...О хора, що след нас сте се родили,/ не ни нападайте със думи зли./ Ако към нас добро сте проявили,/ над вас самите Бог ще се смили!
Висим шестима, виждате нали?/ Плътта на всекиго била е драга,/ но ето я – вони и се разлага,/ и всяка кост на пепел се руши./ Ала не ни оплювайте веднага./ Молете се за нашите души!– Франсоа Вийон (~1431-1474), из "Балада на обесените"
26.03.2009.
МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ
О вие, дето целите сте в рани и сълзите ви слънцето суши, спомнете си, че дълго ще ни няма. Молете се за нашите души!
Животът е и кратък, и чудесен,
но и човек ужасно да греши,
с дъртак учтив да си е много лесно.
Моли се и за нашите души!
И ние бяхме дръзки и сърдити,
а с времето гневът ни се сниши;
затуй докато гледат ти очите,
моли се и за нашите души!
Ветрецът докато косите роши
и плътска страст забраните руши,
нещата, значи, хич не са ти лоши –
моли се и за нашите души!
Успехи, почести… суетна радост
щом мярата човешка надвиши,
помни, че няма вечно да сте млади –
моли се и за нашите души!
На възгорделия се за награда
Съдбата кокалите ще троши,
та нам прости за всяка злост и гадост –
моли се и за нашите души!
Лежат без дъх и просякът, и царят
и червей глозга черепа плешив,
а младостта едва ли се повтаря –
моли се и за нашите души!
И ние бяхме влюбени и славни,
на наше място кой ли не греши,
грехът кого ли тук не изкушава,
затуй и участта ни е такава –
моли се и за нашите души!
Какъвто и да си, е маловажно: кой си – подире друг ще го реши; на младия обесник тук ще кажа – моли се и за нашите души!
Никой друг освен влюбената жена не вижда върховното величие на мъжете. – Анаис Нин (1903-1977)
01.07.1992.
ГЕРБЕРЪТ*
Царица е розата – за мен лъха печал и богатства, които не съм преживял. Карамфилът е скучен, любовник заклет. Нарцисът носи душа на поет. От вятър полюшван, макът в полето навява ми спомени детски в сърцето. Синчецът следи маргаритката бяла както мъжко око – мома напращяла. Минзухарът е свеж удивителен знак. Кокичето... знаем го: колко и как в мразовитата пролет пробива снега и храбростта му, значи, не е на шега. А пък лалетата – като мометата: шумни девици с напъпили цици. Гергините – като балерините, с техните пусти колосани фусти, целите: разкошно предчувствие.
...И ето че твоят гербер червен избухва пред моя взор удивен.
И виждам това зачервено петле как над боклука изпъва вратле, над вонящите люспи, над огризките гнили от банани и тикви, от зелки и сливи над цялата шумна смрад на пазара, покрай сергиите и тротоара.
Продавачката казва: "Да увия ли, значи, три стръка в хартия за две десетачки?"
– О-о, достатъчен ми е и един.
"А какъв си харесахте, жълт или син? Един без луксозна хартия, от тез ще ви струва ни левче по-скъпо от шест. Шест лева, и ще отнесете един на своя любезен и мил господин."
Какво са шест лева?!** О, нищо не са, но когато ги нямаш, тъй много са те, и срамежливо, с въздишка в гласа питаш за гербера в кофата смет.
"Ах, този ли! – продавачката сива боцва те леко с усмивчица крива: – Вземете го, моля. За вас е. Безплатно!"
...И ето, ти идваш с туй цвете в ръката, ти влизаш сияеща в бедната стая и аз, като виждам това, вече зная, че дошла си и вече оставаш у мен с този гербер в ръка до сетния ми ден.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 26 mar. 2021
–––
* За съжаление, десетилетия по-късно чудесното цвете
гербер невежи и нагли хора превърнаха в символ на политическа формация, която
няма нищо общо с любовта. ** През 1992 г., когато е писан текстът, учителската
ми заплата беше колкото да си платя тока, телефона и водата; и за храна, да
изкараме с двете ми дъщерички до аванса или следващата ми заплата, и пак добре, че с три канчета носех у дома храна от училищния стол, която ми излизаше по-евтино. Бел.м., tisss.
