ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (132.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (132.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излиаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  19.07.1998. ВЕЩИ РУШИТЕЛИ, НО ЛОШИ ЗИДАРИ

  Утре е Илинден. На 27 юли, Свети Пантелей – Пантелей Пътник, прелетните птици захващат да се сбират в ята, да се стягат за път. През март-април 1878 г. Стамболов едва е навършил двайсет и четири; наченал двайсет и петата си година, навърта се като помощник край руския княз Наришкин, емисар на Славянския благотворителен комитет, пратен тук да събира доброволци за готвената война с Турция, обявена от Сърбия на 19 юни 1876 г.; защо, а и има ли връзка то с нашето Априлско въстание, с кланетата и пожарищата, които одимяват с мириса на леш този най-древен район на Европа! Сключеният след разгромяване на сърбите мир между воюващите докарва нашия герой до тъга и униние, обзели изобщо нашите българи-доброволци, били се на страната на братята-славяни – още един мит в печалната ни Българска История. Същите "наши братя", или политическите им водачи, придирчиво, хем без кой знае какви угризения дали пътя на нашите левове-юнаци, па за благодарност (?!), както свидетелствува летописецът на Стамболов – Димитър Маринов, последните "бяха малтретирани и грубо изпъдени". И по този повод дребничкият, църен като циганин Стефан Стамболов в самия край на годината, 31 декември 1876., проплаква в стих:

    Виждали ли сте вий сред къща изгорена,
    край дувара пукнат опърлено дърво?
    Такава скръб навождат и тези ни юнаци,
    които остаха след кървавия бой.

  Лутаниците на 24-годишния преизпълнен с жизнена сила несретник го отвеждат до идеята да събира млади доброволци за участие в обявената три месеца и нещо по-късно т.нар. Освободителна Руско-Турска война (12 април 1877 г.), като противовес на комитета на старите богаташи в Букурещ, председателстван от Евлоги Георгиев, за снабдяване с продоволствие настъпващата от север братска (пак братя!) армия.
Ама защо "като противовес"? Да се отговори на тойзи въпрос ще рече да се отвори гърнето с взаимната неприязън между уседналите в най-естествения ход на нещата тук, на Балканите, достолепни традиционалисти с еволюционната им философия и от друга страна, с нетърпеливите и революционно настроените "млади", сред които Стамболов е лъщял с острия си език и непремерени постъпки като ситен мангър в шепа плява. За повече по тази втора черта у Стамболов говори епизодът с опита за изнудване в дома на заможния Евлоги Георгиев. В същия епизод Евлоги се отнася към младия устат хъш като стопанин, в чийто палат някак се е вмъкнало дръгливо улично псе: пред букурещката полиция заявява, че случая той смята за приключен. Независимо че го заплашвал с револвер, насилникът скоро след тази декларация на изнудвания Евлоги бил освободен от ареста и си тръгнал по живо, по здраво...

  Кое от двете течения относно мечтата за освобождение е по-право? Българската ни историческа наука е много повече благосклонна към революционерите. Удобни за героизиране са Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов. Постъпките им най-често са необикновени, зрелищни (изключвам Левски). По-късно у Раковски, у Левски ще замержелее прозрението, че да се освободи цял народ от веригите не е толкова просто и не става в един исторически миг, ами е свързано с дългогодишна невидима отстрани работа за духовното съзряване на българското ни обществено съзнание, за преобразяване на българина от безропотен добитък във взискателен стопанин със самочувствието, че работи за своя собствен имот и своята държава. Тази трансформация наблюдаваме и у Стамболов – може би най-неспокойния като характер от изброените петима титани на нашето политическо възмъжаване, пък и в крайна сметка, стигнал най-далече, да си види мечтата постигната, а сам себе си – властник от най-първа величина.

  Непосредствено подир току-що приключилата война с турците със свойствената си язвителност ще изръмжи в канцеларията на княз Черкаски: "По-добре хич да не бяхте дохаждали да ни освобождавате, кога не сте били в сила да защитите от вас създадената Санстефанска България! Под турците и ведно съединени, ние имахме по-голяма надежда за по-светло бъдеще. А сега? Разсечени на пет части, отлетяха нашите надежди". Какво е това! Стамболов срещу самия себе си ли? Нали доскоро той най-яко припираше час по-бърже да види свободата на българите и България! Ето тази нужда от време, за да се извърши докрай ферментацията на българското национално узряване, първи го усетил в цялата сложна всеобхватност и мъчнотии единствен Апостола. Заради "своеволието и необуздаността на хора като Д. Общи", както забелязва Иван Унджиев ("В. Левски, биография", изд. 1980, с. 272), и затова че такива вагабонти "могат да разрушат постигнатото", Левски предупреждава и Л. Каравелов: "недей ми препоръчва работник като Д. Об." Даже не толкова казаното, колкото действията на Левски към честолюбци и духовни пигмеи като онзи Анастас п.Хинов, който изпълнявал длъжност някаква си, бих я определил: личен секретар за кореспонденцията на Апостола, ала човек с непомерно честолюбие и претенции, сдържаното отношение дори към такива типове в организацията свидетелства, че основният човек в комитетската организация дирел преди всичко разбирателство и съгласие, за да се избегне всяка "интрига, която спира ходът на народната работа".

  Представителят на Царска Русия у нас, колкото и двулична да е позицията му, все трябва да е имал основанието да рече: "Младите, революционерните ваши деятели, Ваше блаженство (разговорът се води помежду княз Черкаски и Антим І), свършиха своята рол. Те и подкопаваха, и събаряха. А днес е време да се гради. Те са добри и вещи рушители, но лоши зидари. Вашите стари (заможните) са вече зидари, и те ми днес трябват" (с. 45 от цит. съч. на Д. Маринов).

  20.07.1998. 

