ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (78.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (78.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   23.09.2006.

  – Повод за този диалог е епизод от текст, където споменавам за гибелта на двама пилоти; всъщност тема тук е начинът, по който ние възприемаме изкуството, и как то е не друго, а самият живот, което особено ярко личи в творбите на големите майстори в изкуството.

  – Тъй-тъй, ангели май са ти накацали по балкончето. Пишеш ги ей-такива едни, гледам, та взех да се питам, дали ангели не са накацали около теб.

  – Откъде пък накъде ангели! От половин-един час, откак съм го пуснал този мижав текст, кресльовците изчезнаха, млъкнаха, бомба ли ги утрепа, ама получи се пак същото, както толкова пъти досега ми се случва.

  – Аха! И ти се учудваш ли, що ли?!

  – Ами не е ли за чудене? Толкова гласовит беше хорът, така яко се бяха вчепкали, а сега нито един, поне един да се разгневи, за кадем поне!

  – Писна им на хората да им натриваш сол на носа.

  – Поне някой да се разкрещи.

  – Пък и говориш с език, неприсъщ за тях.

  – Що? Да не би да говоря на патагонски!

  – Нещо подобно... Което уж разбират, но не проумяват.

  – Обикновено така става... Тръгнат ли спорещите да си доказват кой е по-велик, по-меродавен, лее се кръв, помията с кофи лискат дотолкова, че по някое време забравят какво са се захванали да обсъждат.

  – Идиоти!

  – Мълчат като задници.

  – Защото са задници вероятно!

  – Там е и моят стар "приятел" ленинградски лъже-философ-психолог с осемнайсетте или не знам още колко издадени книги. Вече не му хващам края с колко никове размножава идиотщините си по форумите.

  – Забелязах, забелязах.

  – А и текста, дето тези дни пуснах в мрежата, и той се получи пиперлия, лют, та чак нагарча като отрова.

  – Хич не ми е отровно.

  – Поне не е сладникаво. Видя ли ги двамата пилоти в самолета, бъкан с гориво, как със свистене прелитат ниско над онези две женици в полето с мотиките в картофената нива? А? Видя ли я тази картина, като чете онова нещо... или не я видя? А аз просто я преживях... И минах с колата си оттам година подир това. Нарочно заобиколих, пътувайки към Хисаря с двамина приятели – с Емил* и жена му туркинята Весна само с очите си за да зърна онова място. Нямаш си представа какво зловещо и запуснато, изоставено сякаш и от Бога място е. Наблизо има завой, а десетина метра преди завоя бетонирали опашката на бойния им самолет-изтребител и турили паметна плоча колкото мъжка носна кърпа. Спрях да изпуша поне една цигара. Там наоколо, докъде ти поглед стига, е мъртвило, кърът – необработван като че от сто години; буренясала, запустяла земя. Мини-култиватор с червено ремаркенце, същинска детска играчка, изпърпори в облаци от сажда край нас, натоварен със сухи дръвца. В меката пръст край асфалтовата лента – бабки с мотички бавничко вървят, селцата, където някога живот кипеше, са мъртвило, чума сякаш вършала из този златен край на България.

  – Обезлюдени?

  – И сега, а и рано тази утрин, докато го писах от четири до шест направо на компютъра това преживяно, преживях я отново цялата ситуация, все едно бях единият от пилотите в самолета десетина секунди преди да се взриви и да се разлети на парчета из мъглата над къра. Да бе, сякаш бях вътре, тъй се усетих.

  – ?!

  – Фантастично преживяване... Особено когато се имат предвид жениците с мотичките и ниско прелитащата със страхотно свистене бойна машина с цялата й съвършена електроника. Оказва се, мотички... картофи, селските галоши, калта, мизерията им, в която живеят, това е същинският ни живот, истинският живот, а другото... другото като да е заимствано от холивудски екшън на обичайните добре измислени геройства на самодоволните янки.

  – Браво! Сега като Миле** и Ван Гог*** звучиш, само двамина от малкото истински художници на селската неволя, на обикновения човек. Има една картина...

