Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.
05.11.2001. ЛЮБОВТА Е ГОЛГОТА
Край. Край на Re. Няма такава личност и никога не е била, и най-после знам какво да правя оттук-нататък със себе си.
09.11.2001.
Липсва ни взетото, с нас е което не взехме – за какво става дума? Гатанка, зададена от децата на рибарите от остров Хиос, затруднила Омир. Според легендата, изпаднал в затруднение, Омир не успял да разгадае вложения скрит смисъл в наивното детско питане. Вземането е присвояване на нещо материално, невземането е духовен жест, и това всъщност е, което по пети ще върви след Невзелия, ще остане вечно обновяващ се спомен за него. Строго погледнато, това не е точно гатанка, а сентенция, афоризъм от зората на хилядолетната ни цивилизация.
25.11.2001.
Кой съм?... Глас от преизподнята на битието, който шепти, ала съвсем не е смирен. Защо съм в света? Явно, не съм нужен; скрито, ида от мъртвите да кажа нещо, което и за мен остава неясно. Мечтая хармония, а срещам враждебност, но и няма как да си представя живота без жестоката съпротива на материалното и посредственото срещу всичко духовно. Материалното лицемерничи, хем се усмихва се ехидно, крещи винаги назидателно: "Отрепка си. Умозрителен и непохватен си, само внасяш смут, чужда ти е хармонията на мъдростта". И що да сторя, от себе си не бягам; това съм, не посягам да се кръстя пред икони, защото Бог, ако го има, какъвто го представят, трябва да е у нас, да отваря хоризонти, пространства, наситени със светлина и печал. Кръстенето, ако все някога го сторя, ще ми е от слабост; който ще, нека се кръсти, не е редно аз да се кръстя пред себе си.
Любовта е Голгота. Предават те тъкмо онези, които обичаш. Не им се гневи, защото не са те разбрали; търсели са друго у теб, и това е тяхната грешка. Ти не откри досега истинската Мария Магдалена, може би защото изобщо няма такава жена в нашия свят. Но не съжалявай за Илюзията, че има такова същество. Тази илюзия поддържай жива и свежа у себе си и не се отричай от нея, защото истинският мъж е като Зорба Гърка: живее и твори в илюзии, нерядко – в чест на този измислен от печал и мъжки копнежи женски образ на затаеното благородство у всяко момиче и у зрялата жена. Трябваше да се случи, трябвало е многократно да ти се случва и е закономерно, защото точно в изпитанието човек открива какъв е вътрешният му състав и защо е на тази земя. Вече знам кой съм – водач на слепци и глухонеми. Нито ме виждат, нито ме чуват, но знам техните желания и мечта да живеят пълноценно според вярата си в нравствеността.
По-грешен съм от мнозина, но кожата ми е загрубяла отвън, за да е отвътре нежна и уязвима. Колкото по-уязвим съм, толкова по-силен съм. Колкото по ме бият по лице, толкова по-висок се усещам. Величието ми на простосмъртен е именно в униженията и оскърбленията спрямо моето. Нещастници, убивайки мен, себе си погубват, понеже нищо тяхно не съм пожелал, а те моето взеха и ми се гавреха в лицето, като лукаво се облазяваха от присъствието ми сред тях. И ще си отида и аз някой ден по реда. Други ще заговорят в същия стил, който не аз съм измислил и не от тщеславие е роден, а от покайване. А може наистина да съм се главозамаял, самовлюбен и луд да съм станал сред тълпи от трезви и твърде разумни?
Колко объркана ми се представя Re.! Преди двайсетина минути се обади да каже, че се пренася у Новичкия, за когото – доколкото става ясно, планира да се омъжи. И то е вече чужда съдба, не бива да ме занимава. Свободна ли е в своя избор? Какво има на ум, та ме държи в течение на объркания си живот! Не знам, и смислен отговор нямам. Казвам си: ще поживеем, ще се изясни. Но не си пожелавам раздвоение като нейното. И за какво? С каква идея, в името на коя кауза? Около нея – грохот от ръкопляскания и овации, публиката най-после е щастлива около нея; единствен аз може би си мисля, че греши, особено когато сама се поднася в дар някому, комуто ще почерни живота за награда и отмъщение.
О, Суета... Колко страсти напразни ни носиш! Но не е ли това животът ни в цялата си величественост и пошла шарения? Казах да си запали свещица, но да е сама. Защото пред съвестта си човек не може да се изправя с друг край себе си, пред любопитните очи на други хора изобщо.
Най-късият път една идея за материалното да се сгромоляса е, като не й пречиш да се осъществи докрай. Така детето не е в състояние да определи за новата си играчка скромно място в редицата на другите лични вещи, докато не й се налюбува до насита, именно докато свикне и престане да я възприема като нещо особено. Омагьосал сам себе си, втрещен от чудото да поиграе със стойности, което жестоко се наказва, човек не подозира колко далече може да стигне в играта, и залага себе си цял на рулетката на щастието, където всъщност печеливши няма. Печели крупието, не залагащите, ала странични хора не ми е работа да обсъждам.
