ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (205.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (205.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

   29.05.1999. БЕДНИ И ЩАСТЛИВИ 

  Тази крепка вяра в правотата на своето, което казвам, не ми харесва. Геният или графоманът говорят така убедено. Не съм нито Библията, нито Господ, че да бъбря истини от най-последна инстанция. Като се позовавам на баща си в това или онова, ясно ми е, че – след като този мой баща беше обикновен простосмъртен, т.е. грешен както всички хора човек, естествено е и аз да съм като него. Да, тъй е. И ми се нрави позицията на говорещ откъм низините. И колкото по-унижаван и мачкан, толкова по-зареден с енергия за живот! Ако да не усещах съпротивата на средата, в която съм роден, възпитаван и живея, всички онези нежни докосвания, които настояват: "Ти си сол, ти си нищо, ти си само една подробност в пейзажа" – щях ли да ги нижа тези записки! Любомир Левчев има стих: "И в несъпротивлението падам като в целувка без любов".

  Трагично убитият в далечна Англия Георги Марков... Ами в неговата лаборатория престъпленията на жестоките властници тук е повод за съпротива. Бисерната мида превръща в благородна стойност и ценност онова, което я наранява и предизвиква потрес у нея. Благородното е уравновесено, нито крещи, нито се зъби, не размахва юмруци, не се заканва, не изпада в опиянение от омраза. Или да се разпалваме като комунистически агитатор на митинг, като гьобелсов ученик пред тълпа кресльовци? В такъв случай защо да посягам към озлоблението и ненавистта – те нищо свястно не могат да родят освен фанатичното убеждение колко сме прави и колко призвани да въведем най-после ред, нов световен ред в объркания ни хаотичен свят! Къде е тук смирението в мъдростта да се живее талантливо, подходът на стопанин?

  О, в никакъв случай не съм постигналият смирение, ала съм убеден: фанатичната ярост, позата на праведник и светец, всичко известно под клишето "революционна вяра и убеденост", "непоколебимо принципно становище", "демократични свещени начала" и пр., нищо добро няма да роди освен пак познати версии на надменността, на партайския рефлекс към човешката участ. Фашизмът или националсоциализмът, ислямският фундаментализъм на аятоласите, сръбският шовинизъм, мракобесите, куклуксклановците от всички времена и епохи са духовни близнаци. В актива им са крупни престъпления, като преселването на цели народи, обричането на милиони човешки същества на глад (през 1921 и последвалите я години в Съветска Русия, и през шейсетте-седемдесетте години на века в континентален Китай, напоследък и в "революционна" Куба. И всичкото масово гладуване и смърт са, за да може армията да се въоръжи с най-разрушителни технологии за изтребление. Ами онази стройна система за репресии и за унищожение фактически на самото понятие "личност"! В такива гигантски мащаби мероприятия, както е било при Съветския строй, както е било в Северна Америка по времето на маккартизма, никога не са били така блестящо и творчески приложени.

  И всичко дотук е основано върху антагонизма, върху демонизирания образ на врага. Какво добро да очакваме от това зло драконово семе! То ни се явява под необикновено привлекателни, красиви лозунги, но зад пищната фасада се е стаило диво неуважение към човешката природа, див идеализъм от най-посредствен вид. Не съм заразен от християнщина, съвсем не; попските лакърдии не са мое амплоа. Не обичам блеенето на овцата, която се надява заради смирението си на утешение и награда в Отвъдното, в райските селения на Аллах или Дядо Господ. О, как кървят раните у мен! Колко пъти съм се будил от проклетия въпрос нощем: защо ни смятат за наивници, нима сме неспособни да се защитим: точно ние, които сме с корени в Българската земя. Но не бих позволил чучело, което ме отвращава, да ме превърне на свое подобие. На сивия кардинал, разпалващия огън между човеците, "врагът" му е жизнено необходим като слънцето, въздуха и водата за всяко живо същество*. Друго е, струва ми се, основното в посланията на Иисус (ако го е имало Иисус) – не толкова опрощаваща, колкото строга Любов и съчувствие към човека.

