Жените се влюбват в онова, което чуват, докато мъжете се влюбват в това, което виждат. Затова по природа жените се грижат, докато мъжете лъжат. – Д-р Хаус от едноименния тв-сериал.
ПИСАНО ДНЕС.
– Как да си взема хонорарите от популярен софийски сайт, където от години пускат мои авторски текстове? Нали си спец счетоводител!
– Като наемеш адвокат, или като идеш и се добереш до баш-шефа и си ги поискаш в прав текст... Което естествено няма да направиш. Така че пий една студена вода!
– В момента точно пия чаша вода... В твоите софийски среди няма ли някой, който получава хонорари за нещо, което са му публикували, да речем, в сайта "Дневник"?
– В кои мои среди? Моите са производствени, а не писателски.
– Па те пишещите са повече по заведенията и пият бира, огнена вода... Къде другаде може човек да ги срещне!
– По заведенията?! Те да не са милионери!
– Може да не са, обаче обичат тези злачни местенца: хем народът да ги види, хем и те да видят колко са обичани от народа.
– Знаеш ли, че едно ядене – от телешко например, вече е между 40 и 50 лв., водката и уискито са 10 лева голямата, в някои заведения – и малките (50 мл), та не знам какво и как обичат писателите, ама едва ли киснат по заведенията.
– За тези пари в прованса Пловдив печен бут от теленце може да си поръчаш.
– Пък и кой ще ги види, като никой не ги познава! Явно отдавна не си бил в кръчма.
– По време на моите студентски години (1967-1971), 100 мл полска водка виборова в луксозния някога ресторант "Ялта" срещу СУ-то* беше 40 стотинки. За един репортаж във вестник "Народна култура" в касата на вестника ми изплащаха хонорар колкото месечната заплата на баща ми, мебелист, VII разряд в пловдивския ДИП "Напредък".
– Беше, ама по соца! Сега бутилка в магазина е 70-80 лв., в заведение 50 мл алкохол е от 15 лв. нагоре. А пък и какви кръчми, като кръчмите не работят от месеци! В тихия глух провинциален град всички се познават, и това може да е претекст да се появяват някъде, но тук** трябва да се появяват само в най-скъпите заведения, ако искат някой да ги забележи... ако въобще ги познае. Пък за такива (глезотии) пари те нямат.
– Не може да не ги познават, след като поне 2-3 дузина пишещи са все в телевизора ми или в някое шоу за клюки.
Съученик – Пламен Станев, отличникът на класа в моето основно училище, който в онова гладно време учеше в най-престижния институт ИСИ***, ми е разправял как с негов приятел, обличат единствените си свестни костюми от абитуриентския бал и в неделни дни ходят да напълнят тумбака край някоя сватба, като се присламчат към сватбарите. Питам го: А не ви ли усещат близките на младоженците? И той: "Че двата рода едва ли се познават толкова помежду си, та затова минавахме за роднини: ядем и пием на корем, ставахме и да танцим, че и да поздравим булката и младоженика от микрофона с любим за нас някой шлагер. И накрая пак не забравяхме да си отнесем и по някоя вилица, лъжица, пепелник, кристална чаша с емблемата на заведението". В сиромашка таванска стая под керемидите на жилищна кооперация близо до площад Славейков ми показа дузина "спомени" от софийските тузарски сватби.
Прякорът му беше Тънкито, с ударение на Ъ, беше кльощав, а баща му – инженер в Централната пловдивска поща, и майка му – медсестра в Държавната болница срещу училището. Ходили сме някога, като хлапетии от бедняшките махали и от класа, да го съзерцаваме как се упражнява да свири всеки ден след училище на разбрицана една цигулка, а пък Дибиша (Дебеличкия Петър Дончев Калчев – татко му беше шофьор на рейсчето към нашия пловдивски ВИХВП****), дето живееше с родителите си под наем на втория етаж в същата къща на улицата срещу училището, му се подиграваше: "Два часа всеки ден стърже с тая шибана цигулка, надува ми главата, аман! То е ясно, че от него цигулар няма да стане, ама що дразни комшиите?!"
– И на моята сватба се бяха намърдали две двойки да ядат на корем, ама ми дадоха и по един плик с пет лева.
– Честността по време на соца беше на мода... Поне са си платили част от масрафа.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.png)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар