Ядяхме само праз и лук онази зима и две торби фасул с гранясала сланина, аз пушех най-противните цигари, че бяха евтини, а бедност ни попари,
по цял ден тичах някак да спечеля пари за кино и сладкарница в неделя, децата ни край нас не със играчки, а си играеха с буркани празни и капачки.
И колко стихове тогава не написах, понеже щом до мене гола във леглото съглеждах те, аз губех дъх и мисъл, че много те обичах и защото
ти беше, мила, толкова красива, като разцъфнало дръвче и плодна нива! Приседнала на крайчеца на стола, аз съзерцавах те – обичана и гола,
косите си как решиш гледах и така отлитнаха най-веселите ни години, за да запиша днес със трепетна ръка, че всичко хубаво отдавна мина.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 8 maj 2020
–––
* Да, живели сме бедно, но чувството за справедливост беше жизнено и българите можехме да планираме бъдещето си, раждахме си децата и ги учехме да бъдат честни – нещо, което липсва в днешна България под властта на отродниците, мутрите и бившите ченгета във всички нива на управлението. Бел.м., tisss.
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли...Шекспир (1564-1616)
15.06.1996. ВАНЧЕТО, ШАПКАРЯТ И МУТРИТЕ
Днес към единайсет часа отидохме с колегата, даскал по биология, Джени
Дженев в павилиончето до училището да пием кафе. Появи се двайсетинагодишно
момче, и както си седяхме, задърпа ме за лакътя: "Ставай! Ставай, ти
казвам... Ела ми тука да се разберем". Какво да правя, станах; нещо
имал да ми каже! Ама не го познавам. На отсрещната страна на улицата в
червена ладичка, гледам, кипри се моя ученичка от VІ клас, Иванка Ангелова.
"Ти – разкрещи ми се момчето – защо си писал двойка на Ванчето?" И ме
заплашва, че щял да ме прегази с колата, краката да ми строши и пр. Щели да ме
пречукат онези с бухалките. "Това сега е само предупреждение – крещи, –
по-нататък ти му мисли! Ако й оставиш двойка, повече няма да си жив. Студен ще
те целуват, гушнал букета".
Връщам се на масата, след като онези си тръгнаха с
колата. А колата я кара един бабанка с бръсната тиква и някак добродушен, с тъп, влажен поглед. Потичах след колата, моля се: "Кажи си
името бе, момче!" Но дебеличкият изфорсира двигателя и изчезнаха, цялата компания
отиде, та се не видя. Връщам се под навеса. Дженката ме посреща прав като свещ, а до него – мъж
униформен, в чистак новичък костюм, и на пагоните му две бая големки звезди, фуражката – на
масата, ще речеш, кацнал по поръчка. Разправям какво ми врещял онзи, ако не са чули крясъците, а човекът тежко-тежко рече: "Чух всичко и му видях
номера. Ще го издирим, ще оправим тази работа. Ти не се притеснявай".
Е да, ама аз се
притесних, на хора от полицията не са ме учили да вярвам. Наивен човек, дойде ми наум да позвъня на господин кмета. Мисля си: правихме двамцата ние със сегашния кмет на Пловдив един от първите вестници, хем политически вестник след паметния за демокрацията
Десети ноември, а сегашният кмет ми беше дясната ръка, тъй да се каже. Нали! Кой днес слуша подполковниците, но виж, ако се намеси господин кметът Спас Гърневски,
може и да го стреснат онзи, дето ще ме трепе. Г-н кметът обаче си сменил
домашния телефон. Щях да му се оплача, обаче човекът си сменил номера на телефона, и аз взех, че се
отказах.
Позвъних на Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към
районното на МВР управление и по регистрационната табела на червената ладичка подир двайсетина минути Катя ми обажда, че колата е собственост на еди кого си,
дето пък живее еди къде си, обаче колата я карал синът му Стефан, т.е. моят мил
кандидат-убиец. Само номера на гащите и кръвната му група не ми обади.
Ама че момче, на двайсет и пет години коскоджа ми ти мъж! Обадих се след това на следователя Евгени Иванов от МеВеРе, така се беше представил, без да го питам, веднъж като го карах като частно такси. Даже сам записа в бележничето на таблото в жигулата ми личния си телефон, че да съм го потърсел, ако някои от катаджиите реши
да ми прави мизерии. Така се изрази: да му се обадя, ако ми прави мизерии някой негов колега. Бъбрим си, значи, с този Иванов: "Не съм вече на щат в полицията – казва,
– сега работя към ВИС-2, и пак същото". Разправям какво ми се е случило,
записа си номера на онази кола, па чух бодрия му мъжествен глас в слушалата: "Смятай въпроса за
приключен!"
