ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (58.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (58.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   02.05.1999.

  Нашите бизнесмени. Най-близко до ума е да изтъкна тъпата им страст към успеха, несдържаното им самолюбие, избиващо в грандомания, когато успехът ги споходи. Като манталитет българинът има слабост към бедстващия и угнетения от неуспехи и несрета; на замогналия се ние гледаме с черна завист и отчуждение, спотаено зад кротка лъстива усмивчица. Опитвам се да проумея и едното, и другото: защо е тъй? Толкова ли саможиви сме, та не виждаме у богатия един стопанин за пример, който умело е приложил труда, таланта си? От хилядолетия на Балканите се живее бедно. Дразнят ни идиличните картини на замогнали се може би поради внушенията, които сме попили от родната литературна традиция; пък и в черковния календар светците са все люде на самоотречението, не на материалното благоденствие. Ортодоксията върви плътно в стъпките на Иисус. Изобщо, за бедстващия Христовите послания са и начин да се примири с материалната нищета, въздигайки се в съзнанието си като страдалец, в по-крайни случаи на самосъжаление – за герой с духовни приоритети.

  И комунизмът – като изкривено приложение на христовата поука, ни възпитаваше да се гордеем именно с бедняшкия си произход, да изтъкваме колко хубавичко ни е именно понеже сме пренебрегнали материалния израз на успеха, че сме най-прости, най-обикновени винтчета, гайки, зъбчатки и лостчета в съвършения простичък свят на всеобщо равенство в бедността. Срина се и тази химера. Защо обаче обществата имат този неприятен недъг – да следват масови рецепти за лечение? Всеки човек е уникален. Такъв не е имало никога преди, няма да се появи никога повече занапред. Ала ето, че с униформа в облеклото, в прическите, в обзавеждането, в обноските и в самочувствието, в указанията свише как да представим това и онова, даже и то не е дотолкова неприятно, както унифицирането на човешките типове в една общност: с еднаквост в мечтите, желанията, стремежа към щастие – ето това вече си е натиск към обезличаване. Ей тук е страхотията. Гражданинът, кълнящ се във вярност пред варакосаната икона на вожда на племето – Маркс, Ленин, Сталин, Мусолини, Георги Димитров, Мао Цзедун, Фидел Кастро, Муамар Кадафи, аятолаха Хомейни, Осама бин Ладен, Иван Костов или друг съвременен падишах, е хиляди пъти по-безличен от Адам, Йеремия, Йов, от уникалните в своята неповторимост библейски човеци с техните човешки съмнения, естествени човешки грехове. 

  Та в този смисъл иконите, представящи лидера и политбюрото на която и да е партия с всичките им героични съчинени или действителни животописи, са само нелепи епигони на християнската митология. Макар и да опитват да ни въздействат по подобен на библейския начин, липсва им смирението, мъдростта на библейската притча: че все делят човеците на свои и чужди, на врагове и съратници. Фалшивите пророци основно по това личат: те не уравновесеност, ами смут и бъркотии творят, настройват огромни маси хора едни срещу други с най-прекрасни уж намерения, ала като говорят, устата им е по-близо до мозъка и твърде далеч от сърцето.

  Героят на комунизма задължително се откроява върху вражески катранено черен фон; отнемем ли му противостоенето, увисва като захабена от пране дрипа. Иде ми тук за илюстрация една от най-споменаваните в нравоучителните беседи притчи – Притчата за блудния син. Как да я разбере еднопосочното съзнание на предания до смърт новопокръстен, бил той обичайният пламенен неофит или обичайният тъмен субект Костовист? Ех, какъв разкош е да откриеш у врага, у блудния, според канона, черти на човек от твоето тесто! Но виж, бесовете как те изкушават да посегнеш да го унижиш, да го утрепеш, като най-бърз и удобен, пък и красив начин да си решиш от раз нещата. "Нет человека, нет проблем!" – ехидничел, според легендата, Сталин*. А че същия човек можеш да го превърнеш в свой съмишленик?! Категорично не. Най-добре, според фанатичните чеда на днешна България – по късата процедура. Както във философската легенда за Гордиевия възел. Мъчели да разплетат този оплетен дяволски възел, мъчели, докато накрай се появил фанатикът (Александър Велики) и – хряс! – разсякъл го с меча. А що за решение е това? Най-жестокият инквизитор и враг на първите християни римският военен чиновник Савел Разбойника не се ли преобразява в най-далновидния сред апостолите първостроител на християнската черква? 

