tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (58.)

понеделник, 10 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (58.)

"Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце" Из Притчи Соломонови, Библия

02.05.1999.

Нашите бизнесмени. Най-близко до ума е да изтъкна тъпата им страст към успеха, несдържаното им самолюбие, избиващо в грандомания, когато успехът ги споходи. Като манталитет българинът има слабост към бедстващия и угнетения от неуспехи и несрета; на замогналия се ние гледаме с черна завист и отчуждение, спотаено зад кротка лъстива усмивчица. Опитвам се да проумея и едното, и другото: защо е тъй? Толкова ли саможиви сме, та не виждаме у богатия един стопанин за пример, който умело е приложил труда, таланта си? От хилядолетия на Балканите се живее бедно. Дразнят ни идиличните картини на замогнали се може би поради внушенията, които сме попили от родната литературна традиция; пък и в черковния календар светците са все люде на самоотречението, не на материалното благоденствие. Ортодоксията върви плътно в стъпките на Иисус. Изобщо, за бедстващия Христовите послания са и начин да се примири с материалната нищета, въздигайки се в съзнанието си като страдалец, в по-крайни случаи на самосъжаление – за герой с духовни приоритети.

И комунизмът – като изкривено приложение на христовата поука, ни възпитаваше да се гордеем именно с бедняшкия си произход, да изтъкваме колко хубавичко ни е именно понеже сме пренебрегнали материалния израз на успеха, че сме най-прости, най-обикновени винтчета, гайки, зъбчатки и лостчета в съвършения простичък свят на всеобщо равенство в бедността. Срина се и тази химера. Защо обаче обществата имат този неприятен недъг – да следват масови рецепти за лечение? Всеки човек е уникален. Такъв не е имало никога преди, няма да се появи никога повече занапред. Ала ето, че с униформа в облеклото, в прическите, в обзавеждането, в обноските и в самочувствието, в указанията свише как да представим това и онова, даже и то не е дотолкова неприятно, както унифицирането на човешките типове в една общност: с еднаквост в мечтите, желанията, стремежа към щастие – ето това вече си е натиск към обезличаване. Ей тук е страхотията. Гражданинът, кълнящ се във вярност пред варакосаната икона на вожда на племето – Маркс, Ленин, Сталин, Мусолини, Георги Димитров, Мао Цзедун, Фидел Кастро, Муамар Кадафи, аятолаха Хомейни, Осама бин Ладен, Иван Костов или друг съвременен падишах, е хиляди пъти по-безличен от Адам, Йеремия, Йов, от уникалните в своята неповторимост библейски човеци с техните човешки съмнения, естествени човешки грехове.

Та в този смисъл иконите, представящи лидера и политбюрото на която и да е партия с всичките им героични съчинени или действителни животописи, са само нелепи епигони на християнската митология. Макар и да опитват да ни въздействат по подобен на библейския начин, липсва им смирението, мъдростта на библейската притча: че все делят човеците на свои и чужди, на врагове и съратници. Фалшивите пророци основно по това личат: те не уравновесеност, ами смут и бъркотии творят, настройват огромни маси хора едни срещу други с най-прекрасни уж намерения, ала като говорят, устата им е по-близо до мозъка и твърде далеч от сърцето.

Героят на комунизма задължително се откроява върху вражески катранено черен фон; отнемем ли му противостоенето, увисва като захабена от пране дрипа. Иде ми тук за илюстрация една от най-споменаваните в нравоучителните беседи притчи – Притчата за блудния син. Как да я разбере еднопосочното съзнание на предания до смърт новопокръстен, бил той обичайният пламенен неофит или обичайният тъмен субект Костовист? Ех, какъв разкош е да откриеш у врага, у блудния, според канона, черти на човек от твоето тесто! Но виж, бесовете как те изкушават да посегнеш да го унижиш, да го утрепеш, като най-бърз и удобен, пък и красив начин да си решиш от раз нещата. "Нет человека, нет проблем!" – ехидничел, според легендата, Сталин*. А че същия човек можеш да го превърнеш в свой съмишленик?! Категорично не. Най-добре, според фанатичните чеда на днешна България – по късата процедура. Както във философската легенда за Гордиевия възел. Мъчели да разплетат този оплетен дяволски възел, мъчели, докато накрай се появил фанатикът (Александър Велики) и – хряс! – разсякъл го с меча. А що за решение е това? Най-жестокият инквизитор и враг на първите християни римският военен чиновник Савел Разбойника не се ли преобразява в най-далновидния сред апостолите първостроител на християнската черква?

