ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (292.)
Безпомощен пред предателството изглежда честният. Ала фарисеят се отдалечава горд с осанка на закоравял измамник. С вас отлично знаем, че току-що оттук е минал нагъл тип. Той не е имал какво свое да каже на света и никога не е бил поет, няма как да бъде. Наподобявайки изкуство, фалшивото най-бляскаво лъщи.
Такива като нас са доверчиви, ний мъкнем делничния си ярем и аз те виждам гневна и красива до смърт да се косиш заради мен.
16.10.2001. ЗАПЛЕТЕНИТЕ ВЪЗЛИ НЕ РАЗСИЧАМ
Тази нощ... Ах, тази нощ! Иде ми да крещя: Не е честно, не е честно! Но трябва да се превърна в облак от мълчание. Свалих пръстенчето, гривната от злато, синджирчето от шията си с кръстчето: дреболийки – знаци на нещо, което си отива. Как обаче да се примиря! Рано или късно, това е било обречено. Усещам се като осъден – навярно са прави идиотите да гледат към Евините щерки с подозрение; в това тяхно гледане има уплах, защото у жените г-жа Природата гърми със страшната си сила. Леле, готов съм за отшелник! Каквото и да сторя, ще сбъркам. Каквото да кажа, няма да е вярно. Знам, очертава се сурова зима и ми се налага бързичко да си потърся нови мечти и илюзии за огрев, да не ми измръзне сърцето.
"Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли... всички извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява". И пак там* ап. Павел завършва с думите: "А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта". Съжалявам, съжалявам, съжалявам. И ти нямаш вина; вяра и надежда си имам, любовта обаче изисква повече грижи, понеже – когато не се обновява, отлита. И какво да правя с купчина спомени за щастие! Кому да обяснявам! Кого да стопля с нея? Някога, в зората на живота си на мъж, деветнайсетгодишен, бях написал ей такива драматични думи: "В нещастието си щастие намирам. Напуснат от любов, любов съзирам". Щом кървя, сърцето е живо, тупти. Деца, да продължим по-нататък към следващия урок, към следващите поучителни епизоди от умението да се живее и страда талантливо!
Благодаря ви, Небеса, че ме дарихте в течение на всичките десет години с щастие. Благодарен съм, че тази любов бе плодотворна за мен – написах няколко книги, куп стихотворения и най-важното – че преминах тези десет години в душевно и телесно здраве и със самочувствието на простосмъртен, който знае мисията си на земята. В дните на щастие не забравих родителите си и близките, от които произлизам. И не се главозамаях, че виждам мъничко по-надалече и че чувствам мъничко по-издълбоко света около мен. Да, навярно съм се вземал понякога и по-насериозно, отколкото е редно, но не съм си изгубил самоиронията, което ще рече: усмивката си, и дано не я никога изгубя в този мой хубав живот.
Захлопвам портата, спускам кепенците, свивам се зиморничаво в мен си, загръщам се, дойде време да си се посмея над себе си до насита. Боже мой, какъв симпатичен наивник си ме създал! Остров градих сред океана, населих го този екзотичен райски кът с животни и птици, с обич и бесове на човешката природа. И ето – плисна вълна, разпиля пясъчния дворец, изчезна островчето, сякаш никога не го е имало. Сега съм сам на сала, пак доверчив, пак нехаен, пак обзет от любопитство, говоря си: А какво ще стане по-нататък? Да бе, какво ли ще последва! Нищо не е свършило: жив съм, по-жив от когато и да било. Двама приятели се преселиха в Отвъдното през последните три-четири месеца**, тъй че имам свои застъпници и Там; те ще свидетелстват, че не съм коварен и подлец, че като измамник не съм ял и пил за чужда сметка и не съм се облагодетелствал от чуждото нещастие, че съм опитвал – макар по-често неуспешно, да защитавам изпадналите в беда или отчаяние, че прилежно дотук според силите и таланта си, доколкото ми е даден, записвах какво става наоколо и у нас, в душите ни: за да се знае и помни какви сме; нищо, че наоколо са руини и пепелища; семенцето е жизнено, няма да се затрием, ще ни има и по-нататък чрез нашите деца и във всички онези, които вървят по тази земя българска.
