ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (101.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (101.)

  Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство.  Епиктет*

  11.07.1996.

  Завчера сглобих бюфета, правен от баща ми. Сестричката ми го държала почти цяла година на двора завит с черги и найлони, и на места фурнирът е напукан и се рони като юфка. Най-после холът ми придоби що-годе завършен вид, но има да се правят куп поправки по татковия някога готин бюфет. На 40-годишна възраст дядо ми Борис имал две колоездачни ателиета – в Перущица едното, другото в центъра на Пазарджик. Имал и земя, засята с лозя, череши, ябълки, ягоди, зеленчук. Понеже съм му първият му внук, водеше ме с него да орем. Помня от 4-5-годишен чардака насред лозето, белия му любим жребец със сивите петна Сивчо, помня бумтежа на газовия мотор за поливане, запенената вода по вадите и дядо как с мотика в ръка, до колене запретнал крачолите, гази в калта, отваря път на водата ту към тази, ту към онази леха. Или – седнали на сянка край талигата, закусваме с него домашен хляб, сланина и чесън, а една чучулига трепка току над нас и пее така звънливо и толкова сладичко, както само край Пазарджик чучулигите пеят рано-рано напролет.

 Сега си давам сметка, че този мой дядо е живял живота си с всичка сила, обилно гребял и от хубавото, и от лошото с мазолести, грапави длани. И нищо у него не е даром получено! Всичко от иглата до скъпия часовник е отвоювано с труд, труд и труд, с труда на цялата му челяд, като правил най-тънки проекти как и къде да си вложи парите. Започнал 16-годишен от нищо, към четирийсетата си година, в най-жестокото време на Втората световна война има пълна къща с хора на главата си. Жена му Невена перяла и готвела, освен за петте им дечурлига и свекървата, и за двама калфи, плюс за неколцина временно наети аргати. Единият от калфите му, помня, се казваше Кръстю и дядо му помогна да си купи двор и да вдигне къща на съседната улица. Насред Перущица – родния град на жена му, моята баба Невена, Борис уредил колоездачна работилница – отдавал велосипеди на час под наем. И на пъпа на чаршията в Пазарджик – също. През седмицата на ателието в Перущица седяла невястата му, в Пазарджик – синът му, вуйчо ми Любен. В делник дядо бил по лозята и бахчите на пазарджиклии, в неделя с моторетката ходил до Перущица повредените велосипеди да ремонтира. Освен това, търгувал с разни стоки, имал договорни отношения с немска фирма за велочасти. Първи в този занемарен район на Пазарджик – в някогашната Пич-махала, си прокарал чешма на двора. Първи се обзавел с радиоапарат и нощем, като развивал някаква гайка на пломбираното от полицията радио, слушал забранените радиостанции. В струпаните за градежа на новата къща камъни крил по царско време ротативна машинка за позиви, а вуйчо ми Любен, 12-13-годишен момчурляк, служил известно време за куриер на Методи Шатаров – нелегален водач на антифашистката съпротива, макар вуйчо никога да не пожела да стане партиец, и пак ей тъй, вече след 1953-1954 г., помня, от дядовия радиоапарат "Херц", сглобен от части с надпис Made in US, слушахме вечер Радио БиБиСи или Радио Гласът на Америка. Децата си не жалел, ползвал ги по-зле и от аргати. Докато бъдещата ми майка е студентка в пловдивския Учителски институт, бъдещият ми баща – чирак в мебелната работилница на Иван Радичев, разменили си фотографии по тогавашния адет да се флиртува. На снимката тя е в бяла рокля сред Цар-Симеоновата пловдивска градска градина, а в полето отдолу ситничко с мастило написала: "Млада бях, но младост не помня... На 17 години".

  Майка ми е втората му дъщеря, както съм чул да говорят в рода: негово копие по нрав и любимката му. Родена на Гергьовден 1925 г, баща й нея пратил на мотора за поливане, че се захванал с газов мотор вода да вади, за да полива пазарджишките кърски имоти. Децата му мъкнели на гръб чували с оборски тор да го разхвърлят из бахчите на дядо. През 1944 г. бутнал старата кирпичена съборетина, построил къща на два етажа, с която къща съм яко свързан от най-ранните ми детски години. Вода от чешмата, която си прекарал до двора, си наливала цялата махаличка наоколо. Камък речен край чешмата дотъркалял, там може би нарочно в знак на доверие към света оставял скъпия си сребърен часовник. И един ден часовникът изчезва. Без да каже дума, без да хленчи и се вайка, докарва десет коли тухли, колкото за още една къща строителен материал, огражда двора със зид, два метра висок и с керемидени стрехи най-отгоре. Двете крила на голямата дървена порта се залостваха с дървена талпа отвътре и голям секретен катинар, който се отключваше с особена, пъпчива една пластина. Нарочно ли го е сторил или тъп нагъл келеш наистина му откраднал часовника, не мога да кажа. Но като го знам що за човечище беше, не мога да си го представя в ролята на егоист и тарикат на дребно. Бе от онези наши българи, дето за едната чест могат да ти светят маслото, кокалите да ти потрошат, особено ако ги излъжеш, ако им нараниш честта и достойнството. Правил е страхотни жестове. На Хасан – циганин, негов ратай къща му помогна да си построи, кон и каруца му купи. За благодарност или за друго, в двора на същия този замогнал се Хасан пребиха го от бой циганите. Но нямаше съд, нямаше жалби; полежа той около месец, баба ми налагаше натъртеното с прясно одрани агнешки кожи и така му мина, като на куче. Любовна авантюра може да е имал с някоя знойна циганка, иде на ум, като го знам що за чешит беше, ама не съм се сетил да попитам лелите, докато бяха още живи.