Ще избързам напред с тази смахната история, да не я размазвам
повече. Не знам случило ли се е нещо на симпатичния Стефчо, ама неговото Ванче
чинно си получи бележника с двойката по български език, а на поправителния изпит
подир десетина дни майката и вуйчото на Ванчето ме черпиха специално кафенце и кока-кола
пак в същото онова павилионче. Поканиха ме да ги посетя в собственото им заведение, което било в района на Гребната база. "Ела, когато си искаш –
кипрят се, и минават на учтивото "ви". – Можете да си доведете и приятелката. Яжте-пийте и се веселете,
колкото ви душа иска. А каквото сме си рекли, тук да си остане, нали? Извинявайте за главоболието, което ви причинихме!"
Извинявай-извинявай-извинявай... – много пъти чух тази толкова приятна дума, десет дни
след като се канеха да ме утрепят.
Като не успя да си вземе изпита и през септември, моето Ванче се пресели в
друго училище, нейде на другия край на Пловдив. Ей-това е, госпожо Жива, животът е
по-интересен и от най-развихреното въображение. Или и това, ще кажете, не е
истина?*
И пак в мухабета, който
водим в посещаван интернет-форум, се намеси познатият до болка при подобни случаи човек на реда
и дисциплината в България и по света.
Winnetоu,
небесен: – Какво стана с "момчето"? Подаде ли жалба срещу него?
Наложи се и нему, обаче малко по-пространно, да обяснявам: – Що жалба! Сам си търсиш колая. А
момчето и досега си спомням със симпатия и омерзение, драги ми Винету. Представяте ли
си го, както мен, така силно привързан към сестра си и към племенницата, че тръгва, дето се
вика, на нож срещу "врага". Е! Какъв враг мога да му бъда! Донякъде
му се възхищавам за наивността; този тип лесно запалителни бойки характери правят пробивите по фронта във време на война. Постъпвал съм като него, знам! За такава работа се иска да си достатъчно глупав, но и самоуверен, тръгнеш ли веднъж, да си готов докрай да
стигнеш, та – както казваше баща ми, ако ще свинка на джамия да се качи.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 8 maj 2020
–––
* Всички имена, споменати тук, са реални, бел.м., tisss.
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли...Шекспир (1564-1616)
18.06.2006. ДЕ ГО ЧУКАШ, ДЕ СЕ ПУКА!
Jiva: – Пусни нещо
по-весело...
tisss: – Че това да не би да е тъжно, госпожо! Реалността у нас е гротеска от най-чист вид, 110-процентова ирония. Сега,
като огледах написаното по-горе с очите на страничен наблюдател, откривам колко
смешен е бил онзи важен шапкар, пък колко смешен съм бил и аз, тичайки подир колата с онези хубави хора, които се заканиха да ме трепят, ако не напиша оценка, която тях би ги устройвала.
Като че ли е важно как се казвала мутрата! Ала не мога да си представя, че
бих живял другаде, освен в България с всичките й дивотии и чар. Кроткият западноевропеец гледа холивудски екшъни, за да се почувства значителен, за да усети
тръпката на победителя; у нас – понеже всички сме все значителни личности,
екшън е самият ни живот; дори когато ни опердашат през лице и ни сритат тъй, че
откъм задните ни части се вдигне облак прахоляк, какво правим ние...? Ние ставаме,
изнизваме се на достатъчно безопасно разстояние от раздаващия правосъдие и захващаме
да му се зъбим и да го псуваме на майка като истински българи-юнаци. Желая ви крепко
здраве, госпожо Жива, а и дечурлигата в училище да ви слушат!
На това място с рамото напред в тази учтива размяна на любезности между двама учители се втурва съвременен философ-психолог, за да въведе ред и дисциплина.
Сократ*: – "...у нас –
понеже всички сме все значителни личности..." Какво е това! Кое ли е
значително у нас като личности? Може би нашата дребнавост е значителна Или
може би подлостта ни? Да, сетих се, завистливостта ни е толкова значителна,
направо е колосална, това трябва да е значителното у нас, и сигурно е така! С една
дума, смятам твърдението на автора за абсолютно голословно! Истината, според
мен, е обратното на това, което той така недообмислено си е позволил да
каже.
tisss: – Съжалявам. Голяма грешка! Има ли начин да поправя стореното? Господ здраве
да ви дава, че сте прочели и ми отворихте очите!
Сократ: – Долавям ирония в думите ви... А пък въпросът е сериозен. Да
се прави апология на един народ, при това като цяло на така наречения тип на "обикновения българин", ми се вижда прекалено голяма абстракция – всеки народ си има и герои, и твърде много нищожества и много посредствености. Митът
за изключителността на българския народ и гений, по мое скромно виждане, изразява дълбоко вътрешно спотайвано усещане за същностната ни недостатъчност
и за непълноценността ни именно като народ. Най-велики са народите, които
не тръбят по цялата Вселена за величието си; тази шумотевица, която непрестанно ние вдигаме около себе си, ми говори, че в себе си се съмняваме, че чиним кой знае
колко даже и в собствените си очи. Но аз не искам да изпадам в присъщия ни
национален нихилизъм, защото и тези, които постоянно се окайват, също като
другите, дето постоянно се хвалят, не струват кой знае колко. За нашето
"превъзходство" и "изключителност" над другите народи,
което също долавям във вашите твърдения, смятам, че то съвсем не е...(...) Смятам,
че като народ сме твърде прости, неинициативни, инертни, бездейни и
най-голям недостатък ни е, че не обичаме да мислим и да се вглъбяваме в нещата, и от тази наша историческа наивност се възползват онези, които ни се качват на
главата (...). Това е моето мнение, тъй че моля, подигравката към репликата ми, неуместната ирония, която си позволихте, да бъде преразгледана от вас и по-насериозно моята критика да бъде възприета.
tisss: – От два чорбаджийски рода съм издънка, та вкоренена ми е отвратителната мания за чест, и ще подходя по ред на номерата и
към вашето послание, г-н Сократ.