  Сега и тук, в този мой живот, са ми неуредените стари сметки. И ще сторя, колкото ми е по силите, лицемерът с лъжите и мракобесът в този тъй мимолетен отрязък от живота на цялата ни цивилизация да разберат греха си, да се покаят, ако могат, ако имат духовна сила, т.е. достойнство. И не на площада да е покайването, а пред себе си, пред генетичната ни памет като народ, като човечество. Колкото и отвратителни да са делата им, те си остават мои събратя и аз много силно държа първо в себе си да възстановят уважение към себе си. И не ми носи удовлетворение да виждам как продължават да лицемерят от гузна съвест, от бесове обзети, настръхнали против всичкия народ, който не споделя участта им на самозванци. Че нали затова посягат към власт, слава, богатство и белези на доволство: за да подтиснат притеснението си с материално благополучие. "Ето, вижте! – сякаш ехидничат. – Ние сме успешни, понеже не само много, ами всичко недостижимо за вас сме постигнали в живота".

  Наивно ли е, което казвам? Възможно е да е наивно. Но точно тази "наивност" ми носи равновесие. Не се кося дали тези записки ще стигнат до своя читател. Каквото и да се случи, онзи, за когото са предназначени, ще ги открие. Нямам намерение да им правя реклама. Пиша не за слава, нито за пари, нито за да си мия физиономията пред света, макар че – строго погледнато, бая суета и самолюбие има в написаното дотук. Да, това съм аз. Да ме съди, който ще! От себе си, и да искам, не ще избягам.

  Снощи тук откриха тържествено с халостни гърмежи, с илюминации "Европейски месец на културата". От 28 май до 1 август моят роден град става Културна столица на Европа. Много любопитно, голям кеф, изключително приятно, но встрани от мен, защото хич не ме касае. Ще попеят, ще порецитират, ще си покажат картините; ще се поразтъпчат върху сцената, па ще отлетят по къщите си. Ще си останем пак насаме с мизерията, обитатели на работнически гета-спални комплекси, да метем и чистим след шарената артистична тълпа на шоумените, да подреждаме, доколкото можем в хайдушките времена за Балканите, дома си, двора си и България извън кресливите моди, фетиши, кумири, настроения и прочие суета. И ще си кажем някой бъдещ ден (или нощ) сбогом. Не вярвам в прераждания. Ни в отвъдното овъзмездяване. Пък и да ги има, тези радости не ме греят. Мен тук си ми е гот – да усещам топлина и студ, глад и насита за плътта и разума, да съм хем любопитен и лош на вид, разхвърлян из подробностите на делничното, но и прибран в мои си драми, които ги нижа както хлапенце реди фигурки от камъчета и мидени черупки на морския бряг.

  Питам стар манго как живее сред смрадта, боклука, собствените си лайна и помия, сред бесните кавги, сватби, ядене, пиене, сред кръщенетата, погребенията и щурите побоища на гетото Столипиново, а той, дълбоко, искрено учуден, ми казва с широка усмивка: "О-о, тук ми е така хубаво, братко! Това тук е Раят за моята душа. Тук са ми приятелите, жената, синовете, щерките, моите щури и палави дванайсет внука. Няма по-хубаво място на света за мен".

  Ще ме викне майка още със сапунените ръце на кръста: "Хайде! Идвай си. Време е вече. Я, всички тук сме се събрали. Масата е сложена. Ей ги баща ти и баба ти Вена, дядо ти Борис, калековците ти Ваньо от Исперих и Славчо от селото Крали Марко, Пазарджишко, чичо ти Стефан от София, баба ти Динка изпълзяла изпод онзи там ненадписан гробищен камък край старопиталището в Лом – и тя, и твоите чичовци: Дончо от Харманли, Димитър от Старо Железаре, Пловдивско, Атанас от онзи дом за откаченяци в Странджанско, или дявол знае къде – и той, дето го затвориха при лудите, че приказвал бил против властта, с китарата си е тук, подрънква и ги ниже пак неговите лакърдии за огнени мелници. И харманлийският ти дядо Гьорги, и 17-годишната ми сестрица Вяра от пазарджишкото общинско гробище дошла сред нас с копринено русите си дълги коси и хубавите си сини очи – единственото русо, най-красивото момиче, гордостта на Дяволския ни род, която ти не си виждал приживе, и те всички питат за теб, моето момче. Хайде, прибирай се, къде ни се губиш още!" Ще й викна: Чакай още малко, само да си доиграя играта, ма! Па ще засуркам боси пети из пепелака в сиромашката уличка "Ниш" (осем къщици сред дворчета с лехи зарзават и цветя), дето премина детството и ранното ми юношество, когато бяхме толкова бедни, Боже мой, но и толкова щастливи! Сантименталности... От тях ми иде силата. 

  БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН

  На снимката най-долу:

  1961 г. август на плажа край Китен с баща ми. Горе вдясно във втората барака бе стаята, която наехме за 14 дни. Мотоциклетът NSU, производство 1938 г., мотор с кош, с който дойдохме тук от Пловдив само двамата с баща ми, беше паркиран пред прозореца ни край самия нос на крайбрежния камънак от черупки на вкаменени миди. Майка ми и 7-годишната ми сестра Ели допътуваха с междуградския автобус Пловдив-Приморско-Китен и още същия ден се събрахме четиримата на плажната ивица. С фотоапарата "Цайс & Icon", зает от Бате Митко, най-големия брат на татко, си направихме над три дузини снимки за спомен от онова първо мое лято на море. На третия ден щях да се удавя на десетина метра от плажа и от нашите, който се изтягаха на пясъка, но премълчах, затаих това първо мое премеждие от срещата ми с морето. Мълчаливо изпълзях от внезапната водна яма под нозете ми и се върнах при тях, ни лук ял-ни лук мирисал. Треперех от преживения стрес, но не се оплаках, за да не ми се скарат. И това ми беше урок, че мога и сам да се справя в коварна ситуация. После даже бях горд със себе си, че не прихленчих, не се разкрещях за помощ. Баща ми се губеше сам с фотоапарата на чичо ми и един ден се появи сред нас с група от четирима австрийци, сред които млада двойка от висок момък и любимата му, и Кампъл Винцент с поне двайсетина години по-младата му годеница Рита. Оказа се, че виенчанинът Винцент, който бе набор на баща ми, са воювали 22-годишни един срещу друг на фронта, оказали се по едно и също време в окопите на Втората световна война през пролетта на 1945 г. За Коледните празници от Виена получихме открита пощенска коледна картичка от Винцент и Рита, които по моите спомени бяха изключително дружелюбни хора. А как се е разбирал баща ми с тези австрийци, на какъв език са си говорили и как са се сприятелили, за мен и досега си остава тайна. 

  Пловдив, 2 август 2020 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 avg. 2020

Илюстрации:

- И никога да не ме отмине тази горчива чаша!

- Учи ли се храбростта, или е нещо генетично? 

–––

* Над козирката към олимпийския 50-метров басейн в унищожената някога любима, най-посещавана от децата и младежта пловдивска лятна къпалня, където е сега подходът към Гребния канал и се мъдри само едно кафене, имаше подобен надпис за слънцето, въздуха и водата. Идиотите унищожиха плажа, нацвъкаха заплашителни табели никой да не посмее да се изкъпе в реката, в Гребната база и пр. При соца бяхме щастливи, че реката ни беше любовница и лятото по цял ден се гонехме, плувахме, скачахме и лудеехме из Марица и пясъчните й островчета. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (204.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (204.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

   28.05.1999. ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ 

  Над реката виси тънка утринна мъглица. Слънцето златее като в мъдра вълшебна приказка. Мъжката гургулица се скъса да гука, а зад улука край балкона на съседите писука новичкото поколение врабци. Това гнездо едва вчера подир обяд го зърнах; висят сухи треви като косите на момиче от ръждивите тенекии. Гнездо врабешко си имам и аз, само че на южната тераса. Природата е плътно наоколо, произвежда уют и суета. Колко преходни сме с цялата тази шарения, боричкане, пърхане, цвърчене, радост, грижи! Двайсетина години станаха, откакто живея в покрайнините на града. Не знам как стоят нещата при врабците и гургулиците, но между нас мнозина се преселиха в новичкото, по-кокетно от живота ни общинско гробище край шосето за село Рогош. Четох тези дни: общинарите планирали разширение и на този рай за нашите мъртви, а ковчезите и погребалният ритуал вече доста скъпо ще се плащат. Естествено! Европа бленувахме, а в Европа – и приятелството, и сиренето, и всичко останало, както от медиите умно ни внушават, става с пари, при това с много пари.

  Кеворк Сахагян – арменецът с пикантните мухабети за някогашния наш роден град Пловдив: за чиновниците и бачкаторите от някогашните занаятчийските дюкянчета покрай и сред чаршията, за филибелийската бохема и интелигентен народ, барабар с платените луксозни курви, проститутките по изходите на града, знойните актриси от местния театър, градските чешити, хотелските потайности и супер-романтичните сексуални похождения на обикновения филибелия. Отиде си бай Кеворк, елегантен майтапчия. Женицата му ходеше година-две като сянка, силно отслабна, сбръчка се, прежълтя, залежа се, че си бе счупила крак и се наложи срещу заплащане жена да я обгрижва, в устата да я храни. Една утрин слугинята, яка селянка откъм ямболските села, гледам, кърши ръце, вайка се на пейката покрай съседния вход: издъхнала на бай Кеворк жената, дотук й била зле платената работа на слугинята, ех, зле платена, ама па хубава работа е слугинската, и сега накъде! Дали не зная друга болнава жена тъдява душа да бере, зарязана от рожби и внуци, от последни грижи да се нуждае?

