ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (169.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (169.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   22.07.2006. ВОЙНАТА НА МЪРФИ

  

  Досадникът, натрапникът, тържествуващият циник си имат мисия в изкуството – пред наглостта им си изясняваш що е това благородство. Пред тези конски мухи и празни бръмкала усещаш гордост, че поне донякъде, успял си да усвоиш умението да се държиш смирено. Откритието ми е отпреди няколко горещи дни на юли 2006 г. Това е само антракт, приписка в полето на историята, която трети месец разказвам. Някога монахът описвал вкратце в полето на преписа каква несгода го връхлетяла, кой му носел зелева чорбица, как му се вкочанили пръстите или стомах го заболял, докато с гъше перо нижел заврънкулки по заешката кожа или върху пергамента. Та и моята работа!

  Три часа врътня с набора, който не успях да възстановя, отлитнаха, а насреща – нищо. Седнал съм от три след полунощ и в шест и трийсет редактираният набор на следващата част от текста, която трябва да се казва "Гробокопачите", ми се скапа. Оттук, и вече в отчаянието си, реших да напиша настоящото отклонение от темата. Вероятно някой сега се пита от какъв зор си губя от съня, та среднощ да попълвам темата "Дневникът на един...", и нямам смислен отговор. Да речеш, че кяр имам от цялата работа, ами не, нямам никаква полза, напротив – усещам с кожата си почти глухо ръмжене, чета вече раздразнени реплики: "Нарцис, обсебващ чуждото право да описва, динозавър и пр." С други думи – кой съм, че да си позволя този разкош?

  Любими сред големите актьори са ми Марлон Брандо ("По Мисури"), Питър О`Тул ("Войната на Мърфи", особено във филма "Томас Бекет"), също и Пол Нюмън ("Той се казваше Омбре"), Робърт де Ниро ("Разгневеният бик"), готиният Кевин Костнър ("Бодигард"). Филмовите образи на тези актьори от световна класа са ми еталон за поведение. Та дереджето ми с подхванатите във форума теми "Въведение", "Порто Фино", "Крайпътен ресторант", "De nihilo nihil" и пр. в моите си лични представи напомня ситуацията около филмовия герой на ирландеца О`Тул във "Войната на Мърфи" – сюжет от дните след едва-що приключилата Втора световна война нейде дълбоко в индокитайска или дявол я знае каква си джунгла. Там героят, изпаднал в беда със своя едномоторен самолет, странно защо! – продължава самотната си много лична война с чудовищата от света на несекващото Зло. Според един от симпатичните ми опоненти тук, Мърфи, чието име в английския език е синоним на нашенския Марко Тотев, може да бъде възприет и като динозавър от отминала епоха, т.е. светът днес някак не проумява какви ги върши Мърфи в далечната джунгла, защо тъй ревниво заляга над ремонта на вехтичкия си летателен апарат, ами не вземе да си вдигне задника и да се завърне отново в спокойния свят, където са празнуващите края на световната касапница множества на обзетите от еуфорията на оцелелия живот нормални хора.

  Какво повече да река в моя защита! Това е по-силно от мен. Ако не във форума на Интернет, някъде другаде все пак искам разкажа и моята версия за онова, което се случи с поколението българи, които сме родени току след или малко преди края на Втората световна война. Нищо не печеля, повярвайте. В момента бера единствено ядове. Но няма да се откажа! И колкото по-яростно, и колкото по-аргументирано ми доказват, че не съм прав, толкова по-плътно тази идея ме държи в прегръдките си. Да, мога да го нарека мисия, мога да го нарека проклятие – според настроението си в момента. Съжалявам, ако съм засегнал или разочаровал някого тук по някакъв си тъп начин, но няма връщане назад. Съжалявам! tisss

  zombie:

– tisss, "Войната на Мърфи"* гледах преди около десетина години на миниатюрен черно-бял телевизор, доскоро не знаех даже, че филмът се казва така и че актьорът се казва Питър О’Тул, обаче оттогава този филм винаги остава на едно от местата в съзнанието ми, където предполагам, стоят и разни други важни за мен неща. Преди няколко седмици имах късмета да попадна на продавач в магазина за видео-касети, който разбра за какъв филм става въпрос, след като му разказах накратко сюжета... "Един пич попада на остров, след като транспортният му кораб е бил торпилиран от нацистка подводница, и подводницата продължава да се навърта покрай острова. Междувременно обявили са вече края на войната, пичът обаче твърдо е решил да унищожи подводницата, ползвайки всякакви подръчни материали, и накрая й ебава майката – anger is a gift!"**

  Нито ти си динозавър, нито днешното младо поколение е калпаво... Опитай да си представиш, че повечето млади хора изобщо не усещат ситуацията по такъв начин. За повечето от тях след войната вече няма ни остров, ни подводница, а само мазно лепкаво блато. Знам, че го знаеш, и съм далече от мисълта да давам акъл на някой, дето е трийсетина години повече живял от мен, а само правя предложение да не се тровиш излишно. От друга страна пък това, че си кибритлия е част от чара ти (както у Христо Стоичков) и сигурно е една от причините да пишеш добри стихотворения. Да, подводницата трябва да бъде потопена в случая. Но има вероятност това моето да граничи с шизофрения: като се сетя за Мърфи, да се сещам за Йосарян***, чиято идея беше да приземи аварийно самолета си в Швеция и да заебе войната... но още не съм освидетелстван. Има една песен в която се пее
      Did you exchange
      A walk on part in the war,
      For a lead role in a cage?”
      (Wish You Were Here, Pink Floyd)
"Заменихме ли/ своето участие във войната/ срещу удобно местенце в кафеза?" В песента всъщност не става въпрос за конкретна война. Въпросът е към млад човек, който се самоубива с наркотици, като не вижда изход от блатото.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 21 uni 2020

Илюстрации:

- Сцена с О`Тул от филма "Войната на Мърфи".

- Ключовият образ от класиката "Параграф 22".

–––

* В края на Втората световна война нацистка подводница торпилира и потапя британски търговски кораб близо до крайбрежието на Венецуелската джунгла. В разрез с всякакви военни правила, по най-жестокия начин немският капитан заповядва стрелба по беззащитните моряци във водата. Единственият оцелял е ирландецът Мърфи, който се добира до брега и е спасен от френския инженер Луис. Оцелелият започва да крои своето отмъщение. Така започва Войната на Мърфи. Из анотацията към филма.

** Англ.: Гневът е дар.

*** Йосарян е главен лит. герой в книгата на Джоузеф Хелър (1923-1999) "Параграф 22", отпечатана за пръв път през 1961 г. http://www.big5.bg/akcenti-3/item/4763-kogato-cheta-che-ne-sam-napisal-nishto-dobro-kolkoto-paragraf-22-se-izkushavam-da-popitam-a-koi-e.html & https://chitanka.info/text/472/2#textstart Бел.м., tisss.