  Илинден е. Описаното по-горе по странните асоциации на подсъзнанието виждам сродно с мила родна картинка, наблюдавана по африканското Северно крайбрежие от моя позната (Валя Русева). Значи, лежат си на плажа няколкостотин летовници и дечицата им естествено търчат наоколо. Хора от всички краища на света: французи, янки, араби, англичани, японци; и сред тях три семейства нашенци силно личат като въшка на чело: с крясъци, подвиквания, с шамарите, които плющят върху гърбове и вратове на палавото и немирно родно потомство. Ето я там и красната ненагледна нашенка, нагазила до колене в бистрите средиземноморски води (по-надълбоко не смее, че не знае да плува, пък може да има я акули, я крокодили в туй чуждо море) с ръце на кръста, заела форма на буква "Ф", изгърбила се като костенурка от злоба, чорлава, прегоряла от слънцето, червена и от яд, препечена като рак, цяла в пясък, понеже досега потна се е въргаляла като свиня в кочина под чадъра, източила врат от корубата, с очи опулени и жили изхвръкнали наша Пена кълне отрочето си, че се набъркало в по-дълбочкото. А онова й се плези, инатливо върти главица и щапурка баш към бездънния въртоп, т.е., тя ли ще ми каже на мен! И се втурва бащата, и той прашасал, червен, потен, щур, кисел, страховит. Следва сцена, която е илюстрация на българската ни домашна педагогика. Пля-яс... Плю-юс! "Мамицата ти... Аз на теб кво ти казах! Ти кво ми рече!" И съответно – към благоверната: "Марш под чадъра, ма! Че да не та запраскам и тебе!" 

  И още бегъл един поглед на нашенската телесна жизненост и душевна простотия: склонността ни да сеем боклук наоколо в пряк и в преносен смисъл. Неуважението към всяко несъгласно с нашето си мнение. Предизвикателност, въздигната в стил, както у хора с талант (Христо Стоичков), така и у откровени клоуни (Иван Славков). Несъобразяването с нормата или със закона. Неспазването на договорите: при нас договор се сключва именно за да се нарушава нагло, с кеф, хем и за самочувствие. Преписвам това тази нощ, 17 юни 2006 г., на РС-то и образът на онзи хубав човек от селото Рогош*, Пловдивско ми се явява като муза, витаеща нежно над тези записки за обръгнали хъшове и за млади фукнета. Любовното влечение у нас към кресливи надприказвания по микроскопически някой въпрос, както лъжата и грубиянщината, превърнати в средство за успех. Склонността да се подмазваме на силния на деня. Крадливостта, въздигната в ранг на геройство. Ами фактът, че българите в чужбина масово се топят, маскарят се и воюват помежду си, и канят за арбитър чужденеца? Което другите национални общества си решават на четири очи в кухнята, за да не се излагат, ние го изнасяме с тъпани и зурни тържествено като свещени мощи насред площада. Елате ни вижте!!!

  Около нашия мизерен катун прани гащи и гузни съвести висят; не сме престанали трудолюбиво да се чистим, пък сме до шия в нечистотии; денем и нощем кърпим, и пак дупките зеят. Апартаментчето блести като слънце, пък боклуците – в найлонова торбичка... хо-о-оп, през балкончето. Тъй де, какво толкова! И политиката ни досега, и историята ни, както я пишат и пренаписват, бъкат от все тези резултати на лошото възпитание, на неуважение към човека отсреща, ама и неуважение към нас самите в личните ни дела. От патриархалността българинът като да издрапа като пакостник и вагабонтин, като луд гидия и като хайдук, като неспокойно горско пиле, което все поглежда крадливо към пилците в съседния двор, към яйцата в чуждите полози.

  Докога ще сме все такива, питам се! И на какво основание светът да ни уважава?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 maj 2020

–––
* Самозванецът, който – докато не издои всички пари, колкото можа и ме будеше посреднощ да ми иска още и още пари за счупената си печатарска машина, и пак не ми отпечата книгата, и накрая от жал реших повече да не се занимавам с него, но успя да ми загроби мечтата. Бел.м., tisss. 

МИДХАТ ПАША

МИДХАТ ПАША

  Статия от 13.08.1877 г. на вестник "Ню Йорк Таймс". Шаржът на Мидхат паша е публикуван през 1877 г. в изданието "Vanity Fair" (Панаир на суетата). Животът на Мидхат паша, водач на Млада Турция. Как синът на български евреин разви у себе си висши държавнически качества от неопитен търговец на тенджери и грънци до вероятното му завръщане във властта на Османската империя. От кореспондента ни в Букурещ, понеделник, 13 август 1877 г.

  Мидхат паша – знаменитият водач на партията Млада Турция, е днес във Виена по неотложни задачи, които – ако преминат успешно, ще утвърдят името му, дадено от негови привърженици, като най-великия турски държавник за целия XIX век. Роден е през 1822 г. и е син на български евреин, който приема исляма, за да се издигне в живота. Като става известен, последователите му настояват, че баща му е от турско благородническо потекло, а майка му – щерка на албански главатар, била със синя кръв, ужасно красива, интелигентна, та синът й Мидхат наследил всички качества и недостатъци на тази непокорна, ала галантна нация от диви планински разбойници. От най-ранното си детство Мидхат е прилежен ученик. На 12-годишна възраст, вече работи в магазина на баща си, където продава дрехи, напитки и домашни стоки. На 19 години, Фаик Ефенди – член на Cour des Comptes (Сметната палата), го наема за личен секретар. Три години по-късно младият евреин е изпратен в провинциите да подготви доклад за финансовото състояние на една от местните администрации. 

  Докладът му дотам удовлетворява Великия Везир Рашид, че Мидхат е назначен за шеф на отдел във Вътрешното министерство на империята. След мисията в Сирия го назначават Втори секретар в правителството. На 35 години, Мидхат го изпращат да умиротвори България, което той постига по толкова радикален начин, че показва на света: милостта съвсем не е част от неговия характер. И тази липса на милост му осигурява титла Везир и Паша, осигурява и повишението му в българския град Ниш. Неговото управление в Ниш е изключително ефективно, въпреки безмилостното му отношение към местната рая (българи), той успява да подобри инфраструктурата и строи нови пътища. От Ниш е изпратен в Русчук за губернатор на Дунавския вилает. Следите от неговото управление в Русчук само затвърждават по-ранните сведения за нрава му – че никой не е тъй загрижен за възстановяване на Османската империя и не е толкова враг на християнското население колкото усърдния Мидхат. 

