ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (189.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (189.)

...ако падна, нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости..."  Из писмо на Хр. Ботев от 1876 г.

 16.02.1999., прод. ЧЕРНАТА ОВЦА НА РОДА

  Литературното творчество, както е при всяко изкуство, е начин на омагьосване. Значимият творец, демиургът* играе тъй, че публиката, очарована, въодушевена, забравя обикновеното човешко същество от кожа, кости, жили, воня, плът, коси, жлъчка, кръв, и вижда божество, излъчващо потоци енергия. Ако в музиката има строги закономерности, художественото рисуване, а пък в най-значителна степен литературата, и особено поезията, могат по всякакъв свой начин да пренебрегват канона, следвайки единствената си цел – да омагьосат, да изкарат съзнанието на типичния стандартен простосмъртен в други, по-високи орбити на битието. Тежко им, ако не успеят! Тогава публиката, като сама открива дебелите шевове, грубите тропоски, сочи с пръстче фъндъците слама, които стърчат във всички посоки от неумелия образ, присмива се на артиста или снизходително го потупва по гърба: "Ка-арай нататък! Пък по-нататък може и да успееш". Веднъж неочарована обаче, веднъж погледнала трезво отвъд сърцераздирателните клоунади на нещастника, публиката упорито му се съпротивява, т.е. вече не позволява да бъде омагьосана или превзета духом отново. Получава се нещо като с веднъж неслучилата любов – просто първото разминаване с Голямата Тръпка е край, край и край, никога вече на това място няма да пеят щурци, цветя да цъфтят, да има тръпка между точно тези две сърца.

  Мисля, че по това публицистиката, например, или пък литературната критика се отличава от самото изкуство. Там, където публицистите разчитат на обмисленото слово, на разумно подредената фраза, точно там Поетът или истинският Артист си бъбри нещо нехайно, каканиже или се премята като смахнат по сцената, и как става то, не знам – но излезеш ли веднъж с негова помощ от всекидневната реалност, ти ставаш омаян като наркоман, който непрекъснато ще си търси начин да види света наоколо по-многоцветен, по-еуфоричен, наситен с щастливо приключващи екшъни или романтически хепиенд. Големият артист е шаманът на племето. Била му нужна логика?! Но то е друг тип логика; знанието, което ни предава артистът, т.е. човекът на изкуството, носи трансцендентален** характер, то иде от бездните на Космоса в божествената човешка душа.

  Как упойващо ми действа онзи мирис, дето се носи откъм старите схлупени соби, наблъскани с исторически реликви и битови предмети от онова Османско време! Копривщица и Клисура, Панагюрище и Калофер, Карлово и Сопот, Руската черква над село Шипка, чаршията в Трявна, единствената улица на Габрово, овчарските колиби из припеците на Троянския балкан, старият каменен мост над бълбукащата стръмно вода в Брацигово или мястото зад лозята край пътя, дето била някогашна Перущица, старата чаршия на Пазарджик... и пак там – катедралната черква "Света Богородица" отсам реката, оглозганата от куршуми на налитащите кюрди на Тосун бей прихлупена Баташка черквица, шуртящата из позеленелите улеи и калдъръми ледена планинска водица, ромолящата кристална струя от извори и бронзови или поръждавели чучури, нежния мирис на чимшир и здравец, на напечена от жежкото слънце прогнила, изгризана от дървоядите дограма посред запустели буренясали дворчета, дето се мотаят улични песове и съседски кокошки, оградени – в плен на внезапно разлашканите рушащи се каменни и кирпичени дувари. Ароматът на шаяк и вапцани гайтани, просмукани от прах, тежкият мирис на овча вълна, тръпчивият – на оборски тор, примесени със следобедното гугукане на гургуличите семейства или със ситното лястовиче жижикане или цицикане, придаващо особена лепкавост на въздуха наоколо, тъничкият повей от мириса на угнила шума в яркозлатистите тракийски подиробеди...

  Каква палитра от аромати, отблясъци, замайвания, шумове, звуци, допирания до кожата на душата, Боже мой! И всичко тук ми говори, и всичко ми шепне: "Това ти е мило и драго, защото това е дъхът на майчиното ти мляко, сине на Тракия, Мизия и Македония многострадална."

