ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (101.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (101.)

  Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство.  Епиктет*

  11.07.1996.

  Завчера сглобих бюфета, правен от баща ми. Сестричката ми го държала почти цяла година на двора завит с черги и найлони, и на места фурнирът е напукан и се рони като юфка. Най-после холът ми придоби що-годе завършен вид, но има да се правят куп поправки по татковия някога готин бюфет. На 40-годишна възраст дядо ми Борис имал две колоездачни ателиета – в Перущица едното, другото в центъра на Пазарджик. Имал и земя, засята с лозя, череши, ябълки, ягоди, зеленчук. Понеже съм му първият му внук, водеше ме с него да орем. Помня от 4-5-годишен чардака насред лозето, белия му любим жребец със сивите петна Сивчо, помня бумтежа на газовия мотор за поливане, запенената вода по вадите и дядо как с мотика в ръка, до колене запретнал крачолите, гази в калта, отваря път на водата ту към тази, ту към онази леха. Или – седнали на сянка край талигата, закусваме с него домашен хляб, сланина и чесън, а една чучулига трепка току над нас и пее така звънливо и толкова сладичко, както само край Пазарджик чучулигите пеят рано-рано напролет.

 Сега си давам сметка, че този мой дядо е живял живота си с всичка сила, обилно гребял и от хубавото, и от лошото с мазолести, грапави длани. И нищо у него не е даром получено! Всичко от иглата до скъпия часовник е отвоювано с труд, труд и труд, с труда на цялата му челяд, като правил най-тънки проекти как и къде да си вложи парите. Започнал 16-годишен от нищо, към четирийсетата си година, в най-жестокото време на Втората световна война има пълна къща с хора на главата си. Жена му Невена перяла и готвела, освен за петте им дечурлига и свекървата, и за двама калфи, плюс за неколцина временно наети аргати. Единият от калфите му, помня, се казваше Кръстю и дядо му помогна да си купи двор и да вдигне къща на съседната улица. Насред Перущица – родния град на жена му, моята баба Невена, Борис уредил колоездачна работилница – отдавал велосипеди на час под наем. И на пъпа на чаршията в Пазарджик – също. През седмицата на ателието в Перущица седяла невястата му, в Пазарджик – синът му, вуйчо ми Любен. В делник дядо бил по лозята и бахчите на пазарджиклии, в неделя с моторетката ходил до Перущица повредените велосипеди да ремонтира. Освен това, търгувал с разни стоки, имал договорни отношения с немска фирма за велочасти. Първи в този занемарен район на Пазарджик – в някогашната Пич-махала, си прокарал чешма на двора. Първи се обзавел с радиоапарат и нощем, като развивал някаква гайка на пломбираното от полицията радио, слушал забранените радиостанции. В струпаните за градежа на новата къща камъни крил по царско време ротативна машинка за позиви, а вуйчо ми Любен, 12-13-годишен момчурляк, служил известно време за куриер на Методи Шатаров – нелегален водач на антифашистката съпротива, макар вуйчо никога да не пожела да стане партиец, и пак ей тъй, вече след 1953-1954 г., помня, от дядовия радиоапарат "Херц", сглобен от части с надпис Made in US, слушахме вечер Радио БиБиСи или Радио Гласът на Америка. Децата си не жалел, ползвал ги по-зле и от аргати. Докато бъдещата ми майка е студентка в пловдивския Учителски институт, бъдещият ми баща – чирак в мебелната работилница на Иван Радичев, разменили си фотографии по тогавашния адет да се флиртува. На снимката тя е в бяла рокля сред Цар-Симеоновата пловдивска градска градина, а в полето отдолу ситничко с мастило написала: "Млада бях, но младост не помня... На 17 години".