  Затова го изтеглят в Константинопол през 1866 г. и му поверяват организацията на Държавния съвет, която длъжност той възприема като стъпка към установяването на конституционен режим. Багдад е следващата му тема за реформи, където Мидхат отново показва прозорливостта си при решаването на проблеми. Той освобождава държавните имоти и земи от някои задължения, въвежда наборната военна служба, потушава бунтовете на непокорни номадски племена, открива индустриален колеж, фабрика за платове и транспорт за параходи по реката Тигър до Персийския залив и Ефрат, въвежда трамвайна линия като връзка между Багдад и Казарниех. 

  Назначен на поста Велик Везир през 1871 г., той е свален само след някакви си три месеца заради... интрига в харема, уж благодарение омразата на Махмуд – лидер на партия Стара Турция. Оттогава Мидхат заговорничи за свалянето на Султан Абдул Азиз от трона, хем за да си отмъсти, хем и по-скоро заради омраза към Русия, чието влияние върху крехкия Османски владетел става доминиращо. Като министър без портфейл по времето на султан Мурад, Мидхат едва успял да се спаси от убийство, поръчано от Хасан Бей, когото обвинявал, че подтиквал към убийството на неговия колега, но и враг – Сараскира Хусеин Авни през 1876 г. Миналия декември (1876) за втори път Мидхат е назначен за Велик везир и така успява да осъществи мечтата на живота си – обнародването на Конституция. Интригите на опозицията надделяват и отказът му да изпълни искане на Великите сили по време на конференцията стават повод за свалянето му от власт и физическото му унищожение. Респектът, който и враговете му имат заради доказаните му качества и за силата на неговата партия го спасяват от обичайната съдба на ориенталския политик, изхвърлени от политиката на бунището.

  Физически Мидхат Паша е нисичък и дебел, с типичната за етноса си физиономия, гъста, черна, прошарена брада и ярки тъмни очи – въпреки че никой не го е виждал без очила. Облича се като европеец, с изключение на турския фес и с начина му на поведение, въпреки че, когато е силно развълнуван, държи се като типичен евреин. Пътувал е много, изучавал е традициите на различни нации и държави, особено от финансова и административна гледна точка с намерението някой ден да приложи наученото в Османската империя, но не владее други други езици освен френския, който език не говори сносно. Грешките на опонентите му при тяхното управление са показали на султана, че връщането му на власт може скоро да стане наложително, а и ловкият Мидхат осъзнава цената си и поставя условия, сред които е абсолютната забрана за намеса на външни сили във вътрешните работи на Османската империя; настоява да получи уверение пряко и лично от султана, че програмата му ще бъде приета, тъй че и присъствието му във Виена е свързано с получаване на съгласие от Австро-Унгарския кабинет и кабинета на Сейнт Джеймс (Англия). Хитрият Мидхат предлага категорично да бъде договорено, че окупацията на която и да е област от Османската империя, от Австрия или Англия или каквото и да е друго нарушение на договора от 1856 г., освен по силата на нов договор в интерес на Турция, трябва да се счита за casus belli (повод за война). Ще се постарае да сключи отбранителен, но и нападателен съюз с Англия; и ако съюзът е успешен, ще продължи войната срещу Русия, докато спечели достоен мир или докато всички ресурси на ислямска Турция бъдат изразходвани: "Смятам, че Англия ще предотврати обявяването на Свещена война, което ще бъде нашето унищожение". Ако неговите оферти за съюз се окажат неуспешни, Мидхат ще иска посредничеството на Англия и Австрия за сключването на мир въз основа на Парижкия договор или поне на Конвенцията след договора. Макар и с неудоволствие, би се съгласил да позволи гаранции за изпълнението на реформите под формата на частична окупация на територия на ислямска Турция, докато траят предварителните преговори – на принципа utipossidetis (досегашният владетел владее земите и населението, докато приключат преговорите, който до момента е ползван за основа на преговорите при всяко примирие), като условието за частична окупация на България от Руски войски само по себе си е гаранция, без да се накърнява националната чест и достойнство на Ислямската държава. 

  Доколко бляновете на Османския държавен чиновник ще бъдат осъществени предстои да видим, но политическата му самоувереност може да бъде обобщена в собствените му думи: "Аз не съм привърженик на война ’loutrance (война докрай); въпреки че съм готов да продължа борбата, готов съм и – ако се върна на власт, да подпиша примирие с чест, за да опазя цялата си енергия за мирна реформа в Османската империя, като смятам, че трябва да имам налични хората и ресурсите, необходими за да постигна тази моя задача". Въпреки това, както всеки дипломат, Мидхат не казва всичко, което има предвид, и връщането му в Истанбул ще е видим знак, че шансовете за мир се отдалечават, защото Мидхат* е най-непримирим враг на Русия, и назначението му за Главен везир ще значи "Война до смърт с Русия".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 maj 2020

–––

* Удушват Мидхат паша (1822-1884) в зандана на град Ал Таиф, в земите на днешна Саудитска Арабия. Този ловък демагог дава идея да се откриват публични домове за младите българи, където е забранено за ислямските мъже. Познайте до каква степен днешните духовни ценности на ЕС следват заветите му!

https://trud.bg/%D0%BE%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B2%D1%8F%D1%82-%D1%80%D0%B5%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D0%B4%D1%85%D0%B0%D1%82-%D0%BF%D0%B0%D1%88%D0%B0-%D0%B2-%D1%82%D1%8A%D0%BC/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (131.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (131.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излиаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