1. В евангелието я има внушена тази идея – който
сам себе си не обича, и Бог не го обича. То не е егоизъм, а нужна доза
самоуважение. Тук е един от малкото пунктове, в които евангелието и корана са
единодушни; даже в корана много по-категорично е казаното: "Твоето да да е да; твоето не – не". За истинския човек повече приказки и писмени
потвърждения не са необходими. Който себе си цени, той не си позволява свинщини.Ето ви илюстрация от самия живот! Да речем,
сключваме договор да ви отпечатам роман от 500 страници в мижав тираж и си стискаме ръцете, плащате ми за труда, сядаме в ресторант да полеем договора и... от
Гергьовден 2004 г. до ден-днешен – това са над 750 дни, а е работа
максимум за седмица, за две седмици... и нищо!Отначало
отлагам и отлагам. После изчезвам от хоризонта ви, понеже други, по-важни и
някакви явно силно драматични обстоятелства ме възпрепятстват. Това шикалкавене какво говори за мен, за моето самоуважение – питам, какво ви говори това отлагане и
криене от моя страна! Питам, и отговор не чакам. Та толкова по тази точка от нашия
диспут.
2. Къде открихте дотук в поредицата ми от
текстове мит за изключителността на българите? Чудна работа! Всеки човек
сам по себе си е уникат. И друг такъв нито е имало, нито повече ще се роди, но
това вече е извън темата ни.
3. По третия пункт от мухабета: че "всеки
народ показва колко струва с това, което прави, със своите реални постижения и
дела"от репликата ви, нямаме различия.
4. За "възземането ни като народ" – както се
изразявате, не съм сигурен, че т.нар. "мудност" е непременно резултат
от инертността на нацията ни. Доста са коравите ни възли за разплитане, ако не
мечтаем революция, т.е. – кървава баня. Всъщност, тази жестока кървава баня се
е наложила като идея и в част от историографията у нас: че никоя управляваща дружина
кротко и даром не отстъпва привилегиите си. Е, именно тази мудност ни спасява
от гражданска война, мисля си може би наивно.
5. И не, не бих нарекъл обикновения българин в никакъв случай
наивник. Какво да прави този обикновен българин, който носи държавата на раменете
си? Да запаше кухненския нож, па да се втурне да организира хайдушки чети ли!
6. За подигравката. Че освен с ирония и шега, как по друг начин
да приема ей тази велика мъдрост – "че ние, българите, не обичаме
да мислим и да се вглъбяваме в нещата"!? Па сте го и написали с
крещящи главни букви... Много съм любопитен и използвам случая да поблагодаря,
че подхванахме този малко отвлечен, но ужасно наложителен диалог, който
българските медии кой знае поради что така инатливо отбягват вече повече от шестнайсет
години**. Защо ли? Нямам смислен отговор коя е причината толкова упорито да го
отбягват, ако разбира се, не е задачка, поставена пред медиите от новия Биг
Брадър. Стара истина: кой плаща, той поръчва музиката.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited 7 maj 2020
–––
* Самообявил се за философ-психолог,
демократ, борец за духовни ценности и пр. велики неща.
** Вж. кога се е водил този диспут, 16 години след Десети ноември 1989 г. Бел.м.,tisss.
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли...Шекспир (1564-1616)
22.07.1998. БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА
Цяла нощ валя и слушах как вятърът свири в оголелите клони на липата. Болеше ме корем, не можах да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката се усещах по-плътно свързан с всички онези нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света макар и за късичък отрязък от време. Мислех си за теб, мили татко, за влажната плодна пръст, за зелената трева, която трябва да издържа на зимата, а сега пие ли, пие влага с коренчетата. И си спомних как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти взе да се сляга, как дупчица по едно време се отвори, като да бе изровена от къртица точно там, където във влажната пръст би трябвало да е лицето ти, и наивно си помислих, че и заровените, изоставени от нас в земята наши мъртви продължават да дишат.
Прости ми, ако можеш. За всички разочарования от мен, прости, ако можеш,Татко! Нали мъртвите всичко прощавали? Ай, как не се разбирахме с теб, ама никак! Ти бе така рязко определен в пространството, толкова осезаеми – твоите проекти за мен, движенията ти, чувствата ти, малкото думи, когато си пожелавал да си поговорим. Прости, мили, че нито веднъж не те послушах; впрочем, слушах те бая внимателно, съгласявах се, кимах с глава, с ръце извършвах изразителни жестове колко ми е драго да ме поучаваш, макар и така рядко, макар и понякога, но винаги правех само онова, което съм си наумил. Ами че двамата с теб, миличък мой татко, ние просто не можехме да тъчем едно платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.