  – Точно щях да те питам... Мисля, че в различните изкуства разликата е само в средствата. Инак, каквото имам да кажа, си е в мой стил изречено.

  – Селяни ядат картофи... В писмо до брат си Тео... Винсент описва как се стреми да придаде на лицата на вечерящите селяни типичен за бедността землист цвят. Живописвани са сякаш с цвета на земята, която засяват.****

  – Знам я тази картина. Някакви гротескни селянки на преден план, ако се не лъжа. Най-важните послания в изкуството, не се казват, а се внушават; за тях споделено ще намериш само така, по обиколни пътища, чрез лични бележки на самите творци.

  – Винсент пламенно говори за селянина и за неговия бит! Онзи селянин, съдбоносно свързан със земята, по която стъпваме. Я пак да му погледна писмата аз!

  – Сонче, снобът това точно не го проумява – че творецът не се дели от обикновените човеци, че също е обикновен човек. Представят художника или поета с бинокъл и с парашутни гащи, крила като раница на гърба.

  – Имах преди време приятел художник. Като студент в Художествената академия, разказваше ми как колеги се пробвали да илюстрират нашите български класици Йовков, Елин Пелин и другите, ама илюстрациите им не стрували, като че никога не виждали селянин, не са ходили с налъми, не се били разхождали из полето, никога не са газили калта. Не познават живота на селянина, но пък искат да го рисуват. Колко жалко! Този мой приятел дотолкова дълбоко бе свързан със селото и толкова разпалено говореше за тези уж най-обикновени, най-простовати хорица, че сърцето ти се налива с любов към тях, само като го слушаш как говори.

  – И постави сега някъде там мечтата на модерния сноб някое утро да се събуди с новината, че българин е станал Нобелов лауреат по литература, в рисуването или в музиката. Нали как измислено, колко насилено звучи такава една претенция?

  – Да.

  – Ама как да го разбере това, горкият!

  – Жалък глупак.

  – Вероятно не е кофти човек, но е посредствен. А за такова нещо малко повече суетност е нужна и хоп-па-ла-а! Те ти го сноба в целия му блясък.

  – Та тези трепети и вълнения на селяка не се различават от нашите, пък и от вълненията на който и да е нормален човек по света.

  – Йордан Кръчмаров от село Гурково край Балчик ми е пред очи, като ми разправяш за приятеля ти, студент от Художествената академия.

  – ...И ако селякът, да си представим, не разбирал от поезия, трябва ли и ние нищичко да не разбираме от живота му!

  – Не е вярно. Разбира той, всичко разбира! И не само поезия и картини, и музика разбира. Сред тези уж обикновени хора има самородни слитъци от злато, толкова талантливи! Разкошните текстове на българските народни песни да не би образовани в западните школи творци да са ги създавали!

  – Забравихме да се радваме на привидно дребните нещица. Мимолетни проблясъци. Не прочетох нищо за човека, нищо за децата, нищо за земята. Колко сме нещастни с хленчовете си за любов, пък не забелязваме хората около нас, мислим единствено за своето щастие.

  – Завъртя ми се в ума да пусна част от нашия диалог по повод двамата летци и жените с мотичките в картофената нива. Имаш ли нещо против? Мисля, смислен текст се получава, преди да съм го препрочитал още. Не ми излизат от ума двамата пилоти. Чудна работа! 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 маr. 2020

___
* Емил Калъчев (1932-2013), белетрист и редактор в някогашното пловдивско издателство. 

** Жан-Франсоа Миле (1814-1875), френски художник.
*** Винсент Вилем ван Гог (1853-1890), холандски художник.
**** Писмо № 412 (ХІІ.1883-ХІ.1885): "Да се живописва селският бит си остава добро; битката, която други са спечелили, все още продължава и ние можем отново да я спечелим. Далеч не може да се каже, че е имало твърде много художници на селото – добре би било според мен, ако можеха да дойдат още стотици. Не е лоша идея, дето във Франция предлагат да украсят кметствата с мотиви из селския живот, с картини, каквито имаше и в Салона (в официалната художествена изложба в Париж - бел.м., tisss), и вярвам, че тази идея ще бъде осъществена и другаде. Но по-важното е селските картини да влязат в къщите, в илюстрованите списания и да проникнат чрез репродукции сред народа. Тъй че ако се чувствам обезсърчен, то е само временно". 

  Ще успее ли някога снобът у нас да разбере защо Ван Гог пише с такава грижа за селянина, няма и намек за големеене, че изразява неща, които за простосмъртния човек, виждате ли! - са недостижими? Така е навсякъде по света – посредствеността се познава по претенциите, че високото изкуство, философията, психологията са непонятни за обикновения човек и с тях могли да се занимават само богоизбрани, твърди самовлюбеният тарикат. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (77.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (77.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   05.06.1999.

  Липсата на благородство компенсират обикновено с крещене: колкото по-креслив тонът, толкова бил по-прав. По повод някой си Лазар Лазаров – Мастагарков*, чийто преобширни статии печатат във вестник "Арт-клуб" под заглавия, като "Мекерета и мародери" или "Трагедията Косово". Няколко абзаца от трагедийната му тема са ми достатъчни да усетя съкровеното у Мастагарков, според уверенията му – философ и професионален историк: "избиват части от сръбския народ", "признавам, че БСП изразява тежненията на по-голямата част от българите" и "няма по-голямо искрено признание за правотата в позицията на българските социалисти. Позиция пределно ясна и точна – последователно миролюбива". Сякаш съм заровил нос в дежурната уводна статия на вестник "Работническо дело" от времето на сталинизма, когато за политически виц можеха да те пречукат или полумъртъв да те хвърлят за храна на освирепели от глад прасета в някой весел концлагер. Мастагарков, оказва се, е бил някога прекрасен учител за поколения пловдивски ученици – съобщавал истини от последна инстанция, за да заеме и днес позата на унтерофицер Пришибеев.

  В писмо до редактора на "Северен вестник" от 1888 г. 28-годишният Антон Чехов пише: "Когато изобразявам подобни субекти или като говоря за тях, не мисля нито за консерватизма, ни за либерализма, а за глупостта им и за претенциите им". И пак в писмо от същия октомври: "Фарисейство, тъпоумие и произвол царят не само в домовете на търговците. Виждам ги в науката, литературата, сред младежта". Защо се захващам с Мастагарков и защо не подхождам състрадателно към подобен род оратори! Не става дума за политически пристрастия. По-симпатичен ли е лицемер, закичил като медальон върху ревера си титула демократ – "Ние, демократите, ние истинските демократи"! Недобитите партайци по манталитет пишат с този до болка познат високо морален, а всъщност, апломб на нахалник. Става дума за отсъствие на нещо елементарно, не толкова усет, колкото елементарно домашно възпитание.

  И за какъв дявол е участието ми върху страниците на "Арт-клуб" рамо до рамо с Мастагарковци? Или да хлопна и аз кепенците като Стефан Цанев, па да мина към измислената от госсин Стефан Савов вътрешната емиграция. Като го питат Савов като как, в какво се изразява участието му в битката с комунизма, великият човек мъдро отбеляза, че по Живково време бил в дълбока вътрешна емиграция, (като шеф на Съюза на преводачите в България, може би). Та от неговата уста за първи път излетя и се зарея изпод демократичния роден български небосклон крилатата фразичка за вътрешната емиграция. Как се били вътрешно гневили, колко мрачно гледали онези там горе кресльовци, ама пустата му изисканост не им позволявала друго освен мълчаливо да страдат. Ненавиждам се в такива моменти, че ми липсва смирението на простосмъртния дърводелец баща ми, за да приемам лицемерите в личното си битие на обикновен българин и уравновесено да меря тези примадони на общественото внимание в България!

  Re. се кани следващото лято да отиде да работи в Щатите. Сърдел се вуйчо й от Чикаго, ей така говорел по телефона на майка й: Какво още чака, ами не идва! Да го зарязва онзи батак в България, и колкото по-рано, толкова по-добре! От време на време имам усещане, като да съм си изживял живота; опитвал съм и от тези блюда, познавам маниера на келнерите и проститутките, и на господин управителя в този поовехтял и западащ наш роден Ресторант; нищо не ми е вече интересно, време е да си вървя. Невежеството се възпроизвежда като хидра: непрекъснато, неуморно се възпроизвежда, и все ще се намери важнейша още някоя персона да сее смрад и омраза, душа и свят й е да ни разединява.

  От праведници няма отърване! В любимата им героична поза си ги представям и почти всяка вечер по Радио Свободна Европа с назидателно навирения показалец. Къде ли е благородният тон на един Петър Увалиев! За този тон, обаче, се иска да носиш благородството не като театрален реквизит, ами както собствената си плът. "Последователно миролюбива" била "пределно ясната и точна" позиция на нашите партайци. Реалният соц като рефлексия (отношение) към света, като манталитет на политическия елит у нас ни противопоставя не само на нормалния свят наоколо, но и на самите ни родови корени. Това същите персони ли са, които някога ни учеха с лозунга "Свобода, равенство, братство", а огромни суми пращаха за терористични движения по света? В известен смисъл възхитен съм от бетонираната увереност у хора, като Петко Бочаров и прочие, изживяващи се като ритори на цивилизацията, изключващи други мнения, освен своето прогресивно и единствено меродавно. Да, ама не! "Защото аз съм човеколюбив и съм истински демократ" – по повод тези текстове между другото ми писа тези дни персона, брат на аленеещите под синята драперия Иван-Костови съпартайци. Умряла циганката, която хвали, та се захванал сам да върши тази работа: бил днешният Сократ, Христос, Левски и пр.

  Двама млади пилоти българи завчера са загинали в дванайсет и четвърт по обяд. Самолетът им – бойна машина МиГ-21, се забива в орна нива посред землището на Драгомирово – село на около двайсетина километра от базата им в Граф Игнатиево, Пловдивско. Две жени – майка и щерка, окопавали картофите, когато ниско над тях префучала губещата височина и скорост бойна машина. Опитвам да преценя нашия обикновен живот през очите на онези двама пилоти. Могли са да катапултират, а не катапултирали. Вероятно смятали, че ще се справят, самолета ще спасят. Кога ли са започнали да мислят себе си да спасяват? Гаден въпрос, който ужасно ме вълнува!

  Как да катапултирам от този задръстен и все по-рязко губещ висотата си наш свят, от безперспективното живуркане, това ми е проблемът. Мили татко, как да постъпя? Дрехите ми отесняват от крясъците и от лицемерните речи, престанах ли да обичам живота, като напоследък не желая никого да слушам. Нищо ли не можем да сторим! Време ли е и българите, да започнем поединично да се спасяваме от властващата наглост? Кучетата си лаят, а керванът си върви. Може и по-зле да стана, ала соцът няма повече да се върне. Ама пък и мастагарковци какви ги редят, здраве му кажи! "Православие, наште славянски братя и сестри, мнозинството на българския народ, ведущите ни интелектуалци, олевяваща Европа, надраснала социалдемокрацията". Такива лакърдии не просто да се четат! Заслужава си прилежно да бъдат изучавани като пример за партийна агитация. Къде ли не са още надникнали, всичко прозрели, предначертали; бъдещето им като на длан, от ясно по-ясно. А от бойките им редици във вихъра на "борбата с империализма" поетът написа:

    Това е ясно, онова е ясно –
    тревата никне и дъждът вали...
    Е да, на тебе всичко ти е ясно.
    Но мен не ми е ясно. И боли. (...)
     Какво съм аз? И хората какво са?
    Насам ли да вървя? Или натам?
    В главата ми се блъскат сто въпроса.
    А отговор не мога да им дам. (...)  