18.07.1998. ОРЕОЛИТЕ, НИМБИТЕ, ПОЛОМЕНИТЕ ГРЪНЦИ

  Чета "Стефан Стамболов в новейшата ни история" от Димитър Маринов, излязла от печат първо през 1909 г. и препечатана в тираж 2000 екз. през 1992 г. с предговор от проф. д-р Андрей Пантев. Видя ли име на автор, рисувано с титлите отпред, все ми иде на ум анекдотичен случай с Пабло Пикасо. Значи, запознава се важен някой си господин с художника, с оплескания до веждите бояджия, подава ръка: "Ние сме професор, доктор хонорис кауза, доктор на науките, член-кореспондент на еди коя си академия", на което представяне отсреща омерзително изсумтели: "Пикасо". От редакторските бележки ми е видно как съвременник може да преиначава и украсява фактите в една и без това необичайна биография. Авторът е запленен от личността, но което него го най-възхищава, мен – българин и простосмертний, меко казано, ме озадачава, особено след като съм чел току-що "Българския Великден" на Т. Жечев, автор, когото взех повече да уважавам и заради модерния негов, т.е. човеколюбив динамичен рефлекс към историческите ни събития и фигури. Какъв разкошен образ рисува, например, от външно неприветливия слабо известен днес Тодор Икономов – възрожденец от чиста проба, а вероятно по-драматичен, по-верен на Отечеството от мнозина, на които се радваме като национална общност без грам самочувствие!

  И така, Стефан Стамболов – роден на 31 януари 1854 г. в Търново, го изобразява роденият осем години по-рано, на 14 октомври 1846 г. в ломското село Вълчедръм Димитър Маринов, когато Димитър Маринов е над петдесетгодишен: словесния му портрет след жестоката смърт на "чудовището Стамболов", както и идеализацията, вероятно ще да са предизвикани от отрицателите на най-значимия сред политиците ни до днес. Това разбирам, човешко е. А България до 1909 г., въпреки и обявена за царство (1908), дотогава не е още изградила Пантеона на българското национално достойнство. Обаче!... Ами че прозвището "вагабонтин" добре си приляга към най-ранните изяви на дребничкия 20-23-годишен търновлия. Анархист с анархистите в Одеса, комита с комитите в Търновско и Старозагорско през 1875 г., отчаян, колкото и невъзможен поет, в поезията доста посредствен, строго погледнато, луда глава и честолюбив към старите войводи, като дядо Никола и други, които го приели него, 21-годишния сополанко още с мъх под носа, с почитание, докато наперено ги хокал. Възможно ли е да е истина? "Хъшове, като дядо Никола и Иван Сетрелията – пише Димитър Маринов, – той ги изобличил с тия строги думи: "Засрамете се, бе, поне от нас, вчерашните деца". И пред соления укор побелелите хъшове стояли мълчаливо с наведена глава. "Ниско е по ръст, младо е по възраст, но старо е по ум и кураж" – рекъл тогава дядо Никола" (цит.съч., с.33). У този всезнайко още с жълто по устата мило ми звучат гръмотрясканиците върху фона и идиличния пейзаж на народното ни всеобщо униние. Достатъчно е да ги съпоставим тези обгорели в битки войводи с Иван-Вазовата "галерия от типове и нрави български в турско време" от новелата "Чичовци", ще се види доколко описаният от Димитър Маринов е бил извънреден и несъответен. Изобщо, Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов... затвърдяват линия от български типове, изфабрикувани по гротесктен модел – всички те изхвърчат из родното бащино гнездо скарани с патриархалния ред и традиционното степенуване на основни житейски постулати. Тези тъй млади, жадни, напористи, а пък до голяма степен неясни в онзи момент и на самите себе си, импулсивни, суетни, разхвърляни в личния си живот, най-бърже напипвали нуждата от друг стил на поведение: и през главите белокоси, през строго установените от вековната неволя правила, забрани, степени на йерархия или чинопочитание в условията на над 450-годишни ислямски издевателства посягат да пренаредят нещата на цял народ. 

  Дръзкият им взор изпод смръщени вежди, стърчащият нависоко нос и вирнатата брадички, менторският суров профил на млад фарфарон постепенно ще ги упътят към тесния улей на личната им житейска драма. И по-късно всеки от тях сам, през болката на кървавите си рани, ще заговори, обърнат към Родината Майка, само че вече не като фарфарон и нахакан див хъшлак, а като смирил се син на простичкия селски народ от орачи и копачи, овчари по планините, остъклени от пот мълчаливи аргати. И народът ще ги заобича трижди по-силно, ще започне да им вярва, да ги прегръща с уважение както става в библейската Притча за блудния син, както е у евангелиста Лука, който пише: "Изгубен беше, и се намери". Печалното в Историята ни е, че не се намерил, освен донейде Захари Стоянов, ни един солиден тълкувател и изследовател на събития, където те играят главната роля, да отдели зърното от плявата, да ни посочи освен положителното и онова отрицателно, което тези наши "светци" внасят в българския ни манталитет. И обръгналият сред илюзии Захарий Стоянов, като не посмял да слезе по-дълбоко от документалната повърхнина, си позволява само плахи някои иронични задевки – например, за циркаджилъците на Георги Бенковски – с далекоглед, преметнат през шията, с чифте пищови, опасан с патрондаши, в униформа на същински княз за готвеното като селско представление на актьори-самодейци Априлско въстание.

  Обясним е трепетът на простоватия човек пред Паноптикума (колекция восъчни фигури) от образи в новосъздаващата се национална наша родна митологията, но време е да си го речем: батакчийските ни лъкатушения в следването на чужди нам теркове до голяма степен дължим и на подтиснатата под героична саможертвеност тъжна истина – последните сто-сто и петдесет години като народ ние непрекъснато рушим едва-едва плахо покълващата традиция на естествено течащия, естествено изживяващ преображенията си национален дух и самочувствие. Черквата ни подир Патриарх Евтимий Търновски не познава образ на народен пастир. "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин" у Паисий не е подходящият възглас за освестяване или поука! И тонът у Паисий е плач над мнозинство, което отчаяно спори, самоокайва се и се самоохулва. А и онова "Народе????" с четирите въпросителни в тефтерчето на Левски също подсказва, че най-фино проникналият до манталитета и философията, до тертипа на българина също си имал нерешени проблеми със своя мил стипчив народ. Ще го кажа направо, че да е ясно: никого не нареждам, никоя отделна личност, колкото и симпатична да е тя, по-горе от народа. Ореолите, нимбите, позлатените, варакосаните рамки се курдисват с практическата задача да привлекат, да подсилят това и онова; само че не в тях е целта, същината.