  Майка ми е втората му дъщеря, както съм чул да говорят в рода: негово копие по нрав и любимката му. Родена на Гергьовден 1925 г, баща й нея пратил на мотора за поливане, че се захванал с газов мотор вода да вади, за да полива пазарджишките кърски имоти. Децата му мъкнели на гръб чували с оборски тор да го разхвърлят из бахчите на дядо. През 1944 г. бутнал старата кирпичена съборетина, построил къща на два етажа, с която къща съм яко свързан от най-ранните ми детски години. Вода от чешмата, която си прекарал до двора, си наливала цялата махаличка наоколо. Камък речен край чешмата дотъркалял, там може би нарочно в знак на доверие към света оставял скъпия си сребърен часовник. И един ден часовникът изчезва. Без да каже дума, без да хленчи и се вайка, докарва десет коли тухли, колкото за още една къща строителен материал, огражда двора със зид, два метра висок и с керемидени стрехи най-отгоре. Двете крила на голямата дървена порта се залостваха с дървена талпа отвътре и голям секретен катинар, който се отключваше с особена, пъпчива една пластина. Нарочно ли го е сторил или тъп нагъл келеш наистина му откраднал часовника, не мога да кажа. Но като го знам що за човечище беше, не мога да си го представя в ролята на егоист и тарикат на дребно. Бе от онези наши българи, дето за едната чест могат да ти светят маслото, кокалите да ти потрошат, особено ако ги излъжеш, ако им нараниш честта и достойнството. Правил е страхотни жестове. На Хасан – циганин, негов ратай къща му помогна да си построи, кон и каруца му купи. За благодарност или за друго, в двора на същия този замогнал се Хасан пребиха го от бой циганите. Но нямаше съд, нямаше жалби; полежа той около месец, баба ми налагаше натъртеното с прясно одрани агнешки кожи и така му мина, като на куче. Любовна авантюра може да е имал с някоя знойна циганка, иде на ум, като го знам що за чешит беше, ама не съм се сетил да попитам лелите, докато бяха още живи.

  Дворът му съм си го рисувал по памет в бележника. Не беше кой знае колко голям двор, а всяко нещо си знаеше мястото. Къщата му! Към втория етаж водеше външна стълба от дялан камък. Три стаи имаше горе. Между страничните две беше дървена тераса. Под стрехите над терасата в редица – сума лястовичи гнезда. И лястовиците бяха от онези с дългите опашки. Цяло лято се носеше из въздуха ситното, тъничко лястовиче цвърчене. Долитаха и гургулици, тежко кацаха сред кокошките и пуйките или се мушеха на сянка между листата на голямата лозница, ако не префюфюкваха, ниско прелитайки над двора. Камбаната на църквата "Света Богородица" в центъра на Пазарджик, до моста на Марица, тук звучеше особено мелодично. От терасата на горния етаж по грубо скована стълба, подпряна на стената, можех да се изкатеря до тавана. Таванът му беше Царство на ароматите. На дълги пръти есенно време дядо увесваше чепки кехлибарен афуз, който с аромата си на стафида изпълваше зиме цялата къща. Грозде на трапезата слагаха чак до началото на април. Под широкия три метра навес в другия край на двора, вдясно от двукрилата порта имаше голяма каца "бадем" с диаметър до около метър и половина и висока колкото човешки бой. Гроздето насипваха с плетени кошове, а сетне трима-четирима мъже по гащи, след като се измиваха със сапун край маркуча, влизаха вътре да тъпчат гроздето с крака. Дядо ми Борис от Пазарджик в онези гладни години цялата зима продаваше и вино.

  Спомням си как се връщаме с талигата и коня Лишо от градините. Канатите й – отметнати настрани, в четири-пет реда – плитки щайги с ягодите. Докато прекосим Пазарджик от отсрещния му край през центъра до къщата на улица Тунджа 18, три четвърти от ягодите пазарджиклии ги изкупуваха по улиците. Та шестваме, значи, двамата с моя дядо през цял Пазарджик сред облак от аромат. Наближаваме дома. Голямата двукрила порта тържествено се отваря; уморени, гладни, но и щастливи влизаме с талигата в двора, докато баба, майка и сестрите й се суетят около нас, но за кратко всичко си отива на мястото. Една разпряга коня, другата му отнася сено в яслата, баба и още някой разтоварват щайгите. Та всеки си знаеше задълженията в тази къща. Пред портата вече са се струпали махленски дечурлига, и поокашляйки се, съседите идват да питат останали ли са му на бай Борис още ягоди за продан.