    А ти твърдиш, че всичко ти е ясно –
    дъждът валял и никнела трева...
    Но мен дори и то не ми е ясно.
    И ти не знам разбираш ли това.**

  Защо ли са речите им: "Опозицията няма никакви основания да прави политика за стабилизиране на правителството". Ами раздайте пушки и патрони, па хващаме гората, палят се архивите с имена на доносници и ченгета, разграбва се кашкавала от мандрите и юруш! Дали не е за това цялата гюрултия, "този трясък и искри"?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 fev. 2020

Илюстрации:

- Унтерофицер Пришибеев, герой на Антон Чехов***;

- Един от фронтмените на т.нар. приватизация у нас.

__
* Мастагарка – тояжка с чатал за подпиране на дисагите, докато стопанинът от другата страна ги преметне върху самара.
** "Разминаване", от сб. "Сезони", с. 137-138. 
*** Вж. https://chitanka.info/text/1998-unterofitser-prishibeev, Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (76.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (76.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   01.06.1999.

  "Господине, обичам Ви!" Това са думи на шестнайсетгодишно красиво момиче – Елена от моя VIII-г клас, за отличната й оценка на класната им по литература. Това полудете-полужена! Съзнава ли що е любовта? Пожелавам й сега, като пиша това, да е принцеса в този храм; лично аз имам като че кого да обичам, но това "Обичам ви", което ме разтърси, е резултат от друго – внушил съм на хубавата Елена, която захвана учебната година с двойки и тройки, че има заложби да е нещо по-добро от средата, в която живее. Дано заслужената и изненадала я оценка стане пътен знак към по-висока цел! Като учител, удовлетворението ми задължително е дотук. Защо задължително ли! Защото и учителят може да се влюби в своята ученичка.

  От друга страна, съзнаваме ли ние, възрастните, колко крехки цветя са децата, вперили оченца в нас, колко съдбовно важно е да отключим у тях представата, че могат да бъдат красиви не само физически, но и духом? Ай, как силно искам тези поизраснали вече деца, с които ще се разделя подир две седмици, да предявяват изисквания към средата, която ги е родила, но да са взискателни преди всичко към себе си. И когато тази взискателност е осветена от любов, а не от глупашка снобска грандомания с хленчовете на посредствеността.

  Беше дошла с две момичета от класа и не повярва отначало, пък после, когато се увери, че наистина оценката й е шестица, така се вкопчи в една от двете кокони, че онази гнусливо я изблъска с лакът и рече: "Оле, ма Елено, ще ме удушиш... Ми пък съобразявай се малко!"

  * * *
  С парвенюшкото си самочувствие САЩ като общество, па и като държава не са ми никак интересни. Познавам повърхностно неколцина от великите писатели на този проспериращ велик и самонадеян Грандоман отвъд Океана – Хемингуей, Стайнбек, Колдуел, Фицджералд, Сароян, Селинджър, преди тях – Джек Лондон, Марк Твен, О`Хенри, неколцината им велики поети – артистични, честни и страхотни автори. Тайничко като че всеки от тях под еуфоричното си самочувствие на човек от Новия свят, на янки носи комплекс за малокултурност на общество с плитки исторически корени. Има какво да научим от Щатите, особено в материалните сфери на живота; в духовен план обаче българинът е нещо много-много по-разкошно именно заради трагичната ни участ като най-изстрадалия етнос на Балканите. Изобщо, мен лично Балканският полуостров, Европейският материк са ми по-интересни за наблюдение и обсъждане. Мачкани, пренебрегвани, лъгани, ощетявани, от своите водачи най-жестоко унижавани, най-изнудвани, не сме ли в правото да се държим като нация, по-близка до Иисус от Западните теософи и мъдреци?