Напоследък май че започнах да разбирам: на теб би подхождал който и да е от братовчедите, само не и аз. Не и аз! А толкова самотно ми е нощем, като си мисля за теб! И тези жени наоколо все намират повод да са недоволни от мен; ако не ми мърморят, ако не обвиняват, не осъждат за нещо си от мен зле направено – циврят, заливат света със сълзи. Не разбирам защо трябва да са тъй различни от нас.
Помниш ли как ми даде да покарам новичкото пъркалце, онази красива "Явета"? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил, каза тържествено, че за мен си я купил, и ми я даде да се пофукам в махалата, по улица Люлебургаз... Бях вече в шести клас. Защо побърза още на следващия ден да продадеш моторчето? Многобройните ти мотори след това повече не ми позволи да покарам. Само ми рече: "Като те гледам как яздиш, одма ще се пребиеш. Докато съм жив, ти мотор повече няма да пипнеш".
А твоят брат, най-големият от петимата харманлийски братя, чичо Митко, който има две дъщери, веднъж, както си бъбрехте и влязох при вас, ти рече: "Ей това е синът, Киньо! Дето и да иде синът, все нещо ще домъкне вкъщи. Мъжкото внася, Киньо, женското изнася”. Бях още в трети клас, ходили бяхме децата от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод край Гара Септември, ако въобще още ги има и завода, и въпросната гара, ако не са ги съсипали и разпродали новите слуги на Щатите, новите отродници и лъже-демократи, за теб бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклука в двора на завода. И ти я дадох. А ти не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте да бъбрите за ваши работи с най-големия от братята ти; по-точно казано, Бате Митко бъбреше и бъбреше, и бъбреше, а ти го слушаше, докато внимателно редеше инструментите върху дърводелския си тезгях.
В шести клас като бях, жестоко ме пердаши заради едни биелни лагери SKF от най-добрата в света шведска стомана, както каза. Приготвил си ги бил за голямата 500-кубикова немска машина NSU; открих ги в шкафа ти увити в дебело омаслена светлокафява хартия и си направих количка като другите момчета от махалата. Не открих по-големи, а шведските ти лагери бързо се разхлопаха. И на следващия ден, когато се върна с велосипеда от работа и припнах да ти се похваля, ти ми се ядоса. Със салкъмова тояга ме би. Имаше големи криви шипове по салкъмовата тояга, но не плаках... Нали, мили мой татко! Само виех като животно.
Мили мой татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе до Царския остров и обратно, край стълбичките на Бунарджика до каменните ботуши на руския войник Альоша и назад, обратно към Братската могила. Валеше дъжд, капките образуваха мехурчета върху локвите и на кросаджиите лицата бяха като на банда коминочистачи мръсни, мазни и изкаляни, понеже залягаха ниско над резервоара и смешно се дупеха. Само ти, мили, яздеше като на парад и отдалече виждах как лицето ти грее бяло и чисто. Бягаше с номер 45 и "цюндапът" ти яко грабеше*, но сред Острова, край някогашния ручей, дето е сега една от големите далавери, зоокътът на смешника кмет Иван Тотев, та значи насред някогашните чалтици (оризища), на онзи пред теб, на Байката – съперника ти в този крос, веригата на "явата" му паднала, ама не си го отминал като малка гара, спрял си да му помогнеш; та завърши тогава чак пети, а Байката – отново първи. Така си преценил: полагало му се на Байката пред теб да е. Спомням си, донесе найлонова риза за награда и много й се радваше, но тогава ли бе или след друго състезание?
Ако ти не помниш, аз помня, мили мой татко!
А когато бях само четиригодишен и живеехме под наем на втори етаж зад старата квартална фурна на улица Перущица, в къщата на улица Захари Стоянов 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи, червения джип, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна мушамата откъм ъгъла на масата и с едрата раш-пила заобли буково трупче и то замести строшеното колелце.
И веднъж, когато валеше, когато пак беше дъждовен денят, ние с майка дойдохме при теб, край село Марково; военните те бяха взели запас и цял месец те нямаше. И като се заизкачвахме и вече се чудех как ще те познаем сред стотина еднакво обути и облечени, остригани запасняци, зад телените мрежи на стръмната поляна, майка ми стисна ръката, и цялата грейнала, каза: "Това е той! По походката го знам. Само баща ти върви тъй, само неговото лице е толкова чисто и бяло". И след година се роди сестричката ми, която силно прилича на теб. Ала аз не ти приличам, мили мой татко! Когато сте ме зачевали с майка, спомените от касапницата на фронта ти били пресни и нощем вероятно и ти си имал кошмари. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня картините от войната, които ме спохождаха нощем, мен, петгодишния ти син? Не, не съм ходил на война. Два или три пъти съм стрелял с кавалерийска винтовка и бях най-калпавият сред войничетата. Как па ни веднъж дори не уцелих тенекиената мишена, да издрънчи поне веднъж! А ти си бил точен стрелец.
