четвъртък, 5 август 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (683.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 
ПЛОВДИВЧАНИН (683.)

 Както отделните нации, тъй и вкупом всички ние – жители на планетата, съставяме едно цяло, един организъм, който крепне или боледува; и когато някой бере душа в другия край на света, ако си внимателен със себе си, и у теб нещо в същия този миг бере душа. – Аноним (1947)

    8 dec. 1971

 БЕДНЯШКАТА МАНСАРДА

В бедняшката мансарда с поглед устремен
към звездното небе над стара капандура
откривах как звездите гледат точно мен
и чувствах се във плен на всички щури

идеи свежи за охолен сит живот,
за слава и за низ победни драми – 
Адам във Рая под Онова дърво,
преди да влезе Ева в участта му.

Как светеше котлончето като фенер
и топлих си премръзналите пръсти
с филия хляб и свинска мас, и лют пипер,
консерва копърка и лук две връзки!

Къде отлитнаха онез бедняшки дни
на топличко в студентската читалня,
когато вън виелица по Витошка фучи
а тук е царството на всичко идеално?

А после в мензата – чиния стар фасул,
чорбица редичка, ошав от сливи, 
и щом, щастлив, тумбакът си издул,
мометата изглеждат тъй красиви!

И зъзнейки макар, от крак на крак
очаквам край Орлов мост автобуса,
внезапно в бързо падащия мрак
прострелва ме с очи девойче русо.

Ще я сънувам страстно цяла нощ,
до веждите във вехто одеало,
и тъй "Животът никак не е лош!" –
ще си река пред късче огледало,

докато взел бръсначката в ръка
на сутринта муцуната си бръсна.
"Животът не е лош – пак ще река, -
превръщат го в ад помислите мръсни".

Така наивен, удовлетворен
отново ще се смеся вън с тълпата,
която грош не дала би за мен,
че още млад съм, с жълто по устата.

Щастливи дни, припомняте ми днес
с болежки бол и бръчки по челото:
Човек узнава колко е злочест,
едва щом вземе всичко от живота.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 5 avg. 2021

вторник, 3 август 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (682.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 
ПЛОВДИВЧАНИН (682.)

 Както отделните нации, тъй и вкупом всички ние – жители на планетата, съставяме едно цяло, един организъм, който крепне или боледува; и когато някой бере душа в другия край на света, ако си внимателен със себе си, и у теб нещо в същия този миг бере душа. – Аноним (1947)

    11 dec. 1998

ТИП-ТОП

  От антренцето звънецът пак пропя и леля отиде да види кой се е раззвънял. Ето, че води съседката Донка от етажа под нас:


  – Влизай, Донче, влизай, мила, че избяга топлото от къщи.

  Мама сипа и на Донка от юфката. Юфката свършване няма, нали Тотю нелегално я мъкне от хлебозавода. Донка е учителка в училището ни за готвачки "Митко Палаузов", прекръстено след комунистическия "славен" Десети ноември по луксозен английски тертип "Екзарх Антим I". Нерде партизанчето Митко, нерде г-н екзарха! Какво общо имат тез двамата с манджите не ми е дип ясно, но е чудесно, че се менят табелите, карамбол да става. Както Юрий, наречен ужким на първия руски космонавт, току-виж се окаже Хюсеин, кръстен на дядо си, тежък думбазин от Капълъ-чарши в Цариград. Тъй пък дружбата между народите крепне, нищо, че Юрий-Хюсеин си е столипиновски манго и на предците му – черни като антрацит крадци на добитък, кокалите им лежат под два речни камъка в градското гробище и никой от тях дори не е и помирисвал Истанбул.

  Донка Йорданова не знам какво преподава, ама мляскаше и тя шумно, кога лапаше юфката. По същото време Тотю и Вичо си бъбрят за кмета Стефан Софиянски и някой си Батето
*. На господина, който е кмет, му личало, че е "мамина рожба любава" – от онез столични синчета, дето мамето им колосва якичките и зубкат наизуст поемката "Йохан" от поета Смирленски (бъркаха фамилията Смирненски), само да се докарат пред госпожата по литература. Личало му, че е "апсилютен балък", та и не гледа къде стъпя, умът му – в облаците, дето светиите са обичливи и честни, не усеща идиотът, че е до шия в помията и лайната.