  Васил Новев – сто и двайсет килограма живо тегло, горещ почитател на гръцките песни и на тънки масали за грешни омъжени булки. Преливащ от присмехулство ей така, майтап да става. Денем – хамалин, нощем – бракониер по язовирите. Ракът го стопи до няма и четирийсет кила, а беше едва трийсетгодишен, трийсет даже още не ги бе изпълнил. Сирак, изоставен от майка си, а пък с баща уж неизвестен. Канехме се с него заедно да ходим до Харманли, да зърне онази, която живот му бе дала, но побягнала да се не разчуе, че го заченала едва 15-годишна от уважаван в дълбоката провинция семеен господин. Турихме в ковчега на Васко чисто новичко тесте карти за белот и ролковата му касета с любимите гръцки песни. Жена му Славея захваща една-втора-трета професия, докато стана специалистка по баничките. Помота се из внезапно отчужделия й шумен и пъстър град, докато позаякнаха трите й дечурлига, продаде апартамента на някаква гъркиня и май се прибра в родния си Кърджали.

  Георги Гърев от втория етаж. Гогата беше работар водопроводчик; обичаше да си попийва, та вартбурга го караше жена му. Как па ни веднъж не пожела да седне като мъж зад волана?! В първите години, кога се заселихме на това пусто място накрай града, отвъд циганското гето, събирахме се с жените и с хлапенцата, ходехме си на гости; и Гогата току вземе да ми се сърди: "Пий бе, майка му стара! Ама ти нищо не пиеш. Ей така, локни си за блясък в очите на екс тези стотина грама. Гледай, гледай мен как се пие". И него ракът го стопи. Столът, който колегите от работилницата за театрални декори му бяха сковали, за да не сеща зверските болки, три години след смъртта му напомняше за Гогата Гърев – събираше паяжини на площадката между втория и третия етаж сред старите прашасали кашони с дрехи и купчина вехтории.

  Илия Кръчмаров от деветия етаж – строител-зидар и майстор по интериора. Ходи на гурбет чак в Либия, завърна се паралия и се премести в друг квартал. Заряза ни Илийката нас, дето няма как да не свикнем с крадливата цигания: с шумните тумби от Столипиново, с натрапчивата екзотика, която съпътства това весело и крадливо племе. Месец преди да си отиде от белия свят, Илия дойде една утрин да се сбогува с нас от чистичкото новичко кварталче, застроено върху бившия Хайван-пазар зад Панаирния град, пеш прекоси моста над островчето Адата, завърна се при нас като при младостта си. Питам: Какво става, Илийка? Някога едър, сърцат мъж, налиташе да се пердаши с Дечо Докса – професионалния боксьор Неделчо Грозев, за когото легенди се носят, ама сега лицето му добило землистия цвят на обречените болни от рак. "Няма да ме бъде, Жорка – рече, – не ме иска животът. Четири къщи вдигнах, и кога реших, че ми е дошло времето и аз да си поживея, ей ме, виж! – две операции вече ми правиха, оскубаха ме сума пари, и нищо." Взе да плаче без глас. Тресат се кокалявите раменца, сълзички му се търкалят по пергаментовите бузи: "Отивам си, Жорка-а! Отивам си. Дойдох да се сбогуваме".

  Стоил Веляков от петия етаж – елтехник, спец по хладилни инсталации. Сръчен, ама и май чапрашък – като го стегне шапката, завтече се на магистралата колите да стопира, че се били движели бързо. На семейство пенсионери от София, които за морето пътували, новичката лада приватизирал, зарязва двамата пенсионери пред областното МВР. По едно време бе събрал компания веселяци, самодеен оркестър с чалга-певица бяха решили да си направят. Включат ли електрическите си китари в 100-ватовата усилвателна уредба, паниците в бюфета ми един етаж по-горе казачок танцуват. Говоря му веднъж: "Защо си извадил тонколоните на балкона? Комшиите от отсрещния блок след обяд не могат да спят и ми се жалват" (председател бях по онова време на кварталното ОФ-е), а той ме гледа с поглед на екзалтиран. "Чакам – рече – едни авери, с автобуса ще дойдат, а пък не знаят къде живея. Казал съм им по свръхзвуковата ми уредба да се ориентират". След смъртта му – дали ги имаше навършени трийсетте! – шушукаха, че го хвърлили пребит до смърт от висок етаж на милиционерско управление някъде в Хасково, но написали в протокола друго. Близките му дали посмяха да питат властта как сам ще се е хвърлил от високото? Отиде си техничарят Стоил с натрошени кости. Виждал съм го лете, тъкмо прибрал се от психиатричната клиника в Баткун, Пазарджишко, а гърбът му – в кафеникави ивици като моряшка фланелка от побоищата с милиционерска палка или маркуч.