И си мислех снощи, докато все не успявах да заспя, и пак си мислех, за големите мъртви мъже си мислех, как лежат в пръстта големите мъртви мъже, нашите бащи, и нежна тревица спуска коренчета и пие влага. И значи, коренчетата се спускат все по-дълбоко и дълбоко, и дълбоко, и все по-дълбоко в пръстта на пловдивското ни общинско гробище, където е топло-топличко за едно премръзнало от студ сърце.
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли...Шекспир (1564-1616)
20.07.1998. ВЕЩИ РУШИТЕЛИ, НО ЛОШИ ЗИДАРИ
В
издаден през 1994 г. сборник "Извори на българската история"
(изд. Отечество, съставители Пенка Костадинова и Милен Куманов) си отбелязах низ отвратителни определения за всичко, което лежи в основата на представата за нашия етнос. Ето ги доплували през хилядолетната история на Европейския континент супер-ценни документи от какво семе сме, демек, какво ни е тестото, па и каква ни е маята! Първом за траките
– от "История на гръко-персийските войни" на Херодот*:
"Ако той (тракийският народ) се управляваше от един господар и
бе единодушен, той би бил, по мое мнение, непобедим, много по-силен от всички други народи. Но това е невъзможно и надали може да стане някога; и ето затова са
слаби"; от "История на Пелопонеската война" на Тукидид**:
"У тях не би могло нищичко да се извърши без
подаръци". Бая меродавно и за
славяните от опуса "Германия" на Публий Корнелий
Тацит***: "Бродят за разбойничество из всяка част на горите и
планините"; из "История на войните" от Прокопий Кесарийски:
"Славяните са напълно небрежни към себе си; постоянно тънат в
нечистота"; из "Стратегикон" на Псевдо-Маврикий: "Те живеят в безвластие и взаимно се ненавиждат", края на същия абзац: "Неверни са във всяко отношение"; из ръкопис от VІІ в., озаглавен "Чудесата на свети Димитър
Солунски": "Плячкосваха, изпояждаха, изтребваха всичко, а
което остане, тъпчеха го с крака". Най-паче трето
– за някогашните българи: из "Похвално слово за крал Теодорих" от
живелия между 473 и 521 г. Магнус Феликс Енодий: "А това е народът
(...), който дълго време е извършвал войните си само с набези"; из
"История на войните" от цитирания по-горе Прокопий Кесарийски:
"Защото тези варвари опустошили всичко наред от Йонийския залив до
предградията на Византион"; и пак из "Стратегикон" на Псевдо-Маврикий, късчета от самата истина за външния наблюдател: "владени
не с любов, а със страх", "любопитни, потайни, притворни и неверни.
Обладани от алчност за пари. Пренебрегват клетвата, не спазват договорите, не се задоволяват с дарове, но преди още да са взели дара, замислят
нападение и се отмятат от вече уговореното"; в "Хронография"
на Теофан Изповедник предците ни са определени за "мръсен и нечист
народ", който "напада и опустошава", той е от "възгордели се" тарикати, които са напаст, сполетяла "ромеите заради многото ромейски грехове"...
Е, с пристрастие подбрах
най-неприятните от тези неприятни определения. Да ни сочат с показалец като
прокажени било като че любимо занятие, нежна перверзия за най-личните измежду
древните летописци. Странно, но това не ме обезкуражава; досещам се защо е
писано и подчертано всичко отвратително изобщо в човешката ни природа. Ами тези
грехове са валидни за ранното детство на всеки етнос. За мен обаче тази подборка е солиден повод да говорим за цивилизацията по нашите земи вече от
гледна точка на днешния обикновен, или ако по ви харесва, прост българин.
Да противопоставям Стефан
Стамболов на по-малко известния Тодор Икономов не ми е нужно. Питам
се само поради что нашата историография, па и литературата ни, само едната страна на
медала показвала, само на нея се любува и така затваря зрението ни за онези
национални работници, които не са непременно провесени на бесилото, не са
непременно уцелени с куршум в челото, а червата и кървите им не са непременно съхнали по канари и усойни дерета. Смъртта, особено героическите й
версии, ли е изключително помагало за поучение? Съмнявам се. Може би за мен – простосмъртния, но жив все още българин,
животът е по-мил, отколкото у именити тълкувачи на Родна История, та ми се ще
при възпитанието учителите на моя мил народ повече да съзерцават не
касапницата, ами бързичко отминаващия обикновен живот на обикновения човек. Писна
ми да ме учат как героично да мра, с лакърдии да ме омайват как нашите на онези
там, "чуждите", мамата им разкатали с подвизи! Питам, за какъв дявол ми е
това? Зле ли е да съм обикновен, нормално да се трудя и децата си честно да
отхранвам, и със съседите честно да се държа? Защо ми е да се правя на велик
и към умирачката да се натискам като в онзи лаф за нашенче див македонец: "Кратуната му строши, хатъра му недей".
