ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (78.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (78.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   23.09.2006.

  – Повод за този диалог е епизод от текст, където споменавам за гибелта на двама пилоти; всъщност тема тук е начинът, по който ние възприемаме изкуството, и как то е не друго, а самият живот, което особено ярко личи в творбите на големите майстори в изкуството.

  – Тъй-тъй, ангели май са ти накацали по балкончето. Пишеш ги ей-такива едни, гледам, та взех да се питам, дали ангели не са накацали около теб.

  – Откъде пък накъде ангели! От половин-един час, откак съм го пуснал този мижав текст, кресльовците изчезнаха, млъкнаха, бомба ли ги утрепа, ама получи се пак същото, както толкова пъти досега ми се случва.

  – Аха! И ти се учудваш ли, що ли?!

  – Ами не е ли за чудене? Толкова гласовит беше хорът, така яко се бяха вчепкали, а сега нито един, поне един да се разгневи, за кадем поне!

  – Писна им на хората да им натриваш сол на носа.

  – Поне някой да се разкрещи.

  – Пък и говориш с език, неприсъщ за тях.

  – Що? Да не би да говоря на патагонски!

  – Нещо подобно... Което уж разбират, но не проумяват.

  – Обикновено така става... Тръгнат ли спорещите да си доказват кой е по-велик, по-меродавен, лее се кръв, помията с кофи лискат дотолкова, че по някое време забравят какво са се захванали да обсъждат.

  – Идиоти!

  – Мълчат като задници.

  – Защото са задници вероятно!

  – Там е и моят стар "приятел" ленинградски лъже-философ-психолог с осемнайсетте или не знам още колко издадени книги. Вече не му хващам края с колко никове размножава идиотщините си по форумите.

  – Забелязах, забелязах.

  – А и текста, дето тези дни пуснах в мрежата, и той се получи пиперлия, лют, та чак нагарча като отрова.

  – Хич не ми е отровно.

  – Поне не е сладникаво. Видя ли ги двамата пилоти в самолета, бъкан с гориво, как със свистене прелитат ниско над онези две женици в полето с мотиките в картофената нива? А? Видя ли я тази картина, като чете онова нещо... или не я видя? А аз просто я преживях... И минах с колата си оттам година подир това. Нарочно заобиколих, пътувайки към Хисаря с двамина приятели – с Емил* и жена му туркинята Весна само с очите си за да зърна онова място. Нямаш си представа какво зловещо и запуснато, изоставено сякаш и от Бога място е. Наблизо има завой, а десетина метра преди завоя бетонирали опашката на бойния им самолет-изтребител и турили паметна плоча колкото мъжка носна кърпа. Спрях да изпуша поне една цигара. Там наоколо, докъде ти поглед стига, е мъртвило, кърът – необработван като че от сто години; буренясала, запустяла земя. Мини-култиватор с червено ремаркенце, същинска детска играчка, изпърпори в облаци от сажда край нас, натоварен със сухи дръвца. В меката пръст край асфалтовата лента – бабки с мотички бавничко вървят, селцата, където някога живот кипеше, са мъртвило, чума сякаш вършала из този златен край на България.

  – Обезлюдени?

  – И сега, а и рано тази утрин, докато го писах от четири до шест направо на компютъра това преживяно, преживях я отново цялата ситуация, все едно бях единият от пилотите в самолета десетина секунди преди да се взриви и да се разлети на парчета из мъглата над къра. Да бе, сякаш бях вътре, тъй се усетих.

  – ?!

  – Фантастично преживяване... Особено когато се имат предвид жениците с мотичките и ниско прелитащата със страхотно свистене бойна машина с цялата й съвършена електроника. Оказва се, мотички... картофи, селските галоши, калта, мизерията им, в която живеят, това е същинският ни живот, истинският живот, а другото... другото като да е заимствано от холивудски екшън на обичайните добре измислени геройства на самодоволните янки.

  – Браво! Сега като Миле** и Ван Гог*** звучиш, само двамина от малкото истински художници на селската неволя, на обикновения човек. Има една картина...

  – Точно щях да те питам... Мисля, че в различните изкуства разликата е само в средствата. Инак, каквото имам да кажа, си е в мой стил изречено.