  Смятали Христо Ботьо Петков за черната овца на рода. Каза ми го старото отче някъде около 1976 г. край Калоферската черквица над мраморния равен площад, дето току-що бяха монтирали микрофоните за Втори юни... Ай че самолюбив бил този синковец! Тщеславието му мерило бой (ръст) не с кого да е, а с везирите на султана, пък и със самия падишах. Изненадан и възмутен от клокочещите стихии, които съзирал у сина си, благонравният родолюбив даскал Ботьо, дето си сърбал кайвето сегиз-тогиз в компания на местния каймакамин, предвидливо отдалечава буйния дангалак чак в Одеса... да се учи. И както често се случва, вместо да укроти стихиите, налива с бащинската си милозливост масло в огъня. Едно говорят онези, които са общували приживе с Христо Ботйов, пък друго се чете у самия Ботев; да съпоставим, па да решим кому да повярваме, или и двете страни са прави, понеже описват различни нива от битието у тази необикновена личност.

  "Ботев се отнасяше с всички приятелски, но много се смееше (...), весел, отворен характер" (Ст. х.Гендов).

  "Добър другар. Весел, красив по външност, приветлив в обръщенията си към всички, той правеше крайно приятно впечатление и бе считан за добър момък (...), никога не предизвикваше другарите си към препирня (...) и когато препирнята вземаше горещ характер, той не само не се забравяше и не говореше резки думи, но с душевната си доброта заставяше спорещите да се смекчат" (Г. Смилов).

  "В интимна среда той беше много весел, шеговит (...), като се развеселеше, декламираше самичък" (Д. Ночев).

  "Отнасяше се много сърдечно към хората. Не бе сребролюбец; когато имаше пари, даваше на всички ни, а когато нямаше, гладувахме всички" (Ст. Блъсков).

  А сега да чуем и самия него.

  "Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости" (Писмо от 12 фев.1876.).

  Питам се: ако я нямаше тая висша степен самовлюбеност – да зададе началния тласък към висините на измъчената ни Българска гордост у 28-годишния потомък на даскал Ботьо, какво би бил сега мижавият Алтън Калофер в нашето съзнание? Може би щяхме да го споменаваме заради фината тукашна дантела за дамско бельо и покривки, която биела връх с брюкселския терк дантелени перденца, салфетки и дамски кюлоти?!... Излиза, че най-драстичното отрицание на уседналия порядъчен живот в онези условия е усукало, запрело, та и източило най-перспективна нишка в бъдещето на цял народ.

  "Каквото и да е написал той, каквото и да е казал, душата му всецяло е участвала в думите му, в плача му, в смеха му" – пише за него Захари Стоянов, който лично не го е срещал никога. Медвенският овчар обаче съобщава може би най-същественото за твореца – че тоновете си за публицистика (Ботев е преди всичко вестникарин) и поезия вади от дълбините на своето его, което не е амбиция за лично устройване, а олицетворява самия епицентър на Българския ни генетичен код и жизненост.

  Колцина измежду нашите артисти не са стояли дръпнати настрана от огъня, който изгаря рисуваните от таланта им герои – е, един Иван Вазов, например, с всичкото си уважение, което му дължим! А и колко други. Чуйте как само говори даскалският син, същински стопанин на България! Е? Къде отишло самолюбието, младежкото му грандоманство? Ами няма ги, прелели се в нещо, качествено ново, отричащо егоизма и противната грандомания във всичките им лъстиви преображения. Колко велика нужда имаме точно сега и точно тук от такъв тип личности, не от кокошкари, завистливо бленуващи т.нар. Западна цивилизация и духовни ценности!

  БЕЛЕЖКА:

  Тази втора част от есето посвещавам на хора като господина, който се подвизава във форума под името filopsy. За обаятелния г-н Иван Костов, както и на жлъчните подвиквания, filopsy и компанията му от Иво-Беровци, Гьорги-Коритаровци и Иво-Инджевци ще получат отговор, въпреки онези техни жарки декларации, с които се самоопределят като човеколюбиви, толерантни, яко загрижени за личността, колко са именно те цивилизованите сред нас и единствените демократи и борци за Силна България... и прочие все от този сорт. Никой не е забравен, нищо не е забравено, но за всяко нещо си има период на зреене. 

  Пловдив, 25 август 2006 година 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 uli 2020

Илюстрации:

- Един от върховете в Българското ни възраждане.

- Гнездото, люпилнята на родната наша духовност.

–––
* При гностиците: творец, създателят на света; при платониците: върховен разум, творческа сила.

** прил. Според Емануел Кант, отнасящ се до априорните (предпоставени) форми на познанието – време, пространство и пр. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (188.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (188.)

  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  18.02.1999. ФАЛШИВИТЕ ЛИДЕРИ

  На 9 август 1953 г. е роден председателят (лидер) на ПКК – кюрдската организация за освобождение, Абдула Йоджалан. На 15 февруари т.г., когато излиза от гръцкото консулство в столицата на Кения Найроби, при акция на турски спецчасти, Абдула в белезници и под конвой бе отведен в Майка Турция. Два дена вече двайсетте турски сателитни тв-канала от възторг се задъхват, песни пеят, тържествуват и прославят Аллах за хаира, дето им сторил: да пипнат най-върлия си враг и държавата им да се справи с едно от превъплъщенията на самия Шейтан (Дявол). Ето само фрагмент от картинката, която докарва френетичен кеф у комшиите зад дувара. В транспортния военен аероплан кесят (изтягат се) с нахакана стойка маскирани зад черни качулки към дузина ячки командоси. Питат отчаяния пленник, повит като бебче във въжа и турен да легне по корем, питат го сред грохота на бръмчащия самолетен двигател: "Като че имате проблем с храносмилането?" "Да – казва Абдула, – имам проблем с храносмилането." И бърчи лице, личи си: бая зле му е. Но то не е толкоз физическа, колкото очевидно душевна драма, в шок е, в смъртен ужас; виждам, изпотил се е от страх. "Е – успокояват го маскираните турски левенти командоси, очевидно всички те с отлично храносмилане, – сега вече ще ви излекуваме окончателно от тези ваши болежки!" Страшно е да гледаш с каква любов меко бъзикат жертвата: така котка си играе с ужасеното мишленце, преди да го схруска. Цялата им турска военна машина, вътрешните власти, външната дипломация на Република Турция се бе напрегнала за скок, беше се наострила срещу света, само затова че светът й пречеше да докопа Абдула Йоджалан, който й танцуваше по нервите години наред с голямата си мечта за бъдещ Кюрдистан, неосъществената държава на над четийсет милиона кюрди, населяващи най-безплодните земи на Турция, Ирак, Сирия и Иран. Ето че докопаха най-сетне пъргавия размирник!

  От тв-екрана в моя хол ме гледа мъж, около петдесетгодишен, изплашен до смърт, словоохотлив, омотан в ремъци, вероятно изпускащ зловонни газове, щом го питат за храносмилането. "Майка ми е туркиня – казва. – Мечтая да работя за Турция. Да, аз обичам Турция. За Турция съм готов всичките си сили, и дори живота си да дам." "Ами добре дошъл в Турция – говорят му вече свойски, на "ти". – И Турция с голямо нетърпение те очаква." Предполагам, аеропланът им прехвръкнал вече границата и всички са доволни и щастливи, че са си у дома. И това осмърдяло се тяло ли било страшилището, врагът № 1, инициаторът и организатор на стотици терористични и самоубийствени акции на кюрдската съпротива срещу Турската държава и Турската нация? Този ли е човекът, по чийто заповеди през последните десетина години са загинали, простреляни с куршуми, изпепелени, взривени, разфасовани и осакатени над 36 хиляди турци, в мнозинството все невинни, добри, трудолюбиви хора! Далеч съм от мисълта да го съдя в такъв миг от неговия живот; виждам как се прекършил, как за минути от върховна институция се сринал до положението на най-обикновен, жалък, нещастен, притеснен за живота си петдесетинагодишен застаряващ мъж. Че има за какво да бъде наказан, личи по смъртния ужас, който излъчва в качеството си на жертва не толкова на Турция, колкото на самия себе си.

  Коя е границата между героизма и варварския идиотизъм, между стремежа към свобода и справедливост за твоя народ и откровената вандалщина, в ислямски стил да избиваш невинни хора, защото... е, ми Аллах Акбар? Не по реакциите на околните, по реакциите на самия Абдула мога да разбера що за птица е отвъд телевизионния екран в хола ми – предан на отечеството си лидер, или страхливец. Ако си убеден в правотата на делото си, дали пак ще се гърчи душата! Лесно е да се рече, но... да не си на неговия хал. В крайна сметка, вината е в Турската държавна администрация, допуснала многомилионна група граждани на Република Турция, в несретата си, с религиозен фанатизъм да избере насилието като единственото възможно средство да си защити правото на живот и справедливост. Колко удобно звучи, а – това "администрация"! Пък аз взех, че се притесних пред треперещия за живота си лидер, изведнъж изоставен от света много-много самотен човек.

  19.02.1999. 

  А дали Абдула Йоджалан не е кюрдска версия на нашия Васил Левски?* Не мисля. При възможностите за комуникация в днешния свят всяка справедлива национална кауза има повече възможности от убийства, разруха и унищожение. Западът, общо взето, се отнася благосклонно на кюрдите, най-малкото не пречи, търпи ги, когато развиват етническите си организационни структури на своята мечта. А на българите от 1860-1873 г. кой отвън е помагал! И въпреки това, тайните комитети на Левски са свободни от терористични замисли. Щом дори турското население по Българските ни земи прославяло в песни Джин гиби, това какво ли трябва да ни говори!

  Турската държава тържествува през последните няколко дни. В историята с т.нар. от техните лъскави медии баш терорист се видя и онова ярко лице на Щатите, което е нравствено неиздържано или неприемливо – според изтънчения дипломатически лексикон. Политиката на Супер-демокрацията, разбира се, е прагматична, но какво е това разминаване между делата на най-могъщата държава на света и... Хартата за свободата и независимостта, в която нейните политически чиновници не престават да се кълнат!? Ние нямаме приятели, ние имаме интереси – меко казано, от морална гледна точка е бая уязвима работа. Защо "държавата на Свободата и на свободната Лична инициатива" заема образа на костелив скъперник, пресмятащ с треперещите си пръсти милиардите долари, харчени за муниции, бойна техника, продоволствие и обучение на армейските си корпуси и бази по цялата планета и какво кяри от тези свръхвложения. Това ли е Кралят-бизнес? Крал Бизнес си дигна задника, запретна крачоли, па прецапа океана през 1990 г. не да защити изненаданите от наглостта на Саддам Хюсеин кувейтци, а да направи пореден удар в бизнеса с петрол? Що да не се възползва от посредствеността и грандоманията на деспот, оказал се сам между текстовете на Корана и т.нар. модерен свят!

  25.02.1999. 

  При такова излишество от бъбриви уста днес у нас, дали всичко съществено вече не е и написано, и изприказвано?! Въздухът трепери, господа, както би се изразил Вазовият чешит от шедьовъра му, новелата "Чичовци", прелива от слова в мерена и непреднамерена реч. Обществото ни си има своите прославени поети, демагози, публицисти, социолози, светци. Особено па за светци щатът ни пращи по шевовете. И в Синайската пустиня да се завре човек, пак не би се отървал от епигони на Йоан Предтеча, гръмовно предричащи часа и мястото на Второто пришествие, когато ще се отворят Божиите сейфове с натрупаните от нацията ни и от човечеството тежки грехове. Доживяхме вероятно времето "простосмъртен" да зазвучи престижно. При толкова възможности за известност и за самочувствие, подплатено с пари, слава и власт... та при толкоз възможности, казвам, да се съхраниш Обикновен човек, дето не крещи, не размахва юмрук, не мята камъни и дървье, това най-после звучи като достойнство. Най-после нещата да си дойдат на мястото!

  26.02.1999.  

  600-хилядната Българска войска в 1915 г. погнала 150-хилядната Сръбска армия на Крал Петър... Подплашените героични потомци на нашите братя от късната есен на 1885 г., бленуващи по Български територии, така се затичали в устремен бяг към албанските урви и чукари, че се заврели в най-най-забутания ъгъл на Полуострова, откъдето пък гръцките им съратници с корабите си ги пренесли на остров Керкира, днешния Корфу, там да успокоят сръбските тигри разтупканите си юнашки сърца. Като вода, промивана от 85 години насам в пясъците на общобалканската ни участ, Историята довлича до нас късчета обгорели главни от старо пожарище, късове от големия европейски пъзел. Тщеславието на женствения сладострастник Фердинанд Кобургготски го рисувало в собствените му театрализовани видения в образ Велик император, турил крак върху руините на Византия, на същата онази дивна Византия с блестящи дворци и позлатени черковни кубета, духовен център на християнската цивилизация в течение на почти хилядолетие! Но на алчния картоиграч със синя кръв явно не му достигнала прозорливост да усети, че може да държиш ключовете на бисера Византия в малкото си джобче на шинела, и въпреки това да си останеш празноглав фантазьор. Защото Византия е нещо много по-значително и много по-основно под хитроватата изнежена повърхност на оплескана в грим дърта кокетка.

  И все пак сторените от невежия грандоман безумства, освен войнишки български гробове из бойните поля на Полуострова ни, още излъчват вид удовлетворението, че Отечеството не е само смирение, жалби и овча козина; че ако се наложи, нашата любов може да подгони натрапника както лъв се втурва стремглаво подир хиена... Написах последното като доказателство за собствената си наивност; нито сме най-смели, нито сме най-добри. Пък и борбата за надмощие в края на хилядолетието се води на коренно различна плоскост. Стигнахме дотам политическият ни лъже-елит да страда, че никой не горял от желание да завладее България, поне да ни купи за един пробит долар. Берекят версин, слава на американската дипломация! – и това рядко щастие някой ден може да им се случи! Само дано да не съм жив да го видя.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 uli 2020

Илюстрации:

- Всяка справедлива кауза минава през тресавища.

- Грандоманията и невежеството не водят до добро.

–––

* Кюрдите отначало поддържат младотурците и идването на власт на Кемал Ататюрк, виждайки в него надежда за край на подтисничеството от Османската администрация. Алевитите признават Ататюрк дори за Махди, есхатологична фигура, на която е предречено да освободи народите от несправедливостта и гнета. Но от краха на Османската империя кюрдите не получават желаното. Част от Кюрдистан остава в новата турска държава, друга част е включена в Ирак с окупационната му английска администрация, трета част отива в Сирия, а четвъртата част остава в Иран. Така четирийсетмилионният кюрдски народ се оказал раздробен на четири в състава на две колониални страни, където доминиращ е арабският национализъм (Сирия и Ирак), в Турция – където се утвърждава турски национализъм в нова секуларна форма, и в Иран, където доминиращите дванадесетичен шиизъм и персийска идентичност служат за общ знаменател на държавата, без да отреждат на кюрдите свобода, но и без да ги подтискат в степента, в която това се случва в Ирак, Сирия и Турция. Вж. https://bgr.news-front.info/2019/10/15/koi-sa-kyurdite/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (187.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (187.)

  Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет" 

  16.02.1999. ХУБАВАТА ВАЛЕНТИНА

  Като бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, вече ще съм открил смисъла на живота. Днес уви, не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. О-о да, разбрах в какво не е смисълът на живота. Обзавеждаш се с тузарски дом, мощна кола, поместват снимката ти в списание "Форбс" и си въобразяваш, че всичко в този живот прекрасно си проумял. Един ден обаче самият Господ Бог най-случайно сякаш те изненадва с телеграма: "Извинявай, миличък! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това дотук не значи нищо. Онези, които цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато можеш".*

  Събудих се тази сутрин, както често става напоследък, с неприятното чувство, че животът ми полека като опашка на змийче през процеп се изнизва. Сънувах някакъв актьор, който се угощава с приятели, понеже току-що се оженил. Значи, бил някога женен, това се подразбира, не се съобщава, а после нещо се случило, останал без жена и семейство. И така живял доста време щастлив, че никой не му се петлави в нозете, не му брой париците, не му преобръща джобовете, ни хастара на душата. Та в съня ми на запивката в ресторанта към местния наш драматичен театър обявява: "Трябваше двайсет години да минат, докато се реша". Какво да реши? Ами да реши да се ожени повторно. Кой знае защо, в съня това от шушукащата хихикаща весела компания беше наречено Сватбата на Злобаря. Та злобният, младоженецът значи, разправя: "Седяхме тук, когато някой, както се промъкваше зад гърба ми, ме заля с ракия. Така се запознах с Тодор Ч. от Рогош, че даже станахме добри приятели". В момента, докато обяснява как се запознал с Тодор Ч. от Рогош, майката и бащата на попрезрялата булка, чието забулено личице не се вижда: нито лице-нито тяло, само дантели-дантели-дантели, – даряват милите гости. Чува се сочният глас на маммма, на тъщата, демек: "А този скъп комплект от чаршаф, юрганска торба и две калъфки за възглавници е за младото семейство. Да ги пазите винаги чисти и неопетнени, да не ги цапате с ръждата на омразата, ни с гадости на изневярата и предателството!" Възторжени овации откъм подпийналата весела компания: "А-а, чаршафите да се пазят чисти. То е важно". Което в прав текст може би значи: Да се обичате, че иначе дяволите ще ви вземат!

  Събуждам се. Що за глупост – мисля си, – та аз нямам намерение когато и да било да се женя повторно. Да не съм луд! Да не ми е изпила чавка акъла? И се сещам за спаружените днес някогашни дяволити и розовеещи като майски пъпки сред гюлов храст прелъстителни дяволици покрай мен, които чат-пат срещам понапълнели и посивели в училището, по света или из квартала. Хубостта, вътрешното излъчване и чар отлетели, останали им едни очи, в които като птиче пърха притеснението – и основателно! – че вече няма кой страстно да ги хареса, няма кому да му се врътне умът от това тяло, грация, зной в гласа и жестовете, че животът неусетно някак ги е подминал. Все пак всяка от тях лекичко продължава да замята тънките си рибарски мрежи: с въртене на раменцата, с гальовно пласче и с пооправяне на пооределите косици, с поглед, стрелкащ се като лястовица над бързей – влажен, нежен, лъстив. Е, и?! Съчувствието не ражда любов. Къде сте били досега, момичета, та никой не се хванал в копринените мрежи! Яла-пила-дебеляла, шетала запъхтяна около или подир някой кон-вихрогон, дето въобще не го е еня за нея. Повечето душици и едно дете не родили, нито изгледали. За съвсем кратко, или хич, преспивала с някой ръб и му прала после бельото, готвила му, купувала му подаръчета за именния му ден, за рождения му ден, пък после побягнала, или още по-зле: той й се изскубнал някак от грижите, изоставил я, мизерникът му с мизерник, хем подло – без да страда, като внезапна амнезия... просто забравил, че тя съществува в този весел измамен свят.

  И какво можете сега, отпуснати, напълнели, освен да поглеждате завистливо като зверче от дупка към късчето лакомство, как пъргавелките, младите ви посестрими, опиянени от хубостта си, егоистки до мозъка на костите, се пробват да си изчоплят кокалче, червейче, трошица от пепелта на живота. Ами да, разбира се – не мъжката половина от човечеството, жената е водеща сила в любовта. Предизвикателствата от нейна посока идат, и то е природно. Затова по-логично ми се струва да си река за някой мъж, че е глупак и наивник, докато за такива като вас, момичета, мога само да въздъхна: Ами да, надхитрила тоз, надхитрила оногоз, па толкова и харесало и тъй се увлякла, че накрая и сама себе си надхитрила.

  Валентина Р. от мижавото градче С. беше някога в 1970 г. най-чаровното момиче сред първокурсничките в Софийския университет. Рояк честни ухажори, готови за подвизи, я следваше като сонм ангели-телохранители. Сред тях – и моите приятели от онова време Николай Стоянов (1948) – изгряващ млад белетрист и почитател на Кольо-Николовата "инфантилна проза", и Владимир Янев (1950) – изгряващ бъдещ поет, страстен почитател на "прокълнатите френски поети", бъдещ университетски преподавател, двамата мераклии – от семейства на известни хора, лъвове. Мотаеха се покрай хубавата Валентина от дълбокия прованс и колегата Тодор Доков (1947) – бъдещ радиожурналист, закоравял почитател на Достоевски, както и неколцина по-скромни любители на изящните женски телесни форми пак от прованса – Пиринско, Ямболско, Силистренско, Тополовград, Троянския балкан, Врачанските китни села и паланки. Но Валя беше недостъпна за мераклиите, и затова вероятно трижди по-изкусителна. Ходеше с пружинираща походка и въртене на таза, облечена цялата в траурно черно – черни обущенца, черни чорапи (чорапогащникът май не беше още изобретен), черна пола, черна блузка, черен триъгълен едроплетен траурен шарф, небрежно преметнат през раменцата. Само бялото й посипано с лунички личице и пищната яркочервена естествено рижава коса, сплетена на дебела плитка с тъничка синя панделчица вкрая, я правеше като току-що слязла от афиш на Тулуз-Лотрек.

  Ще избързам с няколко скока напред, да добавя, че веднъж на четири очи само на мен Хубавата Валя ми показа как се сваля дебелата черна линия, която очертаваше пъстрозелените й весели очета: хвана за крайчето единия от клепачите си и отлепи лентичка, хитровато полско изобретение за дамите, подобно на тиксо. Два месеца препускахме двамата с нея из софийските улици и ветровити булеварди. Понякога сядахме на някоя от пейките зад езерцето "Ариана" в Борисовий дървосад, както го наричат сладникави любовни поети между двете Световни войни, друг път сядахме в Общинската градина срещу Софийския куклен театър, встрани от посолството на Чехословакия да си бъбрим и да се натискаме. Валя имаше грандиозни планове за живота. Проектираше тя как ще се оженим и как веднага ще заминем да следваме в литературния институт "Максим Горки" в Маскве или Ленинграде, по-нататък ще ни е лесно – ще творим и ще бъдем прославени, заможни и аристократи. Веднъж или дваж, като съм отскачал по работа до София десетина години след като приключих със студентския си живот, ожених се за друго момиче, от Добруджа, и ми се родиха двете дъщерички, звънял съм й по телефона от уличен автомат, да се срещнем, но явно г-жа Съдбата е решила окончателно да се разминем дори като случайни добри познати. Какво станало с някогашната плътски и духовно желана госпожица в личен план не ми е повече известно, отколкото на целокупния кръг любители на изящната дамска словесност; мога скромно, но със самочувствие само да спомена, че все пак някога съм се целувал с една от най-изявените и ценени съвременни поетеси, която е ухажвана и от Националните телевизии, носителка на най-престижни за България литературни отличия, а и творчеството й се определя от литературната критика за принос въобще в националната ни и световната литературна съкровищница. В три предавания поне съм наблюдавал как интелигентно сдържано, с апломб, споделя ценни мисли по такива сериозни, важни теми, като пренебрежението на обществото към талантливите у нас и ранната смъртност на таланта поради стеснения пазар за Българска книжнина и мизерния живот на Българския интелектуалец въобще и пр., и пр. Последното предаване, което видях с Валя, бе интервю по повод присъденото й национално отличие за принос в целокупната Българска лирика. Накратко казано, тази симпатична, образована, ярка аристократична душа осъществи стопроцентово мечтите си. Нещо повече, съпругът й е светило в артистичния свят на бохемите, а и сред проспериращите днес заможни бизнесмени в банковото дело отношенията им, както мълвят в облачните среди високо над простолюдието, били доста специални.

  Може би вече се питате да не би да се чеша по стари рани. Ами не. Преди години, когато тържествено се разделяхме, беше по взаимно общо съгласие с резолюцията, че характерите ни с Валя Р. от С. толкова си приличат, че няма как заедно да мелим брашно. Преди шест месеца по гастролираща столична поетеса в многолюдното ни училище зад циганското гето Столипиново изпратих издадения на мои си разноски сборник "Кардиф", но отговор от госпожа Валентина Р. нямам; размишлявам унило насаме с мене си: а-а бе, къде се буташ и ти, драги, сега около някогашното чаровно девойче от градеца С.! Днес вече не едва-що прохождащи литературни пубертети и мастурбанти, а табун професори и академици пръхтят и се прескачат като жребци-хайгъри из росната литературна морава. Убеден съм, онова така неспокойно зверче в дъното на женската й природа няма да се успокои, да я остави на мира. Още! Още! Още! – ще й нашепва дяволчето, докато тя, горката, успява някак си да заблуждава света с онова, което отдавна вече не е, или просто никога не е била.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 uli 2020

Илюстрации:

- Кажи-речи, копие на хубавата Валентина.

- С колеги от курса в Борисовий дървосад**.

–––

* От книгата на Уилям Сароян "Човешка комедия", из разговор между двама бедни телеграфисти – обръгнал възрастен и съвсем млад. 
** На снимката долу, отляво-надясно седнали: Катина Главеева от Петрич, Рада Панчовска и Кунка Велчева от Панагюрище, Лиляна Янчева от София, Наталия от град Попово, Недялка Бояджиева от Тополовград, Стефка от Враца, Яна Мавродиева от село Камено, Бургаско и Калудка от Ямбол. Сред цялата тази хубост като пет пари в кесия съм се разположил и аз, пловдивчанинът, син на родения в Харманли Кирил. Бел.м., tisss. 

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972) – 9

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

CXVII

За други хора, без лице
и без посока, ала вещи,
които търсят с две ръце
в живота щастие да срещнат,
понеже зная колко тежко
без обич и без вяра страдат,
не казвам, че е много нещо! –
нравоучителна балада...

БАЛАДА ЗА 

НЕСРЕТНИТЕ ДЕЦА

Защо ти са пари, глупако,
дарена чест и краден дом?
Защо ти е от птица мляко,
модерна риза, панталон?
Стремиш се вечно да си в тон
с усмивка, жест и маниери,
не бръснеш никакъв закон...
В живота смисъл да намериш!

Живееш ли тъй както трябва?
Лъжецът се облива в пот,
крадецът себе си ограбва,
подлецът страда като скот,
бохемът стене цял живот,
побойникът от страх трепери –
а могат с някой здрав хомот
в живота смисъл да намерят.

Чудакът, който сее вятър
и после тича у дома,
и онзи, който вий в гората,
и трети – зъл като комар –
ще изличат ли те срама,
кръвта по своите ревери?
Да идат в черната земя,
дано там смисъл да намерят!

И всички, дето със ракия
поливат мислите си черни
и гледат нещичко да свият –
наместо без компас да скитат,
в живота смисъл да намерят!

CXVIII

Усещам, краят наближава,
зъбите тракат, влажно е челото,
стомахът ми изстинал като жаба,
ръцете ми се губят из леглото,
очите ми тъмнеят като локви,
устата ми – воняща рана.
И тъй, да гоним мислите си лоши
с балада за прекрасната камбана!

БАЛАДА ЗА КАМБАНАТА

Ти колко утрини си била
над моя сън със всичка сила!
От детство с теб пораснах, мила,
и тъй докрай...
ти гониш дрямката унила
от този край.

Запомних светлите ти песни
по празници, по дни злочести,
за всеки ден със звън тържествен
ти възвести
и всеки мъртъв неизвестен
изпрати ти.

Под твоя звън живяха доста
от моя род – все люде прости;
от тялото им никне троскот
на този свят –
с рой мълчаливци с гнили кости
съм днес богат.

Зелен и млад, но много грешен,
на този свят затънах тежко
и ти единствена ми беше
опора тук,
когато сняг и ръж цъфтеше
и в моя Юг.

Могъл ли бих да те забравя,
камбано без черковна сграда!
Край теб, без теб така съм страдал
и луд от смях,
о, господи! – плакал от радост
над таз земя.

На сватбата ми ти кънтеше,
макар че сам съм бил, ечеше
в душата ми тоз твой човешки
безкраен звън –
не се забравя толкоз нещо
дори насън.

И после мъртвите роднини
се връщаха подир години
и всеки искаше да мине
да види сам
таз моя булка – не невинна,
а с плод голям.

И ти ги гонеше далече
със своя весел звън сърдечен,
и тъй сам в гаснещата вечер
бях с тебе пак,
а странно виното горчеше
със дъх на сняг.

Днес чувствам как едрей земята –
дори под кал и леден вятър,
воюва със смъртта тревата
на пролетта,
та утре моят син да крачи
посред цветя.

За слънцето, за всяка птица,
за да покълне буйно жито,
за бързеите на реките
ечи... ечи...
кънти за всеки, който пита
с добри очи.

Та някой ден, когато дойде
и моят час, да знам, че доста
съм свършил със човешка доблест
и верен тон,
потъвайки все по-надолу
с мъртвешки стон.

БАЛАДА

Аз ден из ден живея в страх:
бях Франсоа, Жоре* не бях;
пребродих целия Прованс,
а всъщност, в Добруджа бях аз.
По пътищата сам живях:
и плаках много, и се смях,
бях длъжник вред, и господар,
коварен враг и зъл другар.
Обичал съм... Но и за тях
все тъй на старофренски пях;
бях скитник дързък и жених:
и вино, и горчилки пих.

А днес треперя цял от страх:
Вийон ли бях, Жоре ли бях?

ЗАКЛЮЧИТЕЛНА БАЛАДА 

CXIX

Умирам, но светът не свършва.
Единствено приключва тук
живота си човечец мършав,
самотен, посинял от студ.
Не би могъл да бъде друг
освен какъвто сам си бе –
написа всичко с много смут
и вяра в светлото небе.

CXX

Той подвизи не е извършил,
не бе ни просяк, нито шут,
местенце топло не е търсил,
живееше дори напук
единствено от честен труд,
не бе мъдрец, глупак не бе –
с душа, по-нежна от памук,
и вяра в светлото небе.

CXXI

С момичетата беше дързък,
но никога не стана груб;
коя ще вземе да се сърди
на неговия сгърчен труп!
Бе често влюбен като луд,
но никога простак не бе –
даряваше ги с порив глух
и вяра в светлото небе.

CXXII

С наивност каши е забърквал;
добре, че беше с верен слух,
та се измъкваше най-бързо,
за изхода намерил ключ.
Бе жив човек, не беше дух –
за прошка често молил бе...
Умря – на миналото плюл
и с вяра в светлото небе.

ЕПИЛОГ

Ако срещнеш някой, в шал увит,
в шал увил е своя глас.
Ако срещнеш някой с поглед жив,
знай, че жив съм, жив съм аз.

Ако срещнеш странник във нощта,
навярно двойник си му ти –
може би това съм аз,
може би това си ти.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 uli 2020

Илюстрации:

- Древнофренски поет, един от учителите ми по поезия.

- Храмът "Света Петка" в центъра на днешния Пловдив.

___
* Състудентите от курса ме наричаха Жоре, с ударение накрая. Имаше някакви любители на поезията на Жоре, Жоре беше личният ми девиз в онези години. Френското J'aures на български означава: ще имам; а какво съм смятал да имам, е тъмен въпрос; по-важна е надеждата – докато се надявам, докато дишам и съм жив. Престана ли да мечтая, какво значение, че не са изкопали ямата ми в пловдивското общинско гробище и че ходя да си пия кафенцето с приятели при дяволито момиче сервитьорка! Бел.м., tisss.