  Ако комунизмът и неокомунистите от типа Иван Костов, навсякъде, където се появят, като феодална ерес сеят антагонизми, двехилядигодишната християнска философия насочва човеците към по-фини средства за влияние. В крайна сметка, комунизмът със старите рефлекси у т.нар. нови Демократи за силна България чрез практиката на духовно строителство визира множеството от хора, т.нар. "колектив", докато християнството изправя човека сам пред нравствените императиви на Бога, което ще рече, сам пред съвестта си, което е същността на цивилизацията. Нямаше сега да се любуваме на гневните реплики на самообявилият се за Месия господин към алчните старци на припек, както и на фундаменталното му откритие на изрядно обучен марксист, че мнозинството българи са глупаци, невежи, понеже не пожелали да гласуват за партията му! В себе си мога всякак да споря с богочовека Иисус, но в този спор Иисус пак ми открива, че божественото е и у мен, че и у най-противното изчадие на човешкия род блещука искрица звездна субстанция.

  Та за разбогателите съотечественици, тези едва 4% беше думата. Интелигенцията е, която следва да подскаже, да ги изкуши колко полезни за унижения и изнемогващ народ могат да бъдат. Ама първо не е зле да се поклоним лекичко на успеха им, да престанем безогледно да ги нападаме, макар да имаме бол поводи за това. Защото в момента и тези позамогнали се българи не знаят как да се държат със себе си, не съзнават, че богатство, което не служи на твоята нация, е обречено.

  03.05.1999. 

  По какво да отличавам художествения стил? По скритите в подтекста внушения. Чрез внушаване на чувства и настроения от образи и картини, от сюжет и ситуации художественият стил насочва към усета ни, към умението да виждаме света отвъд видимото за окото, отвъд повърхността и над облаците от политически послания. Това качество го има в изобилие из словесните фигури на разговорния български език, но в художествените текстове умението да се казва едно, а пък да се разбира второ, трето, че и четвърто, е изведено до степента на изкуство, което ще рече – до върховно майсторство. Изкуството никога не си позволява да говори пряко, в прав текст. Художественият стил както в литературата, така и в другите изкуства, върви по пътя на големите обобщения за живота и мястото на човека във вселената. Най-важното в картина, роман, мелодия или стихотворение не е нарисуваният с масло или акварел, чрез думи или съзвучия пейзаж, човешка фигура или каквото и да е, а излъчването на духовна енергия, която зарежда отделния човек с радост за живот, с увереност в себе си, макар и през сълзи на очи, макар и през йеремиеви вопли.

  Човекът на изкуството – а това може да бъде всеки от нас, борави с всеизвестни факти за събития, личности, обществени явления. Само че той не е архивар. Нито е следовател, чиято мечта е да накаже. Не му е работа да се занимава със статистика и рейтинги на политически партии и водачи. Той обаче има особената възможност от всеизвестното да изтегля енергийни потоци духовност, мъдрост, човеколюбие, хармония с природата. Голямото изкуство открива божественото, т.е. творческото начало, у Адам и Ева. Другиго могат да излъжат политическите шмекери, но човек с интуитивен усет, придобит от работа с изкуство, едва ли могат да излъжат. Може би защото изкуството е особен род познание за съжителството на Добро и Зло, с Бога и със Сатаната.