  – То, Тотьо, до големия кайнак са и големите хайдуци. Мен онова там Батето, на Бай Тошо зетят, повече ми допада. Може да е кръгъл простак и вагабонтин, ама па е начетен, готино бъзика наште тарикати, мъжки си отбранява кокала – закахъри се Вичо, преустроил се като кондуктор в ЖеПето, почитател на бира Арианка, сантасето, белота, мешената табла, мешената скара, Левски (футбола), естествено Николай Колев-Мичмана, най-добрия ни футболен коментатор за всички времена, както твърди.

  – Седесарите какво искат, човекът сам да си свали гащите, па да им се надупи ли?! – възмути се тате.

  Донка Йорданова слуша-слуша, па с мазни уста се завайка, че съвсем ни се измешало обществото, хич не било педагогически правилно да се приказва с таквизи ми ти неприятни намеци пред дечурлига. Инак нямала тя нищо против,
"обаче децата са като тампон, абе, като памперс: всичко попиват, копират ни гнусотиите"... Тъй рече. А Вичо май не я разбра, та по адета си продължи да се горещи:

  – Това и аз казвам! Онез келемета от столицата, дето си клатят краката и се ебават с българския ни футбол, до един са педерасти, да ги таковам в гъзът!

  – Педерастите и твоят мерак да ги таковаш – намеси се Гица, – как да го разбирам? Футболът е мъжка игра. Ако са педерасти, какви чудеса, моля ти се! Няма логика.

  – Каква логика! То кълбо, търкаля се във всички посоки – мило й се усмихна тате. – Като онез кухите топки за пинг-понг, дето ги духат по телевизоря с руска прахосмукачка "Тайфун", само че обърната наопаки.

  – Рече "пинг-понг", та ми дойде на ум наш млад колега – рече Донка, зачервена до корена на избелените с перхидрол косици от яд, че не се съобразиха с педагогическата й забележка на печен педагог.

  И така разправи им Донка нещо трепетно преживяно. В тяхното школо учителите били не осемдесет, ами сто и двайсе, че и отгоре. Сред това множество педагози за удоволствие на учениците се появявали и редки екземпляри, такива чешити, което е естествено за по-амортизираните, с изпилени нерви изкуфели колеги, но напоследък... вероятно последица от засилената радиация подир инцидента в Чернобил, оказва се, и някои млади педагози вече си идвали готови изперкани направо от института.

  – Оф! – трижди се прекръсти Донка. – Какви години настанаха, Господи Боже мой, подредено си ни беше преди Десети ноември, човек си знаеше от кого да се пази... А сега! Партийната им линия си ни я свеждаха отгоре, партийният секретар си беше и вся, и всьо, доносникът – доносник. А ето днес всеки българин кюнлия се има за партиен секретар. И да си плащаш редовно членския внос в синдиката, да си най-съвестен в работата, и да купуваш кафе и банички на прекия си баш-душманин, и хич да не влизаш в пререкание с колегите, и да викаш "ура!" по празниците, гордо пъчейки гръд, все тая пуста неяснота и несигурност. Боже мой, защо ни наказваш!



  Появил се в училището за готвачи "Екзарх Антим I" някой си Миладин Миладинов, учител по френски – млад и романтичен, смел като тримата мускетари наедно, което значи смел, глупав, та и опасен, и разсеян. Пеел чудесно родопски песни, цветенца, зайци и птички рисувал в тетрадките на първолаците, и най-нормално значи, младите даскалици взели да си го турят в личните планове. Специално го поканили на традиционната им дамска предколедна сбирка в ресторант "Златний българский Левъ". Той обаче отказал. "Дъщеричката – рекъл, – ще свири на цигулка за пръв път пред публика, с госпожа съпругата ми просто сме длъжни точно в три да сме на концерта, морална опора, оладжак, както викат турците един вид."

  Дотук – рапорт даден, рапорт приет. Истината обаче друга била: той си уредил среща в друг ресторант с непозната особа от женски пол, както се изрази Донка. Училищното мероприятие му било за алиби към съпругата Миладинова.

  – Да, бе! – подбели очи Донка. – В колектив, дето мъжете са кът, тия неща веднага се разчуват. Ами че ние, сами жени, по двенки ли да си танцуваме! Мъжете, Бог да ги убий, като изтребени на война. Тез мъжки лъжи така лесно се не прощават. Коя уважаваща себе си млада и самотна жена ще прости?... Никоя!

