Тук всичко се прави така, че да ти е гадно, гнусно, мизерно. И това е България днес. Имаме най-разкошната в Европа и света природа, която куцо и сакато с пот на челото, зъби и нокти се пробва да унищожи. Като че май вече успяват. Родоотстъпничеството е суров битов реализъм, зов за емиграция в чужбина, само да си по-далече оттук и да не виждаш как всичко талантливо, интелигентно и светло най-старателно се съсипва.
11.07.2008.
ГОЛЯМОТО НЕДЕЛНО ПРАНЕ
Започва голямото неделно пране. "Мръсните гащи и ризи вадете" – нарежда майката с подутите колене и сапунена пяна до раменете.
Първи, разбира се, пристъпя смутен големият син. Той носи... сутиен, и дузина дамски пликчета носи на моми дългокоси големият син студент.
Поглеждат го презрително, строго осъдително, заплашително. Чува се: "Да-а-алече ще иде! Е-е-ето ги значи неговите книги, ето го значи неговото учение. Ама че поколение!"
Естествено изръмжалият е бащата, който здраво се е подпрял на вратата, пиян-залян, с мазния си каскет голям, стоящ на главата му като тиган. Той носи потника си протрит с мирис на пор и кромид. Потника мишките го изблизали заради солта, която на всяка твар е нужна, види се, и други живинки са го гризали и вероятно са си живели задружно.
"Този потник му е от армията спомен" – намесва се бабата и вади огромен кървавочервен вълнен сукман. Сукманът е като бойно знаме развян и бухнат в коритото със сапуна, докато бабата се криви като маймуна и се щура наоколо, и се киска като изкукуригала вече народна артистка: "От този мой исторически сукман трепереше някога хайдушкият ни Балкан".
Ето че и дядото се показва; по вида му личи, че го свива язва – кисел, сърдит, махмурлия, немит, той избухва като гърне с динамит и захваща да плещи разни простотии, като същински депутат в Парламента. Знаят му илача и бързо го успокояват, като му връчват шишенце върла ракия.
И ораторът се умилява, ухилен, ризата си дава, оба-а-аче все пак ползва момента да дръпне паметна реч: "Българийо, и ризата от гърба ми взеха! Тя нашта свърши се веч".
Последна, то се знае! – е дъщеричката, и какво ли пък мъкне в полите си тя? "О боже! – възмущават се роднините. – Кога роди, бе? Казвай коя е гадината, кой е щастливият му баща!"
И ей го на! – извряква в коритото току-що роденото, недоубитото, недоудавеното Българско дете. И майка му, милата, кисело тръсва: "Сега на кой тарикат да го кръстим, да се знае, че не е копеле, а да помни чие е, кога порасте!"
Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.
16.11.2001. ВСЯКА ХУБАВА ЖЕНА
Върху двоен лист от стара ученическа тетрадка след два часа писмени упражнения с шестокласниците. Моите ученици пишат, и аз пиша.
– Коте,
Когато оставам сам и си подреждам мислите, разбирам колко много неща съм имал да ти кажа. За съжаление досега доста премълчах и доста преглътнах. Зарекъл се бях да не отварям дума какво най ме наранява от случилото се между нас напоследък. Но ето, измина месец откакто ми каза за твоята авантюра с друг мъж, и вече си мисля, че е глупаво да ти спестя какво ми е мнението по случая. Няма да крия колко случилото се ме изненада не толкова като предателство спрямо мен, колкото като предателство спрямо теб самата, спрямо твоя стил и подход към нещата от живота. Много силно ми се ще да вярвам, че в някакъв момент от живота си на млада жена ще осъзнаеш какво правиш. Отношението ми към теб нищо не е в състояние на промени – не, няма такава сила, макар че какъв ли смисъл има да го казвам! Във връзката ни духовното винаги е било, надявам се, и сега е, водещо. Написах купища текстове под влиянието на тази светлинка, която съм съзирал винаги да грее у теб. И ти казвам: това не е твоят стил, виждам те устремена към успеха на всяка цена.
Е, добре – да предположим, постигнеш онова, което сега те изкушава – устроен дом, уют за теб и двете ти деца, възможности да пътуваш по света, сигурност, обществено положение; да предположим, станеш част от онова проспериращо, заможно, живеещо в разкош общество от поне двете или десетте хиляди сърцати интелигентни българи; да предположим, че това стане... Питам те – колко дълго ще издържиш, любувайки се на тези придобивки за сметка на твоята лична свобода и право да живееш по съвест?
Аз ще бъда, както и досега, все на твоя страна. Но се страхувам това, към което така разумно се стремиш, да не се окаже луксозен капан за хубава жена. Просто те купуват като стока, и ще очакват благодарност и вярност по задължение. Но не виждам как би могла от един момент нататък да се освободиш от тази плътна прегръдка, в която ще си задължена да отстъпваш дотогава, докато те превърнат в придатък за нечий чужд живот. Това ми се струва най-вероятно да стане. А случи ли се, не виждам за какво ли ще съм ти необходим повече.
28.11.2001.
Вчера. Срещаме се случайно в коридора пред учителската стая.
– Много объркано е всичко около мен. Снощи няколко пъти се каних да ти се обадя. Легнала съм си чак в три след полунощ.
– Е, подреждала си, устройвала си се в новото жилище! – колкото да й кажа нещо. – Това не е лошо. Би трябвало да си щастлива. Какво, започна ли да си избираш модел за сватбената рокля?
Изсумтя сърдито насреща ми: – Ако само знаеш какво ми е, няма да се заяждаш!
– Защо! – Не успявам да си затворя златната уста: – Гледах вчера сватбени рокли в някакъв вестник за жените, мислех, че вече планирате деня за сватбената церемония.
Рязко се обърна, бързо тръгна към своя кабинет, чувам я, докато се отдалечава: – Не искам да разговарям повече с теб. Отвратително се държиш!