Жените се влюбват в онова, което чуват, докато мъжете се влюбват в това, което виждат. Затова по природа жените се грижат, докато мъжете лъжат. – Д-р Хаус от едноименния тв-сериал.
ПИСАНО ДНЕС.
ГАДНИТЕ ГЛАДНИ ГОДИНИ НА СОЦА
– Как да си взема хонорарите от популярен софийски сайт, където от години пускат мои авторски текстове? Нали си спец счетоводител!
– Като наемеш адвокат, или като идеш и се добереш до баш-шефа и си ги поискаш в прав текст... Което естествено няма да направиш. Така че пий една студена вода!
– В момента точно пия чаша вода... В твоите софийски среди няма ли някой, който получава хонорари за нещо, което са му публикували, да речем, в сайта "Дневник"?
– В кои мои среди? Моите са производствени, а не писателски.
– Па те пишещите са повече по заведенията и пият бира, огнена вода... Къде другаде може човек да ги срещне!
– По заведенията?! Те да не са милионери!
– Може да не са, обаче обичат тези злачни местенца: хем народът да ги види, хем и те да видят колко са обичани от народа.
– Знаеш ли, че едно ядене – от телешко например, вече е между 40 и 50 лв., водката и уискито са 10 лева голямата, в някои заведения – и малките (50 мл), та не знам какво и как обичат писателите, ама едва ли киснат по заведенията.
– За тези пари в прованса Пловдив печен бут от теленце може да си поръчаш.
– Пък и кой ще ги види, като никой не ги познава! Явно отдавна не си бил в кръчма.
– По време на моите студентски години (1967-1971), 100 мл полска водка виборова в луксозния някога ресторант "Ялта" срещу СУ-то* беше 40 стотинки. За един репортаж във вестник "Народна култура" в касата на вестника ми изплащаха хонорар колкото месечната заплата на баща ми, мебелист, VII разряд в пловдивския ДИП "Напредък".
– Беше, ама по соца! Сега бутилка в магазина е 70-80 лв., в заведение 50 мл алкохол е от 15 лв. нагоре. А пък и какви кръчми, като кръчмите не работят от месеци! В тихия глух провинциален град всички се познават, и това може да е претекст да се появяват някъде, но тук** трябва да се появяват само в най-скъпите заведения, ако искат някой да ги забележи... ако въобще ги познае. Пък за такива (глезотии) пари те нямат.
– Не може да не ги познават, след като поне 2-3 дузина пишещи са все в телевизора ми или в някое шоу за клюки.
Съученик – Пламен Станев, отличникът на класа в моето основно училище, който в онова гладно време учеше в най-престижния институт ИСИ***, ми е разправял как с негов приятел, обличат единствените си свестни костюми от абитуриентския бал и в неделни дни ходят да напълнят тумбака край някоя сватба, като се присламчат към сватбарите. Питам го: А не ви ли усещат близките на младоженците? И той: "Че двата рода едва ли се познават толкова помежду си, та затова минавахме за роднини: ядем и пием на корем, ставахме и да танцим, че и да поздравим булката и младоженика от микрофона с любим за нас някой шлагер. И накрая пак не забравяхме да си отнесем и по някоя вилица, лъжица, пепелник, кристална чаша с емблемата на заведението". В сиромашка таванска стая под керемидите на жилищна кооперация близо до площад Славейков ми показа дузина "спомени" от софийските тузарски сватби.
