Фалшът, преиграването не е толкова проста работа, както изглежда отстрани; това се удава само на умен клоун, и то след упорит труд пред огледалото! – Аноним (1947)
16.11.2008.
ВИДЕНИЕ ОТ СТАРАТА СЕЛСКА КРЪЧМА
На тази, дето
зачервена ми хвърли погледи от свян,
тъй както пиехме засмени, цинизми ръсещи без срам,
посред хвалбите пиперливи самодоволни куп мъже,
за миг в очите й свенливи съзрях бесилка и въже
и себе си видях увиснал като палячо в стар костюм
ловец на куп мераци низки, в които няма капка ум,
пройдоха жалък и наивен, макар и с остричък език,
усетих колко ми отива, през устни шибнат със плесник.
Тъй женствен, мил й беше жестът в оплесканата механа,
та се напих аз бързо, вместо да падна в смут на колена,
и бъбрех, и от смях до болка разчекнал зъл устата зла
– ах, Боже мой, как може толкоз! По-силна любовта била.
Фалшът, преиграването не е толкова проста работа, както изглежда отстрани; това се удава само на умен клоун, и то след упорит труд пред огледалото! – Аноним (1947)
10.09.2004. ГУБЯ НА ВСЯКАКВИ ИГРИ
Тодор Ряпов* се обади вчера; звънеше ми по телефона в същия час и минута (16,30) както в сряда ми звъня Емил. "Какво става с книгата?" – пита. Нищо не става, казвам. И разправям ситуацията каква е. А той: "Ай стига, бе! Аз те мислех за момче-тарикат". Не съм тарикат, казвам, ами приличам на баща си, когото всички тарикати лъжеха, от когото заради доверчивостта му се възползваха. Помня шеф на търговията тук някой си Моис Капон с едра като петлитрова дамаджана плешива тиква, като се възползвал от доверчивостта у баща ми да му ремонтира и сглоби мебели в жилището и събота и неделя му работи, накрая вместо да плати, шефът Моис Капон турил на масата чиния със салата с чаша ракия и ухилен потупал баща ми по гърба: "Много съм благодарен, че работиш в извънработно време, а пък ти трябва да ми благодариш, че няма да има последствия за твоя частен бизнес и че затова ние няма да те накажем". У дома майка ми, люта пазарджиклийка, дето има приказка: газ пикаеше, когато вечерта баща ми на масата разправи тази драматично завършила за него поучителна история. Става това някъде през лятото на 1977 г., та изтърчах още на следния ден да го видя този шеф в някогашната местна търговия, чиято канцелария беше на втория етаж в сграда между магазин "Урал" и пловдивския "Дет-Маг", току вдясно от тунела към разрушения вече обичан тук някога Кациграхан. Посреща ме любезен бая едър на ръст мъж с шавливи оченца. Гледа ме като мишка в трици, че не е наясно за какъв дявол съм се завтекъл баш па при него да вземам интервю уж за Радио Пловдив. Пък на мен любопитно ми беше как всъщност изглежда печен мошеник; тъй че никой не ме е пращал да тормозя шефа на пловдивската мебелната "Търговия" Моис Капон, ами си бе моя лична акция.
Чудно нещо – в България мъжкарите мрат да ги броят за тарикати, гордеят се, че са тарикати. Дори мълчаливият ми баща, кротък, та чак до мозъка на костите доверчив, говореше когато бе в добро разположение на духа, щом работите му споряха: "Ти не гледай, че мязам наивен, мога жаден да те преведа през море от сладка вода и глътка да не пийнеш". Абсолютен наивник си беше моят баща дърводелец, наистина!
Притиснат от разни държавни служби и чиновници мародери, българинът хитрува, но асъл тарикат е, например, Т. Чонов, чийто стил не знам как да си обясня другояче освен като посегателство над достойнството – опит да унижи всеки, който е проявил наклонност да го взема насериозно. Със самото си присъствие тарикатът осмърдява атмосферата, цапа, слага калния си отпечатък върху всяко дело и върху всяка идея. Социализмът у нас, като обществена система, ни постави в зависимост от тарикатите, които се устройват и днес в политиката и във всички сфери на управление и бизнес. А в духовността тарикатите се тълпят из такива сфери, като наука, изкуство, култура. Мога да разказвам за професори и за писатели, които са станали нещо си престижно за тълпата благодарение на тарикатлъците, които ги подтикват да се мазнят на всеки, който е на власт, да се кълнат в преданост към надменния чужденец, и така да рушат представата за национална чест. Тарикатщината е язва не само в днешния ни битие.
