ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (136.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (136.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  15.06.1996. ВАНЧЕТО, ШАПКАРЯТ И МУТРИТЕ

  Днес към единайсет часа отидохме с колегата, даскал по биология, Джени Дженев в павилиончето до училището да пием кафе. Появи се двайсетинагодишно момче, и както си седяхме, задърпа ме за лакътя: "Ставай! Ставай, ти казвам... Ела ми тука да се разберем". Какво да правя, станах; нещо имал да ми каже! Ама не го познавам. На отсрещната страна на улицата в червена ладичка, гледам, кипри се моя ученичка от VІ клас, Иванка Ангелова. "Ти – разкрещи ми се момчето – защо си писал двойка на Ванчето?" И ме заплашва, че щял да ме прегази с колата, краката да ми строши и пр. Щели да ме пречукат онези с бухалките. "Това сега е само предупреждение – крещи, – по-нататък ти му мисли! Ако й оставиш двойка, повече няма да си жив. Студен ще те целуват, гушнал букета".

  Връщам се на масата, след като онези си тръгнаха с колата. А колата я кара един бабанка с бръсната тиква и някак добродушен, с тъп, влажен поглед. Потичах след колата, моля се: "Кажи си името бе, момче!" Но дебеличкият изфорсира двигателя и изчезнаха, цялата компания отиде, та се не видя. Връщам се под навеса. Дженката ме посреща прав като свещ, а до него – мъж униформен, в чистак новичък костюм, и на пагоните му две бая големки звезди, фуражката – на масата, ще речеш, кацнал по поръчка. Разправям какво ми врещял онзи, ако не са чули крясъците, а човекът тежко-тежко рече: "Чух всичко и му видях номера. Ще го издирим, ще оправим тази работа. Ти не се притеснявай".

   Е да, ама аз се притесних, на хора от полицията не са ме учили да вярвам. Наивен човек, дойде ми наум да позвъня на господин кмета. Мисля си: правихме двамцата ние със сегашния кмет на Пловдив един от първите вестници, хем политически вестник след паметния за демокрацията Десети ноември, а сегашният кмет ми беше дясната ръка, тъй да се каже. Нали! Кой днес слуша подполковниците, но виж, ако се намеси господин кметът Спас Гърневски, може и да го стреснат онзи, дето ще ме трепе. Г-н кметът обаче си сменил домашния телефон. Щях да му се оплача, обаче човекът си сменил номера на телефона, и аз взех, че се отказах.

  Позвъних на Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към районното на МВР управление и по регистрационната табела на червената ладичка подир двайсетина минути Катя ми обажда, че колата е собственост на еди кого си, дето пък живее еди къде си, обаче колата я карал синът му Стефан, т.е. моят мил кандидат-убиец. Само номера на гащите и кръвната му група не ми обади. Ама че момче, на двайсет и пет години коскоджа ми ти мъж! Обадих се след това на следователя Евгени Иванов от МеВеРе, така се беше представил, без да го питам, веднъж като го карах като частно такси. Даже сам записа в бележничето на таблото в жигулата ми личния си телефон, че да съм го потърсел, ако някои от катаджиите реши да ми прави мизерии. Така се изрази: да му се обадя, ако ми прави мизерии някой негов колега. Бъбрим си, значи, с този Иванов: "Не съм вече на щат в полицията – казва, – сега работя към ВИС-2, и пак същото". Разправям какво ми се е случило, записа си номера на онази кола, па чух бодрия му мъжествен глас в слушалата: "Смятай въпроса за приключен!"

  Ще избързам напред с тази смахната история, да не я размазвам повече. Не знам случило ли се е нещо на симпатичния Стефчо, ама неговото Ванче чинно си получи бележника с двойката по български език, а на поправителния изпит подир десетина дни майката и вуйчото на Ванчето ме черпиха специално кафенце и кока-кола пак в същото онова павилионче. Поканиха ме да ги посетя в собственото им заведение, което било в района на Гребната база. "Ела, когато си искаш – кипрят се, и минават на учтивото "ви". – Можете да си доведете и приятелката. Яжте-пийте и се веселете, колкото ви душа иска. А каквото сме си рекли, тук да си остане, нали? Извинявайте за главоболието, което ви причинихме!" Извинявай-извинявай-извинявай... – много пъти чух тази толкова приятна дума, десет дни след като се канеха да ме утрепят.

  Като не успя да си вземе изпита и през септември, моето Ванче се пресели в друго училище, нейде на другия край на Пловдив. Ей-това е, госпожо Жива, животът е по-интересен и от най-развихреното въображение. Или и това, ще кажете, не е истина?*

  И пак в мухабета, който водим в посещаван интернет-форум, се намеси познатият до болка при подобни случаи човек на реда и дисциплината в България и по света.

Winnetоu, небесен: – Какво стана с "момчето"? Подаде ли жалба срещу него?

  Наложи се и нему, обаче малко по-пространно, да обяснявам: – Що жалба! Сам си търсиш колая. А момчето и досега си спомням със симпатия и омерзение, драги ми Винету. Представяте ли си го, както мен, така силно привързан към сестра си и към племенницата, че тръгва, дето се вика, на нож срещу "врага". Е! Какъв враг мога да му бъда! Донякъде му се възхищавам за наивността; този тип лесно запалителни бойки характери правят пробивите по фронта във време на война. Постъпвал съм като него, знам! За такава работа се иска да си достатъчно глупав, но и самоуверен, тръгнеш ли веднъж, да си готов докрай да стигнеш, та – както казваше баща ми, ако ще свинка на джамия да се качи.

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 maj 2020

–––

* Всички имена, споменати тук, са реални, бел.м., tisss.