Малко по-сетне по джиесема й пратих следното: "Каквото и да кажа, дразниш ми се, нали? Мога и да престана да те забелязвам".
Никакъв отзвук. Разминавайки се пак в коридора следващото междучасие, питам я: – Видя ли съобщението? Можеше поне да пуснеш стреличка, че си го получила.
И тя:
– Какво да ти отговоря! Ясно ми е, че се заяждаш.
Вдигам рамене и я оставих на мира.
На 25 ноември по обяд е пренесла пианото си от старата квартира в апартамента на Новичкия, компютърен спец в някаква престижна фирма. Перфектно владеел немски, английски, с изискани обноски, четирийсетинагодишен, едничък на мама и тате и т.н. Безличен образ, доколкото интуицията ми говори: от онези, за които казват обтекаем отвсякъде. Чел съм вече някъде, че сред изискванията за ченге именно това е ценено качество: да нямаш нищо характерно, което да оставя следи у хората. Житието му ме интересува, доколкото опитвам нея да разбера. Два месеца са се срещали като добри познати, по-точно Re. посещавала някакъв си там Интернет-клуб за електронни игри, понякога заедно обядвали в луксозен ресторант, а напоследък с колата си я докарвал близо до моя дом, когато тя идвала да се любим. В самото начало на връзката им му била заявила: "Споко! Мястото до мен е заето. Имам си човек", та той се каел после с известна доза предвзетост (както си представям): "Като връщам назад времето – тъй й говорел, видимо разтерзан – питам се, какво направих; не биваше да влизам между двама, които толкова се обичат". Подобен род жал и угризения бързичко приключили и от началото на септември започнал да настоява: "Каза ли вече на досегашния твой приятел, че се разделяте? Защо протакаш?" И тя, според преразказа: "Как да му кажа, като не знам как ще реагира! – питала се. – Пък и не съм още сигурна какво да правя".
И тогава на господина му хрумнало как да си уреди среща с мен, на която милият да ми обясни по мъжки колко държи на Re. и как тя държи на него, и значи – ако съм бил мъж, би трябвало да ги разбера тях двамата и по живо-по здраво кротко да си вървя по пътечката. "Ако е мъж – повторил и потретил, – той трябва да е наясно истинските мъже как постъпват в подобна ситуация". Изобщо, простичко и лесно за разбиране е всичко, което иде като послание, предадено чрез нея, от този образ мил, ненагледен. На това красиво и романтично, съвсем в духа на мускетарските дуели, предложение, предадено от притеснената Re., отговорът:
– Как си я представяш тази! Значи, сядаме ние един срещу друг да се пазарим, а ти като стока стоиш между нас, киприш се и слушаш кой по-висока цена наддава за теб. Това ли? Благодаря, нямам какво да обсъждам с този хубавец!
Харният момък изтърчал при майка й, след като сам си уредил среща по телефона и обяснил скромно кой е: какво работи, какво е имотното му състояние и какви проекти има относно Re. "Сега – рекъл, – на този етап брак още не мога да й предложа, но нека мине известно време и тогава ще реша." По двайсетина съобщенийца, докато той не е с нея, плюс пространни разговори по телефончето провеждали двамата с Re. Почнал да я докарва до училището, сетне да я прибира обратно у дома с колата, веднага след като приключвала занятия. Предлагал да й покрива разноските по това и онова; както научавам, страхувал се от сянката ми, но от месец насам престанал да ме споменава. Иначе, преди това три четвърти от разговорите им били да ме обсъждат. Натворил на компютъра си пет-шест варианта как ще си живеят заедно, кое от децата им какво ще учи, с какво ще се занимава и как ще си живеят щастливо с тях. На Re. предоставил да избере кой от вариантите му й е най-изгоден. В разговора ми с нея преди две седмици поне три пъти чух любимата за днешните юпита* думица "сделка", когато я питах как диша тя – Свободолюбивата Re., в обсега на този целеустремен компютърен гений.
– Не мога повече така да живея разделена на три – обяснява ми. – Ето, сега виждам всичко: децата, родителите, мъжът до мен, и всички – заедно, сбрани на едно място.
– Безупречна логика! – похвалих я. – На защо настояваш да се чуваме и виждаме?
– Нямаш представа колко си ми нужен точно в този момент. Решил си да продадеш колата, да си закриеш джиесема**. Твоя воля, но само знай, че искам да те усещам до себе си. Ако имам нужда от нещо, първо за теб се сещам.
– Но господинчото те купува, не разбираш ли?
– И какво от това! То е сделка. Иначе кога най-после ще се видя устроена в този мой объркан живот! Какво ми предлагаш ти... Още десет години да се разпокъсвам между теб, съпруг, който никакъв го няма, и децата си ли?!
– Прекрасно, коте, но къде е тук любовта?
– Това е сделка, не разбираш ли? А не мога да си представя, че вече няма да те има. Мислела съм си кого бих поставила на твое място; но като си го мисля, махнеш ли се, остава празнота и нищо не може да я запълни.
Това е накъсо историйката, каквато ми се явява от 17 октомври насам, представена от разкошната Re., или по-простичко казано – едно красиво Предателство, планирано с интелект и логика, при помощта на модерен супер-компютър, осъществено изрядно. Обичам я по-силно от когато и да било, но не желая повече да я приемам спокойно и смирено. Изглежда, че предателството генетично е заложено у хубавата жена, именно защото мъжете я обграждаме с изключителното си мъжко внимание; край нея звънти наелектризиран въздухът от страст и похот; тъй естествено е акълът й да се врътне, да почне да си въобразява, че може да се възползва като на пазар дори от Любовта.