В какъв свят живеем, Боже мой! Около
нас довчерашни врагове до смърт заедно си пренаписаха общата история, туриха
кръст на миналите дрязги, па май заживяха като сътрудници или като достойни
конкуренти. А ние и с българи отвъд границата между България и
разпарчетосана Югославия не можем да си се спогодим кой наш си цар бил хептен
български, кой македонски, па има ли го пустия македонски език или е само едно от около двеста наречия на общобългарската реч, която се шири
от Албанските планини и крайбрежието на Егея и Мраморно море до делтата на
Дунав, плюс части от Молдова и Украйна. Наистина ли не ни достига умението да
живеем в съгласие със себе си, без да се зъбим срещу света, без да се тупкаме байганьовски по влакнеста юнашка гръд? Драмата на Сръбската нация, омаяна от
шовинизъм, да ни е обеца на ухото! Скъп
ми е образът на Левски, ала не по-малко ме боли за един Тодор Икономов,
незаслужено пренебрегван от общественото ни знание като образ на стопанин, особено като един от малцината отлични познавачи на манталитета ни. 21.07.1998.
"Българския Великден"
трябва да се чете и да се препрочита както "Записките" на Захари Стоянов.
Но докато "Записките" са прицелени към българина от началото на 1900
г., Тончо-Жечевата студия е ориентирана към поколенията Български граждани през ХХІ в. Силно ме привлича този
начин на вглеждане в наши си общонационални работи, за който авторът ни предава уроци по уравновесеност, не дели с фанатична убеденост света на свои и
врагове. Блестяща, според мен, е защитата на забравени съзнателно вследствие дивни партизански страсти дейци на Българската ни кауза и Българщината,
като Гаврил Кръстевич, например, когото Тончо Жечев съпоставя с Георги
Раковски. Как да забравя
запустелия, занемарен, обраснал с бурени и тръни гроб на Кръстевич или
картината от еуфоричните дни на Съединението през 1885 г.! За порядъчност и
достолепие настоява Тончо Жечев, а това е вече нещо качествено ново, различно
като подход от пристрастието към пищови и саби, към пламнали от фанатизъм очи, към гневно издумани възпалителни за синдрома на тълпата речи.
Живата карикатура Чардафон и
Кръстевич един до друг – леле, каква ирония! Но трябвало доста вода да изтече
по Марица, докато се намери някой да я покаже тази наша печална идилия. Годеницата му на Чардафон Делка Шилова с обнажена (гола) сабля в моминска ръчица конвоира файтона с натирения сред дюдюкащи генерал-губернатор на Източна Румелия; "Треперко паша" крещи му тълпата от филибелии в опиянение, "наелектризирана от огнените думи на човек като Захари
Стоянов". Е, и как за подобен епизод да не спомена великолепния коментар на Тончо Жечев:
"Но каква е тази историческа чардафонщина, която и до днес ни пречи зад
блясъка на героите да виждаме онези упорити къртове на историята, нейния
делник и нейната ужасно бавна, но сигурна работа, от които (къртове) бе
Гаврил Кръстевич. Култът към героизма е качество не само у нашия народ,
но не затова ли, че зад героите не виждаме големия и сложен опит на
строителите, тъй често се объркваме в мирни времена, не знаем какво да
правим, как да го направим. Не затова ли някогашните ни български герои, както и
възпитаваните в преклонение към героите, в по-други времена бързо стават
циници, а съвестта си окачат като метла по паметниците на миналото" (с.119
от цит.съч.). По-нататък: "И никой няма да им припомни хора, като
Кръстевич, които умееха да живеят и вършат своята работа порядъчно и кадърно,
дори когато на главата им стоеше турска чалма".
Какво да добавя! То е настояване за по-често напомняне, особено днес,
когато зад патардията на партийните баталии забравяме онзи внушителен подземен
талвег от преображението на Българската нация, това анонимно, но с велика сила множество от простички съдби, обединени от едно име
и един образ: Майка България. Не СДС, не БСП, не каквито и да са слуги на
чуждия интерес или личната изгода, а прикрили малодушието си с опулени зъркели и крясъци. България ни обединява нас.
Защото политическите сватби и разводи са само епизоди от Голямата наша Общобългарска История. И в този смисъл се броя за ученик на човек, когото
лично не познавам и на когото веднъж вече съм му се дразнил заради Пошлостта, която с
неговото активно участие като председател на жури бе възхвалявана като най-добра българска книга, с
когото не съм имал честта да разговарям, но от когото доста научих: да издирвам
в Историята действителни човешки съдби и характери за поука както от греховете
им, така и заради постигнатото от тях за България, което значи: за нашия общ дом.