18.10.2001.
Изключих джисема, прекратих договоря си с интернет-офиса в ЖК Тракия. Минах с колата в сервиз Тракия годишния технически преглед. Платих сметката за телефона и електричеството. Майстор-тенекеджия поръчах да огледа ауспуха на жигулата откъде издиша – оказа се, че саксът (17 лв за нов оригинален) е за подмяна. Вчера регулирах клапаните, но днес, чувам – двигателят по познатия начин притраква. Според съседа Иван Пенев трябва да е от разхлабен бутален болт или биелен лагер; възможно е от старото бутало, което приспособих от автоморгата, да е... И казах на зетя Светлозар, че търся купувач за колата. Попита: колко? Ами, казвам, колкото дадат. За джиесема съседка каза, че може да го купи, пита за цената, казах й: колкото даде. Вчера по обяд с Re. обсъждахме и спорехме за "международното положение" – т.е. за хората около нас. Зле ми се очертават нещата, но съм оптимист – няма лошо без хубаво; ще пекне слънце и над тази моя улица, нека само оттече в канализацията целият батак, в който съм до шия, та едва дишам от недоспиване, от изпушените цигари и че ям, колкото да се каже, че ям.
Много ми е зле, ала се познавам добре: от подобни ситуации – пет-шест с Ася, една с Мария и вече втора с Re. – надмогвам си бесовете. Знам, не се явяват случайно при мен кризисните ситуации, ще загърбя и този горчив урок. Важното е да не се объркам, понеже точно сега съм най-уязвим. Интересно, мисля си: ето психологическа задачка, която да решавам в движение! Разчитам на усета си за стил и ритъм на динамичното равновесие у мен. Когато съм сам, съм по-силен. Ангелът ми е с по-особен характер: изглежда податлив на външен натиск от стоварилите се накуп досега обстоятелства, но е жилав, тъй че няма как да се прекърша.
Видях през междучасието около пет след обяд Re. да излиза бързешком и напето с разкошен букет цветя от детската градина зад училището ни, а малкият подтичваше около нея. Сви ми се сърцето. Картината на щастието ще я помня, няма начин да не я помня, докато съм жив, понеже ми се представя в момент, когато почти си настъпвах носа, а единайсетокласниците ми се държаха безобразно, докато ги гледах с унилата физиономия вероятно на индиански воин, ударен смъртоносно с налъм по кратуната.
Мамка му и живот! Естествено е да ми се случва отново, и не за пръв път! Чувствам се изпитател на свръхзвукова летателна бойна машина. Ще преживея и това невинно очарование, няма начин. Ай, какъв опит трупам! Сега основното е да изляза на чисто. Развързвам възли. Още някой и друг ден, живот и здраве, и ще започна да изглаждам гънки и бръчки. Казал съм какво става с мен на Емил и на Панайот Зеков, тъй – между другото, на бира в близкото кръчме, че флегматичният Панайот ми е далечен по нрав. Това казване ми е автотерапия, инак ще блокирам. Никого не съм нападал и съм горд пред себе си, че любовта ми си е у мен – само на тази любов, за която дотук на никого нищо не съм казал, ми се крепи самочувствието. Няма по-тъпо нещо от хленчещ мъж. Връхлитат ме от време на време картини на развихрената ми фантазия; с цигари или с някакви занимания успявам да укротя бесовете. Ето и сега – с това писане: пиша и паля цигара от цигара, вече пета по ред. Но то ме спасява някак от врага, който се е разположил по турски вътре в мен.