  На следния ден младият човек отишъл да впише в материалната книга невзетите два учебни часа: не само кръшка от компанията на колежките, но даже се канел да отбележи работа, която не свършил. И там значи, в учителската им стая на училището им за готвачи, надвесен над големия халваджийски тефтер с химикалка в ръка, баш на местопрестъплението го засича колежката Гинчева, помощник-шефката, от която предния ден бил измолил да си пусне петокласниците по-рано, че да иде, да иде, къде да иде, моля ви се... в три часа да посетял сбирка на местните поети и писатели в някаква Къща-музей "Ламартин" в Стария Пловдив. Ами той – представете си! – съчинявал стихчета, та присъствието му в музея било съдбовно важно за съвременната ни родна литература. Така се изразил, дословно това бил казал, а сега тя, Бегония Гинчева, го хваща в крачка.

  И оттук случаят се размирисва.

  Страхливата Гинчева, божа кравичка, изпълнителен, честен държавен чиновник, се изправя пред Нейно величество директорката Благоверна Патрикова, новопокръстен управник, свято вярваща в Трудовия кодекс с всичките му там алинеи, параграфи, членове, членчета и прочие врати и вратички, мор за кръшкача. И значи, Гинчева снася новината.

  – Пък при нас миналата седмица два товарни влака се сблъскаха баш на жепе-прелез, двайсет тона жито изгоряха нахакерне
**, и пак нямаше виновни, пък тез...!? – удиви се Вичо.

  – Е, туй е училище – каза мама, – то не ти е някакво си смотано БеДеЖе.

  Шефката Патрикова вика Миладинов за обяснение. Миладинов отрича. Класната на пети "б" госпожица Ичевска канят да осветли ръководството какво са вършили нейните питомци през тия 
въпросни два учебни часа. Ех, какво ли...! Гонели са се из коридорите по четирите етажа като бесни, квичали са като изпуснати от лудницата и са се пързаляли по корем от кенефите до парадния вход и обратно. Ама Венчето Ичевска все пак не пропуснала да отбележи в писменото си обяснение до г-жа шефката, че господинът по френски тет-а-тет й доверил как майка му телефонирала от Полски Тръмбеш, по-конкретно: обадила му, че прасето Гошо е току-що заклано, което от своя страна, според Миладинов, значело, че в три часа от гара Филипово му предстои да отпътува за дълбокия прованс. Обещал на госпожицата да й донесе армаган от най-хубавите мръвки.

  – От рибицата, демек – отбележи тате на това вкусно място от постния обилно разводнен разказ на Донка.

  Патрикова, като чула и тая версия, хванала се с две ръце за главата: Все пак къде е бил той? Заформило се следствие, ама следствие, а не самодейна постановка на Главния прокурор и на Прокуратурата с цел тарикатите (естествено срещу заплащане) да издрапат сухи от батака, от истината, а безпристрастно нищене на факти и аргументи. И тъй, оказало се, че Миладинов, както пил по обяд кафенце с колегите по физкултура Смотаняков и Шибаняков, споменал, че "в три часа у тях щял да дойде водопроводчик да оправя спукана тръба в банята". На чистачката баба Неша Карастанева и другата чистачка, циганката Даринка, пък се оплакал, че (забележете – пак в три!) на съпругата му й предстои тежка операция за изваждане на крив мъдрец, даже се плеснал по челото с думите: "Бе, какво правя аз тука! Жена ми там душа бере".

  Колкото нови и нови свидетели да призовавало вещото ръководство, батакът ставал все по-непробиваем, гъст и по-непроходим. Неопитният Миладинов – изяснило се, както си шетал из училището, де кого срещнел, различни версии пробутвал, нещо като оназ зелевата пеперудка, дето си снася яйчицата в разсада. Сгащили я тая волна душа в учителската стая. Гинчева с гръб подпира вратата, свидетелите с мазоли на пръсти пишат показания, а между шефката Патрикова и Миладин Миладинов се повел следният любезен диалог...

  Патрикова: "Трябва и Вие да си напишете обяснението".

  Миладинов (Изгърбил се, трудолюбиво крачейки напред-назад с ръце, сключени върху задника.): "Няма да пиша".