  Да разправям ли още! Веднъж Мишо Берберов (1934-1988), като съм възкресявал епизоди от бита ми на коскоджа ми ти шеф на кварталното ОФ-е, местна версия на Бюро за жалби, претенции и отврат от крадци, цигания в Тодор-Живкова България, беше възкликнал: "Я зарежи хорските дертове, да не си Арменският поп, решавай – или се заемаш здраво с литература, или ще се правиш на квартален гений".

  Събрахме се около и малко след януари 1979 г. българи от кол и въже. Долетяхме тук млади и угрижени, облъскани от несретния свой живот на сиромаси, а щастливи най-сетне, че вече си имаме свой дом, макар ведомствено жилище. Разсадиха ни по бетонните кафези и ето ни! – пуснали сме коренчета в бетона, децата ни, кажи-речи, пеленачета, когато се заселвахме, вече раждат нашите внуци. Ами ние! Ние май сме си все същите онези момичета и момчета – препускаме през въртопите и несретите, мъкнем трошици в човчица, сламки мъкнем за пълните с челяд гнезда. Ето я, тази е моята България, с която воюва т.нар. "елит на обществото" – хем воюва, хем ни пие с отровните си смукала кръвта, мозъка опитва да ни промива. И върти се животът, това виенско колело, сменят се управниците, сменя се властта, сменят се партиите, само обаче паразитите не се сменят. И ние сме си все на същия хал: все изнудвани, притеснени от растящите данъци, все по-високи такси, от скъпотията, безпорядъка, бандите крадци, от претенции на малцинства, които пак на нашия гръб живеят. Ние сме тези мълчаливи, вечно лъгани и вечно задължени на тази наша майка-мащеха, на Българската ни държава, управлявана всъщност от мекерета на чужденци, които мекерета нищо общо нямат с Отечеството. Останахме си сол на земята, и мизерията ни е доказателство, че честно сме живели с непрежалимите свои мъртви.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 avg. 2020

Илюстрации:

- По дигата на Марица с пеленачето Вера.

- Първият и петият от братята Бояджиеви.*

–––

* Харманлийските двама братя са с една и съща марка машини, Бате Митко (р. 1909) – с мотоциклет, купен от пилот чужденец малко преди Девети септември 1944 г., баща ми Кирил (р. 1922) – с мотоциклет, докаран в насипно състояние с конска каруца от село Старосел като купчина старо желязо, възстановен с много мерак и преустроен с предница и чупеща рама от BMW, обзаведен с кош, пак немска направа от 1943 г., пригоден за пясъците на Сахара, за армията на генерал Ромел. Върху цинкова пластинка отзад над годината на производство бе разперил криле орел с нацистката свастика в ноктите. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (203.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (203.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

   27.05.1999. ПАРТИЯ И ПАРТИЙЦИ 

  Перифразирам пасаж от Вапцаровото стихотворение "Вяра". Липата под балкона ми денонощно ухае; а в късните часове на нощта Смъртта впряга катафалката си и непоносима смрад залива Тракийската низина. В това диалектическо единство и противоречие балансирам по ръба между жизнелюбивия оптимизъм и скептичното интелигентско отношение към света. Това е моят живот, нашият живот, животът на цялата ни нация. Да заобичаме онези, които вгорчаваха живота ни от раждането до смъртта, да не ги отхвърляме като ненужен баласт от миналото и да не мърморим неврастенично, да ги оставим сами себе си да разберат! Понеже ние сме Народът, ние сме силните, колкото и бедствено да живеем, а те – колкото и да се загръщат в богатство и власт, колкото и да са били прославяни, накичени с отличия, зиморничаво треперят пред гузната си съвест, пред покаянието, което първо на себе си дължат.