Мили знойни момичета, ако това тук не е Santa simplicitas, какво ли друго ще да е?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 25 oct. 2020
___ * Млади интелигентни господа с добро обществено положение и проспериращи, чийто живот се свежда до т.нар. удари при комбинации с какво ли не, носещо материална изгода. На Запад, пък напоследък и у нас, в големите градове на България, те са възприемани като най-престижната част от елита на нацията. Юпита са например младите политици от т.нар. нова левица. Типични юпита според мен са Милен Велчев, Емил Кошлуков, Николай Василев, групичката супер-интелигентни мъже, които творят сценариите за Шоуто на Слави. Явлението лично пишещият този текст смята за елемент, съществен фрагмент от глобализацията като световен феномен, появил се първо в канторите на Североамериканските щати в годините след края на Втората световна война, а може би и далеч преди това, като най-яка основа на Американската мечта. ** Джиесемите тя купи. Тръгнахме да избираме машинка за нея. Избрахме модела и веднага обяви, че що й е джиесем, ако няма как с мен да си говори. Купихме, въпреки подозрително бурните ми протести, джиесем и за мен. Спомням си, ходихме да тегли валута, която й бе останала от турнетата в чужбина. Бел.м., tisss.
Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.
05.11.2001. ЛЮБОВТА Е ГОЛГОТА
Край. Край на Re. Няма такава личност и никога не е била, и най-после знам какво да правя оттук-нататък със себе си.
09.11.2001.
Липсва ни взетото, с нас е което не взехме – за какво става дума? Гатанка, зададена от децата на рибарите от остров Хиос, затруднила Омир. Според легендата, изпаднал в затруднение, Омир не успял да разгадае вложения скрит смисъл в наивното детско питане. Вземането е присвояване на нещо материално, невземането е духовен жест, и това всъщност е, което по пети ще върви след Невзелия, ще остане вечно обновяващ се спомен за него. Строго погледнато, това не е точно гатанка, а сентенция, афоризъм от зората на хилядолетната ни цивилизация.
25.11.2001.
Кой съм?... Глас от преизподнята на битието, който шепти, ала съвсем не е смирен. Защо съм в света? Явно, не съм нужен; скрито, ида от мъртвите да кажа нещо, което и за мен остава неясно. Мечтая хармония, а срещам враждебност, но и няма как да си представя живота без жестоката съпротива на материалното и посредственото срещу всичко духовно. Материалното лицемерничи, хем се усмихва се ехидно, крещи винаги назидателно: "Отрепка си. Умозрителен и непохватен си, само внасяш смут, чужда ти е хармонията на мъдростта". И що да сторя, от себе си не бягам; това съм, не посягам да се кръстя пред икони, защото Бог, ако го има, какъвто го представят, трябва да е у нас, да отваря хоризонти, пространства, наситени със светлина и печал. Кръстенето, ако все някога го сторя, ще ми е от слабост; който ще, нека се кръсти, не е редно аз да се кръстя пред себе си.
Любовта е Голгота. Предават те тъкмо онези, които обичаш. Не им се гневи, защото не са те разбрали; търсели са друго у теб, и това е тяхната грешка. Ти не откри досега истинската Мария Магдалена, може би защото изобщо няма такава жена в нашия свят. Но не съжалявай за Илюзията, че има такова същество. Тази илюзия поддържай жива и свежа у себе си и не се отричай от нея, защото истинският мъж е като Зорба Гърка: живее и твори в илюзии, нерядко – в чест на този измислен от печал и мъжки копнежи женски образ на затаеното благородство у всяко момиче и у зрялата жена. Трябваше да се случи, трябвало е многократно да ти се случва и е закономерно, защото точно в изпитанието човек открива какъв е вътрешният му състав и защо е на тази земя. Вече знам кой съм – водач на слепци и глухонеми. Нито ме виждат, нито ме чуват, но знам техните желания и мечта да живеят пълноценно според вярата си в нравствеността.
По-грешен съм от мнозина, но кожата ми е загрубяла отвън, за да е отвътре нежна и уязвима. Колкото по-уязвим съм, толкова по-силен съм. Колкото по ме бият по лице, толкова по-висок се усещам. Величието ми на простосмъртен е именно в униженията и оскърбленията спрямо моето. Нещастници, убивайки мен, себе си погубват, понеже нищо тяхно не съм пожелал, а те моето взеха и ми се гавреха в лицето, като лукаво се облазяваха от присъствието ми сред тях. И ще си отида и аз някой ден по реда. Други ще заговорят в същия стил, който не аз съм измислил и не от тщеславие е роден, а от покайване. А може наистина да съм се главозамаял, самовлюбен и луд да съм станал сред тълпи от трезви и твърде разумни?
Колко объркана ми се представя Re.! Преди двайсетина минути се обади да каже, че се пренася у Новичкия, за когото – доколкото става ясно, планира да се омъжи. И то е вече чужда съдба, не бива да ме занимава. Свободна ли е в своя избор? Какво има на ум, та ме държи в течение на объркания си живот! Не знам, и смислен отговор нямам. Казвам си: ще поживеем, ще се изясни. Но не си пожелавам раздвоение като нейното. И за какво? С каква идея, в името на коя кауза? Около нея – грохот от ръкопляскания и овации, публиката най-после е щастлива около нея; единствен аз може би си мисля, че греши, особено когато сама се поднася в дар някому, комуто ще почерни живота за награда и отмъщение.
О, Суета... Колко страсти напразни ни носиш! Но не е ли това животът ни в цялата си величественост и пошла шарения? Казах да си запали свещица, но да е сама. Защото пред съвестта си човек не може да се изправя с друг край себе си, пред любопитните очи на други хора изобщо.
Най-късият път една идея за материалното да се сгромоляса е, като не й пречиш да се осъществи докрай. Така детето не е в състояние да определи за новата си играчка скромно място в редицата на другите лични вещи, докато не й се налюбува до насита, именно докато свикне и престане да я възприема като нещо особено. Омагьосал сам себе си, втрещен от чудото да поиграе със стойности, което жестоко се наказва, човек не подозира колко далече може да стигне в играта, и залага себе си цял на рулетката на щастието, където всъщност печеливши няма. Печели крупието, не залагащите, ала странични хора не ми е работа да обсъждам.