  Патрикова: "Нищо не печелите от това. Напишете си обяснението и ще Ви накажа само с "Мъмрене пред колектива". (Изчакала минутка-две той да асимилира казаното, да поразмишлява, демек.) Иначе съм принудена да Ви уволня дисциплинарно за измама и по кодекса, за несправяне със задълженията".

  Миладинов: "Добре. Напишете ми заявлението за напускане и аз ще го подпиша тутакси, ще Ви отърва от присъствието си, ще се отърва и аз веднъж завинаги от всички вас".

  Патрикова: "Предизвестието изисква още три месеца да работите. И ще работите като поп, преди да Ви удовлетворя молбата... (Тържествуваща.) Според кодекса!"

  Миладинов (весело и нехайно): "Аз пък няма да идвам на работа".

  Патрикова: "Още по-зле. Следва парична санкция. Ще Ви се отреже от заплатата".

  Като чул, че ще му вземат пари, нещастникът моментално изтрезнял от обзелото го себеотрицание, или да го кажем пряко: от демонстрираните храброст и непукизъм към печалната си участ, смирено отронил: "Добре де, дайте ми един лист. Какво трябва да напиша?"

  "Иссстината!" – изсъскала шефката и го измерила със змийски очички.

  И той нарисувал с едър калиграфски почерк на кестерме, по диагонал, демек, върху карирания лист: "Вчера в 14,00 ч., като си седях в кабинета, внезапно получих главоболие. Какво съм правил след това не помня".

  Като свърши по този начин разказът на Донка, тате и кондукторът Вичо възкликнаха в един глас като хористи от народен ансамбъл: "Бре-е-ей!" А Вичо продължи:

  – Вече се бях отчаял, че младичките не отбират що е това Любов.


  Напуснал Миладинов учителската им стая, изпъчил се като английски лорд, па забил в близката закусвалня при чесново-оцетения аромат на мешената шкембе-чорба. Пред група преживящи попритоплени банички колеги посегнал да си скубе прическата, алаброса да си скубе, значи:

  – Толкова съм си стриктен! Ах, толкова съм си изряден! Минута не съм пропускал. Винаги съм си бил тип-топ. Точно мен да ме хванат в крачка! Не-е-е, няма живот в скапаната ни държава. – И обладан от присъщото на младостта вдъхновение, пред смаяните даскаля и навъртащите се като сенки там наоколо тихи в тоя час на денонощието квартални пройдохи и пияндета произнесъл пространно слово за пропуските и слабостите в образователната ни система; дори, твърдят очевидците – отправил бил основателна критика към господин Министъра на просветата, в смисъл, че господин Министърът съвсем, въобще не си гледа съвестно работата.

  – Бая кръшна ще да е била особата от нашия пол – измърмори леля ми Гица, като отнасяше към кухничката оплесканите с юфка паници.

  А мама изсумтя презрително, хвърли лют, изгарящ гневен поглед към самодоволно ухиления до уши Тотю. 


"Историйките на ученика Ламски", глава LXXXVII, илюстрации: автора.***

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 4 avg. 2021
___
* Височкият около метър и петдесет ватерполист от Плевен Иван Славков (1940-2011), когото Людмила Живкова (1942-1981) ожени за себе си след развода с първия си съпруг инженера Людмил Стойчев.
** Диал.: напразно. 
*** Този веселичък низ от действителни случки, който се писа в разстояние на десет години от април 1994 до май 2004 г., по независещи от автора причини, въпреки вложените, спестени от оскъдната учителска заплата пари, не бе съдено да види бял свят като книга. Авторът не се оплаква, че беше измамен от човек, когото сам смяташе за потърпевш от развихрилата се система на дивия капитализъм в наша си родна и мила, българска версия на нагаждачество спрямо силните на деня. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (681.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 
ПЛОВДИВЧАНИН (681.)

 Както отделните нации, тъй и вкупом всички ние – жители на планетата, съставяме едно цяло, един организъм, който крепне или боледува; и когато някой бере душа в другия край на света, ако си внимателен със себе си, и у теб нещо в същия този миг бере душа. – Аноним (1947)

    17 dec. 2000

ВСИЧКО Е ВЕЧЕ ИЗРЕЧЕНО 

Всичко е вече изречено.

Всичко е вече премислено.
Най-страшно – че няма за казване
и нищичко за премисляне. 