  Роден съм в същия ден, макар и години след онзи 7 август, когато е роден Стефан Цанев, автор на поемата "Христос на велосипед" и на онези знаменателни за моето поколение стихове: "Носете си новите дрехи, момчета!" и "Момчета, внимателно на завоите". Стефан Цанев – показният и предизвикателен, стипчивият и своенравен, категоричният в отрицанията си, типичен Лъв и духовен събрат. Ала ме отблъсква тщеславието у него. "Сега доброволно минавам във вътрешна емиграция. Спускам бариерата, пълен авто-Шенген, визи само за петима приятели. Иначе продължавам да пиша, но няма да реализирам написаното в България, докато..." и т.н... Бре-ей!!! Баба ми Невена употребяваше за подобни изхвърляния на Борис Дявола един лаф "Р-р-ръц, Боби!" Ай че сплин, щуро въртене около оста си и собствената си омайна персона! Дали не правя и аз неговата досадна, типична за зодията Лъв грешка? Ако цитатът от интервю в многотиражен столичен вестник ("Труд" от 16 дек. 1998 г.) ми звучи като диагноза относно т.нар. Българска интелигенция, отговора си г-н Стефан Цанев, към когото имам слабост, е дал в стихотворение от 24 декември 1991 г.:

    ...И все така –
    като актьор, изгонен от сцената,
    си спомняме със закъснение
    забравената древна реплика:
    "Да скрием острието на омразата
    във ножницата нежна на страданието" .

  По този повод реплика и на Иля Еренбург (1891-1967):* "Разбира се, че писателите са много по-малко от професионалните белетристи; писателят, големият, средният или дори малкият, умее не само отстрани да наблюдава героите си, но и да споделя преживяванията им. Дарбата за съпреживяване обикновено наричаме умение да се превъплътиш, и ако се замислим над книгите на Чехов, ще видим, че в краткия свой живот (44 г.) Антон Павлович е преживял стотици човешки съдби". Тъй че хич не ме вълнува какво гнети Стефан Цанев, ако настоява да ми говори единствено от свое име. Мисля, че ясно се изразих, нали!

  04.06.1999.

  

  Около два след полунощ над града се изля пороен дъжд. Трещяха гръмотевици.  Сега, четири часа по-късно, сякаш не е било. Природата е притихнала и свежа като хубава млада жена след секс. Всъщност, подир бурна сексуална нощ жената е като природата. А мъжът? Адам в Райската градина е наивен, същински глупак. Понеже не си дава сметка, че г-ца Природата или притихналата до него госпожица, дето се изтяга глезено в чаршафите, си е взела, каквото си пожелала; известно време ще го гледа с благоговение като да й е стопанин, а после ще го запрати в някой от ъглите на подсъзнанието си до следващата й велика нужда, до следващата й очистителна буря от страст. Управляват ни импулси, идещи от пространствата около нас и в нас. Твърде нищожно е известното или осъзнатото. Пристрастия и любов, тягостно или приятно, веселба и печал ни заливат като океански вълни. Въобразяваме си колко сме велики, колко сме проницателни с логическия си подход към нещата. Животът обаче е алогичен. Може би така ни предизвиква да го разгадаваме, да проникваме в дълбините и гънките му като в изкусителна женска плът. 

  Някой ден може би ще напиша и за тези интимни сражения между абстрактната ни мъжка логика и света, доколкото го разбирам интуитивно. Познанието почти винаги носи тъга, рутината убива жарките страсти, постигнатото ни отегчава, и ние толкова закратко му се любуваме! Забелязали ли сте? Човекът е търсач на ново; обречени сме на авантюризъм под резкия поглед на Някой, който внимателно ни наблюдава и всичко знае за бъдещето на всеки от нас поотделно и на света като цяло. И въпреки това, силно вярвам в неувяхващата Любов и в изкушенията, които непрестанно се преобразуват в причудливи фигури, като облаците над нас заемат с вида си форма на чудновати фантастични образи; накратко – вярвам в моногамията, в придържане към собствената своя Участ, Съдба, Орисия. И не ви ли прави впечатление, че това са все понятия от... женски род!