  Интерлюдия**

  Скапа ми се наборът, който ми отне с преработката около два усилни часа в най-продуктивното ми време, сутрин от 5 до 8. Хукнах да си купя цигари, сварих силно кафе и седнах на балкончето срещу изгряващото слънце, с книгата на Пол Джонсън "Интелектуалците" да си лекувам лошото настроение – трик, отработен в течение на четиридесет и повече години ровене из какви ли не книги; та отворих напосоки тези тридесет печатни коли разкошна есеистика да търся лек за обзелото ме отчаяние. И разбира се, съвсем не случайно попадам на текст, който е по темата ми тази сутрин. Ето за какво става дума. Обширният цитат, който няма да привеждам, е само част от онова, което имам да кажа точно днес, като един вид продължение от разговора ми с философ самозванец, който мухабет водих вчера на чаша бира в кварталното кафене.

  Четири са тезите, които предлагам за размишление.

  1. Ако не можеш да кажеш по-добре нещо вече написано от друг преди теб или да допълниш написаното от класиците, по-добре не се захващай, не си губи времето!

  2. Изкуството е оптимистично по природа. Напомня есенцията, водещото начало на двехилядигодишната ни християнска цивилизация, която насочва човека към божественото в неговата греховна душа.

  3. Истинският автор създава читателя си, като през тресавищата, през блатата от думи го води към облян от любов оазис на духа, ала не се държи грандомански, ни назидателно, а крачи успоредно с множеството. Не се срамува да открие заблудите, увлеченията, слабостите си. О, той в никакъв случай не е изрядният медиум между Истина и Съвест, между нуждите на греховната плът и естествения стремеж у всеки нормален човек да бъде добър, великодушен към останалите човеци!

  4. Изкуството – а художествената литература в най-отчетлив, най-достъпен вид – е тревога и оптимизъм, че животът и на най-противния духовен изрод има своя скрит положителен смисъл. Така че демократичното, като човеколюбие, винаги ще взема превес и в най-мрачните дни на отчаяние пред собствените ни човешки бесове.

  Пловдив, 3 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 10 fev. 2020

Илюстрации:

- 2020 г. България, Герои на днешното време;

- Митологията – или за живота след смъртта.

___
* Нет человека, нет проблемы... 

Вж. https://zen.yandex.ru/media/vivara501/net-cheloveka-net-problem-eto-skazal-ne-stalin-5c1ab744d07efb00a93f33f9

** В случая, театрална пиеска с фарсов характер. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (57.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (57.)

  Наистина, Херакле, този е най-големият и най-красивият сред градовете. Отдалеч блести красотата му и една голяма река тече съвсем близо до него – това е Хебър, а градът е дело на Филип. Лукиан Самосатски, II век 

   01.05.1999.

  Май. Най-българският месец. Всичко се разлистило, ухае на младост, жизненост. Иде ми онова Любен-Каравелово "Хубава си, моя горо, миришеш на младост". Мен северното ми балконче е космическата ми наблюдателница към звезди и слънце, и към жилищните блокове с проснато пране, кабели, телевизионни антени, отпадъци и безстопанствени котки и песове-помияри имам късче хоризонт; там, на около 300 метра, знам, е Марица. Не я виждам, но съм уверен, там е този най-тракийски наред с могилите знак за преходност, но и за устойчивостта на древния ми род. Българин съм, дявол да ме вземе! Всичко тук ми говори колко хубаво е да си жив и здрав, да усещаш корените си дълбоко в земята на предците, а и мечтите си, и това разкошно небе над нас с изгряващо като оранжева хризантема българско слънце. Птиците са полудели от възторг: цвърчат, джиджикат, гугукат, каканижат, подсвиркват, пиукат; префюфюкват с крила, свисти ветрецът в широ-око разперилия се за полет щърк. И понеже е събота и съседите вероятно още се изтягат в завивките, още не долита ни ропот, ни тропот, ни други, освен природните шумове. Ай как обичам тихите утрини в крайния работнически квартал на Пловдив отвъд циганското гето Столипиново!

  Още от вчера по обяд, когато мернах изказването на художника Матей Матеев* по страниците на местния вестник "Марица", намислих да напиша нещо. А пък темата да е: Как отвращение, потрес, погнуса се борят у самите нас с родолюбието и със самочувствието ни на българи. "Матей Матеев – посланик на Пловдив в Кобленц" е на четвърта страница заглавието в броя от 28 април. Под заглавието – фотография на самия Матьо с вирната брадичка и поглед, зареян високо. Срещу фотографията се мъдри Посланието Му Матеево. Воала, както казват французите!