Седиш си сам кротко пред масата,

масата с пембяна покривчица,
везана, чиста, колосана,
и никого другиго нямаш тук,
две думи дори да си кажете;
а знаем се: бъбрят сами само лудите,
но ти не си луд, и пиян не си,
даже ужасно си трезвен.
А колко завиждаш на лудите!
А колко те дразнят пияните! 

И какво са пред тази самотност

на всичките мъдри осанките?
И какво са пред това стенание
на всички страдалци сълзите?
Умът ни се храни с илюзии,
с мечти, с отчайващи планове. 

Но днес, тази вечер надвиснала

с това звездно небе, над теб изцъклено,
само студ лъха, просто няма как
сърцето си да залъжеш –
този мъничък съдник решителен
така е настръхнал насрещу ти. 

Всичко е вече изречено.

Всичко е вече премислено.
Оплачи се, и всички ще кажат:
– Не искаме да те слушаме,
нямаш право да се оплакваш.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 3 avg. 2021


 

понеделник, 2 август 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (680.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 
ПЛОВДИВЧАНИН (680.)

 Както отделните нации, тъй и вкупом всички ние – жители на планетата, съставяме едно цяло, един организъм, който крепне или боледува; и когато някой бере душа в другия край на света, ако си внимателен със себе си, и у теб нещо в същия този миг бере душа. – Аноним (1947)

    5 jan. 1991

РЪЦЕТЕ ДА СПЛЕТЕМ*

Ръцете да сплетем, да ги изтръгнем
от тиранството на джобовете прашни,
на тез торби със сребърни пари
за черни дни...
Ръцете ловки,
ръцете дръзки
наедно с ръцете нежни,
отпуснати върху меката косица
на детенцето,
ръцете, дето ножа точат, 
дето го забиват,
ръцете – казвам – да обединим
и
 да изчистим
оборите на Авгий, дето дреме скрита
ръждата на омразата,
ръмжи и хапе от снагата
на народите.

Ръцете – казвам, – не ума.
И не сърцето...
В ръцете ми е цялата надежда.

Че твърде
възгордява се умът.
И се самозабравя,
във пищни замъци обича да лежи.
А на сърцето трудно се разчита,
че конче без юзди е то,
в зеленото поле
след ветровете тича.

Ръце!
Ръце работни, потни длани –
мазолеста повърхност прогорена,
в теб ми е надеждата.
И чувам химна
на хилядите пръсти, свити във юмрук,
и се нарежда най-отпред,
разбира се,
умът. И плаче
 най-отзад,
естествено, сърцето...
от щастие или от страх,
това не знам.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 3 avg. 2021
–––
* От сб. "Кардиф", самиздат в 300 екз. от 1997 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (679.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (679.)

 Както отделните нации, тъй и вкупом всички ние – жители на планетата, съставяме едно цяло, един организъм, който крепне или боледува; и когато някой бере душа в другия край на света, ако си внимателен със себе си, и у теб нещо в същия този миг бере душа. – Аноним (1947)

    15 avg. 1998

БОГОРОДИЦА НА ПАРАЗИТИТЕ*

  Днес е Голямата Богородица, краят на горещниците. Тази година бяха незапомнени жеги. Термометърът на балкончето ми показваше 41оС. Сред всеобщата обществена и държавна развала България от райско кътче е заприличала на сметище с шетащите мутри, политическите палячовци и артистични мекерета на властниците и бандитите, народът, т.е. всички ние – останалите нещастници, все пак намираме начин да бъдем щастливи. Ама какво ти щастие е то! – да се глумим и подиграваме на самите себе си. Съседите като работливи мравки притичват ту до родното си село, ту до пазарищата: мъкнат сухоежбина, варят манджи, лютеница, компот за зимата, сладка, туршии, вино. Вечер до полунощ мъжете пляскат карти, напиват се, проехтяват грозни закачки, току на някого балансите му избият, свежа пяна от устата хвърчи, юмруците се вадят като последен аргумент и правосъдие. Жените – и те, ами че и жените не крият циничните приказчици; и всичко е до болка ясно, изкарано на показ пред дечурлигата, които се въртят наоколо, попиват сексуалните намеци и откровения между родители и съседи. Всичко е изречено като на шега; сякаш не разбират, че така губят всякакъв авторитет, всякакво чувство на благоприличие, на уважение. Жега, задух, прахоляк, нечистотия, невежество, завист, псувни, проклятия, грубостия, простащина на всички нива.

