да полети срещу сенките пъргаво-снажни,
срещу силата брутално-сърдечна,
срещу страха, който лае
и тъпо сърцата гризе.

Ветре, чуй се!
Ветре, стопанино,
влез в тоя дом,
изхвърли през прозореца
мрежата скъсана
и върни се в небето,
и върни
се
в небето.
От ревера на подлостта
звездичките внимателно да смъкнем
ний, простодушните,
ние, работните...

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 20 avg. 2021 

–––

* От сб. "Кардиф", самиздат 1997. Суровият първоначален текст е писан по време на "прозорец" (свободно време между два учебни часа за учителя) при ветровит мразовит декемврийски ден в учителската стая на пловдивското СОУ "Симон Боливар". Бях сам, откъм пролуките яростно свистеше наоколо в помещението и огромната четириетажна сграда скърцаше като презокеански кораб сред бушуващи вълни. Бел.м., tisss.