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излиаме и за своето време всеки от нас играе разни роли...Шекспир (1564-1616)
19.07.1998. ВЕЩИ РУШИТЕЛИ, НО ЛОШИ ЗИДАРИ
Утре е Илинден. На 27 юли, Свети Пантелей – Пантелей Пътник, прелетните птици захващат да се сбират в ята, да се стягат
за път. През март-април 1878 г. Стамболов едва е навършил двайсет и четири; наченал двайсет и петата си година, навърта се като помощник край руския княз Наришкин, емисар на Славянския благотворителен комитет, пратен тук да събира доброволци за готвената война с Турция, обявена от Сърбия на 19 юни
1876 г.; защо, а и има ли връзка то с нашето Априлско въстание, с кланетата и
пожарищата, които одимяват с мириса на леш този най-древен район на Европа! Сключеният след разгромяване на сърбите мир между воюващите докарва нашия герой до
тъга и униние, обзели изобщо нашите българи-доброволци, били се на страната
на братята-славяни – още един мит в печалната ни Българска История. Същите "наши братя", или политическите им водачи, придирчиво, хем без кой
знае какви угризения дали пътя на
нашите левове-юнаци, па за благодарност (?!), както свидетелствува летописецът на Стамболов – Димитър Маринов, последните "бяха малтретирани и грубо изпъдени". И по този повод дребничкият, църен като циганин Стефан Стамболов в самия край на годината, 31 декември 1876., проплаква
в стих:
Виждали ли сте вий сред къща изгорена, край дувара пукнат опърлено дърво? Такава скръб навождат и тези ни юнаци, които остаха след кървавия бой.
Лутаниците на 24-годишния преизпълнен с жизнена сила несретник го отвеждат до
идеята да събира млади доброволци за участие в обявената три месеца и нещо
по-късно т.нар. Освободителна Руско-Турска война (12 април
1877 г.), като противовес на комитета на старите богаташи в Букурещ, председателстван
от Евлоги Георгиев, за снабдяване с продоволствие настъпващата от
север братска (пак братя!) армия. Ама защо "като противовес"? Да се отговори на тойзи въпрос ще рече да се
отвори гърнето с взаимната неприязън между уседналите в най-естествения ход на
нещата тук, на Балканите, достолепни традиционалисти с еволюционната им философия и от друга
страна, с нетърпеливите и революционно настроените "млади", сред които
Стамболов е лъщял с острия си език и непремерени постъпки като ситен мангър в шепа плява. За повече по тази втора черта у Стамболов говори епизодът с опита за изнудване в дома на заможния Евлоги Георгиев. В същия епизод Евлоги се отнася към младия устат хъш като
стопанин, в чийто палат някак се е вмъкнало дръгливо улично псе: пред букурещката полиция заявява, че случая той смята за приключен. Независимо че го заплашвал с
револвер, насилникът скоро след тази декларация на изнудвания Евлоги бил освободен от
ареста и си тръгнал по живо, по здраво...
Кое от двете течения относно мечтата за освобождение е по-право? Българската ни историческа наука е много повече благосклонна към революционерите. Удобни за
героизиране са Раковски, Левски, Ботев, Бенковски,
Стамболов. Постъпките им най-често са необикновени, зрелищни (изключвам Левски).
По-късно у Раковски, у Левски ще замержелее прозрението, че да се освободи цял
народ от веригите не е толкова просто и не става в един исторически миг, ами е
свързано с дългогодишна невидима отстрани работа за духовното съзряване на
българското ни обществено съзнание, за преобразяване на българина от безропотен
добитък във взискателен стопанин със самочувствието, че работи за своя собствен имот и своята държава. Тази трансформация наблюдаваме и у Стамболов – може би най-неспокойния
като характер от изброените петима титани на нашето политическо възмъжаване,
пък и в крайна сметка, стигнал най-далече, да си види мечтата постигната, а сам
себе си – властник от най-първа величина.
Непосредствено подир току-що приключилата война с турците със свойствената си
язвителност ще изръмжи в канцеларията на княз
Черкаски: "По-добре хич да не бяхте дохаждали да ни освобождавате, кога не сте били в сила да защитите от вас създадената Санстефанска България! Под
турците и ведно съединени, ние имахме по-голяма надежда за по-светло
бъдеще. А сега? Разсечени на пет части, отлетяха нашите надежди". Какво е това! Стамболов срещу самия себе си ли? Нали доскоро той най-яко припираше час
по-бърже да види свободата на българите и България! Ето тази нужда от време, за да се извърши докрай ферментацията на българското национално
узряване, първи го усетил в цялата сложна всеобхватност и мъчнотии единствен
Апостола. Заради "своеволието и необуздаността на хора като Д. Общи", както забелязва Иван Унджиев ("В. Левски,
биография", изд. 1980, с. 272), и затова че такива вагабонти "могат да
разрушат постигнатото", Левски предупреждава и Л.