"Любовта – това са дарове в кладата, и винаги за нищо" – настоява руската поетеса Марина Цветаева (1892-1941)*. "Страшно е да вложиш себе си в другиго за нищо, и без гаранции. Но само механикът на перални машини дава гаранции; животът не ги дава. И затова тъй се опасяват хората от истинската любов. Та нали тя – без нищичко да ти гарантира, само ужасно много те задължава! И затова така често се разбива в уплаха. И нерядко по-леко е да се измислят възвишени мотиви и да се побегне, отколкото да поемеш тежестта на нейното бреме. А после занапред е пустош, обида, че животът те е заобиколил в нещо главно. А после е тъга."**
27.11.2001.
Към Re.! Не искаш да ме боли, нали? Желаеш от все сърце да съм щастлив, поне да не ми личи страданието. А може би трябва да съм весел и духовит, да стоя здраво на нозете си, когато всичко мое виждам да се люлее, в руини да рухва и да губи смисъл!Имам чувството, че ме познаваш по-добре от когото и да било, а не съм предполагал колко умно си в състояние да ме съдиш. Въобразявам си, че съм силен, точно когато съм тъй безпомощен: и едно дете с детската си логика може да ме повали по гръб. О, колко непохватен се чувствам! О, как никъде не съм си на мястото! Колко излишно и неуместно е което изричам и което върша! Всъщност, стоя вкопан до очи сред вълни от пясъци. Суетен и смешен, гледан отстрани, егоист, който изведнъж открива, че не е пъпа на Вселената, а скучновато човече от периферията, от покрайнините на живота.
Имам ли свой личен живот? Не, нямам. Подчиних всичко на писането и в твоя чест, Слънце. Стоящият в сянка, подземният книжен червей съм. Приех тази роля, за да не те притеснявам със себе си. Наистина, какво знаеш за моите безсънни нощи, за моите вътрешни неуредици, тъга и несъгласия! Приех моя дял заради разкоша да се усещам обичан и необходим; нито едното, нито другото било вярно. Леле, как боли, че и тази илюзия ми се сгромоляса!
Какво ли аз знам за теб! Била си до мен, а нехайно съм отминавал подробности от твоята горчива участ. Но тъй малко си ми казвала как самотно, мизерно преживяваш край мен годините, когато би трябвало да си най-желана и щастлива. В години, когато трябвало да си щастлива, аз ти предлагах щастие крадешком, щастие на откраднатите мигове усамотение на измислен Райски остров. Какъв нагъл лъжец, а! Какъв веселяк и лекомислен клоун съм! И нищо не ме извинява. Заслужил съм да ме пренебрегнеш. В този наш объркан досегашен живот такъв като мен не може да ти е опора. Но питам, как толкова бързо, как така друг е бил посветен в твоята лична драма? Къде съм бил, когато тъжно си му разказвала онова, което десет години си премълчавала от мен?
Просяк съм, а Онзи човек е герой. Геройски се сражава за теб и до теб. Позволила си му да ти стане водач през скалистите сипеи и в слънчевите дни на лятото. Когато идваше при мен задъхана, той те е изпращал почти до вратата ми. Той знаел, него си посветила, пуснала си го да оглежда храма ни отвътре; но къде съм бил аз! Бил съм на пътя ви един към друг; като голям заоблен камък сте ме изтъркаляли настрани, и виждам как отминавате хванати за ръце напред, най-после сякаш истински, най-после докрай заедно и щастливи. Онова, което десет години си ми отказвала, на него си го поднесла с грациозен поклон на жена, която си знае цената и държи да я купят скъпо.
И тук си задавам въпроса: какво правя, работа ли ми е да те мисля и да страдам по теб? Разумът гърми: Не ти е работа повече да я мислиш! Сърцето обаче друго шепне. От сърцето ми са тези гърчове. Не ми се живее повече с това сърце; така и не можах да го науча да тупти ритмично и звънко като безчувствена хладна камбанка от бронз в гърдите. Тези дни времето сякаш спря своя бяг и тук стана много тихо, ужасяващо, космически тихо и пусто, смисъла си внезапно изгуби суетният свят.
Най-долу в ада бих поставил предателите в любовта. Бих плакал с тях и бих ги жалил, и страдал бих заради тях. От суета светът пиян е – прослава, вещи, власт, пари... ала над всичките ни драми красиво Любовта гори.
Ех, Любовта се не продава, не се разменя с нищо тя и който не я заслужава, е най-нещастният в света. Обичай грешния, обичай; в печална кротост разбери, че без любов човек е никой. Красиво в любовта горим.
От почести не се нуждае, изгодата не търси тя – над нас лети като ухание, ала по-силна от Смъртта. За теб тук, мила, днес написах разочарован този стих, да, зима е у мен, но мисля, че вече всичко ти простих.
И ти пред мен все пак сияеш по-лъчезарна отпреди – красива, грешна и до края при мен в успехи и беди. Щастлив съм, че все пак те има, че образът ти е у мен като Жена, като Любима до сетния ми ден.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 24 oct, 2020
___
* Цитирано от психолога Галина Башкирова в книгата й "Насаме със себе си", бълг.изд. 1977 г.
** Цит.съч., с. 214, разсъждение на Г. Башкирова. Бел.м., tisss.
...Но аз зная, братя, че вие, както и вашите началници, сторихте това по незнание; а Бог, както беше предизвестил чрез устата на всичките Свои пророци, че Христос ще пострада, така и изпълни. И тъй, покайте се и обърнете се, за да се заличат греховете ви...Библия, Деяния на светите апостоли (ІІІ,17-19)
19.10.2001. ЗА ПО-ВИСОКА ОРБИТА?
Едва удържам: говоря по-оптимистично, колкото по-силно ме
боли. Собствения си крах назовавам победа; победа над кого и над какво обаче!
Свивам се в себе си както вълк в зимното свое леговище, а триж по-ярко се озовава пред мен
предизвикателно блестящият образ на Предателството. Това ли е точната дума? Сам го създадох това предателство, овчедушието си дали не
наричам смирение? Жената е като
вода: заема формата, която й позволиш, интуитивното женско начало си търси стопанин, водач и Вергилий някой си в ада; а не си очевидно ни едно от тези три – затова жени, които си обичал със сърце, в отговор са те унижавали.
Женски сълзи, удобни обяснения, уж за да ти спестят болката. И ето я жътвата – самотност, за която определенията са бледи.
Усещаш се празен, сив, ненужен. Никой не се интересува от теб,
никой не те мисли; всичко дотук било илюзия, красива наистина, но измислица, рожба и плод на твоите фантазии, че
има на този свят момиче жизнено, от плът и нерви, достойно за любов, неподвластно
на суета, егоизъм, жестове от жал. Ако твоята Дулцинея дел Тобозо е наистина онова скъпо същество, което те възторгвало досега, дали би ти се случило именно с нея? Лесно те отстрани и ти не
разбираш смисъла на стореното. И какво се оказа! – мъжът трябва да се пази най-много от онази,
която обича. Сега е можеш да се побереш в кожата си от изненада. Така
жестоко си се лъгал в онази, която си приел за образец на всички женски
достойнства? Щом и тя не е това вярно и предано човешко същество, за
което си мечтал от ранно детство, то ясно е – не, няма такава жена. Прав е Шекспир (1564-1616): "Непостоянство, твоето име е жена!" Нима вече не си проумял печалната истина за себе си? Колко пъти си бил лъганият, униженият,
оскърбеният! И за какъв оптимизъм у себе си бръщолевиш!
Пренебрегваш ли я и мачкаш самочувствието й, следва те като
предан оръженосец; поставиш ли я в пространството редом до теб си, дадеш ли възможност да определя нещата помежду ви – свършен си и вече обречен, вече си
causa perduta*. Във филма "Бодигард" актьорът Кевин Костнър (46-г.) изгражда онзи образец на Истинския мъж, който възторгва мъжете в цивилизования свят: интроверт и самотник,
недоверчив и подозрителен към женските предизвикателства, вглъбен в работата си, уравновесен, кратък, рязък, пестелив на каквито и да са обяснения
относно личните си дела. Казва ли нещо, изрича го не с думи, а със самото си
държане, в което едва сега – след своя крах, откриваш едва доловима, ясна за силно интуитивната женска природа иронична
пренебрежителност.Сякаш наставлява: Не бива да я приемаш прекалено насериозно; постъпвай с нея като с
красива много крехка играчка – обличай я, накичи я с лъскави дрънкулки, остави я сама
да се опиянява от възбуда колко е прелъстителна за света, употребявай я като кукла и трябва да е доволна – да й е предостатъчно, само като си
представя, че е прелъстявана със страст, на дъното на която звъни метално
острието на самурайски меч.
Допуснах да си поиграят с мен и да ме захвърлят като омръзнала дреха. И никой не ми е виновен. Re. е такава,
каквото са всички останали жени дълбоко в същността си. Изгубвам нещо много
скъпо. Липсва ми. Не знам и какво ще последва; иска ми се да я заваря някой ден: като отворя вратата, да видя сандалите й в антрето, да чуя гласа й откъм спалнята,
където нехайно се е излегнала, опряла високо голи пети на стената, с блестящи от
вълнение очи на влюбена...
Господи, това вече никога няма да се случи! Питам, защо си
толкова жесток; с какво те подразних, къде сгреших, та се наложи да ми отредиш
толкова болка?
20.10.2001.
Обичам те.
Странна е моята любов, но те обичам. Не мога да си простя как глупаво съм се
отнасял към Любовта; самота е наказанието за пропиляно щастие.
Бях Цезар, сега съм
най-нищият, Просякът на
света. Срам ме е да се гледам. Тъй повърхностен, тъй недостоен
през всичките десет години, откак те срещнах, откакто учуден те видях в Онази ябълкова градина край Пловдив
– учуден не от теб, от себе си учуден: стоях като един Голям глупак в зеленото поле на Тракия, в Райската градина на света стоях, типичният Адам, който така и не ще проумее какъв разкош е Любовта. "Щом любов си нямам, нищо не съм!" Животът губи смисъл без теб. А всичко случило се напоследък между
нас ме наранява; обвинявам се за куп неща – и ни едно от всичките не мога да
поправя. Колко слаб изведнъж се почувствах, колко кървящ, безпомощен! Изключих
джиесема – да не се изкуша да ти се обаждам, когато ме връхлитат вълни на
покруса. Нощем прекарвам в полусън, скачам от леглото, бродя из стаите.
Боли, но не бива да бъда съжаляван: заслужил съм си я тази болка. Нямам къде да ида, кому да се оплача, че съм разрушил мостовете; нямам и приятели, всичко около мен е фалшиво, пошло, търси личната своя изгода. Гарванът върху сухо дърво кому е притрябвал! Ненужен съм, и това ме
ужасява, място не мога да си намеря. Чакам да позвъниш... И в този миг чувам
телефона от съседната стая. Обажда се Re.: "Може ли да се видим!" Кога? – питам. "Веднага" – ечи в слушалката на домашния ми телефон.
Дойде с половин час закъснение; към девет вече сме в едно от нашите кафененца и едва седнали, тя обяви, че черпи за рождения си ден: "Защо си изключил джиесема! – учуди се. – Точно сега, когато си ми нужен, за да съм сигурна, че си близо
до мен." За съвпадението между последното, което написах – "Чакам да ми позвъниш", и това, че
точно в онзи момент, докато съм го писал, е набирала домашния ми телефон, почвам
да мисля: Дали нашите два ангела не са над масата ни като буревестници с разперени неподвижно огромни белоснежни крила?