Добре де, да се довериш, да повярваш на човека пред теб, то слабост ли е? Горещо бих възразил: не е слабост, разбира се! Тарикатът е разрушител, терорист срещу най-човешки качества, които били открай време вродени у нашенеца, като съпричастие и взаимопомощ, увереност, че България е оцелявала досега благодарение на Доброто у човека, независимо от вяра и етнос. Прадядо ми Гочо х. Трендафилов от Перущица, оцелява при клането от башибозука, слязъл с тъпани и зурни от Родопските махали, през април 1876 г., че бездетен местен турчин мюсюлманин го отървава от джелатина и от дръвника, дето е посечен целият му заможен род.
Затова е така противен всеки алчен егоист и грандоман. Резултатът от дейността на тарикатите в България е едва прикрита неприязън и завист между нас. Благоденства не най-трудолюбивият, съвестният и полезният за обществото, а джуджета, покачили се върху раменете и разхождащи се с туристически обуща по главите на нацията. И не е ли парламентът ни не Народно събрание, а сборище на изявени тарикати! Рогошлии окупираха върховете на властта защото очевидно скрупули си нямат; всичко тяхно е простичко обяснимо с една-едничка дума: келепир. Да ударя аз кьоравото, пък сетне да става каквото ще – тази хъшлашка фраза изчерпва цялата им житейска философия и превъплъщения от местен махленски и университетски доносник на Политическия VI отдел на Държавна сигурност и любимци на Партията до високо обявили се борци за европейски атлантически духовни ценности, с които изпедерастиха и обезличават не само младото поколение, ами и нацията. Ето, че се яви тарикат между мен и Емил Калъчев, и развали над четирийсетгодишно приятелство. Но най ме е яд, разбира се, на мен си – кьорав карти не играе!
11.09.2004.
2749 загиваха в течение на часове пред очите ни, вперени в телевизионните камери на живо преди три години на същия този ден от годината. Човечеството е изправено пред Антихриста в образ на арабин**. Най-злостната измежду религиите очевадно се възправя над тълпи невежи и унижени по света. Чрез ислямския фундаментализъм, следващ буквално текстове на Свещения Коран в първоначалния им автентичен вид, това е смъртоносна ракова метастаза, обзела съвременната модерна цивилизация.
13.09.2004.
Бях вчера при Маруф, до към един и половина след обяд. Пуших цигари, изпих две кафета – просто присъствах. Както и предполагах, че ще стане, Маруф разправил на Емил какво съм говорил пред сестра ми на 6 септември, в годишнината от смъртта на баща ми дърводелеца. "Жорка, извинявай, може би сгреших!" – завайка се Маруф. Не, не си сгрешил – успокоявам го, – добре си направил, очаквах, че това ще направиш.
Маруф предал дословно думите ми на разочарование и яд в годишнина от смъртта на баща ми; разочарован бях от собствената си доверчивост спрямо двамата – Емил Калъчев и Тодор Чонов. И ето сега Маруф ми предава думите на Емил "Книгата му до няколко дни е готова. Не бива да се притеснява". Будя се в три след полунощ. Пак ме хванаха нервите, та станах да си запаля цигара. Мисля, какво ли бих могъл да кажа на печатаря, ако все пак реши някога да ме потърси по телефона. Върти ми се из ума ей тази лакърдия: "Ех, приятелю, съжалявам, че те ангажирах с непосилна за теб работа. Виждам, че те измъчи книгата ми и не знаеш как да излезеш от собствения си батак. А не мога да ти помогна с пари, ни със съчувствие. Защото бедствам, че ти се доверих, и правих усилия дотук да те разбера, но не те разбирам. Може би си добър човек все пак и може би все някога ще проумееш, че има неписани правила в този наш кратичък живот. Достойнство с пари се не купува, но за пари слаби духом губят достойнството си. Бъди здрав!"
14.09.2004.