Прякорът му беше Тънкито, с ударение на Ъ, беше кльощав, а баща му – инженер в Централната пловдивска поща, и майка му – медсестра в Държавната болница срещу училището. Ходили сме някога, като хлапетии от бедняшките махали и от класа, да го съзерцаваме как се упражнява да свири всеки ден след училище на разбрицана една цигулка, а пък Дибиша (Дебеличкия Петър Дончев Калчев – татко му беше шофьор на рейсчето към нашия пловдивски ВИХВП****), дето живееше с родителите си под наем на втория етаж в същата къща на улицата срещу училището, му се подиграваше: "Два часа всеки ден стърже с тая шибана цигулка, надува ми главата, аман! То е ясно, че от него цигулар няма да стане, ама що дразни комшиите?!"
– И на моята сватба се бяха намърдали две двойки да ядат на корем, ама ми дадоха и по един плик с пет лева.
– Честността по време на соца беше на мода... Поне са си платили част от масрафа.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 25 mar. 2021
Илюстрациите са от любими наши филми
–––
* Софийския университет "Климент Охридски".
** Има предвид София.
*** Висш инженерно-строителен институт. Конкуренцията там бе голяма, но влизаха само пълни отличници, точно когато Лесотехническият висш институт беше в дъното на класацията за престиж, както бе и специалността Право в Софийския университет, където приемаха едва изкарали тройка по милост. След славния Десети ноември нещата се обърнаха с главата надолу, Право стана най-престижната специалност, а правистите се намърдаха във властта.
**** Някогашният Висш институт по хранително-вкусова промишленост в Пловдив. Бел.м., tisss.
Никой друг освен влюбената жена не вижда върховното величие на мъжете. – Анаис Нин (1903-1977)
24.03.2013.
ЗРЯЛАТА ЖЕНА
Дълбоко в себе си жената зряла теб ще те допусне, след като за ръка те преведе покрай алеята й с рози и позволи да вдъхнеш от плътта й като миг изкуство, естествено тъй както само опитен ловец го може.
Триж по-щастлив ще стигнеш с нея ти до края, отколкото с припряна в любовта си някоя дивачка, която из трънаците в луд бяг със страст ще те подкара додето прокървиш като жребец, нахапан в люта схватка.
Никой друг освен влюбената жена не вижда върховното величие на мъжете. – Анаис Нин (1903-1977)
24.09.1998.
СТАРИЯТ ПИСАТЕЛ**
От няколко денонощия сън не го лови. Романът, който бе започнал, тъй си и стоеше на писалищната маса. До страница трийсет и трета всичко уж върви по мед и масло – очерта кръга от основните образи, обстановката: провинциално градче, скудоумие и читалищен идеализъм, закостенял ръководител на местната общинска управа взема под крилце амбициозен младок без скрупули, който пък си има романтична връзка с директорката на местната музикална школа; възход, разцвет и упадък на младока; от тресавището го измъква не друг, а самият секретар на местния общински комитет на партията. Сблъскват се два възгледа за живота и така в края на краищата, нашите ще натрият муцуните на гаднярите-седесари; и за да не изглежда лимонадена, историята завършва със смъртта на увлечената шефка, която (както ще се окаже впоследствие) била бременна... Па от кого ли? Това читателят трябва сам да се досети. Криминална интрижка, ама без забежки по евтино ефектното; психологизъм, бабам, психологизъм изпипан, тъй че написаното да се възприема в два, три, че защо не и в четири плана.
Не му спореше точно заради тези няколко плана в изображението. Свикнал бе да си казва нещата точ в точ, както волът дълбоко оре в браздата; ай сега, ще се правим на модернисти! Ами че доскоро тези ми ти двуплановости, триплановости и пр. подтекст не намирисваха ли на идеологическа диверсия западен терк, на загнил капитализъм и упадъчно влияние от Пруст, Джеймс Джойс, Бекет, Кафка, Ницше, Киркегор, Маркузе!?
Обаче нали вижда другите господа от писателския съюз как промениха тактиката...
– Преустройваме се, братлета, ох, пренастройваме се – въздишаше и той с няколко попревтасали дядковци в кафенето на културните дейци сред града. – Ш-шт, кой знае какво ще излезе и от тази кампания на партията! Паживьом-увидим! Та и това чудо...