  Излизането ни от униженията, и преди всичко от състоянието на духовно робство, продължава усилието ни да сме общност без строго установена традиция ето вече над сто години държавна самостоятелност, колкото и условна да е била тази наша самостоятелност. "Държава на духа" или земя на духа, според руския учен Дмитрий Лихачов (1906-1999) може и да сме били, но от униженията на поробени духом хора изскачаме, привлечени от свободата да разполагаш със себе си, да бъдем каквито сме, не каквито ни нарежда средновековен някой мюфтия или съвременен тиранин от Изток или Оттатък Голямата вода, та тъй – трошейки прозорци, огради, покриви, поломявайки по пътя си всяка Одринска крепост като стихия, изскачаме от игото.

  Е, доживяхме щастието да ни смятат за новите вандали на цивилизована Европа! Колкото и да ни е неприятно, тази същата порядъчна кокетка и филистерка мадам Люроп (L'Europe) има сериозни поводи да ни сматря подозрително, както се гледа на крадливи опърпани съседи, чиито делници и празници са низ кавги, нарушения, очевадно неизпълнени гръмки обещания, просташки клетви, патетични възгласи, придружени от трясъка на поломени грънци, псувни, сръдни, пръдни и провесени по плетищата кирливи ризи. Нетърпението ражда умопомрачителни трагикомедии. Колай за Македония! Непобедимата армия, която не дала ни едно българско бойно знаме да бъде пленено от врага, обаче с помощта на грандомани и глупци, но и на мекерета на външни господари донесе на България Ньойския унизителен договор за мир и щастие с откъснатите за братска Сърбия живи меса. Порутените блянове за Целокупна майка България. Развалените отношения с всичките ни съседи – и не че понеже съседите били по-горни от нас, а защото хич не умеем да си отстояваме интереса, защото сме на триците скъпи, на брашното евтини. Идиотите на Европа, ех! Ленчето с кремчето на Варшавското летище – ей това сме и досега, българите*.

  Ами да продължим да заобикаляме кошмарната тема за възпитанието! По-леко ли ще ни е, ако продължим все в наивистичния досега бабешки стил да се съжаляваме и оплакваме като онеправдани, пренебрегнати не по своя вина! Самочувствието на едно общество личи по куража да назове греховете и недостатъците си. Най-обидни думи за глупостта и склонността към предателство у френската нация са звучали от французи, за глупостта и невежеството на масовия янки – от същински граждани на Североамериканския котел национални общности. А ние?!... Духовната ни позиция спрямо Запада е уязвима, понеже се притесняваме да си го признаем – не можеш да уважаваш когото и да било, ако той се отнася към народа ти грандомански, като към пасмина от глупаци** и чувства у себе си призвание едва ли не само да порицава и назидава българите. Народът е по-голям от своите избраници и герои. Разбира се, те ни изразяват, но всички ние тук сме повече от тях – и не заради количеството, а като жизнена енергия, плюс хилядолетен опит, като енергичния, най-любопитния и най-самоироничния, но и най-многолюдния етнос, населяващ Полуострова.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 maj 2020

Илюстрации:
- Най-верен образ на Апостола.
- Пловдивска днешна панорама. 

___
* Елена Поптодорова (1951), български дипломат, политик, общественик, участвала в проектиране на политиката на Република България за членство в Европейския съюз. Автор на публикации по теми за външната политика и сигурността, за правата на човека, малцинствени проблеми и пр. През двата си мандата на български посланик в САЩ, сред редица други дейности, Е. Поптодорова извършва и основното лобиране в Конгреса и администрацията на САЩ за българското членство в НАТО и Евросъюза. Вж. https://www.atlantic-club.org/%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BF%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B1%D1%8F%D1%85-%D0%B1%D1%83%D0%BA%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%BE-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%87%D0%BB/

** Идват ми на ум хора от типа Иван Костов & Co, докато преписвам записки от 1998 г., бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (130.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (130.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излиаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  17.07.1998. СИРОМАШКО ЩАСТИЕ

  Минчо Палавров*. Зодия овен, на петдесет и една, а вече пенсионер; старшина-огнеборец, бивш. Примижаващият насреща ми Минчо изтипосал двайсетината си цветни картини в неугледни рамки по стените на миниатюрната зала в местния клуб "Младост", току зад спирката откъм Капана**. Платната му, гледам – cредна хубост, а художникът ме убеждава в скритите им достойнства. И има вероятност да е прав. Попадам в това гнезденце поради внезапно плисналия пороен дъжд, който като че ли само чакал да изскоча бежешком от автобуса от моя краен квартал по линия 26, та да ливне на талази-на талази, че и с пльоканчета (мехури) отгоре. Запътил се бях към магазина за авточасти през няколко преки оттук за ограничителен болт, дъждът ме принуди да се поогледам за сушинка, и значи, втурвам се презглава към първите изпречили ми се пред очите стрехи, навеси, рекламни тенти, чадъри. И ето ме сред мижаво кафененце с три бели пласмасови маси в компанията на пловдивския поет Николай Гюлев (1942-2017), споменатия поет, писател и художник Минчо Палавров (1947)*** и край захабена пластмасова маса: Елена Атанасова (1963-2015) – младата съпруга на Гюлев, и момиченцето им. Дамите сърбат пилешки бульон, свили са се като мокри кокошлета и хем зъзнат, та зъбите им тракат, хем весели. Водата отгоре им плющи, шурти, капе, просмуква се над нас от подгизналите рекламни чадъри. 

  Няколко разноцветни нишки ми се преплитат в тази преживелица: 56-годишният Николай, двайсетина години по-младата негова съпруга, артистичното им хлапенце Лили, от една страна; от друга – огнеборецът художник-поет; от трета – личните ми дертове около ремонта на старичката ми жигула. Сега си мисля – моите грижи ми дадоха неочаквано предимство в шарената им компания: да съм с тези особени хора и да съм вътрешно отстранен, зависим единствено от моите си пристрастия. Каквото казах и сторих, си беше импровизация, вид непукизъм, ала само привиден. Тъй да се рече, дегустирах, надникнах под черупките, разучих образите, кой как си играе ролята в това своего рода театро, а и какъв е всъщност под маската, издоих нужна за книгата, която пиша****, свежа информация за манталитета и за участта на мои хора, които с единия си крак са в изкуството, с другия – в посредствеността на отчайващи битови неудобства, участ, която ми е до болка позната, и накрая лекичко им поставих моята си оценка: на художника-поет – с известна ирония, на поетесата, съпруга на Гюлев – с премълчано съчувствие, на невъзпитаното тяхно хлапенце – с пренебрежение, на таткото Николай Гюлев – с уважение за изстраданата бедняшка гордост на честния провинциален българин, която излъчва, колкото да не му се ще. Появих се сред тях с поломената си автомобилна част. Театърът си е театър, ала докато те играеха роля на артисти, събрах материал, сюжет поне за десетина глави от книгата "Историйките на ученика Ламски". Ето ги, значи, тези десетина сюжети!

  Първият... Огнеборецът в Калофер. Буен пожар. Униформени темерути: два броя, и нашият човек – цивилен, който ги задействал, както твърди, като редници. Минчо Палавров представя историята си като нещо лично преживяно, но предполагам, то си е брадясал анекдот от фатмашкия фолклор. Свекърът на едната от щерките ми – Райчо от село Руен над Пловдив, бивш старшина от армията, ми е разправял също като лично преживяно абсолютно същата ситуация, само че в ямболския гарнизон уж, в забутано нейде си там в гори тилилейски, забравено и от Бог, и от Партията, и от Министерството на фатмаците бойно поделение, където попадал като най-най-обикновен служител по снабдяването. Наметнал Райчо най-случайно попаднал му пред очи шинел с генералски пагони, и онези шушумиги треперили от притеснение пред фалшивия генерал-майор. Та натоварил камиона с продукти старшина Райчо от Руен, па за кефа си строява на плаца шматкащите се безцелно като шугави овце – нормално агрегатно състояние за родната ни храбра армия, офицери-кибици и им дръпва жарко слово боеготовността, военната опрятност, честта, националните ни идеали и разбира се, за нашето мило отечество Майка България.

  Вторият сюжет... Усилията на Елена Атанасова***** да ми  се представи като дама от хайлайфа. 

  Третият... Артистичната капризна госпожичка на семейство Гюлеви. Сами сме за известно време в заличката на местното несретно литературното клубче "Младост". Пуша, издухвам си дима през едва открехнатия прозорец. Госпожицата подхвърля изпусталял котак, учи го да се премята в задно салто. Пробвам да я заговоря: Как се казваш? Тя присвива устенца: "Приятно ми е, аз съм дъщерята на поетесата Елена Атанасова". Светкавично отбивам удара й с шпагата: А пък аз съм синът на Кирил Бояджиев. "Че кой па е тоя Кирил Бояджиев?" – боцва ме гневно с оченца. Правя се на умряла лисица: Ами, такъв един, мебелист-дърводелец. Обзета от съжаление за тъжната ми участ: "А-аха!" И престана да ми отделя от така ценното си внимание. След четвърт час обаче откъм детските устенца на изящната аристократка захващат да изхвърчат невероятно гадни за годинките й, да речеш, букет от подбрани такива едни: "Идиот!" – към пенсионирания поет-огнеборец и писател, изгряващ художник от световна класа, фотограф и прочие; към татко си Николай: "Хей, донеси ми чаша вода, че ме мързи да стана!"; пак към огнебореца, ама зад гърба му: "Ще му спукам гъза на тоя!" – и още такива ми ти, запратени със страст като Стреличките на Амура по възпълничкия добродушен Минчо: "Простак! Тъпчо! Кепе такова! Педи!" (Нашият мил плюшен педераст, демек).

  Подобна незабравима картинка сред снобеещите нашенки представляваше преди време известната естрадна глезла Камелия Тодорова (1954), която подир някакви си десетина години шетане по Западна Европа и Щатите дотам милата се бе вживяла в хамериканския им манталитет, та като да беше забравила българската реч; появи се в България с поамериканченото си изкълчено име Кеми Тодороуфф, неколцина яки телохранители: неколцина като да бяха, и дваж по-изкълченото си произношение на родната ни реч омайна, сладка; сетне някак от само себе си главозамайването като да й попремина, проговори си пак на чист български, припомни си и майчиното име, спомни си тоже и такава ми ти една чудесна подробност, като колко корав българин бил някога си дедо й на мадмоазел Кеми, участник в хайдушкото движение може би.