  До обора на коня Лишо беше кочината. По едно и две прасета тук угояваха всяка година за Коледа. От най-ранно детство ми е пред очи кървавият ритуал, клането на прасе! Събират се мъжете от рода. Пристигат сваковците, тук е вуйчо ми Любен, тук е Спас, приятелят му на дядо, скулпторът самотник и като че вечен ерген. Отваря се портичката на кочината и прасето хуква по двора. Баба ми вече е наклала огъня и в големия казан ври вода. Върху снега току край обора мъжете турят дървена тарга и наоколо й нареждат наръчи суха слама. Касапинът си точи ножа, изпробва го върху космите на лакътя, докато останалите пийват греяна ракия, а зъркелите им лъщят, всички са яко възбудени. И подгонват прасето. То се мята насам-натам, квичи като капризно дете, разхвърля буци пръст и кал с копитцата си, докато да го приклещят към земята четирима-петима. И тогава колачът с дългата гумена престилка възсяда поваленото животно и забива ножа отстрани до дръжката чак в гушата му. И блъвне кървавата пяна. Обезумялото от ужас прасе се бори – върти се и наляво, и надясно; изрината от копитцата му кал и влажна пръст хвърчи и се лепи по дрехите и лицата ни, докато от гърлото му с мазни хрипове вместо кървавата пяна започва равно да изтича кръвта. После мятат трупа с подгънати нозе върху дървената скара и начева пърленето със стиски слама. Замирисва на печено. Дядо ми рязва парче от ухото и опашката, дава ми да кусна пърлената кожа. Преди това с горещата вода и с широки ножове свинската козина е остъргана. Започва отрязването на главата. Обръщат по гръб туловището, режат го на две. От дреболиите баба ми пържи мезето. Всички се наливат с вино, посягат към пържените късчета тъкмо опържен свински черен дроб в тавата. Това е началото на царско угощение, което ще приключи късно през нощта с юнашки песни, пукотевица, хвалби, щури облози и уговаряния за следващите дни.

  Над масичката в кухнето към по-долния етаж висят окачени две ловни двуцевки: старата е с хоризонтално разположени цеви, новичката е английска, цевите й – една над друга. На същия гвоздей е и патрондашът, а пред вратата върху стара ярешка кожа лежи вечният дядов пес, ловно куче пилчар. Дядо ми да е сменил поне четири-пет кучета, но едно, че бяха все от една и съща порода – с козина в бяло и черно на едри петна, с увиснали уши и рунтава опашка, всяко от тези гончета носеше едно и също име – Джон. Зиме дядо ми със скулптора Спас и песа Джон по за няколко дни изчезваха от къщи, за да шетат из къра за дивеч. Имаше си дядо ми гюме, землянка край Марица някъде около Пазарджик, и там са преспивали няколкото нощи, докато дебнат прелитащите от североизток високо над равнината ни ята диви патици. Не е било да се приберат от лов с празни ръце; идваше си дядо с по шест-седем патици, увесени на колана му. Сред кокошките цяла година се разхождаха половин дузина мюрета. Патиците-мюрета се връзват пред гюмето, за да привличат с глупавите си крясъци гордо прелитащите в небето ята диви патици. Сега, докато записвам това, завъртя ми се пред очите зимният печален разказ на Радичков "Нежната спирала".