  Как живеем, Боже мой! Че между нас и гетото Столипиново разлика няма; онези там поне друго не са видели, а ние?! Отде се завъртя тази вихрушка над нас? През вечер-две мургави тумби налитат върху колите, гаражите, апартаментите ни. Мародерстват и наркоманите – момци-българчета; знаем ги кои са, къде живеят, кога като глутница излизат да върлуват. Разбитите врати, изтърбушени автомобили, поломени жилища, изби; а полицията иде да регистрира поредната пакост и никой не си прави илюзията, че властта е срещу престъпниците, ами не им е ортак и не дели награбеното с тях, че охранява живота и здравето на гражданина, а не на безчинстващия идиот. Да, то си е война с народа. Подла, необявена, без фронтови линии, без правила, и ние сме голи сред вълци, предадени от онези благи дами и господа, що сме избрали да ни защитят.

  Появи се и съответната литература. Христо Калчев (1944-2006), автор на трилогия а ла Марио Пузо, вариации по мафиотската сага "Кръстникът", е хит на книжния пазар. Ухажват го вестниците с интервюта, представяния, благосклонни разбори. Шега ли е! Литературните образи на въпросния автор очертават пъстра аура около бандитите. На мода днес е литература динамична, актуална, потресаваща. Литературните герои, а и самите дами и господа писатели пердашат на сленг. Уличната реч на аутсайдерите покрай вестници и списания, край телевизионните цинични шоута и радиопредавания се намъкна и в парламента. Започнахме вече да се възхищаваме и на безсърдечието.

  Мутрите не се и крият, като герести петлета шетат из каймака на обществото; за тях песни се пеят, театърът тях пресъздава на сцената, с тях се занимава. Подвизите им, скапаният им празен живот в разкош и поквара се коментират пикантни подробности: кому пръснали черепа, кому потрошили кокалите, кому взривили частния дворец или офиса, луксозната кола, кому извадили трупа от стар кладенец, а пък кой си оправял зъбите, стомаха, разклатеното здраве, разбитите нерви, след преживения стрес, че го арестували и се налага да търси как да се откупи. За мародера се грижат най-добрите ни лекари, психотерапевти, хирурзи. Натрошен от взрив бомбаджия (адската машина му гръмнала в лапите, тъкмо когато неумело я залагал под колата на конкурента си в Пазарджик); с частен аероплан приятелчетата му го пратиха през Атлантика чак в Ню Йорк, в най-модерната клиника на света да го съшиват, кърпят, тропосат... И всинца, според медиите ни, страдахме за неговия малшанс, горкичкия! По вестниците сълзи се ляха. За подобни типове се грижат елитните адвокати на България. Банките за тях единствено работят. Най-луксозните обществени заведения са горди да ги обслужват. Чувам, скъпо платени летописци документират всяка минута на неколцината донове. Самочувствието на тази пасмина превтаса дотам, че мафиотски биг бос предложи на министър-председателя** да се договарят за някакви си външнотърговски операции и въобще за вътрешната политика на правителството. В купените от тях вестници и луксозни списания са документирани интензивният им творчески (?!) живот, скъпите им придобиви, грижите им за тялото, муцуната, прическата, за чудесната им семейна хармония по Калифорнийското крайбрежие, Канарските острови, Швейцарските Алпи.

  Майтапят се нашенци. Питал дядото петгодишния си внук какъв иска да стане, като порасне. Някога ние мечтаехме да станем матроси, пожарникари, граничари – заради фуражката или лъскавичкия шлем, за мъжеството, героизма в защита на Отечеството. Петгодишният внук днес рапортува нахакано: "Мутра искам да стана, деденце. Ей тъй, с патлака, бам-бам-бам!... да трепя, да карам яка кола, мацки да ми вървят по петите". Ще се плаща. Рано или късно, ще ни се наложи да платим за натвореното. Няма как да избегнем възмездието, колкото и някои важни персони у нас за неуязвими да се имат. Понеже наказанието е в нас – носим го със себе си като ракова клетка; метастазите са налице, жалко, че мнозина още именно това не разбират. Нали виждам какво се случи с проспериращото допреди дни семейство Маврови***. Прекрачиха всякаква мяра в лакомията и според законите, и ето ги днес – ръфат се както хищници, състезават се кой по-бързо да разпродаде краденото: тузлията Мавров, изплашен от връхлетелите го болести, Мавровица – в плен на параноята си за преследване, и двамата изгубили представа защо са на този свят. Единственото светло нещо в позлатения им дворец е седемгодишното им хлапенце, което носи слънчевата усмивка и нрав на неопетнения от грехове. То остана като крехко клонче върху това доскоро сякаш неподвластно на ветровете и пороищата, ала внезапно ударено от светкавица дърво.

