ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (203.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (203.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."   Библия, из Притчи Соломонови

   27.05.1999. ПАРТИЯ И ПАРТИЙЦИ 

  Перифразирам пасаж от Вапцаровото стихотворение "Вяра". Липата под балкона ми денонощно ухае; а в късните часове на нощта Смъртта впряга катафалката си и непоносима смрад залива Тракийската низина. В това диалектическо единство и противоречие балансирам по ръба между жизнелюбивия оптимизъм и скептичното интелигентско отношение към света. Това е моят живот, нашият живот, животът на цялата ни нация. Да заобичаме онези, които вгорчаваха живота ни от раждането до смъртта, да не ги отхвърляме като ненужен баласт от миналото и да не мърморим неврастенично, да ги оставим сами себе си да разберат! Понеже ние сме Народът, ние сме силните, колкото и бедствено да живеем, а те – колкото и да се загръщат в богатство и власт, колкото и да са били прославяни, накичени с отличия, зиморничаво треперят пред гузната си съвест, пред покаянието, което първо на себе си дължат.

  Бележник и добър химикал за писане, мен това са ми сечивата. Малко богатство ли е да чувствам сладостта на живота през облаците от духовна смрад! Усещам се силен, великодушен, добър българин. Не съм подписвал фалшиви договори и не съм лъгал, не съм ял и пил за чужда сметка, не съм посягал към чуждо щастие, не съм фанатично вярвал в химери, та не ми се и налага да се правя на някой друг: да си прекроявам физиономията и прическата, да се правя на какъвто не съм. Сам съм си стопанин, не някаква партия, не някой вожд-самозванец. "Не съм ни Радевски, ни Христо" и "Какво тук значи някаква си личност!" не са мотиви от моя живот. Вярвам не в комунизма и не в демокрацията, в себе си вярвам и в моя български корен. В крайна сметка, всеки тук живее сам със съвестта си – доколкото я има, доколкото разбира какво е съвест. Хармонията с природата наоколо и с мен си, това е за мен щастието; не имането, не високият сан, не славата – три неща от които винаги съм странял като дявол от тамян, че у мен предизвикват органическо отвращение, и аз не знам защо.

  Споменах онова, изречено от Владимир Буковски, на Петър Петров вчера, когато си тръгвах, пък едва стоящият на нозете си Петрович излезе уж да ме поизпрати и седнахме на пейка встрани от техния блок. Казах му го ей тъй, между другото, а той ме загледа с блеснали, насълзени очи и чух пак онази Добромир-Тонева фразичка: "Жоро! Тръпки ме полазиха, Жоро. Това е страшно!" Казвам: Използвай го за девиз на твоите спомени, когато сядаш да ги пишеш, а той – едно дете в своите 76 години, неврастеник, преследван от страхове и подозрения, че някой го следи и се кани да го убие, пък и преиграващ, ако се не лъжа, на моменти, ми отвръща с нещо толкова естествено и човешки изречено, че тежка буца се надига в гърлото ми: "Чувствам се щастлив, че си се сетил за мен в днешния хубав ден". Всеки самичък пред своя бог, изваден от контекста на пандемии, вън от обстоятелства, целенасочено създавани или не, извън своята лична легенда колко добър е, всеки – с опита на преживените поражения и победи – много повече с пораженията, по-малко с победите, всеки – с личните си слабости и заложби, с импулсите на духовност и бесовете на плътското, които водят грандиозни малки сражения вътре в душата му, всеки от нас, мили мои, не е ли уникална кълбовидна микровселена?! И в един момент Някой решава да си послужи с него, с теб, мен, с нас, да ни употреби целите или само онази част от нас (като при Максим Горки), която му върши работа на този ужасен Някой. Това не е ли престъпление от самонадеяност, пък нека я наричат тази идиотщина "романтична" и "чист идеализъм"!

  Във върховата Шекспирова трагедия чувам такава реплика на датския принц към света на филистерите и приспособленците, предавам я по смисъл: "Ами вие умеете ли да свирите на флейта?" Учудени отвръщат: "Естествено, че не умеем. Свиренето на флейта е трудно изкуство". "Не умеете? Една простичка свирка ви затруднява! – възкликва Хамлет. – А какво ви дава увереност, че можете да си послужите с моята душа? Не е ли човешката душа нещо много по-фино, много по-сложно, дявол да ви вземе!" Ето и знаменит швейцарец, може би за западноевропейския Ренесанс най-добрия тълкувател на западноевропейския Ренесанс Якоб Буркхарт; в размислите си Буркхарт цитира малко известен днес автор – Пико дела Мирандола: "В речта си за човешкото достойнство, навярно едно от най-благородните завещания на онази културна епоха – Пико дела Мирандола дава израз на най-възвишените прозрения в тази област. В последния ден от сътворението бог създал човека, за да опознае той законите на вселената, да обикне нейната красота и да се възхити от величието й. И не обвързал човека с определено място, определена дейност, определена нужда, а му дал свобода на движението и волята. Създателят казал на Адам: "Поставих те в средата на света, за да можеш да се огледаш по-лесно наоколо и да виждаш всичко в него. Създадох те същество ни небесно, ни земно, ни смъртно, нито безсмъртно, само за да можеш сам да се изваеш и да се превъзмогнеш; можеш да се изродиш в животно или да се възродиш отново в богоподобно създание. Животните вземат от майчината си утроба всичко онова, което трябва да притежават, по-висшите духове са от самото начало или непосредствено след това такива, каквито може да останат вовеки. Единствено ти можеш да се развиваш, да израстваш по собствена воля, ти носиш зародиша за всестранен живот в себе си".

  Защо се заблудихме, че именно марксизмът-ленинизмът е философският отговор на всички проблеми? А тази идеология извежда човека от неговото аз, облича го в униформени доспехи на средностатистическия гражданин, превръща го в "глава от населението", пролетарий без своя собствена биография и физиономия, без право на мнение и своя воля. Онези, които въртяха дяволската машинария, се измъкнаха от лична отговорност с обяснението "Такива бяха времената". Първи я изрече тази фразичка "легендарният" генерал Добри Джуров. И толкова! Нямал избор, а всички крачели в строя на редниците. Да, само че Добри Джуров бе от основните стълбове, върху които се градеше лъжата за "другаря Янко", за "човека от народа бай Тошо". Нещо подобно ми казваше и доскорошен малък началник (Иван Панайотов от едно пловдивско училище): "Карма, господин Бояджиев! Такава ни е кармата. Мен ми е писано да съм директор, докато на теб ти е писано да си ми подчинен, в очите да ме гледаш и да изпълняваш, а всички вие, даскалята тук, с успехите си като мравки да носите тухлички за моя пиедестал". Той поне не лицемерничеше като командира на партизанската бригада "Чавдар", окупирала властта у нас след Девети септември.

  Сред вариантите на подобно размиване на отговорността е и тезата "Партията не греши, грешат отделни членове". И се чистеше, и се люспеше тази тяхна партия от неудобните, от онези, които проявиха куража или твърдоглавието да се съмняват в спуснатите отгоре истини, тезиси, проекти, съображения или насоки на съответното политбюро и съответния лидер. Впрочем: а за коя, само за една-единствена партия ли става дума или за мнозинството партийки (т.нар. демократични), които по тертип напомнят своята рождена майчица БКП? И така – чрез чистене, люспене, отърсване от грешките на растежа, чрез лъкатушенията, чрез зигзагите на болшевишкия модел в разните му версии у нас се представяха за идеалната права демократична линия.

  Това, което стана с комунистическите лидери след 1990 г., все пак е показателен пример, пример като по учебник за начинаещия политик. Извадени от собствената си среда на благоденстващи "отци на нацията", мнозина личности заприличаха на хора, държани пряко волята им на тъмно, па изнесени на припек. Как срамежливо, по човешки кротко можели да звучат някогашните металически гласове! Видя се, че и червените партийни функционери от най-висш ранг били уязвими хора със своите естествени болки и терзания, можели и те да се съмняват, да треперят над здравето си, а и над това как ще ги възприеме народът, т.е. всички ние в тази част на Европа.

  Това е сърцевината на здравата партийна философия: партийният член отговаря само пред органа на мнозинството, не пред съвестта си, ами пред партията. Самата партия се състои от честни, предани членове, като под "честни" нека да се разбира съответстващи на партийното понятие за чест, т.е. бетонно убедени, че партията им никога не греши. Еуфоричните агитки от най-първите седмици, месеци след Десети ноември 1989 г., заклеймяването на всичко, което с гордост е носело определението "комунистически-комунистическа-комунистическо", вместо да си решат проблема с едномилионната членска маса на БКП, капсулира тези хора в натрапената им обща вина. "Ами няма бивши комунисти!" – опияняваха се от собственото си красноречие говорителите на едва прохождащата демокрация у нас. Когато приковеш до стената и най-добронамерения с тържествуващото злобно "червен боклук", какво да стори червеният боклук, освен да се наостри и той от своя страна! И аз да съм на негово място, и аз не бих простил на квакащите върху ми с изпулени очи и изхвръкнали от ярост жили като изпуснати от лудницата. Е да, ала кой да ни научи, че именно най-силно крещящият е фалшивият сред кандидатите за лидери!

  Трябва да си бая задръстен, да не различаваш властващия гьон-сурат от редовия член на БКП, сам той жертва на манипулация. Но така се случи демокрацията у нас, в България. Т.нар. кресльовци-демократи се наложиха над плахо проявяващите се демократи от категорията на един Петър Дертлиев, да кажем. И струва ми се, че се досещам защо стана точно така. В националната ни история първото наше Народно събрание на Оборище дава донякъде бледа представа каква люта схватка между характери се води в преломни исторически моменти. В известен смисъл Гавраил Хлътев или Хълтов, бъдеща легенда и двигател на Априлското въстание от 1876 г. Георги Бенковски, се явява първообраз на всички активно бленуващи да поемат водачеството. Единствено в неговия случай обаче, доколкото ми е известно, това лидерство бе шанс за нацията ни да се покаже пред света в робската си участ.

  От вчерашните си червени кумири първи се отрекоха мекеретата. Посмушваха се месец-два по крайчеца на многолюдните митинги през зимата на 1989/1990 г., пък като усетиха, че по трибуните са накацали все гола вода пишман политици, ловко се присламчиха до микрофоните, до Кръглата маса, до разните му там общонародни, антикомунистически, обновени, радикални и "демократически комитети, комисии, политически дружинки из цялата ни страна, станаха неразделна част от агитките ни, прописаха декларации и призиви срещу "червения октопод" и ей ги, подир година, две и три – надменни, цъфнаха я в общинската управа, я в правителствена някоя службица, я в самото Народно събрание. Облечено в нов костюм с модерна кройка и риза на райе, пристъпващо като красив паун върху новите си патъци, вчерашното нищожество, дето името си пише с правописни грешки, със задебелял тембър вече дава наставления, предвиждания, ръси мъдрости, бетер Бай Тошо номер две. Може би си спомняте младежите от предаването "Ку-ку" как се подгавриха с един тарикат, дето после му остана прякор Нубиеца; после се понесе цяла поредица от анекдоти за фамозния депутат с красното име Гошо Тъпото. Гошо Тъпото в нюйоркски хотел се бори с климатичната инсталация, Гошо Тъпото на прием как примъкнал стола си до шведската маса, и пр., и пр. Ей ги новите ганьовци на манежа! Да, ама този образ по едно време предстоеше да оглави кайнака с голямата пара от игралния бизнес в държавата. Смейте се, като си нямате работа! За пример мога да посоча, без да ги именувам, хора на висока длъжност в днешния Пловдив, лекари по професия. Две години по митингите на СДС и в структурите на местни опозиционни формирования на демократическите движения и партии лекарите заничаха любопитно от задните редички, изпъваха шия, тълпяха се иззад храстите в Градската градина като тайфа любознателни кибици. Малко по-късно в моя роден град се заговори за мафията на анестезиолозите, приятелски кръг, на безценица купил сградния фонд на бившите държавни поликлиники, за мафия изобщо на лекарското съсловие, както това по-рано се беше вече случило и с местния адвокатски бранш.

  Къде са днес, десет години по-късно, някогашните присламчили се? Можеш ли да ги стигнеш, с пръстче да ги докоснеш, дори да поприказваш с тях? Мнозина от тези герои на деня вече са неразделна част от новия иконостас на Републиката ни. Един такъв, телесно здрав като бик за разплод, речовит, дето се вика: цапнат в устата, in live показаха по националната телевизия как се пердаши с квесторите в парламента. Този мъж, лекар по професия, бивш шеф на клиника в Пазарджик, навярно е добър професионалист в медицината, но що върши като народен избраник! Ходи на гости ту в Багдад, ту в Белград, посещава чат-пат бедстващо предприятие да пообщува час-два с електората, не пропуска кьорсофрата на нито един правителствен или дипломатически прием, води показния живот на бонвиван от столичния хайлайф, разведе се, ходи обкръжен от знойни дами, строи вила на два етажа с триметрови зидове край София, толкова е привързан към двамата си сина, че ги води със себе си на лов из бившите правителствени резервати за отстрелване на дивеч или из луксозните почивни бази за елитни дами и господа.

  И не е той единственият, уредил се благоденстващ лекар, зарязал Хипократовата клетва в мизерстваща България, която наивно се надява именно някой Баташки да я извади от батака, да й защити интереса и правото на нормален живот. Покаянието не се състоя. Остава другият изход – Мойсеевият. Едва когато всички ние, родените в робство, измрем и България на нашите внуци и правнуци изобщо забрави за нас. Много светла перспектива, няма що!

  Бележка от днешния ден:

  Един от тези лекари ми е съученик от гимназията; учили сме три години в една и съща паралелка. Знам, че като кардиохирург за него в лекарските среди легенди (в положителния смисъл) се носят. Сега току го гледам как се муси в парламента, как дава измъчени интервюта в защита на своя оклепан от глава до пети партиен шеф. Жалко за Васил Паница (1947), мисля си: и него го засмука манията да се нареди до онези тарикати, които обявиха всичко за продан в България начело с националното ни достойнство на българи. Ще доживеем ли Видовден за всички тези хубави хора, питам се.

  Пловдив, 16 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 avg. 2020

Илюстрации:

- От древността астролозите са играли важна роля.

- България е последното ни убежище като българи.