  До вратата на всекидневната две стъпала надолу към пода на първия етаж ниско зад каменното стълбище вдясно бе огромният сандък за брашно. Вечерта баба ми омесва тестото в дървеното корито, завива го с кожа и със стара черга да втаса, а на сутринта прави всеки път по четири големи самуна – ни повече, нито по-малко. На реди ги върху излъскана от употреба две педи широка, а метър и нещо дълга чамова дъска, загърнати в светлосиня ленена покривка, и тръгваме към близката фурна. На обяд пак с нея внасяхме вкъщи прясно опечения, изпускащ сладка пара селски хляб. Бил съм към 4-5-годишен. На Василовден, който тогава празнувахме на 14 януари, баба Вена и лелите ми подариха шарена сурвачка, качиха ме на стола и аз сурваках дядо, а той бръкна в джоба на развлечените си вехти панталони и ми рече: "Колкото хвана в шепата, твои са, Джоре". Пак съм към петгодишен, дядо ме побутва да се мушна тайно под масичката в кухничката им, докато – облакътен той си пуши цигарата. Да не видят жените: баба, майка, лелите, на какво ме учи, подава ми под масата да си шмръкна. Кашлям здраво под масата от лютивия цигарен дим, а той ме грабне, ръмжи като голям мечок, държи ме с мазолестите си едри лапи и вземе, та ми натрие бузите с тридневната си небръсната остра четина. Пищя-я-я-я. Разтревожени дотичват жените. Баба ми го кълне, па се обръща и към мен: "Ами ти, бре! Ти що стоиш! Не знаеш ли, че на дядо ти това му е галата?" – галенето, демек. Едва ме издърпват от този звяр, лицето ми пламти като нажежено, все едно е било нажулено с коприва; чувам, гръмкия дрезгав смях на дядо ми, ама то и смехът му не беше смях като смях, ами си беше баш мечешко ръмжене.

  Дядо издъхнал на 26 август 1972 г., когато вече бях млад мъж и хем още неженен. Не му отидох на погребението. Измъкнал се бил от леглото в пет часа, точно когато слънцето огрява лицето на къщата. Стоял опрян в рамката на входа за към долния етаж с лице към изгряващото слънце, когато – покосен, се строполява по очи върху земята, която толкова обичаше. Та така го сварила Смъртта – с уста, пълна с пръст. Казват, че устата му била разкривена от смях, сякаш ни се надсмивал от Отвъдното.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 apr. 2020

Илюстрации:

- 1944 г. в Пазарджик, Борис Дявола (1900-1972)**;

- август 1972 г., местността Юндола*** в Родопите.

–––

* Епиктет – роден около 50 г. сл. Хр. във Фригия, Мала Азия, голяма част от живота си е роб в Рим. Вече освободен, обучава ученици в Никопол; един от тях събира наученото от Епиктет в ръкописа си "Беседи". Сред последователите на Епиктет са император Марк Аврелий, император Адриан, Лев Толстой и пр.
** Борис Ненков Ангелов, роден на 4.VIII.1900 г., издъхва на 26.VIII.1972 г. Нито един от близките му не съм чул да каже добра дума за него – ни дъщерите, ни внуците, с изключение на сина му Любен, когото Борис някога тръгнал с нож да усмърти, че не желаел синът му да е кротък и сгушен.

*** Снимката от местността Юндола в Родопите може би точно в деня, когато са погребвали дядо ми, е правена от баща ми Кирил, прост дърводелец мебелист. Бел.м., tisss. 

КРАЙ ОГЪНЯ

КРАЙ ОГЪНЯ

Край огъня, покрай жарта,
премислям минали неща –
за пеперудени поля
и низ отколешни лета,
за листа жълт, за скрежа бял,
в мъглив април тук долетял,
за ароматния ветрец,
косите разпилял.

Приседнал, мисля край жарта,
за онзи бъден весел час,
когато дойде Пролетта
и няма да я видя аз –
безброй неща са ми до днес
невидени, далеч от мен,
та всяка пролет всеки лес
нали различно е зелен!

И мисля си покрай жарта
за всеки стар добър познат
и всеки, който подир мен
ще вижда хубавия свят,
и уж седя зад своя праг,
но в себе си се вслушвам аз
за стъпки, що се връщат пак,
за нежен дружелюбен глас.

Заслушан в лицемерни, зли

и хора с адски много власт,

мечтаещи за планини

богатства, грабени от нас –

усетил се внезапно сам,

ненужен никому тозчас,

открих пак поривът голям

бедняк да си остана аз.