  Понеже една жена (откритие на драматурга Стефан Цанев) е всъщност много жени, едно Очевидно нещо в действителност са куп Неочевидни тайнствени и любопитни нещица. До всеки известен с постиженията си мъж, по-често невидимо, присъства и неслучайна някоя умна жена. Та ще завърша тщеславно в стил на истински г-н Лъв, роден в Дома на Слънцето навръх 7 август, с нещо общовалидно за мъжкия подход към Любовта и към жените:

    Разбира се, че си мечтая
    за розовия ти корем,
    за полумрака на косите
    и за очите, впити в мен.
    Да те целувам, да те галя,
    уж свой, ала и малко чужд –
    достатъчно, за да изгрява
    червенина под твоя руж.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 fev. 2020

–––

* И. Еренбург, 1981, т.2, с. 52. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (75.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (75.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   30.05.1999., продължение

  Събрали се по времето на т.нар. Октомврийска революция 18-годишната кротка и разсъдлива Невена и 17-годишният буен и своенравен Борис. Шест усилни години бездетни били, докато през 1923 г. на бял свят се пръква първата им рожба. Според обремененото ми от дати и исторически събития съзнание 1923 г. е знаменателна – едно, с Деветоюнския преврат и последвалото го Септемврийско въстание, и второ – с историческия глад в Поволжието и в цяла болшевишка Русия, когато поради ред велики "исторически" причини, драми и обстоятелства милиони руснаци, украинци и пр. изгинали от същинската тази чума, известна с името гладомор. Нарекли рядко красивото момиченце Вяра. В спомените на нейните по-малки сестрици тя си остава светлоруса, синеока, рядко сръчна и приветлива. Разбирам, легендите обикновено работят с крайни определения, но възможно е и да е било истина. Тази Вяра умира от уплах 17-годишна. До потрес я изплашили пощръклели биволета, кога надвечер се прибирала от Стопанското училище. Опряла гръб на един зид, притиснала пред гърди ученическата си чанта, свлякла се в несвяст на земята. Залинява и за месец-два се стопила, на кожа и кости се превърнала и накрая издъхнала. Името "Вяра" е предложено от Гълъб – големия брат на Невена. Изглежда единствено в неговите приказки бил готов да се вслуша по онова време буйният непокорен Борис, защото по-късно пак същият този Гълъб го обръща към земеделието – посъветвал го земя да купува, колкото може повече земя, и да я обработва – ниви, градини, лозя, да не се ограничава само с двете колоездачни работилници, в Пазарджик и Перущица.

  И се нареждат подир Вяра в разстояние на десет години, до 1933 г., три дъщери и син, появила се на бял свят леля ми Виолета, и пак според обременената ми памет, това е годината, когато нацистите в Германия вземат властта в ръцете си, а Хитлер в буквалния смисъл на думата избива бившите си съратници, помогнали му да се изкачи до лидерския пост в партията, сетне и в държавата. Присъства на разговора ни, казах вече, и сестра ми Ели. Когато излизахме от чертите на Пазарджик, в колата сестра ми рече: "Батко, представи си какъв късмет е това! Да не бил онзи бездетен турчин да отърве онова невръстно сираче, сега нямаше да ни има". Записвам тези работици, и си мисля: наистина, колко случайно наглед, как обвито в мистерия е, че изобщо продължаваме да се раждаме ние – българите. Имало род голям в заможна Перущица, душмани затрили рода, а ето, някакъв мюсюлманин се явява сред сечта и спрял ръката, посегнала да бастисва: Това дете го остави, вземам го за мое, и го отнася на бездетната си ханъма. Двайсет години го възпитава, храни, облича както свое. Въвел го в търговските тефтери, възможност му дал да бъде самостоятелен, уравновесен, достолепен, а на двайсетата година дръпнал го настрана: "Гледахме те като наш, но други са ти родителите". Не личи да го е делил от българите, ни от християнската наша вяра, не личи и да го е насилвал към исляма да се прекръсти . Иначе защо този Гьорги ще се затири към Ерусалим хаджия да става! Какво е това, питам? Великодушие ако е, трябва ли да забравям, че пак мюсюлмани превърнали Перущица на пепелище с побеснели наедрели от мършата песове и човешки кости, белеещи по синорите, дали и днес не белеят в лозята! Не е лесно да отговориш, но урок е; пък който има ум, ще разбере за какъв урок става дума.