  "Не искам да живея в екарисажа България. Вярно е, че и в екарисажа има живот, но там живеят гладни кучета и котки. Аз не желая такава даденост; недалеч от нас хората са на друга стълба, на която мога да бъда и аз."

  Горкият Матей (1945)! И понеже ми е кажи-речи връстник и работи в Пловдив, а и някога, преди двайсетина години (било е 1976 или 1978 г.) на тролейбусната спирка срещу кино "Кочо Честименски" сме приказвали двамата: той – млад перспективен художник, моя милост – млад вестникарин, та затова си въобразявам, че добре, по-добре от останалите ги разбирам тези отровни думи. Не от омраза, от голяма болка ги е казал!

  "Една седмица немците се радваха на нашето изкуство – фука се завърналият се току-що Матей, чак се опиянява: – Лепваха се за мен и ме разпитват с часове. След това купуваха (картините му, не картофи – бел.м., tisss) и поръчваха нови работи."

  Журналистката, която го цитира, продължава. "През арт-форума им за България минал и кметът на града, шефът на Ротарианците (записала го с главна буква, кой знае от какъв зор – бел.м.), дипломати. И всичко е непринудено, хората се държат естествено, има човешка атмосфера, не излишна помпозност и показност, бил яко впечатлен Матеев. Той подарил две картини на камарата (общината) в Кобленц".

  Чудо велико! От това по-хубава реклама, здраве! Изкушава ме текстът, та ще го цитирам и по-нататък: "Пловдивският художник, който много е пътувал по света, е убеден, че човек трябва да си отваря очите, да си сменя диоптъра и върховете, за да вижда по-голям хоризонт, докато е жив. Затова приел с охота новата покана за соло-пленер идния месец. Австрийски меценат го поканил да рисува в Братислава, а след това ще подредят изложба във Виена".

  "Мамка му й прасе!" – иде ми Йордан-Радичковият рефрен от пиесата "Суматоха". Мамка му й прасе! – ама изречено без кавички. Като глозгаш собствения си крак в капана на невежество и простотия, по-гот ли ти става, приятелю жарки! Убеден съм, че повече обичаш България от мнозина лумкащи се героически по гърди с "Булгар! Булга-а-р! Пу, маш-аллах!" (от фейлетона "Бай Ганьо в банята") Но що така, Матей! Я виж, дали не се отнася и за твоя случай коментарът на бай Алеко: "Горделивият тон, с който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: "Ето го, видите ли го, българина! Този е той, такъв е той! Вий сте чували само сливнишкият герой, балканският гений! Ето го сега пред вас, цял-целеничък, от глава до пети, в натура!" Нима е задължително за всеки издрапал над мизерията ни българин да се емчи с такава поганска неприязън към отечеството си?! Ако и ти, и аз повярваме, че наистина свине са взели връх над нашата България, кажи, това не е ли слабост, да не изричам онази тежка дума "предателство"! И си спомням не какво сме бъбрили преди двайсет и кусур години на спирката пред онова мижаво площадче, огрени от майското утринно слънце на Пловдив, а че киното отсреща се казваше, ако не са му префасонирали фирмата, казва се вероятно и днес "Кочо Честименски". Дали онези възпитани немци от Европата биха го поканили него – простия перущенски чизмар, да им извеже кюркчета, папуци да им накрои и ушие, меки възглавнички пискюллии за под задника?