Ти, мила, пак да си до мен,

когато тръгвам си оттук

в усилна нощ или в тих ден,

прераждайки се в някой друг,

към свят човешки устремен

далеч от суета и злост –

човек съвсем обикновен,

дошъл като случаен гост.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 22 noe. 2012 – edited by 1 apr. 2020

ИВАН И СТАМЕНА

ИВАН И СТАМЕНА

  Иван дойде с двамата си сина от Чехия. Живеехме под наем на улица Ниш 4, а те – срещу нас, на Ниш 3. Жена му беше чехкинята Стамена – зло, безлично и проклето същество: нисичка, възпълничка, с плоско като тепсия лице, нос като чушленце и сламени косици, които сплиташе на тънки плитки и навиваше като венец над челото си. Стамена вечно переше своите трима мъжаги в голямото бетонно корито в двора отсреща. Иззад високия тухлен зид заедно с ароматите на чешките й гозби долитаха думи, непонятни за нас – дечурлигата от махалицата ни; в яда си пердашеше само на чешки, да не говорим, че българският нито й спореше, нито пък бе кой знае каква чест за нея да си служи с български думи. 

  Иван имаше брат Йордан. Йордан бе по-младият, по-представителният от братята. Той пък имаше две щерки. Едната, по-кипрата, се казваше Дочка, а синовете на Иван си дойдоха от Чехия, вече здрави мъже, и не се мотаеха, ами вървяха с баща си да работят по къра. Градинари бяха. Кой знае що се бе върнал Иван от Чехия! С двора на брат му ги делеше тънка телена ограда. По някое време бая зле се скараха, както става понякога между роднини, и Иван вдигна човешки бой тухлен зид. Огради се от света с проклетата си чехкиня да си приказват само по чешки. Помня, че Дочето на Йордан бе рядко красиво девойче. Занавъртаха се батковци от съседните махали, а и от по-далечни махали идеха само да я заглеждат как върти задник зад оградата. За нас, дечурлигата, това ни гъделичкаше любопитството, че май намирисваше на секс и страшни мераци. 

  Една неделя между Стамена и жена му на Йордан пак пламна кавга. Толкова люта кавга пламна, че мъжете чак налетяха да се млатят. Иван ръмжи, гледа пребледнял изпод вежди брат си, а Йордан тъпа на място и пръхти. Иван беше по-нисък, ама по-набит, масивен и як, изпечен от слънцето като тухла, докато Йордан си беше просто един изнежен даскал. Мина седмица, минаха две, все едно нищо не е било. Кавгите, сбиванията в онези чудни бедняшки времена бяха част от културната програма за развлечения в потъналите сред сгур, прахоляк и кал работнически махали. Къде ти радиоапарат, къде телевизор на всяка крачка, като сега! За телевизия още не бяхме и чували. От новичък съветски радиограмофон, спомням си, Ването – щерка им на хазяите ни Цвета и Костадин Дърварови, до спукване въртеше сладникав шлагер с лудешки подвиквания "Ой, Мамбо, Мамбо италиано" и всички хлапета от махалата знаехме наизуст италианските думи на жабарската песен. Нашето Ване се момееше тогава, да е била, да е била около 19-годишна, та гонеше я меракът на някогашните девойчета да се омъжи за момък чужденец, а идеално ще да е да бъде италианец. Не съм виждал и досега по-гъста, дълга и къдрава женска коса, навита на масури. В кръста Ването се пристягаше силно, та гърдите и задникът й предизвикателно да изпъкнат. Знаеше си тя цената! Носът й в облаците, а поизрасналите филибелийски гамени вече й мятаха изпепеляващи погледи, както лакомо се точат лиги по захарен памук зад витрина. 

  Една сутрин през онова знойно лято пред портичката на Йордан цъфна огромно човешко лайно. И пак женски клетви, писъци, пак патардия – ама кой, що, от какъв зор, по какъв повод свършил това нещо, не се разбра. Жена му на даскала почисти мястото, хвърли кофа гасена вар, па си се прибра, засурка налъмите си към къщи. Харно, ама след два дена – същото. Гадаем да не би да е някой от братовчедите й на Дочето или отчаян отмъстителен любовник. Като сме си знаели що за стока сме българите, хич не бе за чудене ревнив мъжкар да е минирал* територията, демек да е маркирал като влюбен котарак около любимата. И защо? Да не посмее конкурент да приближи, та любимата да вехне в самота, и като разбере, че и тъй, и тъй живот няма повече за нея, да се отдаде духом, и особено телом, на влюбения лайнарин. Тъпи номера от стари селски вечеринки, както беше лафът в онзи наш Пловдив! 

