tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (167.)

четвъртък, 18 юни 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (167.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (167.)

Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)

26.08.1998. МИТОВЕ

Откакто французите се уредиха с шампионската титла на тазгодишното световно първенство по футбол, престанах да следя мачовете им, изгубих всякакъв интерес. Наскоро масмедиите огласиха, че в колоездачния маратон, който се провежда всяка година като едно от любимите за западноевропееца състезания – "Тур дьо Франс", френските асове редовно вземали забранени стимуланти*. Показаха по телевизията двама от тези техни любимци, леко някак притеснени, че им се наложило да дават показания пред следствените органи. Подобно шоу се случва и в Италия и Испания; пошумя се и за олимпийките на бившата ГДР, знаем си ги и нашенските издънки при тежкоатлетите ни, например. Какво ли пък да се рече за футбола ни? Фалшивото се насилва да ни се представи мъжествено, кавалерско, ама тича да стартира с аванс преди останалите. Така е в политиката, така е във всички сфери на материалното и практически уж добре устроеното в света. Мошениците в случая не ме интересуват; озадачава ме системата от подмолни ходове и връзки, която дава преимущество на "нашия човек", "нашето момче", на тщеславието и суетността, за сметка на честта и достойнството. За нас – източноевропейците, родени и възпитавани в условията на демагогия и откровена пошлост, Франция, френският народ и френското общество продължително време са били идеал, образец за следване. Какво още трябва да се случи, че да прогледнем? Западът съвсем не е онова чисто и лишено от нравствени проблеми място, за каквото ние тук обикновено го вземаме; случва се нерядко този Запад да ни разглежда като туземците на Европа и буквално да ни се надсмива.

Не се посвениха френските спортни началници пред очите на милиони зрители да избутат илюзията колко добри във футбола били французите. Хем това се вижда! А колко от нещата, дето не виждаме, са основани върху лицемерието в техните среди и върху фалшивата им благопристойност? А дали недъгавото, уродливото в цялата човешка история не се бори за престиж и надмощие! От няколко дни телевизията ни върти филм за руския политик Виктор Черномирдин**, когото руският президент е принуден да върне на световната политическа сцена. Ами глиганското излъчване на този стар познат отдалеч вони на мафия, нищо, че ни го представят като достоен и загрижен за своя народ лидер и политик. Разсъждавам като простосмъртен, с чийто оценки никой не се съобразява, но какво от това! Това са си мои оценки. Възможно е не само въпросният господин, но и сръбският лидер Слободан Милошевич***, иракският Саддам Хюсеин**** и колко още от тези "хубави хора" наистина да са светци или апостоли на своята нация. Тук говоря за изписаното по физиономиите и жестовете им. Глобалните световни комуникации, независимо че безогледно са използвани за манипулация спрямо милиарди човешки същества, същевременно позволяват всеки според възпитанието и усета, жизнения си опит и придобитите впоследствие умения да проникне зад фасадата на красивите митове. В такъв смисъл нравствеността, като основа на човешката ни общност, няма как да бъде заобиколена. Пред нравствените изисквания майстори на днешното световно театро придобиват нерядко жалки, карикатурни изражения. В иронията и сарказма е духовната сила на унижения, непрестанно навикван и оскърбяван анонимен Адам, независимо коя част на планетата обитава.

27.08.1998.

В неандерталския период дивакът, завърнал се от лов с плячка, бил повече нужен и оттам повече уважаван, отколкото другия дивак, дето зяпал звездите. Какви идеи, какви теории и велики проекти, ако тумбакът на Тунуту и Мугуму къркори от глад! Ето по какъв начин свързаното с абстрактния опит, с изкуството, интелектуалното, като аристократично развлечение, станало привилегия на заможния, разбирай – на добре нахранения, устроения в обществото неандерталец. Гладният народ няма влечение към високата философия; нему са нужни ясни, конкретни, насъщни неща. Значи, ако не били робите, нямаше да ги има в Древна Елада и атинските мъдреци.

Цялата ни планета е единен организъм и всички човеци – свързани в едно голямо общество, подчинено на правилата на съвременната цивилизация. Добавям го при преписа от 20 юли 2006 г.: Интернет-форумите са чудесна илюстрация! Уютно ми е с това усещане, обаче то ми носи материален недоимък: вътрешната ми свобода е за сметка на ред пропуснати материални ползи и изгоди. Изкушен съм от супер-бързи спортни автомобили, от почивката на море в усамотен къмпинг, от носене на модни дрехи, от вечерята в изискан ресторант, от пътешествията из древните центрове на цивилизацията, от културните средища на Европа... Ала това е недостижимо за мен. Мога да съм супер-богат с представите си за минало и бъдеще, с мечти, но червата ми протестират срещу мизерията, в която съм се родил, израснал съм и ще живея, че самочувствието ми на разсъдлив гражданин на моето мило отечество и на света принуждават да коленичи пред устроило се в материалното пъргаво леке и тарикат. Винаги ли Сократ, Диоген, Омир и пр. мъдреци ще са просяци сред проспериращото стълпотворение от невежи насред Атинското пазарище? Ако съществува Световен разум, чрез каква магия именно недоимъкът, ширещата се предизвикателно наглост на простака ще е преддверие за множеството ни към съкровищата на Духа?

Оправям си с много зор жигулата. Случва се да работя по цяла нощ, оплескан до ушите в отработено масло или грес. Появява се тази сутрин Христо Колев, който от петнайсетина години живее със семейството си, съпруга и две дечица, в Германия, и ми подмята: "Що не вземеш нещо ново, ами си играеш с тази прогнила Баба Яга?" Да, бе – ръмжа изпод колата, – как пък досега не съм се сетил! ...Този проспериращ в материалното десетина години по-млад някогашен съсед, хич и не ми е интересен, освен дето се дразня, че всяко лято или по Коледа се прибира в България с все по-нова и по-съвършена кола, че изобщо: може да си позволи всички онези дреболии, за които съм си забранил дори да мечтая.
---------
Нищо случайно! В самия край на учебната година, през юни, библиотекарката на училището Петя Димитрова лично ми подари том І от съчиненията на Александър Балабанов, отнесения проф. Балабанов*****, анекдотична фигура, любим герой от студентския ни фолклор в София по мое време (1967-1971), роден в градчето Щип, Егейска Македония през 1879 г., починал през 1955 г. От онова, което прочетох до страница 50-та, откривам неща и от моя си характер: разпилян, ироничен, отвлечен в сферата на умозрителни категории, непохватен в битовото, типичен книжен човек. Познава древногръцката класика като петте си пръста; говоримо и писмено ползва големите световни езици, на първо място – немския; живял, учил доста годинки на Запад, но пак си останал българин до мозъка на костите – присмехулен, ехидничещ, разбиващ шаблони и тъпашки правила с кефа на типичния балканец: едновременно слаб поет, публицист от класа, значителен учен – философ и литературен критик, и учител. Това е българинът, открил за нашия читател и за света великолепната сага на Захарий Стоянов "Записки по българските въстания". Само то да беше приносът му за националното ни самочувствие, стига му на бай Балабанов, за да го обичаме. Името му вълнува обществото не само на България от първата половина на ХХ век. През 1932 г. организационен комитет за честване 100-годишнината от рождението на Гьоте присъжда специално отличие за превода на "Фауст" от немски на български през 1906 г. По същия повод, освен онова немско жури, царят Борис ІІІ, очарован от вестта за наградата на Гьотевия комитет, дарява лауреата с коронован златен знак, обкръжен от диаманти и с емблемата "Б.ІІІ", като добавя при поднасянето на знака съжалението си, че Българската родна конституция не му позволява като монарх да присъди титлата "граф" на нашия дяволит щипналия (демек, родом от града Щип). Петнайсет години подир смъртта му, за Балабанов още се говореше по кафенетата в и около Софийския университет като за изключително ценна антика от епохата на фараоните, като за екзотичен герой от забавни анекдоти по повод прословутата му разсеяност и битова небрежност: например, как хептен отнесен, прилежно си събул обущата на тротоара пред седналите чугунени карловци Христо и Евлоги Георгиеви и отпътувал с бленуващи към вселенските дела зъркели в подрънкващия трамвай.

Ужасно тщеславен и изключително заядлив в литературните полемики български интелектуалец, бил иначе дотам нехаен към своя архив, че не си направил труда да запише нейде из папките поне заглавията на статиите си. Прелиствам единствения том І от проектираните няколко тома: близо 700 страници, видели белия свят едва през 1973 г. под редакцията на добрия приятел и съмишленик на проф. Балабанов – проф. Тодор Боров. Ето възможност да надзърна през други очи към теми, които и мен ме занимават от години. Преди време по домашния ми телефон се обади Венци или Венцеслав Бъчваров, споменат някъде си вече дотук крупен автор и издател с красния псевдоним Рийт Глориъс Купър, вж. романа му "Пречупената стрела", изд. "Веда Словена" от 1996 г.). Прибрал се току-що от Франция, от Paris. Оставил му бях послание на телефонния секретар да потърси вестник "Арт-клуб" и да провери не е ли отпечатал Тодор Биков в августовския брой откъс от книгата ми "Историйките на ученика Ламски". Та побъбрихме завчера с Венци, казах, че ми е нужен преводач за сборника "Кардиф", и благоразположеният Венци ми даде акъл да пратя книгата си "Кардиф" до тримата големи българи-родолюбци в Париж, както се изрази; щял да ми даде адресите. Спомена Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, син на Балабановия приятел Тодор Боров, както после разбрах от колегата Невена Ичевска. Венчето се изненада, когато, като абсолютен лаик в средите на университетските професори, й преразказах иронично идеята на преподобния Рийт Глориъс: "Като рече българи в Париж, реших, че са простосмъртни някои нашенци, ама извинявай, Юлия Кръстева е светило в естетиката на структурализма, а и професор Цветан Боров е личност с изключителен авторитет в парижките литературни среди". И що от това! – отрони се ехидно от златната ми уста, изтърколи се, преди да си затисна езика зад зъбите. Та изфучах като уязвен простосмъртен: Хайде де! Някоя си Юлия... Мно-о-ого важно!

Утрините стават все по-хладни, чак мразовити, докато да се изтърколи слънцето. Ах, скъпи Генерал Слънце! Снощи успях да си повредя транзисторния приемник и този пращящ и бръждящ канал за информация, за връзка със света ще ми липсва. От друга страна, казвам си, няма нищо случайно! Може да е добре да се измъкна за известно време от това тресавище, от този бълвоч на заобикалящите ме събития.