Каравелов: "недей ми препоръчва работник като Д. Об." Даже не толкова казаното, колкото действията на Левски към честолюбци и духовни пигмеи като
онзи Анастас п.Хинов, който изпълнявал длъжност някаква си, бих я определил: личен
секретар за кореспонденцията на Апостола, ала човек с непомерно честолюбие и
претенции, сдържаното отношение дори към такива типове в организацията свидетелства,
че основният човек в комитетската организация дирел преди всичко разбирателство и
съгласие, за да се избегне всяка "интрига, която спира ходът на народната
работа".
Представителят на Царска Русия у нас, колкото и двулична да е позицията му, все трябва да е имал основанието да рече: "Младите, революционерните
ваши деятели, Ваше блаженство (разговорът се води помежду княз Черкаски и Антим
І), свършиха своята рол. Те и подкопаваха, и събаряха. А днес е време да се
гради. Те са добри и вещи рушители, но лоши зидари. Вашите
стари (заможните) са вече зидари, и те ми днес
трябват" (с. 45 от цит. съч. на Д. Маринов).
20.07.1998.
Илинден е. Описаното по-горе по странните асоциации на
подсъзнанието виждам сродно с мила родна картинка, наблюдавана по африканското Северно крайбрежие от моя позната (Валя Русева). Значи, лежат си на плажа
няколкостотин летовници и дечицата им естествено търчат наоколо. Хора от всички
краища на света: французи, янки, араби, англичани, японци; и сред тях
три семейства нашенци силно личат като въшка на чело: с крясъци,
подвиквания, с шамарите, които плющят върху гърбове и вратове на палавото и немирно родно
потомство. Ето я там и красната ненагледна нашенка, нагазила до колене в бистрите средиземноморски
води (по-надълбоко не смее, че не знае да плува, пък може да има я акули, я
крокодили в туй чуждо море) с ръце на кръста, заела форма на буква "Ф", изгърбила се като костенурка от злоба, чорлава, прегоряла от слънцето, червена и от яд, препечена като рак,
цяла в пясък, понеже досега потна се е въргаляла като свиня в кочина под
чадъра, източила врат от корубата, с очи опулени и жили
изхвръкнали наша Пена кълне отрочето си, че се набъркало в
по-дълбочкото. А онова й се плези, инатливо върти главица и щапурка баш към
бездънния въртоп, т.е., тя ли ще ми каже на мен! И се втурва бащата, и той прашасал, червен, потен, щур, кисел, страховит. Следва сцена, която е илюстрация на българската ни домашна педагогика. Пля-яс... Плю-юс! "Мамицата ти...
Аз на теб кво ти казах! Ти кво ми рече!" И съответно – към благоверната:
"Марш под чадъра, ма! Че да не та запраскам и тебе!"
И още бегъл един поглед на нашенската телесна жизненост и душевна простотия: склонността ни да сеем боклук наоколо в пряк и в преносен смисъл. Неуважението
към всяко несъгласно с нашето си мнение. Предизвикателност, въздигната в стил,
както у хора с талант (Христо Стоичков), така и у откровени клоуни (Иван Славков). Несъобразяването с нормата или със закона. Неспазването на договорите: при нас
договор се сключва именно за да се нарушава нагло, с кеф, хем и за самочувствие. Преписвам това тази нощ, 17 юни 2006 г., на РС-то и образът на онзи хубав
човек от селото Рогош*, Пловдивско ми се явява като муза, витаеща нежно над тези записки за обръгнали хъшове и за млади фукнета. Любовното влечение у нас към кресливи надприказвания по микроскопически някой въпрос, както лъжата и грубиянщината, превърнати в средство за успех. Склонността да се подмазваме на силния на деня.
Крадливостта, въздигната в ранг на геройство. Ами фактът, че българите в чужбина масово се топят, маскарят се и воюват помежду
си, и канят за арбитър чужденеца? Което другите национални общества си решават
на четири очи в кухнята, за да не се излагат, ние го изнасяме с тъпани и
зурни тържествено като свещени мощи насред площада. Елате ни вижте!!!
Около нашия мизерен катун прани гащи и гузни съвести висят; не сме престанали
трудолюбиво да се чистим, пък сме до шия в нечистотии; денем и нощем кърпим, и пак
дупките зеят. Апартаментчето блести като слънце, пък боклуците – в найлонова
торбичка... хо-о-оп, през балкончето. Тъй де, какво толкова! И политиката ни досега, и историята ни, както я пишат и пренаписват, бъкат от
все тези резултати на лошото възпитание, на неуважение към човека отсреща, ама и неуважение към нас самите в
личните ни дела. От патриархалността българинът като да издрапа като пакостник и
вагабонтин, като луд гидия и като хайдук, като неспокойно горско пиле, което все
поглежда крадливо към пилците в съседния двор, към яйцата в чуждите полози.
Докога ще сме все такива, питам се! И на какво основание светът да ни уважава?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 4 maj 2020
––– * Самозванецът, който – докато не издои всички пари, колкото можа и ме будеше посреднощ да ми иска още и още пари за счупената си печатарска машина, и пак не ми отпечата книгата, и накрая от жал реших повече да не се занимавам с него, но успя да ми загроби мечтата. Бел.м., tisss.
.jpg)