Ама кой ли го слуша! Табунът пишещи братя и сестри гони Върховете на Олимп. За пари шоуменът в литературната чалга пей-дава да се гаври и с господин президента.
Към полунощ кучето тръгваше да обикаля из стаите: идва, тика муцуна в халата му, в джоба със сухарите, гледа го с едни умни, да речеш, човешки очи. Ей, старче, що не си лягаш – сякаш му казва. – Ха, миличък, лягай, почини си. Светът ще мине и без теб, без твоите съображения, страхове, опасения. "А което не се купува с пари, с бол пара самичко ти се навира в лапите", американците отвъд океана са го измислили. Всичко опира до ваксата, да уцелиш дамара, и ските ти сами тръгват към Олимп, към Успеха!
До страница трийсет и трета Наглият тип изпъкна в цялата си грозна мощ; взират се двамата – автор и литературен герой, от упор почти няколко денонощия, и ръкописът не мръдва от страница трийсет и трета. Героят напира да деребейства, хем не само в измисления си живот, ами посяга да му съсипе и схемичката: разтуря, издевателства, окупира идеята, участта на положителните герои, накъсо – яко пречи. Отвратително!
Сутринта се появи инкасаторката за водата; надникна в банята, записа си там нещо, и тъкмо да си тръгне, в антренцето вече... за да избяга от неприятното чувство, че е безполезен, че никой вече не го е еня за неговите романи, а пък и сам на себе си вече взе да доскучава и опротивява, предложи на простовата женица да пият по един чай.
– Имам жасминов – рече, – много полезен за кръвното, прочиства бъбреците. Имам и чай от гинко билоба. Знаете ли какво е гинко билоба?! По телевизора постоянно му правят реклама, че укрепва паметта и прочиства мозъка.
– Не съм опитвала жасминов чай – рече тя, – а за гинко билоба ми е още раничко.
И поседнаха в кухничката. Очите му бяха подпухнали, зачервени, сълзят; та дали от учтивост или да избегне неловкото мълчание, тя попита:
– Да не е конюнктивит? Баба ми...
– Вадя си очите нощем. До късно вися над машинката – взе леко да скромничи той.
И тя внезапно се въодушеви:
– Чела съм! О-ох, чела съм. Знам кой сте. Чела съм. Пък веднъж по радиото слушах вашата пиеса за едни партизани, които полицията преследва в Балкана през зимата.
Стана му драго, но не посмя да пита като как ги намира тези негови неща, карат ли я да се позамисли над живота и хората, и над себе си, вълнуват ли я, изречено вкратце.
– Знаете ли – рече тя, – отдавна се каня да ви разправя историята... да, историята на моя тъжен живот, така да се каже, обаче вие... вие, то се знае, вие сте така зает! – И го стрелна с очи, преливащи от боязън и възхищение.
– Че защо да не ми разправите! – реши да я предразположи. И си помисли: все пак е жена, не кой знае каква жена, явно наивна, глуповата... но хм, човек от народа все пак, добродушна, проста, доверчива и пряма, и искрена като самия наш български народ.
И онази женица отсреща, като да потъна в себе си сякаш, ей тъй заразправя...