  В крайна сметка, оказа се – не била у Дочка причината. Като великденска нафора, един вид свещена реликва, отнесоха порция от изсраното пред Йордановата порта. Само че знойните лаборантки от близката Държавна болница отсекли категорично: медицината ни не е още дотам напреднала, че по пресни посевки да узнае профила на идиота. В крайна сметка, на дъното се оказа чехкинята Стамена. А изясни се това ето как. Няколко нощи даскал Йордан дебнел като Юнака от приказката за Ламята и Златната ябълка, причаквал в засада Змея с трите глави. И една юлска нощ, когато скръцва портичката в братовия му двор, зърва под ярката лунна светлина розовия задник на чехкинята. Изтърчава Йордан в двора у тях си, наскубва стиска коприва и... Виждаме наскачали от леглата – по обляната от месечината сиромашка уличка Ниш късокрака трътлеста женица със свлечена до колене пижама като спънат кон вихрогон с подскоци търчи и пищи, а даскалът пъхти и мълчешката шиба ли, шиба с коприва голия гъз на чехкинята.

  После на улица Ниш се яви ухилен, кривокрак като дива патица, местният Шерлок Холмс следователят от Второ районно на МВР майор Коцето Късапетков – Шибека. Шибека пита-разпитва, направи и очна ставка, изясни кое как се случило и защо се случило. Обявиха във вестника за открит процес, съдебно дело, което се гледа при изключителен интерес от страна на градската сиромашия в новичкия Културен дом на жепейците, в салона на кино "Гео Милев". Най-странното бе, че Съдът не осъди Стамена, ами осъди даскала Йордан. Което съвсем, ама въобще и изобщо не значи, че вследствие на това сме намразили чехите и всичко чешко, а само дето на всички на улица Ниш ни бе чоглаво заради Йордан; че кротък мъж беше даскалът, от онези, дето – ако не ги бъзикнеш под опашката, и на мравката път правят, а виж, Шибека го тикна за цели три месеца в пандиза зад Кичукпариж да бичи кирпич с криминалните рецидивисти и злодеи, ама при политическите, че бил нещо против властта, понеже саботирал дружбата ни с братския Чешки народ.

  Как понесе този цирк брат му Иван! Иван издъхна ненадейно подир месец, докато Йордан все още мяташе калъпите с пресен кирпич на камари и мъкнеше с количка камъни от кариерата над Белащица за строежа на пътя Доспат-Въча, та нямаше как да си дойде за погребението на брат си. Ей тъй, както си шетал из бахчата, гътва се градинарят Иван сред праза и марулите. Беше и той кротък мълчаливец, типичният българин, който в целия си живот бе влачил ралото в браздата. Такива мълчаливци много жестоко понасят мизериите. А носът му на Иван стърчеше някак смешно и се поклащаше сред китките в ковчега, докато петима ячки комшии със зор го товареха на гробарката. Ването – по-малката от двете им щерки на хазяите ни Дърварови от едноетажната къща на улица Ниш 4, по онова време беше прясно влюбена, та беше издула до дупка нейния съветски радио-грамофон, и тъй над траурно притихналата махалица, над поп Ристю и клисаря Монката с вапцания му в катран и злато чамов кръст в ръце най-отпред в траурната процесия призивно весело ечеше: "Ой мамбо, мамбо италиано". 

  И така с подвикванията на някакъв си лигав жабар италианец тържествено влезе първият мъртвец в моя живот на хлапак от най-скъпия на сърцето ми някогашен Пловдив на бедняците, които строяха и строяха, и строяха социализма, в очакване да доживеем 1980 година, онази вълшебна призрачна и мечтана 1980 година, когато без майтап щяхме да сме влезли всичките до един барабар с котките в комунизма.

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа*

Plovdiv, 7 avg. 1995 – edited by 31 mar. 2020

Илюстрации:

- Ването със състезателния мотоциклет на баща ми**;

- Шестгодишен, в униформена манта на забавачката***.

____

* Минирал, на някогашния ни пловдивски жаргон ще рече: осрал мястото. 