Ако комунизмът и неокомунистите от типа Иван Костов, навсякъде, където се появят, като феодална ерес сеят антагонизми, двехилядигодишната християнска философия насочва човеците към по-фини средства за влияние. В крайна сметка, комунизмът със старите рефлекси у т.нар. нови Демократи за силна България чрез практиката на духовно строителство визира множеството от хора, т.нар. "колектив", докато християнството изправя човека сам пред нравствените императиви на Бога, което ще рече, сам пред съвестта си, което е същността на цивилизацията. Нямаше сега да се любуваме на гневните реплики на самообявилият се за Месия господин към алчните старци на припек, както и на фундаменталното му откритие на изрядно обучен марксист, че мнозинството българи са глупаци, невежи, понеже не пожелали да гласуват за партията му! В себе си мога всякак да споря с богочовека Иисус, но в този спор Иисус пак ми открива, че божественото е и у мен, че и у най-противното изчадие на човешкия род блещука искрица звездна субстанция.

Та за разбогателите съотечественици, тези едва 4% беше думата. Интелигенцията е, която следва да подскаже, да ги изкуши колко полезни за унижения и изнемогващ народ могат да бъдат. Ама първо не е зле да се поклоним лекичко на успеха им, да престанем безогледно да ги нападаме, макар да имаме бол поводи за това. Защото в момента и тези позамогнали се българи не знаят как да се държат със себе си, не съзнават, че богатство, което не служи на твоята нация, е обречено.

03.05.1999.

По какво да отличавам художествения стил? По скритите в подтекста внушения. Чрез внушаване на чувства и настроения от образи и картини, от сюжет и ситуации художественият стил насочва към усета ни, към умението да виждаме света отвъд видимото за окото, отвъд повърхността и над облаците от политически послания. Това качество го има в изобилие из словесните фигури на разговорния български език, но в художествените текстове умението да се казва едно, а пък да се разбира второ, трето, че и четвърто, е изведено до степента на изкуство, което ще рече – до върховно майсторство. Изкуството никога не си позволява да говори пряко, в прав текст. Художественият стил както в литературата, така и в другите изкуства, върви по пътя на големите обобщения за живота и мястото на човека във вселената. Най-важното в картина, роман, мелодия или стихотворение не е нарисуваният с масло или акварел, чрез думи или съзвучия пейзаж, човешка фигура или каквото и да е, а излъчването на духовна енергия, която зарежда отделния човек с радост за живот, с увереност в себе си, макар и през сълзи на очи, макар и през йеремиеви вопли.

Човекът на изкуството – а това може да бъде всеки от нас, борави с всеизвестни факти за събития, личности, обществени явления. Само че той не е архивар. Нито е следовател, чиято мечта е да накаже. Не му е работа да се занимава със статистика и рейтинги на политически партии и водачи. Той обаче има особената възможност от всеизвестното да изтегля енергийни потоци духовност, мъдрост, човеколюбие, хармония с природата. Голямото изкуство открива божественото, т.е. творческото начало, у Адам и Ева. Другиго могат да излъжат политическите шмекери, но човек с интуитивен усет, придобит от работа с изкуство, едва ли могат да излъжат. Може би защото изкуството е особен род познание за съжителството на Добро и Зло, с Бога и със Сатаната.

Интерлюдия**

Скапа ми се наборът, който ми отне с преработката около два усилни часа в най-продуктивното ми време, сутрин от 5 до 8. Хукнах да си купя цигари, сварих силно кафе и седнах на балкончето срещу изгряващото слънце, с книгата на Пол Джонсън "Интелектуалците" да си лекувам лошото настроение – трик, отработен в течение на четиридесет и повече години ровене из какви ли не книги; та отворих напосоки тези тридесет печатни коли разкошна есеистика да търся лек за обзелото ме отчаяние. И разбира се, съвсем не случайно попадам на текст, който е по темата ми тази сутрин. Ето за какво става дума. Обширният цитат, който няма да привеждам, е само част от онова, което имам да кажа точно днес, като един вид продължение от разговора ми с философ самозванец, който мухабет водих вчера на чаша бира в кварталното кафене.

Четири са тезите, които предлагам за размишление.

1. Ако не можеш да кажеш по-добре нещо вече написано от друг преди теб или да допълниш написаното от класиците, по-добре не се захващай, не си губи времето!

2. Изкуството е оптимистично по природа. Напомня есенцията, водещото начало на двехилядигодишната ни християнска цивилизация, която насочва човека към божественото в неговата греховна душа.

3. Истинският автор създава читателя си, като през тресавищата, през блатата от думи го води към облян от любов оазис на духа, ала не се държи грандомански, ни назидателно, а крачи успоредно с множеството. Не се срамува да открие заблудите, увлеченията, слабостите си. О, той в никакъв случай не е изрядният медиум между Истина и Съвест, между нуждите на греховната плът и естествения стремеж у всеки нормален човек да бъде добър, великодушен към останалите човеци!

4. Изкуството – а художествената литература в най-отчетлив, най-достъпен вид – е тревога и оптимизъм, че животът и на най-противния духовен изрод има своя скрит положителен смисъл. Така че демократичното, като човеколюбие, винаги ще взема превес и в най-мрачните дни на отчаяние пред собствените ни човешки бесове.

Пловдив, 3 септември 2006 година