  Бележник и добър химикал за писане, мен това са ми сечивата. Малко богатство ли е да чувствам сладостта на живота през облаците от духовна смрад! Усещам се силен, великодушен, добър българин. Не съм подписвал фалшиви договори и не съм лъгал, не съм ял и пил за чужда сметка, не съм посягал към чуждо щастие, не съм фанатично вярвал в химери, та не ми се и налага да се правя на някой друг: да си прекроявам физиономията и прическата, да се правя на какъвто не съм. Сам съм си стопанин, не някаква партия, не някой вожд-самозванец. "Не съм ни Радевски, ни Христо" и "Какво тук значи някаква си личност!" не са мотиви от моя живот. Вярвам не в комунизма и не в демокрацията, в себе си вярвам и в моя български корен. В крайна сметка, всеки тук живее сам със съвестта си – доколкото я има, доколкото разбира какво е съвест. Хармонията с природата наоколо и с мен си, това е за мен щастието; не имането, не високият сан, не славата – три неща от които винаги съм странял като дявол от тамян, че у мен предизвикват органическо отвращение, и аз не знам защо.

  Споменах онова, изречено от Владимир Буковски, на Петър Петров вчера, когато си тръгвах, пък едва стоящият на нозете си Петрович излезе уж да ме поизпрати и седнахме на пейка встрани от техния блок. Казах му го ей тъй, между другото, а той ме загледа с блеснали, насълзени очи и чух пак онази Добромир-Тонева фразичка: "Жоро! Тръпки ме полазиха, Жоро. Това е страшно!" Казвам: Използвай го за девиз на твоите спомени, когато сядаш да ги пишеш, а той – едно дете в своите 76 години, неврастеник, преследван от страхове и подозрения, че някой го следи и се кани да го убие, пък и преиграващ, ако се не лъжа, на моменти, ми отвръща с нещо толкова естествено и човешки изречено, че тежка буца се надига в гърлото ми: "Чувствам се щастлив, че си се сетил за мен в днешния хубав ден". Всеки самичък пред своя бог, изваден от контекста на пандемии, вън от обстоятелства, целенасочено създавани или не, извън своята лична легенда колко добър е, всеки – с опита на преживените поражения и победи – много повече с пораженията, по-малко с победите, всеки – с личните си слабости и заложби, с импулсите на духовност и бесовете на плътското, които водят грандиозни малки сражения вътре в душата му, всеки от нас, мили мои, не е ли уникална кълбовидна микровселена?! И в един момент Някой решава да си послужи с него, с теб, мен, с нас, да ни употреби целите или само онази част от нас (като при Максим Горки), която му върши работа на този ужасен Някой. Това не е ли престъпление от самонадеяност, пък нека я наричат тази идиотщина "романтична" и "чист идеализъм"!

  Във върховата Шекспирова трагедия чувам такава реплика на датския принц към света на филистерите и приспособленците, предавам я по смисъл: "Ами вие умеете ли да свирите на флейта?" Учудени отвръщат: "Естествено, че не умеем. Свиренето на флейта е трудно изкуство". "Не умеете? Една простичка свирка ви затруднява! – възкликва Хамлет. – А какво ви дава увереност, че можете да си послужите с моята душа? Не е ли човешката душа нещо много по-фино, много по-сложно, дявол да ви вземе!" Ето и знаменит швейцарец, може би за западноевропейския Ренесанс най-добрия тълкувател на западноевропейския Ренесанс Якоб Буркхарт; в размислите си Буркхарт цитира малко известен днес автор – Пико дела Мирандола: "В речта си за човешкото достойнство, навярно едно от най-благородните завещания на онази културна епоха – Пико дела Мирандола дава израз на най-възвишените прозрения в тази област. В последния ден от сътворението бог създал човека, за да опознае той законите на вселената, да обикне нейната красота и да се възхити от величието й. И не обвързал човека с определено място, определена дейност, определена нужда, а му дал свобода на движението и волята. Създателят казал на Адам: "Поставих те в средата на света, за да можеш да се огледаш по-лесно наоколо и да виждаш всичко в него. Създадох те същество ни небесно, ни земно, ни смъртно, нито безсмъртно, само за да можеш сам да се изваеш и да се превъзмогнеш; можеш да се изродиш в животно или да се възродиш отново в богоподобно създание. Животните вземат от майчината си утроба всичко онова, което трябва да притежават, по-висшите духове са от самото начало или непосредствено след това такива, каквито може да останат вовеки. Единствено ти можеш да се развиваш, да израстваш по собствена воля, ти носиш зародиша за всестранен живот в себе си".

