ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (75.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (75.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   30.05.1999., продължение

  Събрали се по времето на т.нар. Октомврийска революция 18-годишната кротка и разсъдлива Невена и 17-годишният буен и своенравен Борис. Шест усилни години бездетни били, докато през 1923 г. на бял свят се пръква първата им рожба. Според обремененото ми от дати и исторически събития съзнание 1923 г. е знаменателна – едно, с Деветоюнския преврат и последвалото го Септемврийско въстание, и второ – с историческия глад в Поволжието и в цяла болшевишка Русия, когато поради ред велики "исторически" причини, драми и обстоятелства милиони руснаци, украинци и пр. изгинали от същинската тази чума, известна с името гладомор. Нарекли рядко красивото момиченце Вяра. В спомените на нейните по-малки сестрици тя си остава светлоруса, синеока, рядко сръчна и приветлива. Разбирам, легендите обикновено работят с крайни определения, но възможно е и да е било истина. Тази Вяра умира от уплах 17-годишна. До потрес я изплашили пощръклели биволета, кога надвечер се прибирала от Стопанското училище. Опряла гръб на един зид, притиснала пред гърди ученическата си чанта, свлякла се в несвяст на земята. Залинява и за месец-два се стопила, на кожа и кости се превърнала и накрая издъхнала. Името "Вяра" е предложено от Гълъб – големия брат на Невена. Изглежда единствено в неговите приказки бил готов да се вслуша по онова време буйният непокорен Борис, защото по-късно пак същият този Гълъб го обръща към земеделието – посъветвал го земя да купува, колкото може повече земя, и да я обработва – ниви, градини, лозя, да не се ограничава само с двете колоездачни работилници, в Пазарджик и Перущица.

  И се нареждат подир Вяра в разстояние на десет години, до 1933 г., три дъщери и син, появила се на бял свят леля ми Виолета, и пак според обременената ми памет, това е годината, когато нацистите в Германия вземат властта в ръцете си, а Хитлер в буквалния смисъл на думата избива бившите си съратници, помогнали му да се изкачи до лидерския пост в партията, сетне и в държавата. Присъства на разговора ни, казах вече, и сестра ми Ели. Когато излизахме от чертите на Пазарджик, в колата сестра ми рече: "Батко, представи си какъв късмет е това! Да не бил онзи бездетен турчин да отърве онова невръстно сираче, сега нямаше да ни има". Записвам тези работици, и си мисля: наистина, колко случайно наглед, как обвито в мистерия е, че изобщо продължаваме да се раждаме ние – българите. Имало род голям в заможна Перущица, душмани затрили рода, а ето, някакъв мюсюлманин се явява сред сечта и спрял ръката, посегнала да бастисва: Това дете го остави, вземам го за мое, и го отнася на бездетната си ханъма. Двайсет години го възпитава, храни, облича както свое. Въвел го в търговските тефтери, възможност му дал да бъде самостоятелен, уравновесен, достолепен, а на двайсетата година дръпнал го настрана: "Гледахме те като наш, но други са ти родителите". Не личи да го е делил от българите, ни от християнската наша вяра, не личи и да го е насилвал към исляма да се прекръсти . Иначе защо този Гьорги ще се затири към Ерусалим хаджия да става! Какво е това, питам? Великодушие ако е, трябва ли да забравям, че пак мюсюлмани превърнали Перущица на пепелище с побеснели наедрели от мършата песове и човешки кости, белеещи по синорите, дали и днес не белеят в лозята! Не е лесно да отговориш, но урок е; пък който има ум, ще разбере за какъв урок става дума.

  А нима от малките наши войни не побеляват косите, не треперят ръцете и не се потят дланите, нима не понасяме рани и няма загинали! Където съм, там винаги е интересното, казвал съм го и на приятели неведнъж: където съм аз, там е пъпът на света. Докато се яви Чипоносата. Метър и половина на метър заема човешкият труп или мощите, тленното, – онова от нас, което гние. И после какво остава, героичните пози къде са, лакомията, любовните ни авантюри, егоизмът, идеалите, бесовете? Когато умирала баба ми перущенлийката Невена, с мъждящата си сила с две ръце се вкопчила в мазолестата длан на своя толкова неверен съпруг дядо ми Борис, па шепнела, задавена от сълзи: "Не ме оставяй, Борьо! Не ща да умирам. С теб, Борьо, хубаво си живеем".

  Ако си задаваме от време на време тревожните въпроси, които споменах по-горе, светът, мисля си, ще стане по-уютно място за живеене. Събрали сме се върху това парче вода, камъни и пръст, което лети през Вселената, заобиколено от вселенска пустош. Събрали сме се тук и сега като пътници на перона на една прашна гара. За кратичко сме, защо да не се държим човешки помежду си? Утре нас няма да ни има, няма да сме вече ние. Сега обаче животът пулсира, изпълва ни с тревога и мерак, с нетърпение, жажда, глад и жажда от всякакъв характер. Толкова е интересно, Боже мой, толкова хубаво е живееш чисто, спретнато, с обич! И как утринно свежо всички ние, родени непосредствено преди или след края на Великата световна касапница и затова не особено склонни да я преценяваме като престъпление поради присъщата ни неопитност... И как утринно свежо навлезе комунизмът в душите ни!

    Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
    а ватенка топла за зимния ден.
    Безсмъртно нека остане навеки
    построеното тука от мен!

Да отречеш тези стихове от 1955 г., трябва или духом да си абсолютен слепец като къртица, или зъл посредствен тип. Как иначе да отделя доброто от Пеньо-Пеневата поезия, обрасло с показните атрибути на партайската естетика и светоглед! С патос са заредени купища тенденциозна словесност; само у Пеньо Пенев обаче този патос – вместо да ми изглежда смешен, ме изпълва с горест за поругания талант от село Добромирка, Габровско. Талант, употребен нахалос! От три негови стихотворения поне в две споменава врагове, битки, сражения, карабини, куршуми, "лоши убийци от Запад, които протягат лапи, готови за напад" (вж. "Родина" от 1953-1954 г.).

  А не е ли време да преговорим за гаврата над Българското изкуство? Само като си представя канцеларските плъхове, които издевателстваха над творци от класа...

    Душата ми не е модерен ресторант,
    за да гуляят в нея разни дами!
    Не искам да пилея гордия талант
    в дребнавости и лични, празни драми!

Писано е на 26 април 1959 г., часове преди да си сложи край на живота. Ето и писано по същото време, в същия трагичен за националната ни поезия ден:

    Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!
    Спри! Ти туптя достатъчно!
    Нищо не откупва твойте удари!
    За въздишки недостойна е земята.
    Животът е горчивина и мъка –
    и нищо друго, и кал – светът!

  Горкият Пеньо! Само като помисля с колко стръв ни навират в очи неразбираема за простосмъртния човек поезия, не знам вече какво да кажа. Изпедерастиха ли се поетите на България, или вече нямам сетива за единствено достойната за Нобелов лауреат мъглява, предназначена за изключително специални персони, по-дълбока и от Марианската падина в Индийския океан "модерна" псевдо-лирика?*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 fev. 2020

Илюстрации:

- Юни на 1937 г., Борис Дявола някъде в Пазарджик;

- Гроздобер от 1937 г., двамата с Невена и аргатите. 

___
* Последният абзац е добавен при преписа от 20.ІХ.2006 г., бел.м., tisss.