  Колкото до екарисажа, имам какво да река и за този хептен красив метафоричен и алегоричен художествено-естетически образ... Ако за теб Екарисажът е сполучлива, убийствена алегория и метафора – фигура, която си открил в миг на просветление свише, вероятно съзерцавайки България откъм града Кобленц и с пълни дробове поемайки кристално чистия европейски културен въздух, моя милост с този дом на вмирисаните трупове, с този екарисаж живее всеки божи ден. Заради Екарисажа, в буквалния смисъл на думата, ме преустроиха от вестникар в даскал. Поне хляба не ми взеха от устата. Рекоха: "Вдигнахме доверието си от теб, Гьорги", което в прав текст ще рече: "Къш от редакцията, сине майчин! Вестник ще гледаш вече пред крив макарон". И естествено ми биха шута от младежкото вестниче именно през май 1981 г., когато липите ухаят, пилците се боричкат между клоните, по Бунарджика плъпват любовни двойки из разлистените храсти да зачеват нови пловдивчанчета. "Понеже – поясниха ми със задебелял глас дотогавашните приятели, да се пише за вонята на леш във втория град на процъфтяваща България, и то в дните, кога работниците от корабостроителниците и промишлените комбинати на Гданск и Гдиня в другия край на Европа на соца къртят павета и вдигат барикади по улиците и площадите, това е непростима политическа грешка".

  Как никой се не сети от онези лъскави мамини и таткови, ухилени до уши, мазни, та лой капе от усмивките, дали простосмъртният син на дърводелеца от Харманли и пришелец в Пловдив, сам не си е вдигнал доверието от дружинката им галеници на властта! Шест месеца брадясвах като някой Шильонски затворник, хем заричах се ред повече да не пиша, докато проглеждах, че ме имали за наемник идиотите му с идиоти, на които съм вярвал като последният глупак в този хубав свят.

  От моето балконче до Екарисажа разстоянието по права линия е не повече от два и половина километра. Знаеш ли, че с крачки съм го мерил и това разстояние: през нивите, пред разсадника, по немския железопътен мост над реката минавайки. Няма майтап, два и половина километра са си два и половина километра. От мъртвешка смрад и досега нощем понякога не можем да дишаме, камо ли да спим. Будиш се с изхвръкнали от вонята зъркели и тичаш в банята да се наплискаш под чешмата. И се хванах на бас в началото на онзи май на 1981 г. с тогавашния главен инженер на Пловдив Атанас Пейков да му звъня по телефона, когато отварят големите шлюзи за изливаща се в Марица пихтия с мъртвешката воня. Хубавият човек се кълнеше, че такова нещо няма, заклеваше ме да не цапам облика на Родината пред света. Е, отмъщението ми беше да го будя цял месец по нощите, па да го приканя да излезе на балкона си и да диша, да диша, да диша. Пък после ми мина, какво е виновен, че си пази хляба човекът, нали!

  Да, гледаме се и днес очи в очи със славния демократически Екарисаж, който се получи след Десети ноември (1989) и на политическата сцена изпъплаха Андрей-Лукановци, Филип-Димитровци, Жан-Виденовци, Иван-Костовци, Иван-Татарчевци. О, как се вдигнаха боклуците от тинестото дъно, как шупнаха като каймак най-горе! Нека да се пъчат; нали си знаем, че не са нищо повече от едни отрепки! Пък и сами как ли да ги спрем! Но пък си мисля, че имам известно право да те запитам, драги ми приятелю Матей: Поради что цапаш? Защо е този твой апломб на западняшко мекере, това пренебрежение към работата, която предстои на мислещите у нас за Голямото почистване от пошлостта, демагогията и родоотстъпничеството?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 fev. 2020

Илюстрации:

- Художникът Матей Матеев като за интервю;

- Соц.номенклатура, допълзяла до президент.

–––

* https://bnr.bg/plovdiv/post/101216211/matei-mateev-predstava-izlojbata-si-momiche-s-kitara. Бел.м., tisss.

НЕ ЗНАЯ КОЯ СТЕ

НЕ ЗНАЯ КОЯ СТЕ

Не, не зная коя сте, бъдете добра –
обърнете лика си, това е игра,

в която Тобозо не е бедно селце,
най-разкошната дама в Тобозо расте

и се моля нещастен, и за в бъдеще пак,
да чистите ясли, да лющите грах,

да простирате денем свойто снежно пране,
да стенете нощем свойто пламенно "не",

но гласът ви да чувам и да зная все пак
че сте съпруга на скучен глупак,

който всъщност не знае, не умее дори
да цени любовта Ви, нито Вас да цени.