Губя на всякакви игри. Шахмат, карти, всички видове игра на табла, познати между нас. Губя, и не защото ми липсва хъс, състезателна страст, стръв за победа. Вечният потърпевш съм, човекът, на когото не му върви зарът или прави наивна грешка, кога е в извоювана с дълги усилия печеливша позиция. Побеждавали са ме всякакви хора, и много по-често такива, които не блестят с особени умения в играта, та и понякога се питам: Защо въобще се хващам да играя, откъде след толкова издевателства над моя вроден (като у всеки нормален човек) тих егоизъм? Защо като наркотик състезанията, които ме нараняват, толкова яростно ме привличат! В много редки случаи, когато съм печелел, обземало ме е състрадание към човека отсреща. Чувствал съм се чак гузен: нещо вродено сякаш у мен започва да страда, да протестира... И тогава се втурвам да успокоявам падналия, да го уверя, че това е само игра, бе, приятелю, живот наужким.
От друга страна, наблюдавам реакциите у мои противници в играта; и не мога да им се начудя на онази тържествуващата ехидна усмивчица на Победител, на дълбокото задоволство, че човекът се усетил по-висок, по-едър, с лавров венец, нахлузен като каскет на кратуната, в собствените си очи виси на метър над черната гробищна пръст.
Вродено ми е, без да знам поради каква причина, отвращение към самата фигура на Победителя; може би защото победата изобщо възприемам като вид възкачване над трупа на унизеното достойнство у отсрещния. Как аз да се радвам, когато той страда! Противна ми стана личността на неизменния първи във Формула 1, например. И не защото му липсват качества, а защото победите му са предначертани, предизвестени от по-бързата състезателна машина, от по-ловкия тим обслужващи техници и прочие. Затова от месеци престанах да се интересувам от този спорт, който преди това силно ме вълнуваше, ала започна да ме дразни с абонирания за победите Михаел Шумахер.
Не, не съм против успеха! В моите представи обаче всеки успех е краен резултат от много труд, нервно напрежение и шанс. А галеникът на съдбата, удобният щастливец, любимецът на обстоятелствата ме отблъсква, противен ми е до мозъка на костите, не мога да приема за нормално все една и съща фигура да се кипри на върха, да приема овациите на екзалтираната тълпа от наивници. Защо да са наивници ли?! Ами защото приемат триумфа за свой, изживяват еуфорията на Победителя като лична награда и постижение, без да видят наранения друг. Финландският пилот във Формула 1 Мика Хакинен ми влезе в сърцето, когато след една-единствена погрешна манипулация с бутона за скоростите излетя от състезателното трасе. И като го видях приклекнал зад мантинелата скришом да плаче, без да съзнава, че го снимат отгоре, от хеликоптера, реших, че има нещо далеч по-важно от успеха, нещо, което ни прави повече човеци от моментния триумф на победителя, повече склонни да състрадаваме и да изпитваме болка от загубата, от капризите на живота – болка, която е всъщност самата Любов.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Рlovdiv, edited by 25 dec. 2020
___ * Приятел от ранните детски години; инженер по хранително-вкусова промишленост, известен със своята човечност сред работниците и служителите в пловдивския Захарен комбинат. Главният инженер на комбината влязъл в нагорещен цилиндър да го чисти, след като бачкаторите, които трябвало да сторят това, отказали. Съпругата Евдокия на съседа Георги Въргов, който по онова време работил в Коми, тръгнала да си пренася багажа в новото ведомствено жилище от комбината, инж. Ряпов осигурява камион и участва в пренасяне на багажа. Причината? Родителите на болнавата Дочка, пък и тя самата, са работници в Захарния комбинат, т.е. негови хора. "О, Ряпов много държи за работниците – чувал съм да говорят за него не един и двама, – съвестен ли си в работата, няма по-добър началник от него, ама не дай си, боже, да опиташ да го измамиш ей за туничко макар, отписва те и оттам-насетне тежко ти и горко!" От негови бивши работници чувам, че цялото производство на комбината се е ръководело над две десетилетия от главния инженер Ряпов, независимо кои са били по това време големите шефове в предприятието.
** Осама бин Ладен (1957-2011) от твърде заможен род в Саудитска Арабия; основател е на Ал-Каида – ислямска мрежа, отговорна за атентатите от 11 септември 2001 г. в Ню Йорк, САЩ и за многобройни атентати срещу цивилни и военни цели.
*** Мика Хакинен (1968), пилот във Формула 1, вж. https://www.gol.bg/a/0-nachalo/138109-shumi-nai-golemiiat-mi-sypernik-be-mika-hakinen Бел.м., tisss.