  А нима от малките наши войни не побеляват косите, не треперят ръцете и не се потят дланите, нима не понасяме рани и няма загинали! Където съм, там винаги е интересното, казвал съм го и на приятели неведнъж: където съм аз, там е пъпът на света. Докато се яви Чипоносата. Метър и половина на метър заема човешкият труп или мощите, тленното, – онова от нас, което гние. И после какво остава, героичните пози къде са, лакомията, любовните ни авантюри, егоизмът, идеалите, бесовете? Когато умирала баба ми перущенлийката Невена, с мъждящата си сила с две ръце се вкопчила в мазолестата длан на своя толкова неверен съпруг дядо ми Борис, па шепнела, задавена от сълзи: "Не ме оставяй, Борьо! Не ща да умирам. С теб, Борьо, хубаво си живеем".

  Ако си задаваме от време на време тревожните въпроси, които споменах по-горе, светът, мисля си, ще стане по-уютно място за живеене. Събрали сме се върху това парче вода, камъни и пръст, което лети през Вселената, заобиколено от вселенска пустош. Събрали сме се тук и сега като пътници на перона на една прашна гара. За кратичко сме, защо да не се държим човешки помежду си? Утре нас няма да ни има, няма да сме вече ние. Сега обаче животът пулсира, изпълва ни с тревога и мерак, с нетърпение, жажда, глад и жажда от всякакъв характер. Толкова е интересно, Боже мой, толкова хубаво е живееш чисто, спретнато, с обич! И как утринно свежо всички ние, родени непосредствено преди или след края на Великата световна касапница и затова не особено склонни да я преценяваме като престъпление поради присъщата ни неопитност... И как утринно свежо навлезе комунизмът в душите ни!

    Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
    а ватенка топла за зимния ден.
    Безсмъртно нека остане навеки
    построеното тука от мен!

Да отречеш тези стихове от 1955 г., трябва или духом да си абсолютен слепец като къртица, или зъл посредствен тип. Как иначе да отделя доброто от Пеньо-Пеневата поезия, обрасло с показните атрибути на партайската естетика и светоглед! С патос са заредени купища тенденциозна словесност; само у Пеньо Пенев обаче този патос – вместо да ми изглежда смешен, ме изпълва с горест за поругания талант от село Добромирка, Габровско. Талант, употребен нахалос! От три негови стихотворения поне в две споменава врагове, битки, сражения, карабини, куршуми, "лоши убийци от Запад, които протягат лапи, готови за напад" (вж. "Родина" от 1953-1954 г.).

  А не е ли време да преговорим за гаврата над Българското изкуство? Само като си представя канцеларските плъхове, които издевателстваха над творци от класа...

    Душата ми не е модерен ресторант,
    за да гуляят в нея разни дами!
    Не искам да пилея гордия талант
    в дребнавости и лични, празни драми!

Писано е на 26 април 1959 г., часове преди да си сложи край на живота. Ето и писано по същото време, в същия трагичен за националната ни поезия ден:

    Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!
    Спри! Ти туптя достатъчно!
    Нищо не откупва твойте удари!
    За въздишки недостойна е земята.
    Животът е горчивина и мъка –
    и нищо друго, и кал – светът!

  Горкият Пеньо! Само като помисля с колко стръв ни навират в очи неразбираема за простосмъртния човек поезия, не знам вече какво да кажа. Изпедерастиха ли се поетите на България, или вече нямам сетива за единствено достойната за Нобелов лауреат мъглява, предназначена за изключително специални персони, по-дълбока и от Марианската падина в Индийския океан "модерна" псевдо-лирика?*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 fev. 2020

Илюстрации:

- Юни на 1937 г., Борис Дявола някъде в Пазарджик;

- Гроздобер от 1937 г., двамата с Невена и аргатите. 

___
* Последният абзац е добавен при преписа от 20.ІХ.2006 г., бел.м., tisss.