Яхнал крантата, моя дръглив Росинант,
влизам в разни двубои, но вече ще знам –

Вятърни мелници дал Господ Бог
за такива безделници с порив висок

като мен, дето скитат и не знаят сами,
че живеят в мечтите на нещастни жени.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 18 oct. 2011 – edited by 8 fev. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (56.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (56.)

   Системата на представителство не е нищо друго освен управление посредством общественото мнение. Бенжамен Констан (1798-1874)

   29.04.1999.

  Героичната сръбска армия и полиция самоотвержено воюва с беззащитни жени, деца, старци в Косовските планини и равнини. Това, доколкото ни внушават родни последователи на марксизма, била една родолюбива кампания на "братята сърби". Някакви си шестстотин хиляди косовски мюсюлмани са прогонените от "земята на Сърбия", в която предците им са заравяни от стотици години. Може би "законните собственици" ще долетят в обезлюдено Косово върху крилете на опиянението и на радостта. Може би на мястото на тълпите недисциплинирани (?!) косовски албанци сега там ще заселят весели и горди "наши славянски братя християни". Пей, сърце! Какво ни остава, освен да празнуваме?

  В публицистичния сборник на поляка Адам Михник "Коленичи се само пред бога" чета статия от 21-22 септ. 1991 г., в която някогашният говорител на Профсъюза на полските работници "Солидарност", днес главен редактор на най-тиражния полски вестник "Газета виборшча" разисква сръбската тема, вглеждайки се върху ролята на сръбските интелектуалци в този модерен театър на кървавата вакханалия. Ето по-сериозни реплики отпреди осем години, цитирам ги не толкова от интерес към днешния сърбин-интелигент, колкото заради вътрешния наш разговор за ролята и мястото на българската интелигенция да сме на този хал българите в България.

  1. "Най-поразителното нещо в Югославия е склонността на интелектуалците да одобряват националистическата идея".

  2. "В Югославия комунистическата система не беше донесена на чуждите щикове (както това стана у нас, в България, бел.м., tisss). Югославската революция имаше собствени обществени и народни извори".

  3. "С лозунгите за защита на сърбите в Косово Слободан Милошевич (...) обедини голяма част от общественото мнение. Подкрепиха го писатели, учени, години наред защитавали историческите традиции на Сърбия. (...) Милошевич бе подкрепен и от интелектуалци, борили се с комунистическия му апарат, защитавали ценностите на хуманизма и свободата. Те решиха, че като възстановява сръбската идентичност, той ще извърши и демонтаж на комунизма, а пък те ще бъдат и мозъчният му тръст, и изпълнителният му апарат".

  4. "Милошевич беше сръбски вариант на познатия и от други страни национален комунизъм. В Румъния подобни идеи проповядваше Чаушеску. (...) Но Милошевич беше доста по-интелигентно и по-обмислено въплъщение. Затова успя да подчини Сърбия, да подмами значителна част от сръбските интелектуалци и да натрапи на общественото мнение истеричната великосръбска реторика. Днес вече сърбите (...) живеят с маниакалната мисъл за Косово поле. (...) Според тях, спорът за Косово (...) е спор за достойнството и националната им чест (...), за уважение към корените на собствената им национална култура".

  5. "Сърбите се смятат за стена, пазеща европейската цивилизация от варварство и нова инвазия на исляма".

  6. "Сръбските интелектуалци с националистическа ориентация изповядват тезата за хърватите като народ от убийци. (Така говореха през 1991 г.; през 1999 г. същите интелектуалци така говорят за албанците, бел.м., tisss.) (...) И това твърдение е част от всеки разговор, от всеки митинг. Има ги във вестниците, натрапчиво ги повтарят от сръбската телевизия. И всичката им тази митология, раздухана от средствата за масово осведомяване, е измислена от интелектуалци (...), днес интелектуалците им потъпкват принципите на хуманизма, свободата, толерантността, правата на човека в името на мита за етническа монолитност, на солидарността с племенните крясъци на тълпите. (...) Войната в същата Югославия започна от внезапен конфликт между републиканските политически елити. После се ангажираха интелектуалците, които старателно и упорито изграждаха образа на съседната нация като образ на врага".