"Любовта – това са дарове в кладата, и винаги за нищо" – настоява руската поетеса Марина Цветаева (1892-1941)*. "Страшно е да вложиш себе си в другиго за нищо, и без гаранции. Но само механикът на перални машини дава гаранции; животът не ги дава. И затова тъй се опасяват хората от истинската любов. Та нали тя – без нищичко да ти гарантира, само ужасно много те задължава! И затова така често се разбива в уплаха. И нерядко по-леко е да се измислят възвишени мотиви и да се побегне, отколкото да поемеш тежестта на нейното бреме. А после занапред е пустош, обида, че животът те е заобиколил в нещо главно. А после е тъга."**
27.11.2001.
Към Re.! Не искаш да ме боли, нали? Желаеш от все сърце да съм щастлив, поне да не ми личи страданието. А може би трябва да съм весел и духовит, да стоя здраво на нозете си, когато всичко мое виждам да се люлее, в руини да рухва и да губи смисъл!Имам чувството, че ме познаваш по-добре от когото и да било, а не съм предполагал колко умно си в състояние да ме съдиш. Въобразявам си, че съм силен, точно когато съм тъй безпомощен: и едно дете с детската си логика може да ме повали по гръб. О, колко непохватен се чувствам! О, как никъде не съм си на мястото! Колко излишно и неуместно е което изричам и което върша! Всъщност, стоя вкопан до очи сред вълни от пясъци. Суетен и смешен, гледан отстрани, егоист, който изведнъж открива, че не е пъпа на Вселената, а скучновато човече от периферията, от покрайнините на живота.
Имам ли свой личен живот? Не, нямам. Подчиних всичко на писането и в твоя чест, Слънце. Стоящият в сянка, подземният книжен червей съм. Приех тази роля, за да не те притеснявам със себе си. Наистина, какво знаеш за моите безсънни нощи, за моите вътрешни неуредици, тъга и несъгласия! Приех моя дял заради разкоша да се усещам обичан и необходим; нито едното, нито другото било вярно. Леле, как боли, че и тази илюзия ми се сгромоляса!
Какво ли аз знам за теб! Била си до мен, а нехайно съм отминавал подробности от твоята горчива участ. Но тъй малко си ми казвала как самотно, мизерно преживяваш край мен годините, когато би трябвало да си най-желана и щастлива. В години, когато трябвало да си щастлива, аз ти предлагах щастие крадешком, щастие на откраднатите мигове усамотение на измислен Райски остров. Какъв нагъл лъжец, а! Какъв веселяк и лекомислен клоун съм! И нищо не ме извинява. Заслужил съм да ме пренебрегнеш. В този наш объркан досегашен живот такъв като мен не може да ти е опора. Но питам, как толкова бързо, как така друг е бил посветен в твоята лична драма? Къде съм бил, когато тъжно си му разказвала онова, което десет години си премълчавала от мен?
Просяк съм, а Онзи човек е герой. Геройски се сражава за теб и до теб. Позволила си му да ти стане водач през скалистите сипеи и в слънчевите дни на лятото. Когато идваше при мен задъхана, той те е изпращал почти до вратата ми. Той знаел, него си посветила, пуснала си го да оглежда храма ни отвътре; но къде съм бил аз! Бил съм на пътя ви един към друг; като голям заоблен камък сте ме изтъркаляли настрани, и виждам как отминавате хванати за ръце напред, най-после сякаш истински, най-после докрай заедно и щастливи. Онова, което десет години си ми отказвала, на него си го поднесла с грациозен поклон на жена, която си знае цената и държи да я купят скъпо.
И тук си задавам въпроса: какво правя, работа ли ми е да те мисля и да страдам по теб? Разумът гърми: Не ти е работа повече да я мислиш! Сърцето обаче друго шепне. От сърцето ми са тези гърчове. Не ми се живее повече с това сърце; така и не можах да го науча да тупти ритмично и звънко като безчувствена хладна камбанка от бронз в гърдите. Тези дни времето сякаш спря своя бяг и тук стана много тихо, ужасяващо, космически тихо и пусто, смисъла си внезапно изгуби суетният свят.
Най-долу в ада бих поставил предателите в любовта.
Бих плакал с тях и бих ги жалил, и страдал бих заради тях.
От суета светът пиян е – прослава, вещи, власт, пари...
ала над всичките ни драми красиво Любовта гори.
Ех, Любовта се не продава, не се разменя с нищо тя
и който не я заслужава, е най-нещастният в света.
Обичай грешния, обичай; в печална кротост разбери,
че без любов човек е никой. Красиво в любовта горим.
От почести не се нуждае, изгодата не търси тя –
над нас лети като ухание, ала по-силна от Смъртта.
За теб тук, мила, днес написах разочарован този стих,
да, зима е у мен, но мисля, че вече всичко ти простих.
И ти пред мен все пак сияеш по-лъчезарна отпреди –
красива, грешна и до края при мен в успехи и беди.
Щастлив съм, че все пак те има, че образът ти е у мен
като Жена, като Любима до сетния ми ден.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.png)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар