tisss

неделя, 21 юни 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (169.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (169.)

Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)

22.07.2006. ВОЙНАТА НА МЪРФИ

Досадникът, натрапникът, тържествуващият циник си имат мисия в изкуството – пред наглостта им си изясняваш що е това благородство. Пред тези конски мухи и празни бръмкала усещаш гордост, че поне донякъде, успял си да усвоиш умението да се държиш смирено. Откритието ми е отпреди няколко горещи дни на юли 2006 г. Това е само антракт, приписка в полето на историята, която трети месец разказвам. Някога монахът описвал вкратце в полето на преписа каква несгода го връхлетяла, кой му носел зелева чорбица, как му се вкочанили пръстите или стомах го заболял, докато с гъше перо нижел заврънкулки по заешката кожа или върху пергамента. Та и моята работа!

Три часа врътня с набора, който не успях да възстановя, отлитнаха, а насреща – нищо. Седнал съм от три след полунощ и в шест и трийсет редактираният набор на следващата част от текста, която трябва да се казва "Гробокопачите", ми се скапа. Оттук, и вече в отчаянието си, реших да напиша настоящото отклонение от темата. Вероятно някой сега се пита от какъв зор си губя от съня, та среднощ да попълвам темата "Дневникът на един...", и нямам смислен отговор. Да речеш, че кяр имам от цялата работа, ами не, нямам никаква полза, напротив – усещам с кожата си почти глухо ръмжене, чета вече раздразнени реплики: "Нарцис, обсебващ чуждото право да описва, динозавър и пр." С други думи – кой съм, че да си позволя този разкош?

Любими сред големите актьори са ми Марлон Брандо ("По Мисури"), Питър О`Тул ("Войната на Мърфи", особено във филма "Томас Бекет"), също и Пол Нюмън ("Той се казваше Омбре"), Робърт де Ниро ("Разгневеният бик"), готиният Кевин Костнър ("Бодигард"). Филмовите образи на тези актьори от световна класа са ми еталон за поведение. Та дереджето ми с подхванатите във форума теми "Въведение", "Порто Фино", "Крайпътен ресторант", "De nihilo nihil" и пр. в моите си лични представи напомня ситуацията около филмовия герой на ирландеца О`Тул във "Войната на Мърфи" – сюжет от дните след едва-що приключилата Втора световна война нейде дълбоко в индокитайска или дявол я знае каква си джунгла. Там героят, изпаднал в беда със своя едномоторен самолет, странно защо! – продължава самотната си много лична война с чудовищата от света на несекващото Зло. Според един от симпатичните ми опоненти тук, Мърфи, чието име в английския език е синоним на нашенския Марко Тотев, може да бъде възприет и като динозавър от отминала епоха, т.е. светът днес някак не проумява какви ги върши Мърфи в далечната джунгла, защо тъй ревниво заляга над ремонта на вехтичкия си летателен апарат, ами не вземе да си вдигне задника и да се завърне отново в спокойния свят, където са празнуващите края на световната касапница множества на обзетите от еуфорията на оцелелия живот нормални хора.

Какво повече да река в моя защита! Това е по-силно от мен. Ако не във форума на Интернет, някъде другаде все пак искам разкажа и моята версия за онова, което се случи с поколението българи, които сме родени току след или малко преди края на Втората световна война. Нищо не печеля, повярвайте. В момента бера единствено ядове. Но няма да се откажа! И колкото по-яростно, и колкото по-аргументирано ми доказват, че не съм прав, толкова по-плътно тази идея ме държи в прегръдките си. Да, мога да го нарека мисия, мога да го нарека проклятие – според настроението си в момента. Съжалявам, ако съм засегнал или разочаровал някого тук по някакъв си тъп начин, но няма връщане назад. Съжалявам! tisss

zombie:

– tisss, "Войната на Мърфи"* гледах преди около десетина години на миниатюрен черно-бял телевизор, доскоро не знаех даже, че филмът се казва така и че актьорът се казва Питър О’Тул, обаче оттогава този филм винаги остава на едно от местата в съзнанието ми, където предполагам, стоят и разни други важни за мен неща. Преди няколко седмици имах късмета да попадна на продавач в магазина за видео-касети, който разбра за какъв филм става въпрос, след като му разказах накратко сюжета... "Един пич попада на остров, след като транспортният му кораб е бил торпилиран от нацистка подводница, и подводницата продължава да се навърта покрай острова. Междувременно обявили са вече края на войната, пичът обаче твърдо е решил да унищожи подводницата, ползвайки всякакви подръчни материали, и накрая й ебава майката – anger is a gift!"**

Нито ти си динозавър, нито днешното младо поколение е калпаво... Опитай да си представиш, че повечето млади хора изобщо не усещат ситуацията по такъв начин. За повечето от тях след войната вече няма ни остров, ни подводница, а само мазно лепкаво блато. Знам, че го знаеш, и съм далече от мисълта да давам акъл на някой, дето е трийсетина години повече живял от мен, а само правя предложение да не се тровиш излишно. От друга страна пък това, че си кибритлия е част от чара ти (както у Христо Стоичков) и сигурно е една от причините да пишеш добри стихотворения. Да, подводницата трябва да бъде потопена в случая. Но има вероятност това моето да граничи с шизофрения: като се сетя за Мърфи, да се сещам за Йосарян***, чиято идея беше да приземи аварийно самолета си в Швеция и да заебе войната... но още не съм освидетелстван. Има една песен в която се пее
      Did you exchange
      A walk on part in the war,
      For a lead role in a cage?”
      (Wish You Were Here, Pink Floyd)
"Заменихме ли/ своето участие във войната/ срещу удобно местенце в кафеза?" В песента всъщност не става въпрос за конкретна война. Въпросът е към млад човек, който се самоубива с наркотици, като не вижда изход от блатото.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 21 uni 2020

Илюстрации:

- Сцена с О`Тул от филма "Войната на Мърфи".

- Ключовият образ от класиката "Параграф 22".

–––

* В края на Втората световна война нацистка подводница торпилира и потапя британски търговски кораб близо до крайбрежието на Венецуелската джунгла. В разрез с всякакви военни правила, по най-жестокия начин немският капитан заповядва стрелба по беззащитните моряци във водата. Единственият оцелял е ирландецът Мърфи, който се добира до брега и е спасен от френския инженер Луис. Оцелелият започва да крои своето отмъщение. Така започва Войната на Мърфи. Из анотацията към филма.

** Англ.: Гневът е дар.

*** Йосарян е главен лит. герой в книгата на Джоузеф Хелър (1923-1999) "Параграф 22", отпечатана за пръв път през 1961 г. http://www.big5.bg/akcenti-3/item/4763-kogato-cheta-che-ne-sam-napisal-nishto-dobro-kolkoto-paragraf-22-se-izkushavam-da-popitam-a-koi-e.html & https://chitanka.info/text/472/2#textstart Бел.м., tisss.

събота, 20 юни 2020 г.

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972) – 6

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

БАЛАДА ЗА ДЖЕНДЕМ

ТЕПЕ И РЕКА МАРИЦА

Аз горд съм, ти – свенлива,
от камък съм, а ти пенлива,
в мълчание живея сам,
а покрай теб е шум голям,
животни, птици, насекоми;
но моят връх небето гони.
Почитат ме и отстрани
ме сочат с пръст, но погледни
отбягват ме така далече,
че от самотност стена вечер.

По песъчливия ти бряг
цъфтят кокичета и мак,
макар че в ниското си ти,
а моят връх висок блести.
Ти весела, а аз – в сълзи,

единствен лишеят пълзи,
жестоко слънце ме жари,
снагата ми до смърт гори,
завие ли пък вълчи вятър,
в леда се криеш, аз оставам.

Щастлива бързаш – накъде,
по кой въздишаш нощ и ден,
Не знаеш нито миг покой –
ни зимен студ, ни летен зной.
От камък цял, стоя вкопан
в земята черна тъжен, ням.

XС

Не бих желал с усмивка тиха
да си замина от света;
видях как странни хора виха,
раззинали от гняв уста
срещу зората и нощта,
и как ли пропуск да направя,
ако не им оставя с такт
балада за добрия славей!

БАЛАДА ЗА СЛАВЕЯ

Като гадаете съдбата над чашката кафе,
за мен си помисли, къде съм тази вечер,
добре ли си живея в добрия стар кафез,
където мойта дарба да пея ме довлече.

Щом готин се откриваш, изваян от възторг,
за мен пак помисли – не ми ли е студено!
И аз съм любил страстно и плакал за любов,
но всичко отлетя ми с отлитналото време.

Мечтаеш чест и слава, и приказни страни,
но пак за мен мисли си, дали от радост пея!
Зората пръв посрещам и пълня твойте дни
с веселие до бога, а всъщност не живея.

Обричаш ли на нещо сърцето си без страх,
за мен си припомни – дали не се страхувам,
че времето нехайно ще хвърли шепа прах,
а бръчките поникват от клетви и целувки.

Когато свеж се радваш на шарения свят,
мен виж ме: остарял и толкова проскубан;
и аз връх се усещах, когато бил съм млад,
а вече пукнат грош не вярвам и да струвам.

Когато с кеф си лягаш в мечти от розов пух,
за мен си помисли – защо все пак живея!
Признавам, като всички предал би богу дух,
а всъщност не умира тоз, който знай да пее.

XCI

На нацупените устни
ланска слама завещавам –
сигурен съм, по е вкусна
от модерна книжна плява.
Ако леко нагорчава,
консумирай с вино сладко
и с мазоли по-корави,
рожбо на заможен татко!

XCII

И пак за други дребни риби,
които срещах всеки ден,
готов любезности да сричам,
инат ще им даря от мен.
Той няма мургав смях и тен,
ни със достойнства е богат,
но ще послужи за рефрен
на невръстния ми брат.

XCIII

Кажат ли, тук няма длъжност,
значи, ходом марш напред;
"Тодор Климентов* не лъже",
значи, нещо не е в ред;
"Стефан Бесарбовски* свива",
значи, честен млад поет;
"музата му – приказлива",
значи, тачен е навред.

XCIV

И така от ден на ден
в спора лют човек укрепва,
че за слава е роден,
не с обозите да крета.
Който сам се е отрекъл
от любовница с пари,
с халостни патрони стреля
по врабците, разбери!

XCV

София била море,
супа, пълна с едри мръвки;
туй, що може да гребе,
нямало трева да дъвче...
Тук въпросът е такъв, че
думата ми ще реши –
ще завърже, без да цъфне,
само който не греши.

XCVI

Срам да търсиш у крадците,
вместо с нокти да дереш,
Рим да гониш, без да питаш,
из калта да драскаш пеш,
да не пиеш и кълнеш,
честен-трезвен да въздишаш –
праведник ще си умреш,
няма да цвърчиш на шиша.

Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20 uni 2020

___

* Двама от дузината безпарични обесници, които се мотаеха през 1969-1971 г. около студентския вестник "Софийски университет", криво-ляво преживяваха от мижавите хонорари, пописвайки тук и там каквото им поръчат, или като Тодор Климентов, пробил с писане на епиграми. Бел.м., tisss.

петък, 19 юни 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (168.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (168.)

Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)

28.08.1998. НАЦИОНАЛНИЯТ ПЕЙЗАЖ

Воюват на живот и смърт в младостта, а в зрялата си възраст се дебнат из гори и планини от натрупани несъгласия, превърнали ги в ненавист; народът песни пее за тях, легенди се носят за непримиримостта и упорството им да наложат своята идея, себе си за лидери и герои. Но когато им прекипят страстите и лъскавината на очите угасне, разкривят се движенията им в старешки тремор, едва тогава идват и речите им на смирение, благородство, такт, желанието да бъдат обичани. Ванче Михайлов (1896-1990) ми е наум. Страшни хора били михайловистите*. Убивали за едната чест и заради Отечеството, но не си пожелавам този род патриотари ни за врагове, нито за съмишленици. Ами страховитият някога Тодор Живков? Какво миловидно старче се оказа в преклонната си възраст, колко сладко се кипреше със своето ха-ха, ха-ха, ха-а-а... ала до и около 1960 г. косите на жертвите му побелявали от мъченията! Хем неговите жертви в повечето случаи съвсем не били страхливци... Нали по време на управлението му се роиха концлагерите, като "Слънчев кът", "Белене", "Скравена" или "Персин", където полуумъртвени лагеристи, по разкази на свидетели очевидци, са изсипвани от ръчната тарга направо за храна на побеснелите от глад прасета.

А м. Черната скала край Сливен, откъдето с дълги пръти екзекуторите избутвали в пропастта осъдения на смърт! А удушените в затворническа килия с изхвръкнали из орбитите очни ябълки? Или т.нар. самоубийство на бивш някой техен човек, като да кажем Горуня, одързостил се да им се противопостави: да има различно мнение по основен въпрос! Посещава го в дома му човек от Държавна сигурност, вероятно колега и даже другар от някогашната партизанска дружина, казал, каквото му казал, накрая завършва: "Теб те знаем като човек с достойнство. Имаш и добър пистолет, знаеш какво да направиш, ако желаеш децата, внуците, семейството, рода ти да не пострадат". И Горуня си тегли куршума. Дали е било тъй наистина, тези ли точно са думите, че кой бил там, та да разкаже? А може пък ченгето само да се похвалило, та дълго се носеше сред простолюдието романтична версия за жалкия край на някога легендарния партизанин. И Тодор Живков или Хитър Петър от Правец, Орханийска околия, хиляди съпартийци изпроводиха до гроба му с насълзени очи, с признание за "заслугите му към нацията". В последните си години, кажи-речи, увенчан с почти любовното Тато или Бай Тошо, той бе най-изслушваният "събеседник по желание", преобрази се в хрисимо старче, което шеговито бъбри, мъдро поучава. Колко къса ни е паметта! Колко леко отминаваме жестокостта, идиотщините, безобразията! Как леко забравяме объркания си безсмислено минал живот, лъжите, издевателствата, рязаните ни издъно корени!

Висят си във въздуха тези наши стари корени, изтръгнати от земята, от нашите си фамилни родове, обичаи, нрави. О, как вилняха мекеретата на болшевишка Москва, приобщилите се към същия този мил човек и неговата политика в "най-зрелите му" години от царуването. "Приземяване, приземяване, приземяване му е майката!" Ето как делничната пепел заглуши стенанията на жертвите му, в "демократичния" хаос започнахме дори да жалим по онази България: е, да, не сме живели богато, но поне връзвахме двата края, че Партията родителски се грижеше за нас. Великата илюзия, че не ние мъкнем на раменете си цялата тази пасмина от тарикати и злодеи, ами те нас хранят и за нас денонощно работят.

Как силно ни се иска да повярваме в доброто! Затова е и тази бърза забрава може би. А Христо Ботев преди 120-130 години пише "злобна ги памет често повтаря", вж. стихотворението "Борба", за отминалите щастливи дни на чудесното "съжителство между рая и османлии". Да, в злоба и с мисъл за отмъщение не трябва да се живее: мъдър е народът ни, и не мисля, че този народ е простил, но в името на настоящето и бъдещето не пожела да товари крехките рамена на младото поколение граждани с кървава пихтия от миналото. Животът, значи, продължава, гробищната трева расте еднакво и над трупа на властника, и над трупа на дрипавия нещастник. Защо пък да не поплачат и поскърбят другарките и другарите за своя Живков! И правешкият цар отмина по реда си, отбелязан в националната ни история с пет-шест ситноизписани реда, както е ставало неведнъж и преди с други не по-малко объркани, не по-малко вредни за България хитреци или чудовища.

Националният пейзаж е многопластов, той е многоцветна амалгама от преплетени съществования. Погледната от разните гледни точки, Родината различно изглежда, макар че ни е едничка за всички тук. И в пъстреещия пейзаж се разминават Варава Разбойникът с Иисус Богочовека, завистливият алчен невежа Каин и благият Авел, добродетелният и зловещият, задръстеният и прозорливият, крадецът и грабеният. И това са десетки, стотици хиляди страни на едно и също лице, лицето на нацията.
----------
Китайската ми роза се е покрила с цветни пъпки. По две или по три едновременно избухват в кадифено-алено. Виждам колко притеснено е храстчето в отеснялата му саксия! И защо ли никак не си спомням как беше преди, когато не бе тъй притеснен обгрижваният от мен дяволит храст, но пък да е дарявал толкова разкош на света?

29.08.1998.

Вчерашния ден си изгубих да оправя обърканите светлини на колата. Оправих ги, и какво от това! Още един опропастен ден. Чувал съм, че реставрирането на стара сграда излиза четири и пет пъти по-скъпо, отколкото да построиш нова. Четири-пет пъти по-скъпо излиза възстановяването на преживени истории. Ами нервите! Ами скапаното самочувствие, че с години си си вадил очите над нещо, което за мнозина ще е захвърлено с рязък жест на боклука! Упоритостта ми да съхраня празничното излъчване на някогашната хубавица жигулката почва да ми изглежда безсмислено. Още едно лято ми се изнизва по отъпкания коловоз. Ако днес виждам нещо добро в отлитащото време, то са тези записки, макар да наближава часът да си река: Хайде стига вече стари бакии, хайде да погледнем най-после и какво ни очаква занапред!

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited by 19 uni 2020

Илюстрации:

- Майка ми с трите внучки Людмила, Надя и Вера.

- Естествената хубост на младостта – малко чудо.

–––

* Политическите партии не само в Пловдив ползвали преди Девети септември членове на боричкащите се организации на бежанци от потопената в кръв Македония за политически убийства и разчистване на сметки. Факт, описан неслучайно и в българската литературна класика, например, в романа "Тютюн" на Димитър Димов. Вж. Ванче Михайлов, биография и революционна дейност:
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2 Бел.м., tisss.

четвъртък, 18 юни 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (167.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (167.)

Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)

26.08.1998. МИТОВЕ

Откакто французите се уредиха с шампионската титла на тазгодишното световно първенство по футбол, престанах да следя мачовете им, изгубих всякакъв интерес. Наскоро масмедиите огласиха, че в колоездачния маратон, който се провежда всяка година като едно от любимите за западноевропееца състезания – "Тур дьо Франс", френските асове редовно вземали забранени стимуланти*. Показаха по телевизията двама от тези техни любимци, леко някак притеснени, че им се наложило да дават показания пред следствените органи. Подобно шоу се случва и в Италия и Испания; пошумя се и за олимпийките на бившата ГДР, знаем си ги и нашенските издънки при тежкоатлетите ни, например. Какво ли пък да се рече за футбола ни? Фалшивото се насилва да ни се представи мъжествено, кавалерско, ама тича да стартира с аванс преди останалите. Така е в политиката, така е във всички сфери на материалното и практически уж добре устроеното в света. Мошениците в случая не ме интересуват; озадачава ме системата от подмолни ходове и връзки, която дава преимущество на "нашия човек", "нашето момче", на тщеславието и суетността, за сметка на честта и достойнството. За нас – източноевропейците, родени и възпитавани в условията на демагогия и откровена пошлост, Франция, френският народ и френското общество продължително време са били идеал, образец за следване. Какво още трябва да се случи, че да прогледнем? Западът съвсем не е онова чисто и лишено от нравствени проблеми място, за каквото ние тук обикновено го вземаме; случва се нерядко този Запад да ни разглежда като туземците на Европа и буквално да ни се надсмива.

Не се посвениха френските спортни началници пред очите на милиони зрители да избутат илюзията колко добри във футбола били французите. Хем това се вижда! А колко от нещата, дето не виждаме, са основани върху лицемерието в техните среди и върху фалшивата им благопристойност? А дали недъгавото, уродливото в цялата човешка история не се бори за престиж и надмощие! От няколко дни телевизията ни върти филм за руския политик Виктор Черномирдин**, когото руският президент е принуден да върне на световната политическа сцена. Ами глиганското излъчване на този стар познат отдалеч вони на мафия, нищо, че ни го представят като достоен и загрижен за своя народ лидер и политик. Разсъждавам като простосмъртен, с чийто оценки никой не се съобразява, но какво от това! Това са си мои оценки. Възможно е не само въпросният господин, но и сръбският лидер Слободан Милошевич***, иракският Саддам Хюсеин**** и колко още от тези "хубави хора" наистина да са светци или апостоли на своята нация. Тук говоря за изписаното по физиономиите и жестовете им. Глобалните световни комуникации, независимо че безогледно са използвани за манипулация спрямо милиарди човешки същества, същевременно позволяват всеки според възпитанието и усета, жизнения си опит и придобитите впоследствие умения да проникне зад фасадата на красивите митове. В такъв смисъл нравствеността, като основа на човешката ни общност, няма как да бъде заобиколена. Пред нравствените изисквания майстори на днешното световно театро придобиват нерядко жалки, карикатурни изражения. В иронията и сарказма е духовната сила на унижения, непрестанно навикван и оскърбяван анонимен Адам, независимо коя част на планетата обитава.

27.08.1998.

В неандерталския период дивакът, завърнал се от лов с плячка, бил повече нужен и оттам повече уважаван, отколкото другия дивак, дето зяпал звездите. Какви идеи, какви теории и велики проекти, ако тумбакът на Тунуту и Мугуму къркори от глад! Ето по какъв начин свързаното с абстрактния опит, с изкуството, интелектуалното, като аристократично развлечение, станало привилегия на заможния, разбирай – на добре нахранения, устроения в обществото неандерталец. Гладният народ няма влечение към високата философия; нему са нужни ясни, конкретни, насъщни неща. Значи, ако не били робите, нямаше да ги има в Древна Елада и атинските мъдреци.

Цялата ни планета е единен организъм и всички човеци – свързани в едно голямо общество, подчинено на правилата на съвременната цивилизация. Добавям го при преписа от 20 юли 2006 г.: Интернет-форумите са чудесна илюстрация! Уютно ми е с това усещане, обаче то ми носи материален недоимък: вътрешната ми свобода е за сметка на ред пропуснати материални ползи и изгоди. Изкушен съм от супер-бързи спортни автомобили, от почивката на море в усамотен къмпинг, от носене на модни дрехи, от вечерята в изискан ресторант, от пътешествията из древните центрове на цивилизацията, от културните средища на Европа... Ала това е недостижимо за мен. Мога да съм супер-богат с представите си за минало и бъдеще, с мечти, но червата ми протестират срещу мизерията, в която съм се родил, израснал съм и ще живея, че самочувствието ми на разсъдлив гражданин на моето мило отечество и на света принуждават да коленичи пред устроило се в материалното пъргаво леке и тарикат. Винаги ли Сократ, Диоген, Омир и пр. мъдреци ще са просяци сред проспериращото стълпотворение от невежи насред Атинското пазарище? Ако съществува Световен разум, чрез каква магия именно недоимъкът, ширещата се предизвикателно наглост на простака ще е преддверие за множеството ни към съкровищата на Духа?

Оправям си с много зор жигулата. Случва се да работя по цяла нощ, оплескан до ушите в отработено масло или грес. Появява се тази сутрин Христо Колев, който от петнайсетина години живее със семейството си, съпруга и две дечица, в Германия, и ми подмята: "Що не вземеш нещо ново, ами си играеш с тази прогнила Баба Яга?" Да, бе – ръмжа изпод колата, – как пък досега не съм се сетил! ...Този проспериращ в материалното десетина години по-млад някогашен съсед, хич и не ми е интересен, освен дето се дразня, че всяко лято или по Коледа се прибира в България с все по-нова и по-съвършена кола, че изобщо: може да си позволи всички онези дреболии, за които съм си забранил дори да мечтая.
---------
Нищо случайно! В самия край на учебната година, през юни, библиотекарката на училището Петя Димитрова лично ми подари том І от съчиненията на Александър Балабанов, отнесения проф. Балабанов*****, анекдотична фигура, любим герой от студентския ни фолклор в София по мое време (1967-1971), роден в градчето Щип, Егейска Македония през 1879 г., починал през 1955 г. От онова, което прочетох до страница 50-та, откривам неща и от моя си характер: разпилян, ироничен, отвлечен в сферата на умозрителни категории, непохватен в битовото, типичен книжен човек. Познава древногръцката класика като петте си пръста; говоримо и писмено ползва големите световни езици, на първо място – немския; живял, учил доста годинки на Запад, но пак си останал българин до мозъка на костите – присмехулен, ехидничещ, разбиващ шаблони и тъпашки правила с кефа на типичния балканец: едновременно слаб поет, публицист от класа, значителен учен – философ и литературен критик, и учител. Това е българинът, открил за нашия читател и за света великолепната сага на Захарий Стоянов "Записки по българските въстания". Само то да беше приносът му за националното ни самочувствие, стига му на бай Балабанов, за да го обичаме. Името му вълнува обществото не само на България от първата половина на ХХ век. През 1932 г. организационен комитет за честване 100-годишнината от рождението на Гьоте присъжда специално отличие за превода на "Фауст" от немски на български през 1906 г. По същия повод, освен онова немско жури, царят Борис ІІІ, очарован от вестта за наградата на Гьотевия комитет, дарява лауреата с коронован златен знак, обкръжен от диаманти и с емблемата "Б.ІІІ", като добавя при поднасянето на знака съжалението си, че Българската родна конституция не му позволява като монарх да присъди титлата "граф" на нашия дяволит щипналия (демек, родом от града Щип). Петнайсет години подир смъртта му, за Балабанов още се говореше по кафенетата в и около Софийския университет като за изключително ценна антика от епохата на фараоните, като за екзотичен герой от забавни анекдоти по повод прословутата му разсеяност и битова небрежност: например, как хептен отнесен, прилежно си събул обущата на тротоара пред седналите чугунени карловци Христо и Евлоги Георгиеви и отпътувал с бленуващи към вселенските дела зъркели в подрънкващия трамвай.

Ужасно тщеславен и изключително заядлив в литературните полемики български интелектуалец, бил иначе дотам нехаен към своя архив, че не си направил труда да запише нейде из папките поне заглавията на статиите си. Прелиствам единствения том І от проектираните няколко тома: близо 700 страници, видели белия свят едва през 1973 г. под редакцията на добрия приятел и съмишленик на проф. Балабанов – проф. Тодор Боров. Ето възможност да надзърна през други очи към теми, които и мен ме занимават от години. Преди време по домашния ми телефон се обади Венци или Венцеслав Бъчваров, споменат някъде си вече дотук крупен автор и издател с красния псевдоним Рийт Глориъс Купър, вж. романа му "Пречупената стрела", изд. "Веда Словена" от 1996 г.). Прибрал се току-що от Франция, от Paris. Оставил му бях послание на телефонния секретар да потърси вестник "Арт-клуб" и да провери не е ли отпечатал Тодор Биков в августовския брой откъс от книгата ми "Историйките на ученика Ламски". Та побъбрихме завчера с Венци, казах, че ми е нужен преводач за сборника "Кардиф", и благоразположеният Венци ми даде акъл да пратя книгата си "Кардиф" до тримата големи българи-родолюбци в Париж, както се изрази; щял да ми даде адресите. Спомена Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, син на Балабановия приятел Тодор Боров, както после разбрах от колегата Невена Ичевска. Венчето се изненада, когато, като абсолютен лаик в средите на университетските професори, й преразказах иронично идеята на преподобния Рийт Глориъс: "Като рече българи в Париж, реших, че са простосмъртни някои нашенци, ама извинявай, Юлия Кръстева е светило в естетиката на структурализма, а и професор Цветан Боров е личност с изключителен авторитет в парижките литературни среди". И що от това! – отрони се ехидно от златната ми уста, изтърколи се, преди да си затисна езика зад зъбите. Та изфучах като уязвен простосмъртен: Хайде де! Някоя си Юлия... Мно-о-ого важно!

Утрините стават все по-хладни, чак мразовити, докато да се изтърколи слънцето. Ах, скъпи Генерал Слънце! Снощи успях да си повредя транзисторния приемник и този пращящ и бръждящ канал за информация, за връзка със света ще ми липсва. От друга страна, казвам си, няма нищо случайно! Може да е добре да се измъкна за известно време от това тресавище, от този бълвоч на заобикалящите ме събития.