...та в един стих на Кристин Димитрова се казва, че истината не е в състояние да пренесе през времето едно събитие или явление. И да го пренесе, контекстът на времето е вече друг; в друг, различен контекст, тя може да придобие белезите на неистина...*
27.05.2007. ПРЕГЛЕД ПО ФРОНТОВЕТЕ
Човекът е феномен, многопластов по структура. Оценките ми в никакъв случай не са меродавни, признавам – променят се с времето, много рядко остават едни и същи за даден човек, за определено събитие. Опитвам да отделя добрите пшенични зърна от къклицата, и не всякога успешно, поне това го знам! Емил Калъчев (1932) и Тодор Чонов (1945) са творци в истинския смисъл на думата; харесвам сътвореното от тях, като образ на българския рефлекс към света наоколо и самите себе си. Но това е на ниво духовно присъствие; на ниво бит Емил ми се е показвал разкошен за приятел – мълчалив, вглъбен, рязък, когато е необходимо, устойчив може би в пристрастията или несъгласията си; Чонов – подвижен, изнесен на повърхността, показен, отчаяно самолюбив. И двамата – предполагам, както и аз, са наивни колкото е нужно: Емил – повече доверчив, Чонов – егоист, без да смятам егоизма непременно за отрицателно качество, макар че от грандоманията и егоизма у Чонов съм потърпевшият в случая.
Може и да греша, когато хвърлям тежки упреци към тези двамата; но такова е моето приятелство – стипчиво и горчиво на вкус, парливо, грапаво може би. Да ме отпишат, ако ме мислят за враг – в крайна сметка, това е моята вродена посредственост, която не мога, но и не желая да преодолявам. Такъв съм, какъвто съм, това е положението, такава е Истината, що се отнася до мен. В по-нататъшни късове от хронологията има сериозни упреци точно заради жалките лъжи около печатането на книгата "Ламски"; и когато съм ги писал, убеден съм бил, че такава е истината: грозна, отвратителна. С времето нещата при мен губят острота, слягат се; казвам си напоследък: дали пък не пресолявам, дали не постъпвам гадно? Е да, обажда се дяволчето у мен, хлапакът от ранното ми детство: но ти беше излъганият, нали; защо им трябваше съсипването на твоята красива мечта, драги, да бъде свързано именно с техните образи у теб?
Греша. Обърквам се. Отчаяние върви по петите ми като черна сянка, като огромен черен пес. Но аз обичам живота, обичам ги и тези двамата; каквото и да си мислят за мен, не съм в състояние да ги изскубна от сърцето си, защото някак са станали част от моята представа за трънливия път на таланта в изкуството, за противоречивата и противна понякога наша човешка и българска природа.
Ако направят поне малко усилие, надявам се да ме разберат. Някога, кога бях едва 16-17-годишен, зарекох се – бият ли ме през лицето, високо да викам, да крещя, и ако трябва, да, орталъка да опищя. Защо ли? Защото, и това е отговорът вече не на онзи честолюбив хлапак: отвратително е да блъскаш човека с ритник в лицето, когато се е открил пред теб и ти има доверие този кръгъл наивник, некадърник, посредствен тип или там каквато тежка дума ви се намери под ръка.
Съжалявам, съжалявам, съжалявам! Но ще оглася онова, което съм си го записвал в онези идиотски дни и тежки нощи, когато се чувствах така омерзен и така разтерзан! Какъвто и да съм, не съм дал повод тези двама да ме смятат неблагодарен. Измамата във всички времена и при всякакви обстоятелства и, казано нафукано: при различен контекст си остава измама, каквото и да е казала талантливата Кристин Димитрова.
Пловдив, 25 май 2007 година
П.П.: Два дена се двоумях дали си струва да пусна в обращение този текст! Заради всичко натрупано като жизнен опит, реших: ще е предателство към цялата ми жестока родова памет да се откажа от своето и да допусна тарикат да ми се качи на главата. А българските крепости не са се предавали, защото отстоявали докрай своето: и срещу кръстоносци, и срещу каквито и да било навлеци в Българската земя. Доказателство за това е, че крепостите ни са разрушени до една. Да бяха се предали, биха оцелели.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Рlovdiv, edited by 24 dec. 2020
––– * Из реплика на malampay от 25.05.2007. Бел.м. tisss.
Фалшът, преиграването не е толкова проста работа, както изглежда отстрани; това се удава само на умен клоун, и то след упорит труд пред огледалото! –Аноним (1947)
04.09.2004. МЕТАЛНИЯТ ПРИВКУС НА ОМЕРЗЕНИЕ
Плътно обграден от притеснени наплашени българи, безпомощно
наблюдаващи как лицемерие и посредственост дърпат лостовете на обществото,
играят дяволски танц, унижават ни със срамното си тържество за наша сметка,
усещам металния привкус на омерзение. Колкото по-зле, толкова по-ясна е за
мисията на свидетелстващия за този погром над човечността.
Противни лица се оказаха зад свалените маски,
"Ламски" ми се струва все по-нужен. Но пред нас е персона, която
оспорва важността на понятието Училище. Работата ми е да покажа как в досег с
наглостта не сме безсилни, когато сме настойчиви и умни в своето право да
изискваме.
Колега пред колегите ме назова кръгла нула наред с наистина
кръглата нула Наси Маркова (1953), лидер на казионния синдикат, която се
подмазва откровено, без капка свян на онези над нас. Само след час същият
приятел Пеньо Куков (1948) идва да ми съобщи, вече на четири очи:
"Извинявай, ама нищо не можеш да промениш с тези твои синдикални
действия". Отговорих: Не си извинен; не, няма как, и да искам, не мога да
те извиня. Оттогава стои настрана и се поздравяваме учтиво, когато се
разминаваме по коридорите. Ще ми мине – знам, но дълго ще кървя, че от приятел
повече боли.
Когато в първия работен ден подир ваканцията се зарадвах на
колегата, че е отново при нас като редовен учител и предложих да възстанови
членството в учителския ни синдикат, в нашата учителска секция, както сме
работили заедно преди, пак заедно да подхванем работата, господинът заради
майтапа ли или дявол го знае заради какво... рече: "Аз съм дошъл да
разгромя синдикатите. Моята цел е да не виждам тук повече никакви синдикалисти,
защото само пречат, нищо добро не вършат". Чуха го десетина и му се
зарадваха, приеха казаното за поредна игрива задявка – Майтап бе, Уили, ама
онази ти работа си я заври отзад! Неколцина напоследък преценяват дейността ми
на синдикален лидер като рушител на хармонията и идилията, онзи тъпак, който
разваля творческата атмосфера в училище, страхливец, дето не поема отговорност
и пр. Тече процедура по съкращаване на щатове; за мен е успех, че за първи път
като че ли тези съкращения се извършват според закона и според неписани човешки
правила, когато всеки нарочен за уволнение може да бъде защитаван и да отстоява
правото си, както е по закон. Ставам лошия, ама все пак онези отгоре, поне
видимо, си променят стила, поне изглеждат добронамерени. Малко постижение ли е
след годините на унижение!
В стихотворение, писано завчера, имам такива редове:
Ах, да имам у себе си сила такава,
бих отворил едно училище за всички, където натъжените да получават всеки ден портокалов смях на звездички.
Крила пъстри всяко детенце да има и значи, в Часа по летене да изхвърча учителят през комина и да учи класа във движение.
Да се рее красиво и смело в небето: да прави лупинги, да се премята, тъй че да им се свива сърцето на инспекторите от инспектората.
Всяка седмица клоунът от цирка да ни учи да правим красиво грешки и да възкръсваме, след като умираме подир някое премеждие тежко.
Да имаме Час по изчервяване, Час по нежност, а защо не и Час по прошка и никога, никога да не забравяме, че добри могат да бъдат и лошите.
Ах, да имах у себе си дързост такава, бих отворил училище едно за всички, където човекът да получава портокалов смях на звездички.
Колегата Диана Манчева – връстница на по-малката от
дъщерите ми, на моята Надя, като го прочете, рече, че й се доплакало от това
"рошаво стихотворение".
08.09.2004.
Аллах върховенство срещу Злото ли е? Все по-жестоки примери
имаме на омразата като стил и житейска философия. Северна Осетия, градчето
Беслан. При откриването на учебната година там – 1 септември, хиляда и двеста*
души немюсюлмани, основно християни: от пеленачета до старци, са блокирани от
32-35 ислямисти, въоръжени до зъби. И след 36-часова драма, оставени без вода и
храна в жестоката задуха, започва избиването на децата и възрастните.
Училищната сграда била натъпкана с експлозив, скрито внесен преди това с
камиони уж като строителен материал при летния ремонт на училището. Взривяват
покрива на физкултурния салон, дето буквално натъпкани са около двеста души.
Две млади жени от групата на тези бойци на Аллах се смесили с множеството
дечица и се самовзривили. Повечето от 320** деца заложници са убити с един
куршум в главата или загиват смачкани под развалините на взривения покрив.
Изскочилите вън на двора хлапета, обхванати от див страх, пищящи, са
разстрелвани хладнокръвно от снайперисти, самообявили се за войници на Аллах, и
земята покрай училищната сграда буквално е застлана от труповете на хлапета.
Три дни преди това два пътнически самолета, излетели от
летището "Домодедово" в Москва след половинчасов полет са взривени
във въздуха почти едновременно от ислямистки бойци. Два дена след това сред
стълпилите се в една от метро-станциите московчани млада мюсюлманка се
самовзривява. Над 90 са жертвите от взривените и рухнали в пламъци на земята
два самолета, повече от 60 са избити около спирката на метрото, ранените са над
130 или над 160, точния брой осакатени така и не разбрах. И в трите случая няма
предявени искания от страна на обявилите се за бойци на Аллах чеченци и арабски
командоси, обучени да убиват заради прослава на Исляма. Злото е сторено заради
самото Зло, т.е. за да почетат своя върховен Аллах. Така го огласяват
ислямистите по няколко ТВ-арабски канала. Ако има прочит това озлобление в
Русия през последните няколко седмици, то според мен носи следният смисъл –
Треперете, християни! Треперете, неверници! Аллах акбар!***
Ако тези случай дотук не са епизод от най-странна война,
обявена на християнската цивилизация, какво пък друго може да е такава кървава
вакханалия! Гори районът на Близкия и Средния Изток: Ирак, Палестина,
Афганистан, Пакистан, навсякъде, където огромни маси хора живеят обзети от
религиозен екстаз и от откровените призиви към клане на неверници, както
недвусмислено препоръчва Свещената им книга. Ето текст от Корана сред десетките
заповеди и призиви за вярност:
"Неверникът е най-лошата сред всичките земни твари в
подножието на Аллах"****. И преди това: "Водете битки с тях, докато
не победи изцяло вярата на Аллах"*****. И по-после: "Денем и нощем
връхлита я възмездието Мое и превръщаме я Ние в пожъната нива, сред която
всичко изтръгнато е от корен"******. Видях чисто човешката покруса във
фигурата и в лицето на единствено заловения жив ислямски боец и ме изненада
колко жал ме връхлетя заради неговата погубена от фанатизъм младост. Беше около
25-годишен мъж, почти хлапак и момък хубавец. У него всичко излъчваше страдание
и изненада на лицето му защо вместо да се чувства герой, в този живот му е така
зле. Свидетели сочат, че от високите етажи на сградата именно
този хубавец до последно стрелял по обезумелите хлапенца, тичащи панически из
училищния двор, не можещи от паническия страх да уцелят вярната посока към
своите родители, в плътен кордон наобиколили мястото на касапницата – и те
обзети от върховен ужас.
Темата Аллах и Исляма е всъщност повод да разкодираме
фанатизма като смъртна заплаха за човечеството – изобщо, през всички досегашни
времена и епохи. Тълкуват обаче следствията, не подбудителя, унизителна
нечовешка философия на омразата.
09.09.2004.
Вчера в четири и половина след обяд се обади Емил да ми
каже, че тези дни успял най-после да говори по телефона с Т. Чонов. Чонов бил
казал, че в най-близко време книгата ще е готова. Синовете му били причина за
забавянето: изненадали съвестния Т. Чонов, като отпътували внезапно към морето.
Но ето, вече се върнали... и работата по книгата ми щяла да продължи отново с
пълна пара. Започвам да се забавлявам с тази епопея, която на талази - на
талази ми се сервира откъм Рогош. Почва дори като мазохизъм почти да ми се
нрави металният привкус на омерзението. Боже, пази ме от приятели, от враговете
мога и сам да си се пазя! Кой, по какъв повод беше проплакал преди мен? Нищо
ново под слънцето! Новото е, че взех да се забавлявам с пируетите на онези
отсреща. Тъй, като с микроскоп: съзерцавам и се наслаждавам естетически, ама и
перверзно някак: Я, жабешкия мускул да видя; ако го боцна, как ли ще реагира!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Рlovdiv, edited by 24 dec. 2020
Илюстрация:
- Със сестра ми Ели край реката, Пловдив 1970 г.
- Печатар, кмет на Стария Пловдив, любим поет.
___ * Точният брой е 1198. ** Точният брой, който руското МВР съобщава, е 323, засега... *** Аллах е велик. **** Корана, сура 8, ает 55. ***** Сура 8, ает 39. ****** Сура 10, ает 24. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (404.) 