  Защо се заблудихме, че именно марксизмът-ленинизмът е философският отговор на всички проблеми? А тази идеология извежда човека от неговото аз, облича го в униформени доспехи на средностатистическия гражданин, превръща го в "глава от населението", пролетарий без своя собствена биография и физиономия, без право на мнение и своя воля. Онези, които въртяха дяволската машинария, се измъкнаха от лична отговорност с обяснението "Такива бяха времената". Първи я изрече тази фразичка "легендарният" генерал Добри Джуров. И толкова! Нямал избор, а всички крачели в строя на редниците. Да, само че Добри Джуров бе от основните стълбове, върху които се градеше лъжата за "другаря Янко", за "човека от народа бай Тошо". Нещо подобно ми казваше и доскорошен малък началник (Иван Панайотов от едно пловдивско училище): "Карма, господин Бояджиев! Такава ни е кармата. Мен ми е писано да съм директор, докато на теб ти е писано да си ми подчинен, в очите да ме гледаш и да изпълняваш, а всички вие, даскалята тук, с успехите си като мравки да носите тухлички за моя пиедестал". Той поне не лицемерничеше като командира на партизанската бригада "Чавдар", окупирала властта у нас след Девети септември.

  Сред вариантите на подобно размиване на отговорността е и тезата "Партията не греши, грешат отделни членове". И се чистеше, и се люспеше тази тяхна партия от неудобните, от онези, които проявиха куража или твърдоглавието да се съмняват в спуснатите отгоре истини, тезиси, проекти, съображения или насоки на съответното политбюро и съответния лидер. Впрочем: а за коя, само за една-единствена партия ли става дума или за мнозинството партийки (т.нар. демократични), които по тертип напомнят своята рождена майчица БКП? И така – чрез чистене, люспене, отърсване от грешките на растежа, чрез лъкатушенията, чрез зигзагите на болшевишкия модел в разните му версии у нас се представяха за идеалната права демократична линия.

  Това, което стана с комунистическите лидери след 1990 г., все пак е показателен пример, пример като по учебник за начинаещия политик. Извадени от собствената си среда на благоденстващи "отци на нацията", мнозина личности заприличаха на хора, държани пряко волята им на тъмно, па изнесени на припек. Как срамежливо, по човешки кротко можели да звучат някогашните металически гласове! Видя се, че и червените партийни функционери от най-висш ранг били уязвими хора със своите естествени болки и терзания, можели и те да се съмняват, да треперят над здравето си, а и над това как ще ги възприеме народът, т.е. всички ние в тази част на Европа.

  Това е сърцевината на здравата партийна философия: партийният член отговаря само пред органа на мнозинството, не пред съвестта си, ами пред партията. Самата партия се състои от честни, предани членове, като под "честни" нека да се разбира съответстващи на партийното понятие за чест, т.е. бетонно убедени, че партията им никога не греши. Еуфоричните агитки от най-първите седмици, месеци след Десети ноември 1989 г., заклеймяването на всичко, което с гордост е носело определението "комунистически-комунистическа-комунистическо", вместо да си решат проблема с едномилионната членска маса на БКП, капсулира тези хора в натрапената им обща вина. "Ами няма бивши комунисти!" – опияняваха се от собственото си красноречие говорителите на едва прохождащата демокрация у нас. Когато приковеш до стената и най-добронамерения с тържествуващото злобно "червен боклук", какво да стори червеният боклук, освен да се наостри и той от своя страна! И аз да съм на негово място, и аз не бих простил на квакащите върху ми с изпулени очи и изхвръкнали от ярост жили като изпуснати от лудницата. Е да, ала кой да ни научи, че именно най-силно крещящият е фалшивият сред кандидатите за лидери!

  Трябва да си бая задръстен, да не различаваш властващия гьон-сурат от редовия член на БКП, сам той жертва на манипулация. Но така се случи демокрацията у нас, в България. Т.нар. кресльовци-демократи се наложиха над плахо проявяващите се демократи от категорията на един Петър Дертлиев, да кажем. И струва ми се, че се досещам защо стана точно така. В националната ни история първото наше Народно събрание на Оборище дава донякъде бледа представа каква люта схватка между характери се води в преломни исторически моменти. В известен смисъл Гавраил Хлътев или Хълтов, бъдеща легенда и двигател на Априлското въстание от 1876 г. Георги Бенковски, се явява първообраз на всички активно бленуващи да поемат водачеството. Единствено в неговия случай обаче, доколкото ми е известно, това лидерство бе шанс за нацията ни да се покаже пред света в робската си участ.