  7. Накрая, връщайки се към единични, самотни личности сред днешната сръбска интелигенция, и сред тях сочи Небойша Попович, главен редактор на независимия белградски вестник "Политика", негов личен приятел, Михник обобщава: "Днес му се налага да излиза пред разюздана сган, заглушаваща думите му". И в самия край на статията обобщава: "Да заявиш крехките си истини без фанатизъм, е съставна част от интелектуалното поведение в пост-комунистическата епоха".

  Щеше ми се с кървавочервени букви да препиша тук някои от квалификациите на поляка Михник спрямо сърбите, или по-точно – спрямо онзи облик, с който самите сърби се кичат пред света. Тук Адам Михник не споменава понятието "колективна вина", но внушението от статията му "Могат ли гъските да спасят града?" е именно такова. А дали не е крайно такова едно становище?

  И понеже от пространствата, висотата, от самочувствието на т.нар. цивилизован свят към Балканите се гледа като към задния двор на Европа, където в безпорядък са струпани и се въргалят в пепелта вехтории от предишните епохи, основният ми въпрос в случая е: Дали пък т.нар. интелектуалци на Европа правят разлика между български, гръцки, сръбски, румънски и пр. национален манталитет и подход! Тази Сърбия не толкова е продукт на сръбските политици и интелектуалци, колкото на благосклонността, с която Западът и Нейно величество г-жа Западноевропейската дипломация през последните стотина години я разви, укрепи, та допреди десетина години все още й се любуваше на същата Сърбия като на писано яйце.

  Колко малко знае светът за нас, колко едностранчиво и недобросъвестно именно българската интелигенция е градила лицето и характера ни като нация, различна от "братята сърби"! Как да чуеш шепота на съвестта сред самовлюбените стенания и крясъци на съседите? Техните интелектуални общности винаги са се ориентирали ловко според интереса на т.нар. Велики сили, възползвали са се от същия Западен интерес, по-точно казано, от изгодата на Запада от войните тук. Е, питам, а дали пък тази наша слабост в дипломацията, в ярко опакованото професионално лицемерие, не ни е преимущество в нравствеността? Нас, българите, изглежда лесно ни мамят.

 Доверчиви сме към всичко, що иде откъм благоустроените Западни общества. Но вижте каква тъжна гримаса прозападният стил ни докара – гордеем се с футболист (даже с група млади мъже, начело с простоватичкия им треньор от някакво шопско село), който жестикулира пред телевизионните камери на планетата, псува съдията като побойник от пристанищна кръчма. Несъмнен талант във футболната фиеста, но персонаж, на който приляга онова "тъмен балкански субект" от 1933 г. в пресата на нацистка Германия. Ето това е визитката ни пред света. Нищо друго за българина да не знаят, чуят ли фамилното име на футболната звезда, кимат усмихнати: "Гу-ут, зер гут! Айне булгарише ман!" Т.е. по същия начин както крадливия манго от гетото Столипиново местните хора там го възприемат като типичния българин. Изпадам в тиха еуфория, замисля ли се кой ме представя пред света. А за супер-неграмотните ни днешни политици и дипломати да не отварям дума.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 fev. 2020

Илюстрации:

- Когато "Солидарност" бе в зенита си, Адам Михник (1947)*; 

- "Кекава интелигенция" беше лафът за мислещите българи.

–––

* Адам Михник, http://pisigin.ru/books/politicheskie-besedy/4/beseda-tretya-adam-mixnik/ 

ЗДРАВ СЪН СЛЕД СЕКС

ЗДРАВ СЪН СЛЕД СЕКС

Заспа ли вече? Боже мой, нима тъй бързо уморена
пустиня ледна в летен зной, жар в мразовито време!

Като целувка на глупак, като езичница на клада,
като удавница в гора, като Девети кръг на Ада...

Луксозното ти облекло лежи разхвърляно в безреда,
иззад вечерното стъкло Луната само тебе гледа.

От ревност див и изкушен – испанец във трагична роля,
възправя се мъжът у мен... А ти си тъй красива гола!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 11 jan.2011 – edited by 7 fev. 2020