Глухо село край провинциално градче. Родителите – простовати люде, еснафи; не й давали да продължи учението, та постъпва като библиотекарка в местното читалище "Пробуда". Веднъж в читалнята й влязъл непознат строен блондин с очи като цвят на метличина. И пламва искра. Впоследствие се оказал безотговорен и много подъл тип. Пратили го с партийно поръчение да оправя батаците в общината, а пък той тук други батаци забърква, тоест, кметът Ципорков, като надушил що за птица са му изпратили партийните другари отгоре, прикоткал го, омагьосал го. Сдушили се тези двама и тъй изниква едноличната фирма за производство на шноли, телени закопчалки, ципчета и копченца от керамика и бронз "Рафаелло". Любимият й се пренасочва към кметската щерка – куцичка, че и грозновата, казано между другото, и в деня на сватбата им, да... в деня на сватбата изоставената тя си прерязва със старо бръснарско ножче вените, прави опит, значи, да си сложи край на живота. Реже си вените и братчето Стефанаки отърчава при сватбарите, при младоженика, оладжак, и: "Бате Милене, бате Милене, пък кака..." И хуква онзи ми ти Милен, както си е в официален костюм Версаче, окичен с нанизи от двайсетолевки... Каква сватба, моля ти се, какво празненство! И пак бурна любов и така нататък, и така нататък цели два летни месеца. Обаче до брак не стигат.
– Метна го случайно Геле Перушана с ремаркето на трактора. Може и случайно да е, че напоследък на какви ли работи се не наслушахме, па и какво ли пред очите на цяла България се не върши! Е, на, братчедите от махалата от години ток не плащат, вода и смет не плащат, а помощи само на тях се дават и си се разхождат – Господ да ги убий, с талиги нощем, из къра шетат, пропищели са селата на нашата Тракия от тази напаст. Крадат, и няма кой да ги озапти, че властта ни е кекава, не е вече власт, ами хайдушка задруга, пък коза в съседното село Трилистник окози яре с две глави, и това ако не е поличба, здраве му кажи!
– Ами какво стана с младежа, с онзи напорист Милен? – загледа я Старият писател, лекичко подразнен от словоохотливостта й, по-точно казано, от агнето с двете глави.
– Ми какво, какво! Какво да стане! Завалията нозе си няма. Изработиха му протези от първокачествен немски алумин. Щях да се венчая за него, да не бях малко бременна.
– Бременна?! – възкликна, нещо у него се откърти, самичко се откъсна от дън душа.
– Ами да! В шестия месец, от същия оня чешит Геле Щурото. – Наведе главица, попи очевидно сълзичка в крайчеца на окото.
Старият писател я съзерцаваше зяпнал: – А местният мафиотски бос?! А общинският комитет на управляващата ни партия?
– Ама какъв бос, какви управляващи! – изхълца тя, извади карирана мъжка кърпа за нос, голяма колкото родопска престилка, извърна се и здраво се изсекна. – Общински комитет... хм! Няма таквоз нещо. Я в кое време сме! То да не ти е Живковото време?
– Ча-а-кай-чакай! Ча-а-кай! – припираше Старият писател, – кмета не го ли съдиха за корупция и присвояване на общинска пара? И му се размина.
– Да, бе...! Разминало му се, ама друг път! Излежа си ги като "Отче наш, Ти, Който Си на небето". Престоя половин година в ареста, и чак тогава излезе. Вий откъде знайте?
– Е... Аз всичко знам! – опита да се пошегува, ала между тях отново увисна неловка, тягостна тишина.
– Не може тогава да не сте чували за Нушка... Нушето.
– Теменужка! Теменужка това си ти. – Теменужка бе кръстил положителната героиня на бъдещия екшън. Облегна се тежко на бюрото и посегна да палне луличката – личен дар от лидера на партията за юбилея на Априлския пленум, пък и заради кампанията на обновената БеСеПе за предстоящите избори, но ръцете му трепереха.
Когато подир час, след като инкасаторката вече бе напуснала самотната занемарена селска къща, надигна задник от фотьойла и влезе в пералнята, отсипа на песа Гуджо от кофата кухненска помия да лочи и затътри нозе към спалнята да си легне. И ето го, лежи в мразовитата мартенска нощ изпружен върху сплъстения изгнил дюшек, блещи се в полумрака, гледа как светлинка от мъждукащата печка бродира пулсиращо петно върху тавана и за първи път от хиляда години насам внезапно се почувства излишен, абсолютно излишен, унизен като пакостник, застанал пред бездната на собствения си измислен живот.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (525.)
.bmp)
.jpg)