  – Селяни ядат картофи... В писмо до брат си Тео... Винсент описва как се стреми да придаде на лицата на вечерящите селяни типичен за бедността землист цвят. Живописвани са сякаш с цвета на земята, която засяват.****

  – Знам я тази картина. Някакви гротескни селянки на преден план, ако се не лъжа. Най-важните послания в изкуството, не се казват, а се внушават; за тях споделено ще намериш само така, по обиколни пътища, чрез лични бележки на самите творци.

  – Винсент пламенно говори за селянина и за неговия бит! Онзи селянин, съдбоносно свързан със земята, по която стъпваме. Я пак да му погледна писмата аз!

  – Сонче, снобът това точно не го проумява – че творецът не се дели от обикновените човеци, че също е обикновен човек. Представят художника или поета с бинокъл и с парашутни гащи, крила като раница на гърба.

  – Имах преди време приятел художник. Като студент в Художествената академия, разказваше ми как колеги се пробвали да илюстрират нашите български класици Йовков, Елин Пелин и другите, ама илюстрациите им не стрували, като че никога не виждали селянин, не са ходили с налъми, не се били разхождали из полето, никога не са газили калта. Не познават живота на селянина, но пък искат да го рисуват. Колко жалко! Този мой приятел дотолкова дълбоко бе свързан със селото и толкова разпалено говореше за тези уж най-обикновени, най-простовати хорица, че сърцето ти се налива с любов към тях, само като го слушаш как говори.

  – И постави сега някъде там мечтата на модерния сноб някое утро да се събуди с новината, че българин е станал Нобелов лауреат по литература, в рисуването или в музиката. Нали как измислено, колко насилено звучи такава една претенция?

  – Да.

  – Ама как да го разбере това, горкият!

  – Жалък глупак.

  – Вероятно не е кофти човек, но е посредствен. А за такова нещо малко повече суетност е нужна и хоп-па-ла-а! Те ти го сноба в целия му блясък.

  – Та тези трепети и вълнения на селяка не се различават от нашите, пък и от вълненията на който и да е нормален човек по света.

  – Йордан Кръчмаров от село Гурково край Балчик ми е пред очи, като ми разправяш за приятеля ти, студент от Художествената академия.

  – ...И ако селякът, да си представим, не разбирал от поезия, трябва ли и ние нищичко да не разбираме от живота му!

  – Не е вярно. Разбира той, всичко разбира! И не само поезия и картини, и музика разбира. Сред тези уж обикновени хора има самородни слитъци от злато, толкова талантливи! Разкошните текстове на българските народни песни да не би образовани в западните школи творци да са ги създавали!

  – Забравихме да се радваме на привидно дребните нещица. Мимолетни проблясъци. Не прочетох нищо за човека, нищо за децата, нищо за земята. Колко сме нещастни с хленчовете си за любов, пък не забелязваме хората около нас, мислим единствено за своето щастие.

  – Завъртя ми се в ума да пусна част от нашия диалог по повод двамата летци и жените с мотичките в картофената нива. Имаш ли нещо против? Мисля, смислен текст се получава, преди да съм го препрочитал още. Не ми излизат от ума двамата пилоти. Чудна работа! 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 маr. 2020

___
* Емил Калъчев (1932-2013), белетрист и редактор в някогашното пловдивско издателство. 

** Жан-Франсоа Миле (1814-1875), френски художник.
*** Винсент Вилем ван Гог (1853-1890), холандски художник.
**** Писмо № 412 (ХІІ.1883-ХІ.1885): "Да се живописва селският бит си остава добро; битката, която други са спечелили, все още продължава и ние можем отново да я спечелим. Далеч не може да се каже, че е имало твърде много художници на селото – добре би било според мен, ако можеха да дойдат още стотици. Не е лоша идея, дето във Франция предлагат да украсят кметствата с мотиви из селския живот, с картини, каквито имаше и в Салона (в официалната художествена изложба в Париж - бел.м., tisss), и вярвам, че тази идея ще бъде осъществена и другаде. Но по-важното е селските картини да влязат в къщите, в илюстрованите списания и да проникнат чрез репродукции сред народа. Тъй че ако се чувствам обезсърчен, то е само временно". 

  Ще успее ли някога снобът у нас да разбере защо Ван Гог пише с такава грижа за селянина, няма и намек за големеене, че изразява неща, които за простосмъртния човек, виждате ли! - са недостижими? Така е навсякъде по света – посредствеността се познава по претенциите, че високото изкуство, философията, психологията са непонятни за обикновения човек и с тях могли да се занимават само богоизбрани, твърди самовлюбеният тарикат. Бел.м., tisss.