  Дворът му съм си го рисувал по памет в бележника. Не беше кой знае колко голям двор, а всяко нещо си знаеше мястото. Къщата му! Към втория етаж водеше външна стълба от дялан камък. Три стаи имаше горе. Между страничните две беше дървена тераса. Под стрехите над терасата в редица – сума лястовичи гнезда. И лястовиците бяха от онези с дългите опашки. Цяло лято се носеше из въздуха ситното, тъничко лястовиче цвърчене. Долитаха и гургулици, тежко кацаха сред кокошките и пуйките или се мушеха на сянка между листата на голямата лозница, ако не префюфюкваха, ниско прелитайки над двора. Камбаната на църквата "Света Богородица" в центъра на Пазарджик, до моста на Марица, тук звучеше особено мелодично. От терасата на горния етаж по грубо скована стълба, подпряна на стената, можех да се изкатеря до тавана. Таванът му беше Царство на ароматите. На дълги пръти есенно време дядо увесваше чепки кехлибарен афуз, който с аромата си на стафида изпълваше зиме цялата къща. Грозде на трапезата слагаха чак до началото на април. Под широкия три метра навес в другия край на двора, вдясно от двукрилата порта имаше голяма каца "бадем" с диаметър до около метър и половина и висока колкото човешки бой. Гроздето насипваха с плетени кошове, а сетне трима-четирима мъже по гащи, след като се измиваха със сапун край маркуча, влизаха вътре да тъпчат гроздето с крака. Дядо ми Борис от Пазарджик в онези гладни години цялата зима продаваше и вино.

  Спомням си как се връщаме с талигата и коня Лишо от градините. Канатите й – отметнати настрани, в четири-пет реда – плитки щайги с ягодите. Докато прекосим Пазарджик от отсрещния му край през центъра до къщата на улица Тунджа 18, три четвърти от ягодите пазарджиклии ги изкупуваха по улиците. Та шестваме, значи, двамата с моя дядо през цял Пазарджик сред облак от аромат. Наближаваме дома. Голямата двукрила порта тържествено се отваря; уморени, гладни, но и щастливи влизаме с талигата в двора, докато баба, майка и сестрите й се суетят около нас, но за кратко всичко си отива на мястото. Една разпряга коня, другата му отнася сено в яслата, баба и още някой разтоварват щайгите. Та всеки си знаеше задълженията в тази къща. Пред портата вече са се струпали махленски дечурлига, и поокашляйки се, съседите идват да питат останали ли са му на бай Борис още ягоди за продан.

  До обора на коня Лишо беше кочината. По едно и две прасета тук угояваха всяка година за Коледа. От най-ранно детство ми е пред очи кървавият ритуал, клането на прасе! Събират се мъжете от рода. Пристигат сваковците, тук е вуйчо ми Любен, тук е Спас, приятелят му на дядо, скулпторът самотник и като че вечен ерген. Отваря се портичката на кочината и прасето хуква по двора. Баба ми вече е наклала огъня и в големия казан ври вода. Върху снега току край обора мъжете турят дървена тарга и наоколо й нареждат наръчи суха слама. Касапинът си точи ножа, изпробва го върху космите на лакътя, докато останалите пийват греяна ракия, а зъркелите им лъщят, всички са яко възбудени. И подгонват прасето. То се мята насам-натам, квичи като капризно дете, разхвърля буци пръст и кал с копитцата си, докато да го приклещят към земята четирима-петима. И тогава колачът с дългата гумена престилка възсяда поваленото животно и забива ножа отстрани до дръжката чак в гушата му. И блъвне кървавата пяна. Обезумялото от ужас прасе се бори – върти се и наляво, и надясно; изрината от копитцата му кал и влажна пръст хвърчи и се лепи по дрехите и лицата ни, докато от гърлото му с мазни хрипове вместо кървавата пяна започва равно да изтича кръвта. После мятат трупа с подгънати нозе върху дървената скара и начева пърленето със стиски слама. Замирисва на печено. Дядо ми рязва парче от ухото и опашката, дава ми да кусна пърлената кожа. Преди това с горещата вода и с широки ножове свинската козина е остъргана. Започва отрязването на главата. Обръщат по гръб туловището, режат го на две. От дреболиите баба ми пържи мезето. Всички се наливат с вино, посягат към пържените късчета тъкмо опържен свински черен дроб в тавата. Това е началото на царско угощение, което ще приключи късно през нощта с юнашки песни, пукотевица, хвалби, щури облози и уговаряния за следващите дни.