Вярвам на Re., само дано не се е лъгала! Ако е истина, което дотук от нея знам, има изгледи даже по-рано от мен да си намери отново онзи неин ритъм на живеене, който прави живота приключение. Силен характер е, пък силните характери сами си търсят силни изкушения. Дори да се разделим, ще запазя само добри спомени за нея. Макар че ако случаят Николай преди четири години приех за изключение, сега разбирам, че е тайна клауза, която пак ще я хвърля от авантюра към авантюра. Младите момичета ловуват, и какво лошо има в това?! Лошото ще е, ако ме няма повече в съзнанието й, ако стигнем дотам, че престане интуитивно – без да се виждаме, да ме усеща. Казах й вчера по обяд, когато си тръгваше от мен, казах й го на вратата, в антрето при изхода: че е мой пратеник в чуждия лагер и че "пратеник" на гръцки е "ангел"***. Съжалявам, съжалявам, съжалявам! Нека бъде щастлива по свой избор и там, където сама реши.
Снощи, към три часа след полунощ, както се въртях като вретено в леглото, реших, че бих могъл да спра колата пред очите на родителите й, да я погледам как прекосява площадката пред блока им с двете си деца, за да се отправи, да речем, към... Багдад. И това ме прониза. Скочих. Запалих цигара и пак излязох на верандата. В далечината синьо-сиви в мрачната безлунна зимна нощ едва се очертаваха Родопите. Гледах сам мъртвилото пред мен, гледах под ниско надвесените оловни облаци заспалите бели, като от вар направени, жилищни блокове: безжизнени паралелепипеди като световно гробище отсреща. И тогава реших, не от мен е зависело дали да направя романтичен парад на самоувереността и честолюбието. Тя не го е пожелала точно от мен, именно понеже с усета си на жена съзнава, че не съм склонен заплетените възли да разсичам със замах. Не! Категорично. Стилът ми е според внушенията на ап. Павел, доколкото съм ги проумял. А иначе Re. пак може да ме обвинява за липсата на смирение и да ме напада, колкото си ще. Смирението ще го уча, има още да го уча, но решително: имам вече известни постижения в смиреността.
Обичам ли я тази красива котана? Ама разбира се! Днес й е рожденият ден. Снощи по телефона й пожелах да е щастлива с човека, когото е намерила най-после; изразих увереност, че този непознат за мен ще реши: дано й реши всички проблеми. Па накрая го заметох излишното обяснение с лисича опашка: Отсъствието ми от празненството, коте, е част от подаръка ми за теб. Ах, как нафукано го казах! Отнасям се към такива събития (смърт, любовни раздели и пр.) като към епизод от сюжет на роман. Романът на моя си живот сам аз режисирам, и не бих позволил, докато съм себе си, друг да ми диктува жестовете, репликите в драма in live на чудната ми пиеса. Глупци! Мислят си, че като постигнат успех, успехът им ще ги направи щастливи. В нещастието си щастие намирам. Така е тръгнало, така и ще бъде с мен, докато дишам. Крайно време е нещо хубаво да ми се случи. Крайно време е! Ще поразчистя старите сметки, ще разплета с нежни и жилави пръсти сложно и здраво заплетените около мен възли, без да късам нишката, без да се правя на фукльото-глупак Александър Македонски.
Осем фаса! Че кога изпуших осемте? Странно съвпадение: 18 октомври бил Денят на парашутиста – обявиха по телевизията. Многозначително ми се стори: ще речеш, някой от нас тъдява виси между земята и небето. Чий съм? На земята ли стъпил, или глупак, снижаващ се от небесата! Ужасното, прекрасното на тази ситуация, която вече съм преживял веднъж наяве****, е, че изостря до краен предел сетивата ти, отхвърля делничното и пошлото; така, преодолял мизерията на плътското у себе си, изведнъж откриваш колко неочаквано нов се разстила светът пред теб, какви разкошни нюанси, картини и аромати има все още от теб невидени, неусетени.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар