ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (168.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (168.)

  
  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   28.08.1998. НАЦИОНАЛНИЯТ ПЕЙЗАЖ

  

  Воюват на живот и смърт в младостта, а в зрялата си възраст се дебнат из гори и планини от натрупани несъгласия, превърнали ги в ненавист; народът песни пее за тях, легенди се носят за непримиримостта и упорството им да наложат своята идея, себе си за лидери и герои. Но когато им прекипят страстите и лъскавината на очите угасне, разкривят се движенията им в старешки тремор, едва тогава идват и речите им на смирение, благородство, такт, желанието да бъдат обичани. Ванче Михайлов (1896-1990) ми е наум. Страшни хора били михайловистите*. Убивали за едната чест и заради Отечеството, но не си пожелавам този род патриотари ни за врагове, нито за съмишленици. Ами страховитият някога Тодор Живков? Какво миловидно старче се оказа в преклонната си възраст, колко сладко се кипреше със своето ха-ха, ха-ха, ха-а-а... ала до и около 1960 г. косите на жертвите му побелявали от мъченията! Хем неговите жертви в повечето случаи съвсем не били страхливци... Нали по време на управлението му се роиха концлагерите, като "Слънчев кът", "Белене", "Скравена" или "Персин", където полуумъртвени лагеристи, по разкази на свидетели очевидци, са изсипвани от ръчната тарга направо за храна на побеснелите от глад прасета. 

  А м. Черната скала край Сливен, откъдето с дълги пръти екзекуторите избутвали в пропастта осъдения на смърт! А удушените в затворническа килия с изхвръкнали из орбитите очни ябълки? Или т.нар. самоубийство на бивш някой техен човек, като да кажем Горуня, одързостил се да им се противопостави: да има различно мнение по основен въпрос! Посещава го в дома му човек от Държавна сигурност, вероятно колега и даже другар от някогашната партизанска дружина, казал, каквото му казал, накрая завършва: "Теб те знаем като човек с достойнство. Имаш и добър пистолет, знаеш какво да направиш, ако желаеш децата, внуците, семейството, рода ти да не пострадат". И Горуня си тегли куршума. Дали е било тъй наистина, тези ли точно са думите, че кой бил там, та да разкаже? А може пък ченгето само да се похвалило, та дълго се носеше сред простолюдието романтична версия за жалкия край на някога легендарния партизанин. И Тодор Живков или Хитър Петър от Правец, Орханийска околия, хиляди съпартийци изпроводиха до гроба му с насълзени очи, с признание за "заслугите му към нацията". В последните си години, кажи-речи, увенчан с почти любовното Тато или Бай Тошо, той бе най-изслушваният "събеседник по желание", преобрази се в хрисимо старче, което шеговито бъбри, мъдро поучава. Колко къса ни е паметта! Колко леко отминаваме жестокостта, идиотщините, безобразията! Как леко забравяме объркания си безсмислено минал живот, лъжите, издевателствата, рязаните ни издъно корени!

  Висят си във въздуха тези наши стари корени, изтръгнати от земята, от нашите си фамилни родове, обичаи, нрави. О, как вилняха мекеретата на болшевишка Москва, приобщилите се към същия този мил човек и неговата политика в "най-зрелите му" години от царуването. "Приземяване, приземяване, приземяване му е майката!" Ето как делничната пепел заглуши стенанията на жертвите му, в "демократичния" хаос започнахме дори да жалим по онази България: е, да, не сме живели богато, но поне връзвахме двата края, че Партията родителски се грижеше за нас. Великата илюзия, че не ние мъкнем на раменете си цялата тази пасмина от тарикати и злодеи, ами те нас хранят и за нас денонощно работят.

  Как силно ни се иска да повярваме в доброто! Затова е и тази бърза забрава може би. А Христо Ботев преди 120-130 години пише "злобна ги памет често повтаря", вж. стихотворението "Борба", за отминалите щастливи дни на чудесното "съжителство между рая и османлии". Да, в злоба и с мисъл за отмъщение не трябва да се живее: мъдър е народът ни, и не мисля, че този народ е простил, но в името на настоящето и бъдещето не пожела да товари крехките рамена на младото поколение граждани с кървава пихтия от миналото. Животът, значи, продължава, гробищната трева расте еднакво и над трупа на властника, и над трупа на дрипавия нещастник. Защо пък да не поплачат и поскърбят другарките и другарите за своя Живков! И правешкият цар отмина по реда си, отбелязан в националната ни история с пет-шест ситноизписани реда, както е ставало неведнъж и преди с други не по-малко объркани, не по-малко вредни за България хитреци или чудовища.

  Националният пейзаж е многопластов, той е многоцветна амалгама от преплетени съществования. Погледната от разните гледни точки, Родината различно изглежда, макар че ни е едничка за всички тук. И в пъстреещия пейзаж се разминават Варава Разбойникът с Иисус Богочовека, завистливият алчен невежа Каин и благият Авел, добродетелният и зловещият, задръстеният и прозорливият, крадецът и грабеният. И това са десетки, стотици хиляди страни на едно и също лице, лицето на нацията.
----------
  Китайската ми роза се е покрила с цветни пъпки. По две или по три едновременно избухват в кадифено-алено. Виждам колко притеснено е храстчето в отеснялата му саксия! И защо ли никак не си спомням как беше преди, когато не бе тъй притеснен обгрижваният от мен дяволит храст, но пък да е дарявал толкова разкош на света?

  29.08.1998. 

  Вчерашния ден си изгубих да оправя обърканите светлини на колата. Оправих ги, и какво от това! Още един опропастен ден. Чувал съм, че реставрирането на стара сграда излиза четири и пет пъти по-скъпо, отколкото да построиш нова. Четири-пет пъти по-скъпо излиза възстановяването на преживени истории. Ами нервите! Ами скапаното самочувствие, че с години си си вадил очите над нещо, което за мнозина ще е захвърлено с рязък жест на боклука! Упоритостта ми да съхраня празничното излъчване на някогашната хубавица жигулката почва да ми изглежда безсмислено. Още едно лято ми се изнизва по отъпкания коловоз. Ако днес виждам нещо добро в отлитащото време, то са тези записки, макар да наближава часът да си река: Хайде стига вече стари бакии, хайде да погледнем най-после и какво ни очаква занапред!

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited by 19 uni 2020

Илюстрации:

- Майка ми с трите внучки Людмила, Надя и Вера.

- Естествената хубост на младостта – малко чудо.

–––

* Политическите партии не само в Пловдив ползвали преди Девети септември членове на боричкащите се организации на бежанци от потопената в кръв Македония за политически убийства и разчистване на сметки. Факт, описан неслучайно и в българската литературна класика, например, в романа "Тютюн" на Димитър Димов. Вж. Ванче Михайлов, биография и революционна дейност:
 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2 Бел.м., tisss.