  Над масичката в кухнето към по-долния етаж висят окачени две ловни двуцевки: старата е с хоризонтално разположени цеви, новичката е английска, цевите й – една над друга. На същия гвоздей е и патрондашът, а пред вратата върху стара ярешка кожа лежи вечният дядов пес, ловно куче пилчар. Дядо ми да е сменил поне четири-пет кучета, но едно, че бяха все от една и съща порода – с козина в бяло и черно на едри петна, с увиснали уши и рунтава опашка, всяко от тези гончета носеше едно и също име – Джон. Зиме дядо ми със скулптора Спас и песа Джон по за няколко дни изчезваха от къщи, за да шетат из къра за дивеч. Имаше си дядо ми гюме, землянка край Марица някъде около Пазарджик, и там са преспивали няколкото нощи, докато дебнат прелитащите от североизток високо над равнината ни ята диви патици. Не е било да се приберат от лов с празни ръце; идваше си дядо с по шест-седем патици, увесени на колана му. Сред кокошките цяла година се разхождаха половин дузина мюрета. Патиците-мюрета се връзват пред гюмето, за да привличат с глупавите си крясъци гордо прелитащите в небето ята диви патици. Сега, докато записвам това, завъртя ми се пред очите зимният печален разказ на Радичков "Нежната спирала".

  До вратата на всекидневната две стъпала надолу към пода на първия етаж ниско зад каменното стълбище вдясно бе огромният сандък за брашно. Вечерта баба ми омесва тестото в дървеното корито, завива го с кожа и със стара черга да втаса, а на сутринта прави всеки път по четири големи самуна – ни повече, нито по-малко. На реди ги върху излъскана от употреба две педи широка, а метър и нещо дълга чамова дъска, загърнати в светлосиня ленена покривка, и тръгваме към близката фурна. На обяд пак с нея внасяхме вкъщи прясно опечения, изпускащ сладка пара селски хляб. Бил съм към 4-5-годишен. На Василовден, който тогава празнувахме на 14 януари, баба Вена и лелите ми подариха шарена сурвачка, качиха ме на стола и аз сурваках дядо, а той бръкна в джоба на развлечените си вехти панталони и ми рече: "Колкото хвана в шепата, твои са, Джоре". Пак съм към петгодишен, дядо ме побутва да се мушна тайно под масичката в кухничката им, докато – облакътен той си пуши цигарата. Да не видят жените: баба, майка, лелите, на какво ме учи, подава ми под масата да си шмръкна. Кашлям здраво под масата от лютивия цигарен дим, а той ме грабне, ръмжи като голям мечок, държи ме с мазолестите си едри лапи и вземе, та ми натрие бузите с тридневната си небръсната остра четина. Пищя-я-я-я. Разтревожени дотичват жените. Баба ми го кълне, па се обръща и към мен: "Ами ти, бре! Ти що стоиш! Не знаеш ли, че на дядо ти това му е галата?" – галенето, демек. Едва ме издърпват от този звяр, лицето ми пламти като нажежено, все едно е било нажулено с коприва; чувам, гръмкия дрезгав смях на дядо ми, ама то и смехът му не беше смях като смях, ами си беше баш мечешко ръмжене.

  Дядо издъхнал на 26 август 1972 г., когато вече бях млад мъж и хем още неженен. Не му отидох на погребението. Измъкнал се бил от леглото в пет часа, точно когато слънцето огрява лицето на къщата. Стоял опрян в рамката на входа за към долния етаж с лице към изгряващото слънце, когато – покосен, се строполява по очи върху земята, която толкова обичаше. Та така го сварила Смъртта – с уста, пълна с пръст. Казват, че устата му била разкривена от смях, сякаш ни се надсмивал от Отвъдното.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 apr. 2020

Илюстрации:

- 1944 г. в Пазарджик, Борис Дявола (1900-1972)**;

- август 1972 г., местността Юндола*** в Родопите.

–––

* Епиктет – роден около 50 г. сл. Хр. във Фригия, Мала Азия, голяма част от живота си е роб в Рим. Вече освободен, обучава ученици в Никопол; един от тях събира наученото от Епиктет в ръкописа си "Беседи". Сред последователите на Епиктет са император Марк Аврелий, император Адриан, Лев Толстой и пр.
** Борис Ненков Ангелов, роден на 4.VIII.1900 г., издъхва на 26.VIII.1972 г. Нито един от близките му не съм чул да каже добра дума за него – ни дъщерите, ни внуците, с изключение на сина му Любен, когото Борис някога тръгнал с нож да усмърти, че не желаел синът му да е кротък и сгушен.

*** Снимката от местността Юндола в Родопите може би точно в деня, когато са погребвали дядо ми, е правена от баща ми Кирил, прост дърводелец мебелист. Бел.м., tisss.