  От вчерашните си червени кумири първи се отрекоха мекеретата. Посмушваха се месец-два по крайчеца на многолюдните митинги през зимата на 1989/1990 г., пък като усетиха, че по трибуните са накацали все гола вода пишман политици, ловко се присламчиха до микрофоните, до Кръглата маса, до разните му там общонародни, антикомунистически, обновени, радикални и "демократически комитети, комисии, политически дружинки из цялата ни страна, станаха неразделна част от агитките ни, прописаха декларации и призиви срещу "червения октопод" и ей ги, подир година, две и три – надменни, цъфнаха я в общинската управа, я в правителствена някоя службица, я в самото Народно събрание. Облечено в нов костюм с модерна кройка и риза на райе, пристъпващо като красив паун върху новите си патъци, вчерашното нищожество, дето името си пише с правописни грешки, със задебелял тембър вече дава наставления, предвиждания, ръси мъдрости, бетер Бай Тошо номер две. Може би си спомняте младежите от предаването "Ку-ку" как се подгавриха с един тарикат, дето после му остана прякор Нубиеца; после се понесе цяла поредица от анекдоти за фамозния депутат с красното име Гошо Тъпото. Гошо Тъпото в нюйоркски хотел се бори с климатичната инсталация, Гошо Тъпото на прием как примъкнал стола си до шведската маса, и пр., и пр. Ей ги новите ганьовци на манежа! Да, ама този образ по едно време предстоеше да оглави кайнака с голямата пара от игралния бизнес в държавата. Смейте се, като си нямате работа! За пример мога да посоча, без да ги именувам, хора на висока длъжност в днешния Пловдив, лекари по професия. Две години по митингите на СДС и в структурите на местни опозиционни формирования на демократическите движения и партии лекарите заничаха любопитно от задните редички, изпъваха шия, тълпяха се иззад храстите в Градската градина като тайфа любознателни кибици. Малко по-късно в моя роден град се заговори за мафията на анестезиолозите, приятелски кръг, на безценица купил сградния фонд на бившите държавни поликлиники, за мафия изобщо на лекарското съсловие, както това по-рано се беше вече случило и с местния адвокатски бранш.

  Къде са днес, десет години по-късно, някогашните присламчили се? Можеш ли да ги стигнеш, с пръстче да ги докоснеш, дори да поприказваш с тях? Мнозина от тези герои на деня вече са неразделна част от новия иконостас на Републиката ни. Един такъв, телесно здрав като бик за разплод, речовит, дето се вика: цапнат в устата, in live показаха по националната телевизия как се пердаши с квесторите в парламента. Този мъж, лекар по професия, бивш шеф на клиника в Пазарджик, навярно е добър професионалист в медицината, но що върши като народен избраник! Ходи на гости ту в Багдад, ту в Белград, посещава чат-пат бедстващо предприятие да пообщува час-два с електората, не пропуска кьорсофрата на нито един правителствен или дипломатически прием, води показния живот на бонвиван от столичния хайлайф, разведе се, ходи обкръжен от знойни дами, строи вила на два етажа с триметрови зидове край София, толкова е привързан към двамата си сина, че ги води със себе си на лов из бившите правителствени резервати за отстрелване на дивеч или из луксозните почивни бази за елитни дами и господа.

  И не е той единственият, уредил се благоденстващ лекар, зарязал Хипократовата клетва в мизерстваща България, която наивно се надява именно някой Баташки да я извади от батака, да й защити интереса и правото на нормален живот. Покаянието не се състоя. Остава другият изход – Мойсеевият. Едва когато всички ние, родените в робство, измрем и България на нашите внуци и правнуци изобщо забрави за нас. Много светла перспектива, няма що!

  Бележка от днешния ден:

  Един от тези лекари ми е съученик от гимназията; учили сме три години в една и съща паралелка. Знам, че като кардиохирург за него в лекарските среди легенди (в положителния смисъл) се носят. Сега току го гледам как се муси в парламента, как дава измъчени интервюта в защита на своя оклепан от глава до пети партиен шеф. Жалко за Васил Паница (1947), мисля си: и него го засмука манията да се нареди до онези тарикати, които обявиха всичко за продан в България начело с националното ни достойнство на българи. Ще доживеем ли Видовден за всички тези хубави хора, питам се.

  Пловдив, 16 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 avg. 2020

Илюстрации:

- От древността астролозите са играли важна роля.

- България е последното ни убежище като българи.