Други съвпадения. Re. казва ми, че е съхранила в джиесема едничко мое послание – "Коте, обичам те!" – получено на 21 август т.г., когато била сред поляните около хижа Здравец** с децата и господин Новичок. При положение че не ми е навик да изпращам подобни послания,
кой ме изкушил да го сторя в онзи час и минута? Съседката Стела, чието име е "звезда" от гр. или евр. и от която заех днес пари да възстановя връзката на джиесема си
с операторите от М-тел, оказа се, е родена на същия ден 18 октомври, макар преди повече от 70
години.
С г-н Новия Re. се запознала
на 2 юни – деня на 20-годишнината от запознанството с първия й мъж. Същата
вечер съпругът й рекъл: "Имаме
повод да отбележим кръгла годишнина!" Казал й го вечерта, когато се добрала премръзнала и
превъзбудена от излета до местността Белинташ в Родопите, от който се оплакваше, че го преживява
отново и отново като кошмар – сама с шестгодишното синче на тясна площадка край
трийсетметрова пропаст, при пороен дъжд и пронизителен вятър, далеч от Пловдив.
Местността Белинташ: вероятно култово място от езическите времена на
древните ни предци траките... Решиш ли да потърсиш Свръхразум или Отвъдните стихии в нашия
материален, човешки и греховен свят, те неминуемо вече са се стълпили около теб!
Силно уплашена в онзи миг бе ми пратила тревожно съобщение, че не знае дали ще
оцелеят с малкия, че е в паника, а аз – пак по джиесема, я питах: къде се
намират, как да ги открия. Групата на излетниците, с които излетници се добрала до Онова място, продължила без тях двамата; всъщност, онези там се
отправили да посетят древното тракийско светилище.
Завива ми се свят. Ясновидката от близкото до града село Първенец Люба – и това ми се вижда неслучайно име, последния път,
когато сме ходили там по каприз на Re., рекла на Re., че "желае да ми гледа", излязла от къщата, тръгнала в сумрака към мен, а аз съм се запътил зад колата. И тогава
рекла разочарована: "Е, не сега! Много скоро той сам ще ме потърси". И се запътила по дворчето обратно към къщи. Питам: ако се случва едно и друго, понеже е предопределено,
понеже е съдба, орис, участ и земен дял, нещо свише предначертано и зададено
априори – тогава защо да страдам, защо да се притеснявам? Което е писано да се случи, ще се случи и няма да ми се
размине, но виж – основният проблем е да си съхраня достойнството и любовта
към живота, каквито и да са последствията за мен.
Предателството на Re. – инстинктивна и правилна реакция за млада жена в
нейното положение, не е ли стъпало по пътечката й към нейната Голгота! Защо да преставам да обичам жената, която по толкова странен начин ме подтиква към смирение, без да предателствам към себе си? А тя как би разбрала, как би била уверена в любовта си – ако е любов, а не друго, без изпитанито, което като въртоп ни е завихрило
и двамата? Новичкият дали има представа какви по-нови усещания появата му катализира между мен и Re.? Не ме интересува човекът; седи ми плосък, безинтересен, досада някаква; от онази страна нещата са недвусмислени, за да има каквато и
да било интрига. Инак, усещам: с добро самочувствие е, доста самоуверен: според
подхода му към Re., като всичко да му е ясно, та пре-ясно. Боже мой, този хубавец е дошъл да я купува; какво прави търговецът в храма? Името на моя храм е Любов. Любов
купува ли се!
А същата жена, която е твърде интелигентна, няма как да не разбира в що за сделка я канят стока да бъде – тази жена, Боже мой, ще я изоставиш ли нататък да продължи с
изранена душа като прокълната? Тъй хубава е душата й, по-хубава даже от тялото и лицето й! Нямам друга с
такава душа в моя живот на простосмъртен мъж. Но как да й помогна пред изкушението да стане стока, когато съм по-слаб не само от нея, по-слаб и от мнозина други мъже, по-грешен, по-нещастен, разтерзан в изпитанието. Ще стане каквото има да става. Така объркан, не помня по-слаб досега да съм бил... Писарушко жалък, размазващ сълзи и сополи, докога ще
живееш с илюзии?
Жив съм, дишам. Това е животът ми. Ако си ми дал мъничко
талант, защо ти е да ми погубваш звездичката, Спасителю? Или ме готвиш за
по-висока орбита, за самотност, обречена да се саморазпалва и така да осветява пътя на
идещите подире! Може би са прави древните елини, когато настояват, че когато обичаш някого, пращаш му сурови изпитания, за да го извисиш, не да го унижаваш;
да го привлечеш към Себе Си, не да го отблъснеш, Боже мой. Ако ме искаш силен, защо ме караш да
се гърча като червей!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 24 oct. 2020
___
* Бита карта (прен. от лат.), изгубена позиция, предварително
обречена кауза.
** Родопска местност на двайсетина километра от града, любимо място за
пловдивчани по всяко време на годината. Бел.м., tisss.
Безпомощен пред предателството изглежда честният. Ала фарисеят се
отдалечава горд с осанка на закоравял измамник. С вас отлично знаем, че току-що
оттук е минал нагъл тип. Той не е имал какво свое да каже на света и никога не
е бил поет, няма как да бъде. Наподобявайки изкуство, фалшивото
най-бляскаво лъщи.
Такива като нас са
доверчиви, ний мъкнем делничния си ярем и аз те виждам гневна
и красива до смърт да се косиш
заради мен.
16.10.2001. ЗАПЛЕТЕНИТЕ ВЪЗЛИ НЕ РАЗСИЧАМ
Тази нощ...
Ах, тази нощ! Иде ми да крещя: Не е честно,
не е честно! Но трябва да се превърна в облак от мълчание. Свалих пръстенчето,
гривната от злато, синджирчето от шията си с кръстчето: дреболийки – знаци на
нещо, което си отива. Как обаче да се примиря! Рано или късно, това е било обречено. Усещам се като осъден – навярно
са прави идиотите да гледат към Евините щерки с подозрение; в това
тяхно гледане има уплах, защото у жените г-жа Природата гърми със страшната си
сила. Леле, готов съм за отшелник! Каквото
и да сторя, ще сбъркам. Каквото да кажа, няма да е вярно. Знам, очертава се
сурова зима и ми се налага бързичко да си потърся нови мечти и илюзии за огрев,
да не ми измръзне сърцето.
"Любовта е дълготърпелива, пълна с благост,
любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не
дири своето, не се сърди, зло не мисли... всички извинява, на всичко вярва, на
всичко се надява, всичко претърпява". И пак там* ап. Павел завършва с думите: "А сега
остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е
любовта". Съжалявам, съжалявам, съжалявам. И ти нямаш вина; вяра и
надежда си имам, любовта обаче изисква повече грижи, понеже – когато не се
обновява, отлита. И какво да правя с купчина спомени за щастие! Кому да
обяснявам! Кого да стопля с нея? Някога, в зората на живота си на мъж,
деветнайсетгодишен, бях написал ей такива драматични думи: "В нещастието си щастие намирам. Напуснат от любов, любов съзирам". Щом
кървя, сърцето е живо, тупти. Деца, да продължим по-нататък към следващия урок,
към следващите поучителни епизоди от умението да се живее и страда талантливо!
Благодаря ви,
Небеса, че ме дарихте в течение на всичките десет години с щастие. Благодарен
съм, че тази любов бе плодотворна за мен – написах няколко книги, куп
стихотворения и най-важното – че преминах тези десет години в душевно и телесно
здраве и със самочувствието на простосмъртен, който знае мисията си на земята.
В дните на щастие не забравих родителите си и близките, от които произлизам. И
не се главозамаях, че виждам мъничко по-надалече и че чувствам мъничко
по-издълбоко света около мен. Да, навярно съм се вземал понякога и по-насериозно, отколкото е редно, но
не съм си изгубил самоиронията, което ще рече: усмивката си, и дано не я никога
изгубя в този мой хубав живот.
Захлопвам
портата, спускам кепенците, свивам се зиморничаво в мен си, загръщам се, дойде
време да си се посмея над себе си до насита. Боже мой, какъв симпатичен наивник
си ме създал! Остров градих сред океана, населих го този екзотичен райски кът с
животни и птици, с обич и бесове на човешката природа. И ето – плисна вълна,
разпиля пясъчния дворец, изчезна островчето, сякаш никога не го е имало. Сега
съм сам на сала, пак доверчив, пак нехаен, пак обзет от любопитство, говоря си:
А какво ще стане по-нататък? Да бе, какво ли ще последва! Нищо не е
свършило: жив съм, по-жив от когато и да било. Двама приятели се преселиха
в Отвъдното през последните три-четири месеца**, тъй че имам свои застъпници и Там; те ще свидетелстват, че не съм коварен и подлец, че като измамник не съм ял и пил за чужда сметка и не съм се
облагодетелствал от чуждото нещастие, че съм опитвал – макар по-често
неуспешно, да защитавам изпадналите в беда или отчаяние, че прилежно дотук
според силите и таланта си, доколкото ми е даден, записвах какво става наоколо
и у нас, в душите ни: за да се знае и помни какви сме; нищо, че наоколо са руини и пепелища;
семенцето е жизнено, няма да се затрием, ще ни има и по-нататък чрез нашите
деца и във всички онези, които вървят по тази земя българска.
18.10.2001.
Изключих джисема, прекратих договоря си с
интернет-офиса в ЖК Тракия. Минах с колата в сервиз Тракия годишния технически
преглед. Платих сметката за телефона и електричеството. Майстор-тенекеджия
поръчах да огледа ауспуха на жигулата откъде издиша – оказа се, че саксът (17
лв за нов оригинален) е за подмяна. Вчера регулирах клапаните, но днес, чувам –
двигателят по познатия начин притраква. Според съседа Иван Пенев трябва да е от
разхлабен бутален болт или биелен лагер; възможно е от старото бутало, което приспособих
от автоморгата, да е... И казах на зетя Светлозар, че търся купувач за колата.
Попита: колко? Ами, казвам, колкото дадат. За джиесема съседка каза, че може да
го купи, пита за цената, казах й: колкото даде. Вчера по обяд с Re. обсъждахме и спорехме за "международното положение" – т.е. за
хората около нас. Зле ми се
очертават нещата, но съм оптимист – няма лошо без хубаво; ще пекне слънце и над
тази моя улица, нека само оттече в канализацията целият батак, в който съм до шия, та едва дишам от недоспиване, от изпушените цигари и че ям, колкото да се каже, че ям.
Много ми е
зле, ала се познавам добре: от подобни ситуации – пет-шест с Ася, една с Мария
и вече втора с Re. – надмогвам си бесовете. Знам, не се явяват случайно
при мен кризисните ситуации, ще загърбя и този горчив урок. Важното е да не се
объркам, понеже точно сега съм най-уязвим. Интересно, мисля си: ето
психологическа задачка, която да решавам в движение! Разчитам на усета си за
стил и ритъм на динамичното равновесие у мен. Когато съм сам, съм
по-силен. Ангелът ми е с по-особен характер: изглежда податлив на външен натиск
от стоварилите се накуп досега обстоятелства, но е жилав, тъй че няма как да се
прекърша.
Видях през
междучасието около пет след обяд Re. да излиза бързешком и напето с разкошен
букет цветя от детската градина зад училището ни, а малкият подтичваше около
нея. Сви ми се сърцето. Картината на щастието ще я помня, няма начин да не я
помня, докато съм жив, понеже ми се представя в момент, когато почти си настъпвах
носа, а единайсетокласниците ми се държаха безобразно, докато ги гледах с
унилата физиономия вероятно на индиански воин, ударен смъртоносно с налъм по
кратуната.
Мамка му и
живот! Естествено е да ми се случва отново, и не за пръв път! Чувствам се изпитател
на свръхзвукова летателна бойна машина. Ще преживея и това невинно очарование,
няма начин. Ай, какъв опит
трупам! Сега основното е да изляза на чисто. Развързвам възли. Още някой и друг
ден, живот и здраве, и ще започна да изглаждам гънки и бръчки. Казал съм какво става с мен на Емил и на Панайот
Зеков, тъй – между другото, на бира в близкото кръчме, че флегматичният Панайот
ми е далечен по нрав. Това казване ми е автотерапия, инак ще блокирам. Никого
не съм нападал и съм горд пред себе си, че любовта ми си е у мен – само на тази
любов, за която дотук на никого нищо не съм казал, ми се крепи самочувствието.
Няма по-тъпо нещо от хленчещ мъж. Връхлитат ме от време на време картини
на развихрената ми фантазия; с цигари или с някакви занимания успявам да укротя
бесовете. Ето и сега – с това писане: пиша и паля цигара от цигара, вече пета
по ред. Но то ме спасява някак от врага, който се е разположил по турски вътре
в мен.
Вярвам на Re.,
само дано не се е лъгала! Ако е истина, което дотук от нея знам, има изгледи
даже по-рано от мен да си намери отново онзи неин ритъм на живеене, който прави
живота приключение. Силен характер е, пък силните характери сами си търсят
силни изкушения. Дори да се разделим, ще запазя само добри спомени за нея.
Макар че ако случаят Николай преди четири години приех за изключение, сега
разбирам, че е тайна клауза, която пак ще я хвърля от авантюра към
авантюра. Младите момичета
ловуват, и какво лошо има в това?! Лошото ще е, ако ме няма повече в съзнанието
й, ако стигнем дотам, че престане интуитивно – без да се виждаме, да ме усеща. Казах й вчера по обяд, когато си тръгваше от
мен, казах й го на вратата, в антрето при изхода: че е мой пратеник в чуждия
лагер и че "пратеник" на гръцки е "ангел"***. Съжалявам, съжалявам, съжалявам! Нека бъде щастлива по свой избор и
там, където сама реши.
Снощи, към три
часа след полунощ, както се въртях като вретено в леглото, реших, че бих могъл
да спра колата пред очите на родителите й, да я погледам как прекосява
площадката пред блока им с двете си деца, за да се отправи, да речем, към...
Багдад. И това ме прониза. Скочих. Запалих цигара и пак излязох на
верандата. В далечината синьо-сиви в мрачната безлунна зимна нощ едва се
очертаваха Родопите. Гледах сам мъртвилото пред мен, гледах под ниско
надвесените оловни облаци заспалите бели, като от вар направени, жилищни
блокове: безжизнени паралелепипеди като световно гробище отсреща. И тогава
реших, не от мен е зависело дали да направя романтичен парад на
самоувереността и честолюбието. Тя не го е пожелала точно от мен, именно понеже
с усета си на жена съзнава, че не съм склонен заплетените възли да разсичам със
замах. Не! Категорично. Стилът ми е според внушенията на ап. Павел, доколкото
съм ги проумял. А иначе Re. пак може да ме обвинява за липсата на смирение
и да ме напада, колкото си ще. Смирението ще го уча, има още да го уча, но решително: имам вече известни
постижения в смиреността.
Обичам ли я
тази красива котана? Ама разбира се! Днес й е рожденият ден. Снощи по
телефона й пожелах да е щастлива с човека, когото е намерила най-после;
изразих увереност, че този непознат за мен ще реши: дано й реши всички
проблеми. Па накрая го заметох излишното обяснение с лисича опашка: Отсъствието
ми от празненството, коте, е част от подаръка ми за теб. Ах, как нафукано го
казах! Отнасям се към такива събития (смърт, любовни раздели и пр.) като
към епизод от сюжет на роман. Романът на моя си живот сам аз режисирам, и не
бих позволил, докато съм себе си, друг да ми диктува жестовете, репликите в
драма in live на чудната ми пиеса. Глупци! Мислят си, че като постигнат успех, успехът им ще ги направи
щастливи. В нещастието си щастие намирам. Така е тръгнало, така и ще бъде с мен, докато дишам.
Крайно време е нещо хубаво да ми се случи. Крайно време е! Ще поразчистя
старите сметки, ще разплета с нежни и жилави пръсти сложно и здраво заплетените
около мен възли, без да късам нишката, без да се правя на фукльото-глупак
Александър Македонски.
Осем фаса! Че кога изпуших осемте? Странно
съвпадение: 18 октомври бил Денят на парашутиста – обявиха по телевизията.
Многозначително ми се стори: ще речеш, някой от нас тъдява виси между земята и
небето. Чий съм? На земята ли стъпил, или глупак, снижаващ се от небесата!
Ужасното, прекрасното на тази ситуация, която вече съм преживял веднъж наяве****, е, че изостря до краен
предел сетивата ти, отхвърля делничното и пошлото; така, преодолял мизерията на
плътското у себе си, изведнъж откриваш колко неочаквано нов се разстила светът
пред теб, какви разкошни нюанси, картини и аромати има все още от теб невидени,
неусетени.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 23 oct. 2020
___
* Ап. Павел посл. І до коринтяни.
** Петър Петров (76) и Георги Въргов (61).
*** "Вестител" означава думата "ангел", знаех това, но ми бе угодно да представям иначе нещата.
**** 16-годишен, скачах в разстояние на половин час два пъти с парашут ПД-47 от 800 м над стария пловдивски аеродрум, сега там е Мебелната къща в жк Тракия. Бел.м., tisss.
.jpg)