   

  Четвъртият сюжет. Затрупаният в миньорска шахта Минчо Палавров барабар с 23-годишен изкопчия, помак от Родопите. Шест дни – история, чини ми се сега, пак на едро тропосана, само че с крив тегел... та шест денонощия гризали чамови дъски от кофража, близали от стичаща се по скалата кална вода, живели в непрогледен мрак. И онзи да вземе да превърти в един момент – пипнешком в тъмнилката търсил наш Минчо да го... изяде. Докопва му ботуша, заръфал му ботуша и бай Минчо тутакси го фраснал с миньорската си лампа. "Да не беше с каска, одма да съм го усмъртил; не, нямаше само да припадне, ами черепа да съм му пръснал!" Като ги измъкнали най-сетне на светло, сурата (черната) му четина на помака била бяла като у мериносова овца. Поетесата Елена, както и префърцунената Кеми Тодороуф, ми е симпатична... Но този силен грим, наплескан в обилни количества, ми идва в повече. За драмата им на интелигентни български момичета иде реч. Мимолетна е женската хубост, ала суетата женска е до гроб, казват старите хора на село. Слушал съм го и от баба ми Господинка, харманлийката, отгледала петима сина, която дразнеше майка ми, люта пазарджиклийка, с изсъскана към най-малкия син – баща ми, през зъбите лакърдия: "Же-е-ени много, майка една!" – та след като си тръгнеше от нашата изба на улица Ниш, по две седмици майка ми ходеше по нервите на татко с туристически обуща. 

                                       

  Петият сюжет. Минчо Палавров в Москве или Ленинграде, на Беларуской вокзале. В тарапаната някой се пробвал да му отнесе балтона; стига се дотам, че наш Минчо, като докопва онзи мизерник за ръчица, ей такива захваща да му приказва и говори: "Значи, аз, братушка милъй тъй дарагой мой, бляд чортавой, пет хиляди километра път бия при моите авери да дойда, а тъй, братушка, за добро дошло, милъй, хочеш родния си брат да обереш, балтона ми от гърба да отнесеш...? Ну-у-у, гад! Паимай! – наметнал вокзалния крадец с чистак новичкия балтон. – Влачи, нещастник!" А онази ми ти бляд (подла, мръсна курва – па русскаму язъйку) да вземе и да се разчувства, разкиснал се, мамка му апашка! Сълзите се стичат по брадясалата му физиономия, блъска се с юмрук по мордата (муцуна, по болгарскаму), скубе си косите; па отчаян, завтекъл се под задаващата се мотриса да се метне; наложило се наш Минчо кураж и надежда за живот да му вдъхва, оладжак (както казват турците), вяра в утрешния светъл ден. Хлътнали двамцата в гаровия ресторант; хапнали-пийнали, приказват си, взаимно се утешават, тупат се по рамената: ай мамицата му и живот, какво нещо е животът, а! – прегръщали се, целували се страстно като мъже; превалила нощта, а рано сабахлен (на заранта, по турски) помъкнали се да си отспят в комуналката на Альошка; спали, колкото спали, отспали си, па се споглеждат се като мърляви два мъртатота (котараци през техния бурен любовен период) надвечер на следния ден, гладни и с яко пресъхнало гърло. И после, е-ех, после! Поели към най-близкото, как сказат тоже па русскаму, пъйтейнойе. По отработения тертип: "Ешчьо водку! Ешчьо сельодку, мат твая сукина! Да здравствует крепкая дружба между народами!". И се заточили едни ми ти там цветни делници и празници, не ти е, майко, работа! Летели неотлъчно двамата из Петербургските кръчми и барове рамо до рамо като сиамски близнаци; то бил валшебний сон на нерушимата българо-съветска дружба; двамата запойчици не успявали даже да изтрезнеят и пак, и пак се накърквали до козирката. Сладка работа!

  Накратко, явил се онзи сущий Вергилий за нашия Данте в Съветския Ад: повече от гид – велик благодетел за нашия окумуш българин. Асъл, Биг Брадър, както казват хамериканците. Преувеличавам, разбира се, обаче историйката си я бива. Рекъл уж Минчо фразичка... Фразичка-фразичка, ама изречена хем с погнуса и прошка, хем с разбиране, но и присъда. Фразичка, дръпната от най-съкровеното кътче на душата, оттам, дето си бетер гол охлюв пред Съвестта, пред Бога в себе си, сам с личните свои страдания, съкровени мераци и притеснения, които светът не бива да знае. Ей тук му свалям шапка на поета-пожарникар о.з., макар и да откривам, че ми пробутва пак притоплена манджа. Защото чувал съм и тази история, и пак от свата Райчо, о.з. старшината с поне четирийсетгодишен боен опит с лакърдиите в армията.

  Шестият сюжет. Николай Гюлев. Поуморил се да бъде образа, който си избрал. И в същото време – онова заничащо иззад фасадата и камуфлажа хлапе от първите години на болшевишката напаст в моя роден Пловдив, време на убийци с червена лента на ръкава и патлак, запасан на кръста: "Ама не знаеш ли, че дядо й на Елена е собственик на хотели и на магазините Яффа? Е, как! И не си чувал нищо за веригата магазинчета Яффа? Някога това беше много известна фирма". След минута-две: "А моите родители оставили в Гюмюрджина двуетажна къща. Да я имам аз тази къща сега там, в Гърция, представяш ли си колко богат щях да съм!"

  Седми сюжет... Преди години моята братовчедка от Харманлийския ми род Нина Бояджиева (1942-1980), съученичка на известната актриса Цветана Манева, довела 16-годишната Елена в редакцията на вестник Комсомолска искра. "Вие сте първият, който ми е оценил стиховете". Тъй ли! И какво съм казал?. Полекичка се усмихва, притаява се – и в този миг откривам как стана загадъчна и красива: "Ами-и, хубави работи ми казахте". Като ме гледа право в очи: "Искам да ти подаря моята последна книга. Не можа да си я вземеш (т.е., да си я купя), нали?" Ами не можах – казвам, –едни сантиментални бабки от ръцете ми я издърпаха. (Мамя като дърт циганин.) Тя усеща, че мамя, но съпругът й Николай, който наддава ухо, се хваща на лъжата: "Я-я! Натискали се за книгата ти, Елена... Виж ти! Виж ти какви работи! Това е чудесно!"

  Осмият сюжет... Картините на поета Минчо. Непрекъснато скача да отваря врати и прозорци, въздух да влезе. А Николай ги затваря същите тези врати и прозорци, че ставало течение, духало му, пък и неговата игрива дяволица Лили – "Виж Лили как трепери". Минчо отсипва в позаплескано канче с гореща вода подозрителна смес от бурканче за бебешка храница: "Пия си виаграта! Ами-и то, смесвал съм каквото ми попаднало под ръка: чесън, магданоз, чушки, домати, копър, лук, чубрица, кервиз. Туй ми е на мен виаграта". Казвам: Е, щом ти помага! А той: "Помага-помага... и още как!" – И захваща да ми обясни как се оставял хазяйнът да му надвива на шах през цялата игра, да, обаче накрая: хо-о-оп! – в един само ход (Глупости, не знае кому ги разправя тези!) матира хазяина и какъв кеф му било да си играе на котка и мишка с онзи пишман шахматист, хазяина му, оладжак, както казват турците. Питам го: Защо си приглушавал ярките бои в картините? Какво толкова ти се е случило, че бягаш от ярката багра, от свежото? А той: "Яркото – заема поза на авторитет в тази материя, – е характерно за платната на художничките. Ние, мъжете-художници, приглушаваме интензивните ярки бои". И понеже го гледам прехласнат: мога да му посоча дузини ценени от света мъже художници, които рисуват с ярки багри, но си замълчавам. И като не го подкрепям в тези негови тънки теоретични разгревки, опитва да ме заяде: "Може ли (минаваме на Вие) например, да посочите един истински велик художник, който да рисува с ярки бои?" Отсичам: Не, няма такъв художник. И той, зачервен до уши, премигва насреща ми: "Ама не е ли тъй?" Тъй е! – отсичам строго и минаваме на друга тема.

  Деветият сюжет. Обстоятелствата как най-случайно попаднах точно на това място. Да не беше скъсаният ограничителен болт за ангренажната верига на двигателя, да не бе внезапно плисналият порой, да не беше и споменът за Ганковото кафене (по романа на Вазов), когато с Венчето Ичевска, д-р на филологическите науки Невена Ичевска, и по-малката й сестра Танчето – асистентка на професора Иван Сарандев в Пловдивския университет, бях веднъж вече идвал тук. Това клубче, това спарено и зацапано като излъчване на душевност островче на Вечната Неостаряваща Сладка Илюзия за Голямото Чисто Изкуство сред стадата неандерталци, от всичко правещи кариера, слава, власт и добри пари, както пишман-поета Спас Гърневски (1953), да речем! Съчувствие, болезнена жал ме обзема към тези хора тук: Гюлев, съпругата Елена, пожарникаря, дъщеричката ("Аз всъщност се казвам Лилия!"). Гледах ги, и сега ги виждам... от огромна, от космична бездна. Но това моето не е грандомания, не! Нали съм един от тях! Десетина години след смъртта никой не ще ги помни. За всеки от тях бъдещите наперени, целунати от общественото внимание литературни критици и прочие важни оценители на изкуството вече ще да са забравили дори как изглеждат, за какво са страдали, на какво са се надявали, ще бъркат името, лицето им. Ала, мисля си, точно този тип мои хора, с точно такава жизнена нагласа (Гюлев, Минчо, Елена) трябва да има по всяко време, и особено във време на откровен див цинизъм, настървяване, алчност, наглост, войнствена злост, невежество, пошлост.

  От друга страна, защо ме обхваща досада, когато си мисля по-дълго за тях! Няма я тръпката от непредвидимата игра на този луд вълшебник Живота. Лакърдиите, дето ми ги сипе Минчо Палавров, са жизнени, но защо е така унил, защо имам усещането, че отвътре се е предал? Къде е интригата и големите залози? Какви са тези шегички на дребно! Което му се е случило, ако е истина, е величествено, колкото и смешно; такива премеждия мен не са ме спохождали, бих ли ги надживял? Не знам, не знам. Тесничка, скучновата е провинциалната им клетка, обаче те си я харесват такава, и сигурно са щастливи с това щастие назаем. Мизерният вид на книжлето, издадено от местен щедър меценат, "супер-експресно издание", както отбелязал на челното място печатарят от село Рогош, Пловдивско. Та подобна една ми ти книжчица от 24 (двайсет и четири) странички, колкото дланта ми, досущ църковно календарченце, следващата сряда ще представи пред публиката пак в това тъжно, спарено салонче зад спирката край Тунела под Трихълмието поетът Николай. Редактор на стиховете и автор на предговора към стиховете ще е този път съпругата Елена. И т.н., и т.н... Не! Решително не приемам този стил. Прав е огнеборецът, че все скачаше да отваря пролуки към океана от свеж, наситен с озон, но и с отровна влага, смесена с опасни дизелови сажди и лют мирис на свобода и на риск въздух.

  Десетият сюжет. Видях ги тези кротки хора в отрязък от живота им; сега по навик мога да възстановя умозрително, разбира се, начина, по който са били смачкани и натикани в миша дупка тези някогашни необиграни, несресани, и точно заради това очарователни идеалисти. А днес какво ти очарование! Те самите, приели унилостта за свой принос в света на изкуството – от нещо, призвано да зарежда с храброст и с жизненост обикновения човек, за тях то се превърнало в тягостна житейска драма.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 maj 2020

Илюстрации:
- Художникът-поет и огнеборец Минчо Палавров.
- Семейство Николай Гюлев и Елена Атанасова. 

__
* Палавра (тур. palavra). Измислица, клюка.
** Част от сърцето на Пловдив в карето между Небеттепе, главната търговска улица, строената през ХV-ХVІ век Чифте-баня и тунела под Амфитеатъра от епохата на Древния Тримонциум.
*** Вж. http://toross.blog.bg/politika/2015/01/22/devata-ot-plovdiv-rund-chetvyrti.1332363

**** "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).

***** Елена Атанасова (1954-2014), http://liubitelskonovini.blog.bg/izkustvo/2011/01/17/za-elena-atanasova-mladite-talanti-i-veselite-pera.669127

****** Вж. https://www.blitz.bg/article/6645
******* Вж. http://literaturensviat.com/?p=80907, бел.м., tisss.