** Е, не е точно Ването, но много мяза на нея, макар Ването да бе със смолисточерна дълга до задника къдрава буйна коса. И мотоциклетът не е татковият мотоциклет, защото баща ми се състезаваше по улиците на Пловдив не с английския мощен звяр триумф, а с немски мотоциклет цюндап 200 кубика, произведен през 1938 г.

*** Шестгодишен, в униформена манта на забавачката пред тухлената ограда на Йордан. Есента на същата 1953 година валяха много и все поройни дъждове, Марица преля и по булевард Руски пловдивчани се разхождаха до кръста във водата, турили в дървено корито за пране оскъдната си покъщнина. Тогава умря и непрежалимият за всички нас Чичко Сталин – вождът на цялото наше прогресивно човечество. На метър вдясно от мен, както съм на снимката, беше портичката, където се беше изакала чехкинята. Сред чешките странности от някогашната ми състудентка Лиляна Янчева знам, че в реда на традициите им било, както се храни семейството на масата, някой да надигне задник и да се изпърди или по време на разговор звучно да се уригне. Бел.м., tisss.

ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ

ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ

Дошъл си да говориш с мене,
нахълта мраз в кристалния покой,
защо така ме гледаш притеснено,
откри ли, че не съм ти свой?

Предателството скъпо се заплаща,
лицето ти бих пръснал със юмрук,
но ти като жена ще се разплачеш
и целият ми гняв ще е дотук.

 Ала това е непредвиден порив –
разбираш ли, ужасно ми горчи,
човек се учи първо да говори,
а цял живот се учи да мълчи.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 17 avg. 1982 – edited by 29 mar. 2020

Илюстрации:
- На кея в Несебър през август.
- Оживено движение в Пловдив.

___

* Георги К. Бояджиев, сб. "Сутрин рано", изд, "Хр. Г. Данов", 1983 г., стр. 24. По повод този текст по-горе лит.критикът Иван Спасов (1931-1999) в обзорна статия във в. "Литературен фронт" за издадените през 1984 г. нови книги бе писал нещо в смисъл: Какви са тези юмруци, които виждаме да се размахват в днешната млада лирика! Демек, няма ли кой да постави тези автори на мястото им. А Иван Сарандев в частен мухабет между другото отбеляза: "Трябва да си щастлив, че не са те надушили за онова "Казаха ми да мълча", щяхте да пострадате и ти, и онзи, който е допуснал това стихотворение да види бял свят". Бел.м,, tisss.

ДА ИМАХ...

ДА ИМАХ...

Да имах у себе си сила такава,
училище бих отворил за всички,
където наплашеният да получава
портокалов смях на звездички.

Крила всяко хлапе да си има
и значи, кога ни е час по Летене,
да излита учителят от комина
за да ни учи на волни движения.

Ловък и смел да се рее в небето,
с лупинги в облака да се премята,
така че да ги присвива сърцето
дамите строги в инспектората.

През ден да ни идва клоунът от цирка,
за да ни учи как да правим грешки
и как да възкръсваме, когато умираме
след някое наше премеждие тежко.

И да си имаме час за Изчервяване,
час за Нежност, а в часа за Прошка
да се стараем да не забравяме,
че добри могат да бъдат и лошите.

Да имах у себе си сила такава,
училище бих отворил за всички,
където наплашеният да получава
портокалов смях на звездички!

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, 29 mar. 2006 – edited by 29 mar. 2020

ПРОДАВАЧ НА НАДЕЖДА

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал...познайте какво?
- Надежда! Надежда за всички.

"Купете! С отстъпка за вас!
Всеки трябва надежда да има!"
И на всеки бих давал аз,
колкото трябва за трима.

А на тоз, който няма пари
и само отвънка поглежда,
бих му дал, без да плаща дори,
всичката своя надежда.

Джани Родари (1920-1980), превод на Валери Петров

–––

* Към Небесния Вин, който посочи стихотворението на италианеца Родари, решил да ме изобличи в плагиатство:

  – Благодаря, свършихте работата вместо мен. Ами да, с готиното стихотворение на Джани Родари би трябвало да се сравни. Радвам се, че отбелязахте! 

  На илюстрацията долу са двете ми дъщери Вера и Надя, когато живеехме в Мараша. Бел.м., tisss.