  Не душевната оскъдица, не деформираната плът – духовната уродливост е ужасна. И си мисля: има успоредно с нашия видим материален свят друг свят, невидим. Той не оставя идиота, престъпил неписаните правила на живота, ненаказан. Да се радвам на възмездието ли! Че защо да се радвам? Жал ми е за тези, някога така слънчеви и така талантливи неслучайни личности. Жалко за похабения човешки материал!

* * *

  Мухата е циганинът сред насекомите. Хитро, крадливо и пластично създание. Твар, влюбена в бляскавите дрънкулки и в помията. Колко скучен би бил светът без онези дяволити, хитри, наблюдателни оченца, без бръмкането им! Тя е самата жизненост – едновременно хищна и безпомощна, нахална и нежна. Оцелява при невероятни тежки обстоятелства. Създава многобройна артистична челяд, като пълни света с нервност и досада. С гръмки кавгаджийски звуци се оплаква нависоко. Весели се пищно, хвали се нагло или злостно се заканва. Възпроизвежда се сякаш от нищото. В състояние е и качественото вино да превърне в нещо прокиснато. Бог или Дявола е създал мухата? Кого тя изразява не знам; възхищава ме способността й да оцелява. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 2 avg. 2021 

–––

* Текст от подготвян за печат, но след несполучливия ми опит с печатар-измамник от с. Рогош, Пловдивско изоставен сборник под надслов "Кучешка глутница". 
Дар за Бачковския манастир

** Вж. https://corruptionbg.com/Korupcionniqt-modus-na-90te
*** Фиктивно фамилно име, но това е действителен случай в Пловдив от края на XX век. Бел.м., tisss.

събота, 31 юли 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (678.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (678.)

 За щастие, изкуството е колективно усилие на малка избрана общност, която живее в спиритуален свят, опитвайки да интерпретира войните на самотата и плътта. Алън Гинсбърг (1926-1997)

    31 uli 1966

 КОГАТО ЗАСПЯ

У всеки голям истински мъж

живее малко момченце.
 
Обидят ли ме,
момченцето вдига революция.

Когато съм в добро настроение,

момченцето пляска с ръчички.

Уморен ли съм,

момченцето лежи болно.

А когато заспя,

то излиза от мен,
ходи по улиците,
сваля звезди от небето
и ги почиства
с крайчеца на ръкава ми.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 uli 2021 

–––

* От сб. "Сутрин рано" (1983). Текст, писан, когато съм бил войник (1965-1967). С десетина подобни неща, писани върху хвърчащи листове от тетрадка, покрай една от войнишките ми служебни командировки бях го отнесъл в редакцията на пловдивския младежки вестник; помня, че поетът Николай Заяков пръв ми обърна внимание на точно този текст. По-късно, студент в София, преживях наяве онова, което бях си представял, пишейки рошавия текст в кабинката на радио-релейната станция Р-401М. Аполон не случайно за древните елини е покровител на изкуствата и на пророческата дарба у човека. По същия начин през онези около две години в ракетния дивизион край Хасково "видях" дворчето с каменния плочник и цветните лехи, и къщата, където живее по същото време моето момиче – бъдещата ми съпруга Ася (1952-2017). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (677.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (677.)

  За щастие, изкуството е колективно усилие на малка избрана общност, която живее в спиритуален свят, опитвайки да интерпретира войните на самотата и плътта. – Алън Гинсбърг (1926-1997)

     28 mart 2014

 ЛЮБОВТА Е ИЗЯЩНО ИЗКУСТВО 

Цинизми ръсят някога мъжете, 
като че са пред стадото овце, 
да шашнат с фрази дръзки и нелепи 
мома, която им е на сърце. 

На дъното на всяка благосклонност 
към мъжката ни слабост от мерак 
таи се изкушение греховно 
по цици и заголен женски крак.

На дама някак си не подобава 
да мери с мераклията език, 
ако не търси мимолетна слава 
в леглото гола с някой див циник.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 uli 2021

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)

tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.) :   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1415.)   Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде н...